Последна промяна:
2005-09-24 15:22

Петко Тодоров

Българските светци: съвест и духовни зеници на народа ни


Кога един народ престава да бъде народ? Когато се разпадне духовната му цялост, чиито устои се коренят в духовната му сърцевина, пренесена през времето, ненакърнена от духа на времето. Единствено неподвластна на “духа на времето”, духовната традиция на Православието е запазила българския народ през вековете. Всеистинни са думите на високопросветения йерарх на Българската Православна Църква, Търновския митрополит Климент (Друмев): “има Православие у нас, има и български народ; няма Православие — няма и български народ”. Гледащ на народа ни от висотата на зрелия духовен опит, обобщаващ чрез този опит многовековния исторически опит на българския народ, митрополит Климент ясно и непререкаемо е преизказал вечно валидните евангелски Христови слова: “без Мене не можете да вършите нищо” (Ин. 15:5). Укоренен в Православието, нашият народ просъществува благодарение на устойчивостта си в православната духовност, на предаността си към православното Предание и на вярата си в извечността, всезначимостта, небесността на Православието. Чрез Православието нашите прадеди осмисляха и живота, и смъртта си. Първи сред славяните нашите прадеди чуха животворните слова на Йоановото свето благовестие: “В начало беше Словото...” Първата твърдиня на народността ни — книжовното слово — бе и първото духовно съкровище на нашия народ: славянският превод на Свещеното Писание. Огромното славянско море, свързано чрез различните наречия на общия ни праезик, в един миг се приобщава към всеспасителното слово на Богочовека и Господа Христа. Изведнъж човешкото немощно и разноречиво слово се потапя в богоизкованото кирилометодиевско слово и добива криле. Поставя се основата за духовно единство на народа ни. “В богочовешкото тяло на Църквата всеки живее във всички и всички — във всекиго”, пише златословесният философ на Св. Дух, архим. Юстин Попович. “Всичко им е съборно, богочовешки съборно: всички са сътелесници един другиму, под една Глава — Господа Христа, Богочовека” (Догматика Православне Цркве, Београд 1978; т. III. с. 673). И нашият народ, още в началото на своята история, получава от Бога преизобилна благодат — приобщава словото си към Божието слово и самия себе си към Христа чрез светото си покръстване. Ето защо в мисълта на митрополит Климент Православието и българския народ са свързани неразлъчно — както тялото без душата се превръща в труп, тъй и българският народ без своята душа, Православието, тоест без Христовата истина, без Христа, се превръща в съсипня, руина, сбор от живи мъртъвци...

Смисълът на християнския живот, смисълът на Христовото въплъщение, земен живот, разпятие, възкресение и възнесение, същина на цялото Православие, е приемането на благодатта на Светия Дух от човека, сиреч — обожението на човека, постигането на святост и съвършенство. Такъв е и идеалът на един приел Христа народ — да бъде свят и во веки Христов. “Ако бъде така” — разсъждава архим. Юстин, — “народът ще надвие всяка смърт и нищо не ще му навреди, нищо, нищо” (Православието като философия на живота, Св. Гора Атон, 2000, с. 90). Народността си един православен народ осмисля единствено чрез Христа, т.е. чрез носенето на Христовата истина и Христовия Кръст през вековете, което включва: опазване непорочността на Христовата вяра и очистване от греховността до постигане на святост. Затова о. Юстин възкликва: “съвестта на народа са неговите светии” (там), да — съвест и духовни зеници на народа, през които в душата му влиза светлина от небето, са неговите светии, без които народът е сляп и тъне в мрак и заблуда. Кажи ми колко светци е дал народът ти на небето, и аз ще ти кажа каква е душата на твоя народ!

