Последна промяна:
2005-08-11 15:12

Част II. „Смъртта е възраждане за живот“.

Московският митрополит Филарет се явява след смъртта си

Ето какво разказал на моя приятел И.А.Ч. един много стар лекар:

„Един ден аз седях в кабинета си в пълно съзнание. Състоянието ми нямаше нищо общо нито със сън, нито с дрямка. Внезапно в единия ъгъл на стаята започна да става светло. В появилата се светлина видях да се очертава фигура на човек. Това беше монах, невисок на ръст, доста слаб, на главата с бял клобук с митрополитски кръст.

Аз се разтреперих от страх. Монахът се приближи до мен и аз чух гласа му: „Защо трепериш? Боиш ли се? Аз съм твой роднина, Московският митрополит Филарет. От всички мои близки само ти си още жив и само ти можеш да ми помогнеш да възстановя гроба на моята майка. Сега той е изравнен със земята. Надгробната плоча и кръстът се пазят около храма при гробището. Цяла е и плочата с надписа. Ти трябва да отидеш при предстоятеля на гробищната църква и да направиш така, че гробът да бъде напълно възстановен.“

Изпаднах в голямо вълнение. Мислите ми се объркваха. Започнах да разпитвам митрополита точно на кое място около храма се пазят плочата и кръстът. Той съвсем определено ми описа къде мога да ги намеря. Съобщи ми и текста на надписа върху надгробната плоча. След нашия разговор образът на митрополита сякаш се стопи в пространството.

Скоро след това аз отидох при предстоятеля на гробищната църква и му предадох молбата на митрополит Филарет. Но той се отнесе скептично към моето видение и отказа да предприеме каквото и да било за възстановяването на гроба.

Не след много време митрополит Филарет ми се яви отново и настоя да изпълня молбата му. Каза ми, че ще дойде при мен още веднъж, вече преди смъртта ми. „Аз ще те придружавам в отвъдния свят, когато умреш“ — добави той.

След това повторно посещение аз успях чрез настоятеля на Троице-Сергиевата лавра да изпратя изложение до патриарха. След като го получи, той ме повика при себе си и започна подробно да ме разпитва за явяването на митрополит Филарет. Между другото той попита: „Колко време приблизително продължи първото явяване на митрополита и Вашият разговор с него?“

Отговорих: „Мисля, че около 15 минути. Тогава бях много смутен, не ми бяха ясни много от неговите указания и трябваше няколко пъти надълго да го разпитвам.“

След разпореждането на патриарха гробът на майката на митрополит Филарет беше напълно възстановен. И кръстът, и надгробната плоча се намериха точно на мястото, посочено от владиката.

Удивително беше и това, че текстът на надписа върху надгробната плоча съвпадаше дословно с този, който ми каза покойният митрополит.“ 

Необикновена помощ от отвъдния свят

Необикновеният случай, за който ще ви разкажа, стана около седмица и половина преди празника Успение Богородично, през нощта на 6 август 1925 г. (ст. ст.)

Още месец преди този ден се чувствах страшно зле — не физически (за мен това няма особено значение), но поради вътрешни душевни преживявания. А към края на юли, преди да се случи това събитие, моите вътрешни страдания достигнаха връхната си точка. Просто не можех да си намеря място и не виждах никакъв изход от положението, в което се намирах. Само този, който е изпитвал жестоките угризения на събудилата се в него съвест, може да разбере как се чувствах тогава.

Но да не говоря повече за това. Човекът, на когото посвещавам моя разказ, прекрасно знае всичко. Достатъчно е да кажа, че мисълта за самоубийство, макар да съзнавах огромната греховност на такава постъпка и всичките ù ужасни последици, все по-често се появяваше в главата ми. Напразно се стараех да я пропъдя — аз съм вярваща, дълбоко вярваща. Но тази мисъл тогава ми се струваше единственото средство да се избавя от душевните терзания, които изпитвах. И ето, един прекрасен ден, или по-точно нощ, твърдо реших да я изпълня на дело. Като средство за това избрах влака, защото нямах отрова или някакъв друг, по-малко отвратителен начин да свърша със себе си. Трябва да кажа, че страдах от безсъние и често заспивах едва към 4-5 часа сутринта, а понякога оставах будна и цяла нощ. Не можех нито да чета, нито да работя и най-често прекарвах времето си в празно седене, с поглед, втренчен в една точка. Тази нощ аз бях заета със същото — седях на стола до масата, с лице обърнато към вратата. Само умът ми не дремеше, а трескаво работеше в определената насока. Реших, че няма да доживея до сутринта. Часовникът удари два пъти.

