ПАМЕТ ЗА СМЪРТНИЯ ЧАС


ЗАДУШНИЦА

Над гробове безбройни, глави от скръб склонили,
ридаят черни сенки по скъпи мъртъвци,
и в спомени възкръсват пак образите мили,
и от очите капят сълзи... сълзи... сълзи.

О, колко безутешно свещиците догарят!
Във кандилцата гасне притихващият плам.
От болка натежали, главите се обарят
над кръстовете, дето виси Христос тъй сам!

Мълчание покрива на мъртвите съдбата...
Но тайната, що лъха от всеки гроб студен,
е семе, скрито нейде дълбоко във земята,
което ще поникне на страшний съден ден.

СМЯХ И ПЛАЧ

И смях и плач в градините се чуват.
Деца играят. Цял ден там лудуват.
Нападат се, боричкат се и плачат,
докле накрая усмири ги здрачът
и уморени, те се приберат
по къщите си и във миг заспят.

Така и възрастните в надпревара,
отпуснали в душите свои звяра,
се гонят непрестанно в плач и смях
и цял живот въртят се бесни в грях,
докле накрай ги усмири смъртта.
Но мир ще найдат ли във вечността?...

ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА

В безпътица лутам се, търся и тичам,
и мами ме демон насам и натам.
Аз слушам шума и се в него увличам.
Но де съм? Що диря? Де ходя? — Не знам.

Денят ме обайва с безброй обещания.
Нощта ме оплаква с милиони очи.
Към грешни победи кръвта ме подканя.
Животът говори... Смъртта пък мълчи.

Ах, де да вървя? И какво да залюбя?
Нали ще умра? О, мъчителен сън!
Защо сбирам туй, що след ден ще загубя?
Защо градя дом, в който няма да съм?

И спрял пред вратата на вечните тайни,
аз виждам — животът ме лъже в очи.
И питам: „На моите жажди безкрайни
основата де е?“ — Животът мълчи.

А щом той замлъкне, смъртта проговаря:
„Сънят ще се свърши и ти вечността
ще видиш пред тебе врати да разтваря.
Знай, смисълът там е, отвъд, при Христа!“

ГАТАНКАТА НА ЖИВОТА

Стихнете, стихнете, че иде Смъртта!
Под взора ù всяка твар мре,
таинствено шествува тя по света
и може при вас да се спре!

Царе се отдръпват, професори бягат
и гении тръпнат от страх.
Душите треперят, сърцата се стягат
и всеки стъписва се плах.

„Сал мен да не види! Сал мен да не чуе!“
се носи шептеж спотаен.
Отчаяни вопли и писъци — всуе!
Захожда последният ден…

Тук вехне цветенце, там гасне лампада
и чезнат и сили, и мощ.
Сърцата напразно се молят: „Пощада!“ —
последната спуща се нощ.

И мрат, беззащитно главите навели,
безбройни човеци в света —
живота невкусили, лъч невидели, —
привиква ги властно смъртта.

И царствено шествува тя по земята, —
загадка за всеки живот.
Целува безмълвно на всички челата
и следва пак своя обход...

А бедният род человешки се пита:
„Защо се родихме в света?“
И чува се реч със насмешка пропита:
„Тук всичко е сън, суета!“...

А Бог, от небето надникнал, се чуди:
земята е черна кат гроб;
животът — без смисъл и хората — луди,
и всеки на себе си роб!

И Той се замисля, от горест обзет е,
загледан далеч във нощта,
че вижда как хората мрат и живеят,
забравили своя Баща!

Въпроси ги мъчат, томят ги проблеми,
а нийде не блесва ответ,
мълчат мъдреците, устата са неми:
загадка е целият свет.

А тамо, във Книгата свята заключен,
е отговор скъп спотаен,
но бедний човек е отдавна отучен
да слуша гласа ù свещен.

И никой не вижда, и никой не знае
каква е човешката цел,
и никой не вярва, че тайна врата е
смъртта, а не краен предел.

И Бог гледа с поглед горчив към земята,
как хората раждат се, мрат...
И тъжно-самотни стоят небесата,
безлюден е райският път!...

ПОКОЙНИЦИ СКЪПИ

Под белия снежен саван на смъртта
почивайте, клюмнали тук в есента
цветя във градини, поляни, горички!
Невинни, почивайте всички!

Ще мине вилнежът на лютата зима!
Пак пролет ще грейне! Пак слънце ще има!
И вий за живот ще възкръснете всички,
цветя из поля и горички!…

Дълбоко заровени в черната пръст
под тихия знак на Христовия кръст,
покойници скъпи, почивайте вие,
додето се зимата скрие!