Тръгнал из дебрите на съвремието, нашият народ вече почти е забравил себе си, загърбил е извора на своя живот — Христа, приклекнал е край зловонните локви на днешната лъжекултура и лъжепросвета и се мъчи от тях да утоли своята изконна жажда по нещо добро, нещо истинно, нещо вечно — нещо свято. Народното падение започва с личното падение на всекиго поотделно и завършва с всеобщото падение на целия народ. Тук се корени и сегашната национална катастрофа и безизходността на днешното зло — във вътрешната духовна катастрофа на българина, в разпада на неговия духовен живот и нравствените му устои... Всички сме виновни пред всекиго и всички за сегашното състояние на Родината! Всички без изключение носим отговорност за Св. Православие — със своя нравствено-ценностен избор, с възпитанието на своите деца, с отношението си към светата наша православна вяра. Ето как се сбъдват върху ни думите на Търновския светител Климент! Не е нужно човек да е пророк, за да съзнава, че националното единство е възможно при едно единствено условие — наличието на духовно единство на един народ. Преди Освобождението това духовно единство намираше израз главно във всеобщата жажда за свобода. А после? Получил дългожеланата свобода, възползува ли се от нея нашият народ по евангелски? Посвети ли той усилията си на своя всегдашен, верен Благодетел — Христа. Не. Подири мними благодетели в Европа и получи дваж и триж по-тежки вериги от турските — веригите на лъжекултурата и лъжепросветата, които го лишиха и от изконните негови добродетели — любовта към правдата, целомъдрието и трудолюбието, и го доведоха до нихилизъм, какъвто българската история не познава! И нещо много по-страшно — до загубата на неговия нравствен идеализъм, който макар и да се преплиташе със земното, все още носеше в себе си следи от небесното, неизличени и след дългите години несамостоятелност. Ето как самостоятелността при липса на духовна зрялост лиши народа ни от неговите очи — от светите и богоносни наставници, които той имаше в лицето на преп. Иван Рилски, на своите благоверни царе и йерарси, на всички досега просияли български светии. Последните български светци — новомъчениците, ни предадоха своето свидетелство... А какво остана днес от това?...

Ясно е: тук, на земята, Православната Църква не може да диша без святост — светостта е нейното истинско, живоносно дихание тук, на тая тъжна, изпоранена земя; светостта в една поместна Църква е свидетелство за верността на нейния път, за духовната, надвременната ù причастност към всесветата Вселенска Православна Църква. Оскъдняването на свети люде у един просветен с християнство, съединен чрез християнството народ, е предвестник за края на този народ, както отделянето на душата от тялото е предзнаменование за скорошното разложение на това тяло. Светостта на един народ е плод от неговия живот в Христа, Източника на живота, и се обуславя от това доколко именно животът в Христа е живот на тоя народ.

Днес е трудно да говорим за български народ — къде е неговото единство, неговият идеал, неговата възвишена цел? “Няма Бог, всичко е позволено!” — нима това може да бъде основа за единство, идеал, възвишена цел? Причината е ясна — без духовно единство е немислимо народното ни единство, с други думи — “няма Православие — няма и български народ”. Обратното, битието на един народ в Христа води  тоя народ към духовна зрялост и цялостност, но на практика такава цялостност и завършеност не е постигал нито един народ в нито една епоха — цялостността и завършеността са преимущества на небето, където царува неизменна вечност. А там, където царуват политически и икономически “идеали”, не може да има духовно единство, а още по-малко — духовна зрялост и духовна цялостност, т.е. Божий свят народ. Съвременното мислене, това училище на деградацията и разпада на личностите, семействата, родовете и народите, е враг на самата идея за евангелска цялостност на един народ, т.е. на самото съществуване на християнски народи — затова и съвременната история е низ от революции и погроми, поврати и разпади: едно бавно и сигурно слизане към мрачните подземия на анархията, за да се изкачи оттам човечеството за сетен път към лъжливата свобода — едно жадувано единство на всички народи в царството на лъжата, безумието, гордостта и крайното духовно падение — в царството на антихриста. Разпадът на народите е съществено стъпало към това царство.