Изведнъж сред дълбоката тишина, която царуваше в къщата, на вратата на моята стая се почука. Бях твърде заета с мислите си, за да се учудя или още повече — да се изплаша, и спокойно казах: „Влезте“.

Вратата се отвори и на прага се появи младо момиче, облечено в бели дрехи, с тъмни коси и очи. За мен тя беше съвсем непозната — виждах я за първи път. Като се приближи до масата, момичето каза:

— Здравейте, Оля.

— Здравейте, какво обичате? — учудено запитах аз.

Тя седна на стола срещу мен и известно време помълча, като ме гледаше право в очите. Погледът на тъмните ù очи беше ласкав, кротък и някак си необикновено спокоен. В сърцето ми се надигна лошо чувство. Аз не обичам да нарушават моето уединение, а тя влезе изведнъж, безцеремонно и сега не желае да отговори на въпроса ми. (Нека Бог ми прости тези мисли, но те наистина се появиха у мен)...

— Какво желаете? — отново попитах аз. — Коя сте Вие?

— Почакай, не бързай да се сърдиш — чух в отговор. — Аз съм Вера, дъщерята на твоя духовен отец.

Злото чувство веднага изчезна. Да се запозная с дъщерята на моя духовен отец — това беше много приятно за мен.

— Много се радвам — казах аз, — но какво Ви води при мен така късно? И как влязохте, кой Ви отвори, аз не чух никакъв шум.

— Как влязох и кой ми отвори вратата, това ще разбереш после. А защо дойдох, ще ти кажа веднага.

Тя помълча малко и продължи:

— Дойдох да те спася. За какво мислиш сега? Какво искаш да направиш? Опомни се, Оля!

Аз я гледах учудено.

— Какво Ви засяга това, което искам да направя? — студено казах аз. - Това си е моя работа. Ако сте дошли да удовлетворите любопитството си, напразно сте се трудили. Вие сте дъщеря на моя духовен отец, но това съвсем не Ви дава право да мислите, че ще бъда с Вас така откровена, както с баща Ви.

Вярна на себе си, аз наговорих куп дързости и едва ли не оскърбления на съвсем непознат човек.

— Хайде, не се сърди — каза Вера, като се усмихна ласкаво. — Все едно, аз всичко знам — подчерта тя. — И не съм дошла при теб от любопитство, а за да ти помогна.

От тези думи съвсем се разсърдих.

— Не ми е нужна Вашата помощ, а и какви глупости говорите, че знаете всичко. Откъде може да знаете? Кой Ви е казал? Не може да е отец Йоан. Самият той не знае, аз нищо не съм му казвала!

— И все пак знам. Не ми ли вярваш? Слушай!

И тя започна да говори. Разказа ми почти целия мой живот, напомни някои случки и факти, станали в ранното ми детство, за които съвсем бях забравила. Разказа епизоди, за които ме е страх да си спомня и които въпреки това ме преследваха неотстъпно и създаваха в душата ми ад. Разказа един случай, свидетелят на който отдавна е в гроба и следователно можех да го знам само аз — разказваше с най-тънки, ужасяващи подробности, сякаш се беше случило вчера. Тя не пестеше боите, излагаше фактите в цялата им грозна голота. Нарисува ярка картина на целия ми „прекрасен“ живот и аз, слушайки разказа ù, отново преживявах това, което ми се струваше, че отдавна е потънало в миналото. О, наказанието за моята дързост беше твърде голямо! Ако можех тогава да записвам всичко, което разказваше тя! Самата аз не бих го разказала по-добре. Моето безкрайно удивление премина в страх и накрая ме обзе панически ужас. Докато траеше целият ù разказ, тези чувства непрестанно се редуваха. Удивление от това, че тя всичко знае, страх и трепет, които предизвикваше самата тя като необикновено явление и най-сетне — ужас от нарисуваната картина, от съзнанието, че е невъзможно да получа прошка от Бога. Накрая не издържах и едва не заплаках.

— Стига, за Бога, стига! Защо разказвате всичко това? Аз го знам. Тежко ми е да го слушам!

— Сега вярваш ли ми?

— Вярвам, вярвам, само млъкнете!

