БАСНИ


СОЙКАТА И КОСЪТ

В гората зарад сойката и коса
сред птиците избухна бурен спор.
Не можеха да разрешат въпроса
кой пее по-добре. Цял птичи хор
се вмесил бе. Едни твърдяха, че
брат Косьо има глас като звънче;
но сойката все пак го надминава
по мощност на гласа. Щом викне тя
от някой клон в зелената дъбрава,
се сепват мигом птички и цветя.
А други казваха съвсем обратно,
че сойката е — вярно — с глас голям,
но може ли изобщо звънче златно
да се сравнява с хлопка? То е срам!
Най-сетне след безплодни разправии
решиха неумелите съдии
да питат славея. Той бе мъдрец
и тачен като всепризнат певец.
Засуети се сойката лукава
премяната си почна да оправя.
Качулката си вдигна нанагоре,
почисти гордо сините перца,
кафява гръд широко тя разтвори,
за да подкупи вещите лица.
Бе сигурна във своите успехи
не само зарад чудните си дрехи,
но и затуй, че вземала бе тя
от свраката уроци пролетта.
Уверена пред славея застана
и песен дива някаква подхвана.
То беше крясък, гракане и вой...
Но славеят я слушаше с търпение.
“Достатъчно!” — най-сетне каза той.
“Сега да чуем Косьовото пение!”
Във свойто скромно черно облекло
изправи се брат Косьо, взе да пее.
Звук сладък рони. Малкото тело
от песента му цяло се люлее!
Ту нежно той се моли, ту за миг
се вслушва как потокът му приглася,
ту пак откъсва от сърцето вик,
ту във забрава нейде се унася,
благодари със нежен, топъл глас
за слънцето, изгряло над света,
и в изблик на почуда и захлас
възпява ласките на пролетта!...
Сърничките в смълчаната дъбрава
заслушали се, спряха да пасат.
От птиченцата никое не шава.
Дори листенцата не шумолят...
Когато косът свърши, отмалял,
с плах поглед публиката си обгърна.
А славеят, в доволство просиял,
към сойката с тез думи се обърна:
“Ти, сойке, си безспорна хубавица,
но външността не прави те певец.
А косът е, макар и скромна птица,
в гората сред певците първенец...”

Така завършила би тази басня
за хората някой минал век.
Но в нашата съвременност прекрасна
не тъй постъпва новият човек.

На сойката — кокетка път се дава!
Преценките съвсем са други тук.
Талантът пренебрегнат изостава,
а топлото место заема друг. 1974 г.

ШИПКАТА

Един мъдрец в прекрасен майски ден
вървеше очарован из полята
и гледаше със поглед вдъхновен
дърветата, тревите и цветята.

Очите му на цъфнал храст се спряха —
бе шипка с нежни рози украсена.
Мъдрецът ахна. Радост го огря —
нищожен храст, а във каква премена!

До шипката се приближи за миг.
Тя в дрехата му вкопчи нокти здрави
издраска му ръката. Той със вик
назад понечи крачка да направи.

Но тя държеше го във свойта власт.
Какво да прави? Да се дърпа силом,
ще го окъса тя. С такава страст
бе в дрехата му шиповете впила!

Тогава мъдро той съобрази —
пред нейната нелепа злост отстъпи,
напред към нея мъничко пристъпи,
и дрехата му тя освободи.

И той си рече: Тъй е и в живота.
Когато те нападне някой враг,
със кротост отстъпи му! Тонът благ
ще победи у него бързо злото!

18 май 1969 г.