На този мрачен фон пред нас с още по-изобличителна яркост засиява идеалът на българските светци — Христовото Небесно царство. Издигането от падението на всеки едного от нас, заживяването по евангелски, духовно — ето единствения път за съхраняване ако не на целия ни народ, поне на вярващите българи и техните семейства. Всички и всеки — в Христа: ето формулата на националното ни единство, която митрополит Климент така светоевангелски изразява в своята мисъл за Православието и българския народ. Нашият народ запази своето единство без държава благодарение на Христа и Православието; той го губи при държава чужда на Христа и Православието, и окончателно ще го загуби тогава, когато окончателно се откаже от Православието, т.е. от Христа. И никаква друга идеология, демагогия или наука не ще бъдат в състояние да го поведат, да го обединят, да го спасят. А свръзка на националното ни единство е светоевангелското житие на всекиго от нас, осмислено чрез Светото Православие. “Какво е народ без евангелски добродетели? — възкликва незабравимият о. Юстин и отговаря: — Сбор от живи мъртъвци. А държавата? Институция за разоряване на народната душа и нейните вечни ценности” (Православието..., с. 90). И наистина: кой човек може да се нарече човек без Богочовека? Никой! Без Богочовека човекът се превръща в демоночовек. Общочовешкият, светоевангелският идеал не може да стои по-ниско от народния идеал — следователно не може да бъде истински патриот оня, който не е встъпил в обществото на истинските човеци, на Христовите човеци, на истинските християни... Ето защо истински българин е вярващият и живеещ православно българин, а пък истински русин, грък, сърбин, или дори ескимос, е вярващият и живеещ православно русин, грък, сърбин и ескимос. Защото единствено истинският Бог, Който заради нас стана и Човек, може да ни направи истински хора; защото без Богочовека човекът се обезчовечава; човекът вече не се колебае да прекрачи прага, отвъд който се разделя и с последните остатъци от човешкото, за да се превърне в чудовище, в демоничен човеко-бог. Истинският, верният син на своята Родина е святият човек, чието значение за тая Родина е по-голямо от това на десет хиляди, били те и гениални, нечестивци, според свидетелството на самото свещено Божие слово.

Нашите истински грижовници, българските светци, са и си остават вовеки истинските хора, родени тук, и следователно — истинските българи, мерила за самите нас. Ето защо ни е потребно да познаваме техните жития, да се обръщаме молитвено към тях, да чувствуваме близостта им и да се стремим да се приобщим към техния дух. Тяхното сродство с Христа е най-сигурният залог за нашето доверие към тях.

Ще има ли в книгата на родната ни история нови страници? Днешните българи се интересуват главно от едно — преуспяването в тоя свят; поробили се духовно на една чужда на християнството ценностна система, те са отхвърлили сродството си с Христа, а оттам — сродството си със своите православни прадеди, престанали са да се интересуват от ценностите на Евангелието, на Царството Божие. Загубата на тези прежни идеали ги е довела до блатото на нихилизма и днес вече България е безсилна да ражда велики личности; нещастието на народа ни обаче не е спряло дотук — станал духовен просяк, той не усети нищетата си, не се върна към светоевангелските си идеали, но все повече затъва в тресавището на материализма. А това води до израждане на идните поколения — без въздуха на светостта, посред всеразяждащата атмосфера на греховност, вземаща епидемични, космически размери. Нашият народ е достигнал до “преклонна старост”, която се изразява най-вече в сегашното му духовно безплодие, в сегашната му неспособност да ражда светци; над тържището на културния живот на българина духовният взор съзира: вече аленее залезът на християнската епоха в българската история — също като в дните на Ноя. И нам се пада скръб, каквато не е имало в историята на тоя народ и надали ще има... Скръб по истинския духовен живот, този сетен и едничък наш оазис сред растящата пустиня на всепозволеност, всекористност, вселицемерие, всеплътскост и всеземност... Скръб по бистрите струи на евангелското житие, по незабележимия за плътските очи ручей, отдето тече живата вода на тихия покаен подвиг в Христа. Боже, утоли тая наша жажда! Всички български, родни нам светци — молете Бога за нас, малодушните и лицемерни ваши чада. Покажете ни пътя към спасение, осиявайте с молитвите и грижите си нашия път през долината на земното ни страдалчество, за да не се заблудим из дебрите на тоя свят и безбедно да достигнем нашия истински роден край във вечността — при Христа и при вас!

Съдържание



© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.