Но тя не спря, а продължи по-нататък. Разказа как, при какви обстоятелства се запознах с о. Йоан, повтаряше неговите думи, цитираше цели изречения за греха на самоубийството, които никой не бе чул и се отнасяха само за мен. Разказваше как живеех, след като се срещнах с него, разказа всичките ми мисли, описа всичките ми чувства, всичко — до последния ден, до последната моя мисъл.

— Тежко ти е, виждам — завърши тя. — Затова и дойдох. За да ти помогна.

— Как можете да ми помогнете? — запитах аз.

— Не ми говори на „Вие“, няма нужда. Ще ти помогна с каквото мога. Преди всичко изхвърли от главата си мисълта за самоубийство. Помисли си какви времена са сега, кого ще учудиш? Врага ли? Но той тъкмо това и чака!

— Така казваше о. Йоан! — извиках аз, като си спомних, че той ми бе казал същите думи.

— Да, татко ти казваше това и аз го повтарям.

— Вера, скъпа! — простенах аз.- Но какво да правя? Научи ме!

— Моли се!

— Но нима Бог ще ме чуе?! Нима ще ми прости?!

— Безумно момиче, виж! — и тя протегна ръка към вратата. Очите ù заблестяха.

Аз погледнах и замръзнах на мястото си. Пред мен, там, където беше вратата, се издигаха три кръста. Бях поразена и не можех да произнеса нито дума.

Най-сетне Вера заговори:

— Какво виждаш?

— Христос, разпънат на Кръста и до Него двамата разбойници.

— Виждаш ли благоразумния разбойник?

— Виждам.

— Той е бил грешен, много грешен. Но какво казал: „Спомни си за мен, Господи, когато дойдеш в Царството Си“. И какво му отговорил Господ: „Днес ще бъдеш с Мене в рая.“ Нали вярваш, че е било така?

— Да, вярвам! — казах аз.

Тя спусна ръка и кръстовете изчезнаха.

— И не ти ли стига това? Или ти си по-грешна от разбойника? Моли се, моли се!

— Не мога да се моля, нещо ми пречи.

-Това е врагът! Бори се!

— Нямам сили, измъчих се! — вече не говорех, а едва шепнех.

— Иди при татко, той ще ти помогне.

Аз мълчах.

— Нима той малко е направил за тебе? Нали благодарение на него живееш, вярваш?

— Той не ме обича.

— Обича те, както обича всички. Как можеш да се съмняваш в това? И ти го обичай, както аз го обичах. Татко е добър.

Тя сложи ръце на гърдите си и загледа някъде нагоре, над главата ми. Лицето ù странно се промени, очите ù заблестяха. Стана ми страшно.

— Какво виждаш, Вера?

— Виждам татко! — тихо каза тя.

Не издържах и заплаках. Тя сложи на главата ми ръката си — беше съвсем лека — и дълго говореше нещо. Думите: „Обичай татко, както аз го обичах“ повтори няколко пъти. А аз през сълзи можах само да кажа: „Обичам го като теб, дори може би още повече“. И тогава изплаках цялата си скръб и изведнъж ми стана леко.

— Слава Богу — усмихна се Вера. — А ти казваше: „Какво да правя?“ По-нататък за теб ще бъде светло, светло...

— В монастир ли ще отида? — неволно се изтръгна от устата ми. — Само че дали ще бъде скоро?

— Не се безпокой, ще постъпиш в монастир и там ще носиш моето име, чу ли?

— Да — промълвих аз.

— Ето, виждаш ли, успокои се, а казваше: как ще ми помогнеш. Сега прощавай, време е да си отивам.

— Вера, как така? — сепнах се аз. — Няма ли да те видя повече?

— Ако искаш, ела ми на гости заедно с татко. Ще се радвам.

— Нима вие не живеете заедно? — учудих се аз.

— Не.

— Не живееш ли на вилата?

— Не.

— Къде тогава?

— Татко знае, той ще ти каже. Иди при него. Поздрави го от мен. Сега прощавай, сестрице.

Вера така ласкаво каза тези думи, че сълзите отново бликнаха от очите ми. Тя стана и се приближи до мен, взе ръката ми. Стори ми се, че се докоснах до коприна. Тя ме гледаше.

— Как ще си отидеш сама? Аз ще те изпратя — казах ù.

— Не, не трябва.

— Вера, кажи ми все пак как дойде при мен? Как ме намери? И сега е нощ, къде ще отидеш?