ПТИЧКИТЕ И КУКУМЯВКАТА

Във храстите, по китната долчинка,
де тихичко бълбукаше поток,
де вятърът шумеше под сурдинка
и всяка нощ де слизаше сам Бог
от Свойте чудни звездни небеса,
за да поръси билките с роса,
живееше си досами гората
щастливо славейче. Тук в тоя край
на дъхави цветя сред аромата
то пееше на воля, без да знай
ни грижа, ни беда... Веднъж покани
то птичките от близките балкани
да видят неговия дом чудесен
и Богу да изпеят дружна песен.
Събраха се певците от гората —
синигерът, кълвачът пъстропер,
скворецът, чучулигата бухлата
и кукувичката, и косът чер,
кадънката и скромната синица
и всяка друга дива горска птица.
И кукумявката се нареди
с потайна неприязън във гърди
до другите, но някак настрана,
че тя бе изтъкана от злина.
На общия възторг тя чужда беше
и птичките със присмех скрит следеше.
Край храстите цъфтяха теменуги,
омайниче, глухарче, шипки нежни,
иглика и синчец, и много други
безименни цветенца белоснежни,
посипали зеления килим
на празнично постланата полянка...
По даден знак се чу възторжен химн
от сбраните на птичата седянка.
То сякаш пееха цветя и клони,
гори, долове, сини небосклони!
И сливаха се с веселата песен
уханията в тоя дол чудесен.
Когато таз дружина гласовита
замлъкна, дроздът изведнъж запита:
— Кой насади тук толкова цветя?
И Кой създаде тая красота?
— Творецът! — славеят с възторг извика.
— Творецът! — гръмна весел птичи хор
от много гласове и в миг велика
прослава екна в горския простор.
На кукумявката туй не хареса
и щом замря хвалебствената песен,
тя тръсна някак сопнато глава,
готова за язвителни слова.
Тя хубостта не виждаше в света,
за нея — тъмната — бе ден нощта,
че огненото слънце я слепеше
и тя за красотата сляпа беше.
И тъй, тя пусна своя глас креслив
и викна: “Не! Светът не е красив,
тъй както вие всички го възпявате!
Напразно някакъв Творец прославяте!
Не виждате ли колко вред е тъмно —
и нощем, и когато се разсъмне!
Та туй ли се нарича красота?!
Аз казвам ви: не е красив света!
Вий лъжете се, вярвате в Творец,
приписвате Му мъдрост величава.
Но трябва тук човек да е глупец,
за да реши тоз хаос да възпява!”
И в миг заключи с тон бездушно-строг:
“О, заблудени, — няма, няма Бог!”

Така ще срещнете в живота много
човеци, що отричат смело Бога.
Причината е за това една —
живеят те в духовна тъмнина.

ДВАМАТА СЛЕПЦИ

Сговориха се двама души слепи
да си направят за обяд сърми.
Доколкото можа, помогна всеки,
и ето че обядът се стъкми.
Устроиха гуляй богат на двора.
За маса бе им пънът край стобора.
Те седнаха спокойно да обядват.
Ала единият започна да покрадва.
Сърмичките видяха му се вкусни,
и както сладко мляскаше със устни,
вместо една, той взимаше по две...
А там съсед из двора си снове,
с внимание  следи, какво тук става,
и все изпод око ги наблюдава.

Сърмите пущат хубав аромат
и още повече възбуждат глад.
А лакомият гълта ненаситно
и все слухти към брата любопитно.
Но колкото по-лакомо ядеше,
той толкова се повече боеше,
че другият надхитря го все пак
под щита на обгърналий ги мрак.
“Що правиш? — той извика изведнъж —
По две сърми ти взимаш наведнъж!”
На другия това се странно стори
и, както дъвчеше, му отговори:
“Не, братко, взимам само по една
и ям я пестеливичко със хляб!
А как видя ти моята вина,
когато също като мен си сляп?”

Тогаз съседът някъде отзади
съвсем се неочаквано обади:
“Той мисли, че ядеш по две, защото
сам прави тъй! Закон е туй на злото:
Нечестният нечестни вижда всъде.
По себе си за другите той съди!”

19 декември 1977 г.

ЖАБЧЕТАТА И ЗМИЯТА

Из китен дол под шубраки зелени
шуртеше ручей в камъни студени
и спрял за кратък отдих в малък вир,
той следваше си пътя пак подир...
Във вирчето играеха на хлад
рой жабчета, видели Божи свят
за пръв път тук, сред тая тишина,
сред сенки, сред лъчи, зеленина.
Далече от гъмжилото на злото,
под песента на тоя ручей кротък
сред росните цветя на месец май
тук бе красиво също като в рай.
Но жабчетата бяха недоволни.
Тъй скучно бе им в тая самота!
Те искаха игри, забави волни
и нови запознанства във света.
— Ах, ще умрем във тоз досаден кът! —
въздъхна тежко не за първи път
едно от жабчетата. — Искам аз
да дойде някой нов другар при нас!
— И ний скучаем като тебе, братко!
Омръзна ни да вършим все това —
да се покажем на брега за кратко,
да полежим на мократа трева
и после пак да влезем във водата...
Омръзна ни, омръзна самотата!
И вкупом жабчетата възроптаха —
от жребия си недоволни бяха.

Кога тоз разговор се бе подел,
в тревата скрита бе змията водна.
Подслушвайки, тя сметна, че е сгодна
минутата за тъмната ù цел.
Тя жълтопъстрия си лик показа,
усмихна се и рече с мазен глас:
— Приятелчета мили, идвам аз
да се сближа във вирчето със вас!
Аз толкоз весели забави зная,
че часове с вас мога да играя
и утре пак със нова веселба
цял ден да ви развличам бих могла.
Приемате ли? Дайте ми ответ!
— Ела, ела! — завикаха отвред.