Не ще бъде вечна властта на смъртта!
Век пролетен иде! Векът на Христа!
И вий ще цъфтите в небесни поляни,
починали с вяра в Христа християни!

19 декември 1978 г.

ПОКОЙНИЦАТА

Защо тъй тъжно бият тез камбани?
— Една душа прости се със света.
Зениците, угаснали в страдания,
спят тихо сред венеца от цветя.

Животът ù бе толкоз мъченишки!
Но тя бе твърда! Тя не възропта!
И нейните мъчителни въздишки
в молби превръщаха се към Христа.

Със призрака на безнадеждност черна
тя с толкова геройство се бори!
До сетен дъх сред мъката безмерна
да расне духом се не умори.

О, вий, очи, от скръб в сълзи обляни,
не виждате ли как е светла тя?
— В небето радостни ехтят камбани.
Една душа при Бога отлетя!...

СМЪРТТА

Когато дойде оня час —
часът на вечната раздяла,
и ти, угасващ, с хрипкав глас
повикаш свойте в тая зала,
де в ъгъла стои смъртта,
възправена до твойто ложе,
готова всеки миг ръка
над твоята глава да сложи;

тогаз ще рукнат град сълзи
на твойте близки от очите,
и те, оставащи сами,
от скръб безпаметна опити,
не ще разбират в оня миг,
какво се тайнство с теб извършва,
и ще ридаят, свели лик,
над твойта повест, що се свършва.

А вън животът ще се смей
и през стъклата ще наднича,
и слънцето пак тъй ще грей,
и безучастно ще припича,
и птичките ще пеят пак
децата пак ще скачат в двора,
и пак животът, в пълен бяг
ще движи властно всички хора.

И твойта смърт, дошла сред нас,
ще си отмине тайнолика.
Животът мъдрия ù глас
със своя крясък ще надвика.
И в тоя хаос, в тая глъч,
самотен ти ще си отидеш
и на смъртта всеясний лъч
ти само, може би, ще видиш.

И пак животът — стар лъжец
в сърцата ни ще заговори
и като ловък, мил лъстец
той твоя спомен ще пребори.
Ний пак ще гоним в суета
на временний живот лъжата,
и ще забравим пак смъртта,
Закона Божий, небесата...

Докле в нечакан някой час,
когато слънцето ни зайде —
смъртта изправи се пред нас
и каже твърдо свойто „Хайде“!
И ний тогава ще прозрем —
на мъдростта деца невръстни —
в заблудите, но в оня ден
не ще ли бъде вече късно?

РАННА ПРОЛЕТ

По тез места е зима зла вилняла,
тя всичко е сковала с леден дъх
и тичала, воал от сняг развяла,
да сее смърт в треви, цветя и мъх.

И ето, още виждат се следите
от нейната безмилостна игра.
Безлистни тръпнат до сега брезите
и храстите в безмълвната гора.

Отсреща по рида стърчат печални
високи стръкове от сух лопен,
цъфтял тъдява. Но сега тъй жални
са стръковете в сумрачния ден.

Аз виждам сякаш гробища страхотни.
Цветя безброй погребани са тук.
Лопените са кръстове самотни
над гробове безкрай един до друг.

Пред тая тъжна гледка скръб парлива
полазва ме. О, де е младостта?
Уплашено, сърцето ми се свива...
И ние вехнем като вас, цветя!

Но що е туй? Под всеки стрък изсъхнал
израства нов... Така ще е и с нас!
Ще дойде ден, от всеки гроб заглъхнал
Христос ще ни пробуди в оня час!

4 юли 1971 г.

ВЪЗКРЕСЕНИЕ

Възкръсна животът! Виж пъпките там
как тихо една се след друга разтварят,
как всичко цъфти и ухай като в храм,
тревите как с полъха лек разговарят.

А помниш ли, колко студено тук бе,
как вихри пищяха в безлистните клони,
как първият сняг от студено небе
живота със пъстрата есен прогони?

И кой би помислил, че пак ще цъфтят
ей тез почернели, премръзнали вейки,
че пак ще ухаят със тих аромат,
пред взора ни нежни цветчета люлеейки?

Затуй не скърби, че очаква ни смърт!
Тук всичко е временно. Нека разпръснем
тъгата безплодна! Тъй както светът
напролет възкръсва, и ний ще възкръснем!


Девически монастир „Покров Пресвятия Богородици“, Княжево, София. Всички права запазени.

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.