— После ще разбереш — някак загадъчно каза тя.

— Благодаря ти.

Тя ми отговори:

— Не на мен благодари. Някой се е помолил за теб. Не зная кой, но неговата молитва е силна и бързо стига до Бога. Прощавай, моли се и си спомняй за мен.

Това бяха последните ù думи. След това тя тръгна към вратата, безшумно я отвори и излезе. Исках да стана, да отида след нея, но не можах — сякаш бях прикована към стола. Не помня колко време прекарах така, изцяло под впечатление от преживяното. Едва когато се разсъмна, дойдох на себе си и започнах да разсъждавам.

Докато Вера беше при мен, аз бях напълно уверена, че пред мен стои жив човек, но след като малко отдъхнах и се опомних, започнах да се съмнявам. Може ли жив човек да отвори така безшумно вратата, може ли да дойде тук от Москва в 3 часа през нощта, когато няма никакви влакове?

Спуснах се към входната врата. Тя беше заключена. Хванах се за главата. Какво беше всичко това? За халюцинация явлението беше твърде продължително. Че не беше сън — в това бях уверена... Тази нощ аз съвсем не спах, а и не можех да заспя на стола — това никога не ми се беше случвало. Сутринта старицата, която живееше в съседната стая, ме попита с кого така дълго съм разговаряла през нощта. Казах ù, че съм чела стихотворения на глас. Разбира се, не ми повярваха. Кой чете нощем стихотворения? Решиха, че съм говорила насън. Но аз не можех да им разкажа всичко, което се бе случило, още повече, че и самата не разбирах добре какво беше това.

Как можеше да се обясни това явление? Коя беше Вера? Наистина ли беше дъщеря на о. Йоан? Аз не познавах всичките му деца. Ние винаги сме живели в Соколники и помня, че той имаше няколко момичета, но коя от тях беше Вера, съвсем не знаех. Тази Вера, която дойде при мен, аз никога не бях виждала и наистина не я познавах.

Дълго размислях как да постъпя. Да разкажа ли на о. Йоан, или не? Как ще се отнесе той към моя разказ? Няма ли да му се стори неправдоподобен, няма ли да каже, че ми се е присънило? Накрая реших да попитам вуйчо си. На моя въпрос, дали о. Йоан има дъщеря на име Вера, той отговори, че е имал такава дъщеря, но тя отдавна е умряла. Тогава ми стана страшно. И веднага разбрах, че не мога да не разкажа всичко на о. Йоан. Той трябваше да го знае. А как ще се отнесе към станалото, това не е моя работа. Самата аз не се съмнявам, че при мен беше дошла душата на Вера.

Оля.

Собственоръчно свидетелство на протойерей Йоан Кедров
Аз, долуподписаният, най-недостоен протойерей Йоан Кедров, свидетелствам в името на нашия Господ Иисус Христос: Авторката на това писмо, след преживяното от нея, поиска фотографии — отделни или групови, където да се намира покойната Вера. Дадох ù групова снимка на повече от 110 души, начело със светейшия патриарх Тихон, направена още на 19 август 1919 година, и Олга Ивановна веднага, без никакво затруднение, разглеждайки лицата, безпогрешно посочи Вера и каза: „Ето тя беше при мен!“

Според желанието на явилата се Вера всички ние — моето семейство и Олга Ивановна Калмикова — отидохме на другия ден на Пятницките гробища, където е гробът на покойната.

Слава Богу за всичко!

Москва,

Подпис: о. Йоан Кедров.

Покойният приятел на Мичурин*

Разказ на Н.А.О.

Аз живеех в един град с Иван Василиевич Мичурин и потвърждавам достоверността на описаното по-долу.

Това се случи по време на Първата световна война.

Иван Василиевич Мичурин живееше тогава в малък дом, разположен сред обширна овощна градина. Нощем в градината пускаха кучетата, които през деня държаха вързани.

Една нощ неочаквано на вратата се почукало. Иван Василиевич, учуден, че някой е дошъл така късно и че кучетата са го оставили да влезе, се доближил до вратата и запитал:

— Кой е там?

— Аз съм, Фьодор... Отвори, Иван Василиевич!

Иван Василиевич познал гласа на своя добър познат Фьодор, който бил мобилизиран на фронта, и отворил вратата. Пред него стоял самият Фьодор, облечен във войнишки шинел.