Змията гмурна се и почна бавно
да плува, да се вие леко, плавно,
да прави фокуси, да се увива
и малките глупаци да разсмива.
Играла цял ден с тях, тя вечерта
им рече: “Сбогом ви до сутринта!”
Но всъщност скри се в камъни и тиня,
и щом наблизо малко жабче мина,
тя го нагълта. Никой не видя
каква се беше случила беда.
На следващия ден тя с нови сили
разсмиваше приятелите мили.
Но надвечер тя ново жабче хвана
и пак незабелязана остана...
На жабчетата весело бе: смях,
забави от зори до тъмнини!
Но всяка вечер по едно от тях
изчезваше. Така след много дни
това прекрасно вирче запустя.
Змията... всичките изгълта тя!

Така се случва и със нас в живота.
От скука често демона на злото
ний пускаме във нашата среда,
невиждайки в туй никаква беда.
Той весели ни, той ни прави смях,
въвлича ни най-неусетно в грях,
но в края... всичко светло той руши
и умъртвява нашите души.

ТОПОЛАТА И КРУШАТА

Виждате ли стройната топола,
гордо в небесата връх забола!
Тя с разплетените си коси
облачните висини краси.
В тиха вечер, щом полъхне вятър,
нежни песни ронят ù листата.
А кога я бури връхлетят,
тя е величава и в гневът.
Всички отдалеч ù се любуват.
Похвали за нея все се чуват.
Ала досега тя цял живот
нито цвят е дала, нито плод.

Вижте пък до нея как се гуши
до стрехата нашта стара круша!
Суха, крива, гърбава е тя.
Ала зацъфтят ли пак цветя,
бликват в нейните корави жили
пак отнейде чудни, свежи сили.
Всякоя година тя цъфти
и плод дава — да се чудиш ти!
В кривите ù и гърбати клони
цял ден птички весело се гонят.
А кога узрее ù плодът,
около ù ще се съберат
палавци. По нея се катерят,
с пръти брулят, с камъни я мерят.
Тя пък свойте мили врагове
надарява с чудни плодове.

Като гледам гордата топола,
в небесата връх красив забола,
аз си спомням множество лица,
със достойнства, ала без сърца.
Отдалеч с възторг им се любуваш,
как ги величаят с радост чуваш.
Но във скръбен ден, ако решиш,
в сянката им да се приютиш,
или надалеч от родна стреха,
зажаднял за мъничко утеха,
дириш плод по тях за своя глад,
ще те срещне горд, безчувствен хлад.

Гърбавата круша пък ми спомня
бабичка една превита, скромна.
Малките ù внучета весден
като птички в хубав, ясен ден
се боричкат все около нея.
Тя пък като слънчице им грее
и със толкоз обич ги следи
и през час притиска към гърди!
Аз се чудя откъде се взима
в побелялата от много зими
бабичка таз чудна доброта,
тези чувства, тая топлота!
Тя цъфти, раздава си душата
всичко в нея — все е за децата.
С думите си — злато и сребро —
тя ги учи само на добро.
Приказки чудесни им разказва
и от зло и грях ги тя предпазва.
А когато вечерта заспят,
устните ù почват да шептят
зарад тях молитвички към Бога
да растат във мир и без тревога.

О, тополи стройни и безплодни,
аз бих предпочел в полята родни,
да растат дървета плодовити,
па макар от жертвеност превити!

ЛИСТА И ПТИЧКИ

Дърво порасло беше край нивята.
То сенчица на пътник уморен
предлагаше и радваше сърцата
със своя хубав дъждобран зелен.

А птичките по клоните му гъсти
подскачаха немирни и чевръсти,
отлитаха, долитаха и пак
подемаха игрите чак до мрак.

Листата трепкащи им завидяха
и към небето свойта жалба плаха
отправиха: “О, Боже, дай ни Ти
крилца, и ний да можем да летим!”

Мечта и сýетна, и своеволна!
При тая необмислена молба
Бог рече им: “Защо сте недоволни
от тая отредена вам съдба?

Добре! Да бъде според вашта воля!
Ще литнете под Моя небосвод!
Но знайте, че във тоз ден по неволя
ще свърши скръбно вашият живот!”

До есента посърнаха листата
от лих копнеж да хвръкнат по света.
Един дъждовен ден ги духна вятър.
Те литнаха, но паднаха в калта!...

Тъй Бог, кога роптаем, ни смирява
за бунта против нашите съдби
с това, че правосъдно изпълнява
понякога и глупави молби.

2 октомври 1973 г.