— Имам към теб една молба, Иван Василиевич. Иди, моля те, при моите роднини и им кажи, че днес ме убиха на фронта. Дойдох тук, но не ме пуснаха да отида при тях. А ти иди и им кажи да не скърбят за мен.

След това Фьодор станал невидим. Иван Василиевич отишъл при неговите роднини и им разказал всичко, но те не му повярвали. След седмица обаче получили съобщение, че Фьодор е бил убит на фронта в същия ден, когато душата му се беше явила на Иван Василиевич.

Умрялото момиченце и професор Розанов

В началото на ХХ век в Москва живееше известният професор хирург Владимир Николаевич Розанов. Веднъж той приемаше болни в дома си. След поредния пациент в кабинета влезе момиченце на 10-12 години с розова рокличка и панделка на главата.

— Докторе — обърна се то към Владимир Николаевич, — мама е много зле, има нужда от помощ веднага. Много Ви моля, елате — и каза адреса си.

Владимир Николаевич се учуди и от необикновената премяна на момиченцето, и от настойчивостта, с която то го молеше да посети майка ù. Той обеща да дойде веднага и момиченцето си отиде.

На излизане от кабинета Розанов каза на пациентите в приемната да го изчакат, тъй като му се налага спешно да посети майката на момиченцето, което току-що беше влязло при него.

— Какво момиченце? — учудиха се болните. — Никой не е влизал, нито е излизал от Вашия кабинет и ние недоумявахме с кого разговаряте.

При тези думи Владимир Николаевич се учуди още повече и забърза към адреса, който му беше дало момиченцето.

В квартирата той завари суматоха.

— Докторе, колко добре, че дойдохте! Кой Ви съобщи, че толкова сте ни нужен? — смаяно заразпитваха домашните.

Те го въведоха в хола, където лежеше една жена в пълно безсъзнание, почти без признаци на живот.

А на масата беше положена малка покойница — момиченцето с розовата рокличка и панделката, с което В.Н. бе говорил преди малко в кабинета си...

Смъртта е възраждане за живот“

Вуйчо ми Иван Алексеевич Беляев, брат близнак на моята майка, по професия беше военен лекар. Необикновено красив, той се отличаваше с дълбока вяра, смирение и кротост. Цялата си енергия влагаше в изпълняването на Божиите заповеди.

Когато стана лекар, той се стараеше всеки ден да ходи на църква, за да се помоли в Божия храм, където винаги присъства Христос: Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях (Мат. 18:20) — казва Господ. С една дума, вуйчо бе истински православен християнин. Когато учех в института, той ме навестяваше, носеше ми подаръци и разговаряше с мен само на духовни теми. Изобщо, мен, своята племенница, която бях останала половин сирак (баща ми беше починал отдавна), той обсипваше с бащинско внимание.

През 1905 г., по време на Руско-японската война, вуйчо работеше в лазарет. Там с него работела и една млада медицинска сестра, дъщеря на генерал, истинска красавица. Тя толкова се влюбила във вуйчо ми, че му казала:

— Иван Алексеевич, ако не се ожените за мен, ще се самоубия. Не мога да живея без Вас.

— Но аз нямам намерение да се женя — отвърнал той.

— Е, ако ми кажете, че решението Ви е окончателно, няма да съм сред живите.

Като чул за тази трагична опасност, вуйчо ми написал писмо на майка си. Съдържанието на писмото било следното:

„Мамо, една медицинска сестра, с която работим заедно в болницата, така се е влюбила в мен, че ми каза, че ако не се оженя за нея, ще се самоубие. А аз въобще не искам да се женя. Посъветвайте ме как да изляза от това трудно положение.“

Майката отговорила на сина си:

„Пожали я, Ваня, ожени се за нея.“

Сватбата станала. Но ето че на фронта избухнала тежка епидемия. Иван Алексеевич бил назначен в лазарета с болни от петнист тиф.

След известно време той се заразил и умрял.

Когато вестта за това стигнала до младата му жена, която така горещо го обичала, тя, макар и вярваща, изпаднала в отчаяние, защото все още не била стигнала до дълбока молитва и пълно упование на Божия промисъл.

Един ден, както седяла в стаята си, изведнъж вижда да влиза мъжът ù, нейният любим Ваня. От радост тя скочила, забравяйки напълно, че е умрял. Гледа, той отива до масата, взима молив, хваща го и започва да пише. Миг след това изчезнал.