ЩУРЕЦЪТ И МРАВКАТА

Край нежно цъфналата незабравка
щурецът срещна мъничката мравка.
Тя бързаше кой знае накъде.
Но той я спря и разговор поде:
“Постой, съседке, моля те горещо!
Отдавна искам да ти кажа нещо.
Аз гледам те и чудом ти се чудя.
Ти все работиш, тичаш като луда,
все мъкнеш нещо: сламчици, трошици,
зрънца, умрели някакви мушици
отпадъци на никой непотребни
и разни още други вещи дребни...
Защо е тая вечна суетня
без радости, без песен, без свирня?
Нима затуй сме ние сътворени
да бъдем роби вечно уморени
и жертви жалки на храни, имоти
без други идеали във живота?
Ти луташ се между треви, цветя,
без тяхната да виждаш красота!
Забола поглед само във земята,
дори не забелязваш небесата!
Около теб са хубости незнайни,
а ти във суетните си безкрайни
едно мечтаеш — повеч да сбереш,
в мравуняка си да го отнесеш.
И казваш, че ще дойде тежка зима,
храната сбира се докле я има!
Но мислиш ли, че аз това не зная
и че за бъдещето си нехая?
И аз си сбирам лятото зърна
и всяка зима имам си храна.
Сам свойте грижи досега съм носил,
от никого до днеска не съм просил.
И ако съм известен във света
като безделник, то е клевета.
Ти пръсна по света за мен мълвата,
че аз ленив съм, че е веселбата
единствената моя занимавка,
че да не беше мъничката мравка,
загинал бих в студа от глад и мраз.
Но я кажи, кога съм просил аз
от теб каквото ще и да било?
Не съм ли носил своето тегло
без чужда помощ? Знаеш, — туй лъжа е,
че щурчо само пее и играе.
Не скитам аз със просешка торба,
а трудя се за своята съдба.
Но аз не мисля само за храната.
Мен радват ме тревите, небесата.
За мене е животът труд и песен.
Така трудът ми тежък става лесен.
Събудя ли се, почвам да си пея
и цял ден с песен и със труд живея.
Пък вечер, щом застана пред вратата
на моя дом, притулен сред цветята,
кога ти спиш, сънувайки зърна
аз бдя, опит от лятна тишина..
И щом през стърковете на тревите
погледна към небето и звездите,
обхваща ме такъв голям възторг,
че като чувствам как велик е Бог,
не мога да се въздържа от песен
в прослава на Твореца ни небесен!
Аз знам, над мене Промислител има
и в знойно лято, и в студена зима.
Той всякога над мене с обич бди
и пази ме от зло и от беди.
Без Неговите непрестанни грижи
що значат наште труд, имоти, хижи?
Отдръпне ли Той Свойта благодат,
измрели бихме всички ний от глад!...
Аз смятам, че далеч си ти от Бога
и затова във вечна си тревога.
Ти мислиш, че трудът те е създал.
Аз чувствам пък, че Бог е всичко дал.
Затуй безгрижно трудя се и пея
и да се радвам знам и да живея!
У теб трудът не радост е, а страст.
Зла корист те държи във свойта власт.
Излъга ти големите поети,
че фар на трудолюбие в теб свети!
Безкрайна алчност всъщност те гнети
и нейна жалка си робиня ти!...
За тебе, както суха си и дребна,
тъй мъничко храница е потребна!
Защо тогаз се толкоз пристрастяваш
и мъки лишни си сама създаваш?
О, теб те блазни славата, с която
човеците обсипват те богато.
Но що за полза е да те възпяват
и с похвалите да те заслепяват,
та да не виждаш своите пороци,
а да се мислиш годен и уроци
да даваш по морал, света да смаеш,
когато сам се от урок нуждаеш!
Тоз, който мисли, че е образец,
за своите недъзи е слепец.
На славата ти, вярвай, не завиждам —
нещастието твое ясно виждам.
А туй, за мен че никой не тръби,
сърцето ми не прави да скърби.
Защото както тез, що те възпяват,
не могат с похвали да те направят
по-малко алчна, повече щастлива,
така и тез, що в басни ме осмиват,
не могат да ми вземат песента,
не могат ме лиши от радостта.
Щастлив съм аз, доволен съм от всичко
и затова си пея като птичка.
Аз радост съм за малките деца,
покой — за изнурените сърца.
А ти кому си радост и какво
до днеска си направила добро?”...
Щурецът млъкна и така погледна
през сламките съседката си бедна,
че тя се вцепени, потъна в срам.
Изобличена, дишаше едвам.
А той ù рече: “Мравке моя славна,
издумах, що тежеше ми отдавна.
Прощавай, ако съм те оскърбил!
Аз всякога приятел съм ти бил.
Такъв и занапред ще си остана,
в мир да живея с теб не ще престана,
но знай, че жребият прехвален твой
дори за ден не щè да бъде мой!”

с. Черни Осъм,
септември 1970 г.


© Девически монастир "Покров Пресвятия Богородици", Княжево, София. Всички права запазени.

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.