Жена му грабнала написаното: „Това е неговият скъп почерк, той беше при мен, видях го. О, Боже, благодаря Ти!“ — радостно възкликнала тя.

Ето какво ù написал Иван Алексеевич:

„Смъртта е възраждане за живот, за онзи живот, в който няма смърт.“

И досега тя пази като светиня тази бележка, написана от нейния мъж, който ù се явил след смъртта си.

От този момент вярата ù укрепна и се задълбочи.

Случай от живота на един лекар

Баща ми, доктор С.Б.В., ни разказваше следния интересен случай из своя живот от времето, когато още е бил млад лекар:

„... Бях стипендиант в университета. Майка ми имаше 18 деца. Баща ми беше човек „не от този свят“ и ние живеехме бедно.

Когато завърших университета, за да си отработя стипендията, ме изпратиха, както се казва, вдън земя — в един край, където вилнееше петнист тиф. По същото време майка ми се разболя от смъртоносна болест. Получих телеграма, но не ме пуснаха да отида при нея. До смъртното ù легло през цялото време била по-голямата ми сестра Таня, вече девойка за женене. Преди смъртта си майка ми я помолила:

— Таничка, погреби ме, мила, във венчалната ми рокля. Тя е осветена. С нея се венчах, с нея искам да легна в гроба.

Таня се разридала:

— Мамичко, не умирайте, аз съм вече за женене, а имаме още толкова много невръстни братя и сестри.

— Такава е Божията воля, не тъгувай. Господ ще ви помогне. А молбата ми за роклята изпълни.

— О, не се съмнявайте, ще изпълня всичко, както ми поръчахте.

Няколко дни по-късно майка ни се поминала. Отново ми пратиха телеграма, но поради разрасналата се епидемия от петнист тиф пак не ме пуснаха у дома, тъй като бях лекар и бивш стипендиант. Върнах се вкъщи едва след два месеца.

Влязох в нашата градинка. Беше лято, слънцето грееше — два час?а следобед. Вървя и си мисля: как ли се справя Таня с домакинството, слушат ли я малките? Как ли е татко? Трудно му е сега, здравето му е крехко, средствата ни са оскъдни. За мама не зная защо в този момент не мислех.

Изведнъж виждам: по пътеката право насреща ми върви тя. Какво е това, халюцинация ли? Илюзия ли? Плеснах се по челото. Не, жива е и се приближава към мен. Дели ни само още една крачка. Спрях се изумен, а мама заговори:

— Серьожа...

— Мамо, та нали Вие сте умряла...

— Това нищо не значи, Серьожа, аз сега съм по-жива отколкото когато бях с вас. Неслучайно ти се явявам — Господ ми позволи да го сторя. Жал ми е за Таня. Тя не изпълни последното ми желание, макар че обеща: не ме погреба във венчалната ми рокля, дожаля ù. А аз се страхувам за душата ù. Нареди, Серьожа, още днес да дадат тази рокля на някой просяк. Не си мисли, че на мен тази рокля ми е нужна. Нас там ни обличат — всекиго различно, в зависимост от вярата и добродетелите.

— Майко, каква рокля, не разбирам. Вие сте умряла, а аз Ви виждам жива. Сигурно съм полудял...

— Не се тревожи, Серьожа, не се вълнувай, аз съм жива, умряло е само тялото ми, и то временно, до всеобщото възкресение. А за роклята Таня сама ще ти разкаже. Кажи, че ù прощавам, само роклята още днес да бъде дадена на някой просяк.

Майка ми ме погледна нежно, прекръсти ме с широк кръст и добави:

— Ще възмъжееш, Серьожа, ще се ожениш, ще ти се родят деца. Възпитвай ги в християнската вяра, в любов към Православната Църква. За когото Църквата не е майка, за него Бог не е баща.

Още веднъж ме прекръсти и стана невидима. Развълнуван влязох вкъщи и - право в стаята на Таня.

— Таня, сестричке, току-що видях мама жива и говорих с нея.

— Как така жива, как така си говорил? Сигурно ти се е присънила? Не се смущавай, и аз я сънувах два пъти.

— Не, Таня, не насън, наяве, ей сега, тук, в нашата градинка на пътеката я срещнах. И знаеш ли какво ме учуди? Тя каза, че не си изпълнила нейното желание да я положиш в гроба с венчалната ù рокля. Така ли е наистина? Кажи ми, Таничка.

Таня пребледня и се разплака.

— Да, Серьожа, дожаля ми да сложа в гроба тази рокля. Тя е копринена, аз съм за женене, а сам знаеш колко сме бедни. Никой освен мен не знаеше, че мама ми беше казала да я облека във венчалната ù дреха. О, колко съм поразена, че тя сама ти се е явила от оня свят и ти е казала това!

— Не само това ми каза, Таничка, но ми поръча да ти предам, че се тревожи за душата ти, че не си сторила добре, като си обещала на умиращата си майка да изпълниш последната ù молба, а после ти е дожаляло за роклята.

Таня горчиво се разплака:

— Виновна съм, Серьожа, виновна съм!

— Не плачи, Таничка, мама заръча да ти кажа, че ти прощава. Само че още днес роклята трябва да се даде на някой просяк.

Тя явно се поуспокои като разбра, че мама ù прощава и живо каза:

— Но как, Серьожа, ще дадем роклята на просяк, когато нито един просяк няма да дойде при нас — всички знаят колко сме бедни сега?! Баща ни е болен, потънали сме в дългове, аз едва се справям с домакинството и със сирачетата.

— Не, Таня, щом мама заръча още днес да дадем нейната дреха на просяците, значи някой ще дойде. Извади от сандъка венчалната рокля на милата ни майчица. Виждаш как тя и от онзи свят се грижи за нас.

Таня извади роклята и я сложи на масата.

Не бяха минали и два часа, когато на градинската портичка се почука. Влезе един старец и със сълзи на очи се примоли:

— Подарете заради Христа някаква дреха! Нямам в какво да облека моята правнучка, за да я венчая.

Веднага дадохме венчалната рокля на майка ни.

Предотвратеното самоубийство

Това се случи през 1921 г. Имах една колежка, млада жена. Тя се привърза много към мен и споделяше с мен своите мисли и чувства, макар на години да бях по-млада от нея. Независимо от външното щастие — мъжът ù я боготвореше, майка му, което рядко се случва, направо я носеше на ръце, да не говорим колко много я обичаше шестгодишната им дъщеричка, тя често ми казваше, че изпитва някакво неудовлетворение, мъка, предчувствие за нещо, което трябва да направи, нещо, заради което ù е даден животът.

Стана така, че напуснах Москва за няколко месеца и нямах никакви вести за нея.

На връщане от гарата тръгнах направо към къщи и, заета с личните си работи и предстоящата среща с близките си, никак не мислех за нея. Внезапно пред очите ми изникна нейният образ, а в мен прозвучаха думите: „Вие съвсем ме забравихте, елате у нас, още сега елате“.

Озърнах се и видях, че ако завия, само след няколко пресечки ще стигна до тях. Неволно подчинявайки се на нейния призив, тръгнах към дома ù. Позвъних веднъж, втори път — никой не отвори. Взех да чукам. Най-сетне отвори мъжът ù. Попитах вкъщи ли е В.

— Вие се подигравате с мен! — развика се той. — Тя умря преди повече от месец.

Като научи, че не съм била в Москва и идвам от гарата, той се успокои, разказа ми за смъртта ù и ми призна, че моето идване му е попречило да изпие отровата, която вече била пред него. Аз му разказах защо съм дошла. Унищожихме отровата. Моят разказ го потресе и той обеща повече да не мисли за самоубийство, а да се моли за В. и за себе си.

Не съм го виждала оттогава, но научих, че две години по-късно се е оженил и е щастлив.

А по повод смъртта на В. той ми разказа, че и тримата се разболели от петнист тиф. Особено тежко боледувало момиченцето. Лекарите смятали състоянието ù за безнадеждно. Най-леко от всички прекарала болестта В. Тя вече била на оздравяване и се грижела за мъжа си и дъщеря си. Като чула присъдата на лекарите, цяла нощ молила Господа да спаси живота на дъщеря ù и да вземе в замяна нейния.

Молитвата ù била чута. Лекарят, който дошъл на другата сутрин, бил поразен, като видял момиченцето здраво, а майката — на смъртно легло. Тя починала същия ден.

Вас няма да ви разстрелят...“

Разказ на отец Георгий

За да разбереш по-добре моя разказ, трябва отначало да направя малко отклонение.

Някога аз бях игумен на Мещенския монастир, който се намираше в Калужка губерния. По монастирски работи често ми се налагаше да отивам в Калуга. При едно такова пътуване аз вървях по улицата и изведнъж виждам: около голям хубав дом стои жена, наметната небрежно с топъл шал и като че ли някого очаква. Като ме видя, тя бързо се приближи до мен и ми се поклони. Лицето ù беше бледо и на него се четеше такава скръб, че веднага всичкото ми внимание се насочи към нея. Тя ми каза:

— Отче, мъжът ми умира, не мога да го оставя задълго. Той трябва по-скоро да се причасти. Не ми отказвайте, моля Ви, елате при нас!

За щастие аз носех със себе си св. Дарове. Тя ме заведе вкъщи. Видях мъжа ù — наистина съвсем болен, няма дълго да живее. Изповядах го и го причастих. Той беше в пълно съзнание. Поблагодари ми и каза:

— Имам голяма скръб. Аз съм търговец, случи се така, че трябваше да заложа къщата си. Вече няма как да я откупя и след два дни ще я продадат на търг. Сега умирам и оставям семейството си на улицата.

Стана ми жал за него.

— Не скърбете — казах му. — Може би Господ ще даде някак да Ви помогна.

Отидох веднага на пощата и повиках по телеграфа един мой духовен син, също търговец.

Още вечерта той седеше в моята стая в хотела. Веднага разбра каква е работата и когато продаваха дома на търг, успя да вдигне цената до 25 хиляди рубли. Домът беше купен от общината, от получените пари 7 хиляди отидоха за погасяване на залога, а останалите 18 хиляди бяха внесени в банката на името на жената на умиращия търговец.

Аз отложих за малко връщането си в монастира и след всичките парични операции отидох при болния, за да му разкажа, че нещата са се уредили благополучно. Той беше още жив, благодари ми, че съм спасил семейството му от бедност и същата вечер умря. Не останах за погребението, защото бързах да се върна, а после, поради разни събития, така и забравих за него.

Изминаха много години... Аз бях арестуван и затворен в килията на осъдените на смърт, където заедно с мен се намираха още 37 души. Почти всяка нощ идваха при нас и отвеждаха на разстрел по 5-6 човека. Накрая останахме седем.

През деня към мен се приближи пазачът на килията и ми прошепна:

— Гответе се, отче, днес получих заповед за всички вас. Тази нощ ще ви откарат.

Предадох на затворените заедно с мен думите на пазача. Трябва ли да разказвам какво се надигна в душата на всеки един от нас! Макар и да знаехме, че сме осъдени на смърт, тя все пак стоеше на прага, а сега щеше да го прекрачи...

Нямайки сили да остана в килията, аз сложих епитрахила си и излязох да се помоля в глухия коридор, който нямаше прозорци. Молих се и плаках така, както никога в живота си. Сълзите ми бяха толкова обилни, че намокриха копринената бродерия на епитрахила и боите потекоха на разноцветни струйки.

Изведнъж видях пред себе си непознат човек. Той ме гледаше съчувствено, а после ми каза:

— Не плачете, отче, вас няма да ви разстрелят.

— Кой сте Вие? — учудено попитах аз.

— Вие, отче, сте ме забравили, но при нас добрите дела не се забравят - отговори човекът. — Аз съм същият търговец, който Вие някога причастихте в Калуга.

Търговецът се скри от очите ми и веднага след това в каменната стена на коридора сякаш се образува пролука, така че аз можех да видя през нея края на гората, а във въздуха над нея моята покойна майка. Тя кимна с глава и ми каза:

— Да, Егорушка, вас няма да ви разстрелят, а ние ще се видим с тебе след десет години.

Видението изчезна и аз отново се намерих пред глухата стена, но в душата ми беше Пасха! Бързо се върнах в килията и казах:

— Братя, благодарете на Бога! Нас няма да ни разстрелят, повярвайте на думите на свещеника! (Аз разбрах, че и търговецът, и майка ми говореха за всички нас).

Голямата скръб в нашата килия се превърна в неудържима радост. Повярваха ми и започнаха да ми целуват кой ръцете, кой раменете, кой ботушите. Ние знаехме, че ще останем живи!

Измина нощта, а призори ни преместиха в друг, временен затвор, където разпределяха. Оттам аз попаднах в затвора Бутирка, а скоро след това при една амнистия бях освободен и през последните години живеех в Данииловския монастир. Шестимата затворници, които бяха в една килия с мен, станаха мои духовни чеда.

След няколко години отново ме арестуваха и ме изпратиха на заточение тук, в Каратюба, където ние с теб сега седим и разговаряме.


Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.