Последна промяна:
2005-08-11 15:15

Част III. „Дивен е Бог в Своите светци“

„Стани и вдигни иконата!“

Моята прабаба живеела в своя чифлик в Ярославска губерния. Краката ù били парализирани и повече от 10 години тя лежала неподвижна.

В ъгъла на стаята, над главата ù била окачена Владимирската икона на Св. Богородица, към която тя често се обръщала с молитва в своето страдание.

Един ден чула звук, сякаш нещо паднало на земята, а след това глас: „Стани и я вдигни!“ Огледала се — наоколо нямало никой. „Сигурно така ми се е сторило“, помислила си тя. Но ето че отново чула същите думи: „Стани и я вдигни!“ Обхванал я страх и удивление: „Как мога да стана, когато вече толкова години лежа неподвижно?“ Тогава за трети път чула същите думи, изречени строго, като заповед: „На тебе казвам, стани и я вдигни!“

Изведнъж тя почувствала в себе си сили, станала от леглото и тръгнала натам, откъдето чула гласа.

И какво да види? Иконата — тя била нарисувана на обикновена дъска, без обков, но била много красива, образът изглеждал като жив — лежала на пода, счупена на две части.

Изпълнена със страх и трепет, болната се навела, вдигнала иконата и допряла двете части, които се съединили. Но тъй като не успяла да ги съедини точно, едната страна от образа на Св. Богородица останала по-нагоре от другата, в знак на стореното чудо.

Оттогава моята прабаба оздравяла, а иконата била занесена в църквата и от нея започнали да се извършват чудеса.

Неочаквана радост

Цариград, 1921 г. Надя и аз живеем в една полутъмна стая, прозорецът на която гледа към тоалетната. Ние сме емигрантки, избягали от Русия. Надя има мъничък син, когото успя да даде в приют, а аз нямам никого. Мъжът ми беше убит в брониран влак и сега съм сам-сама в целия свят. Всичките ми вещи са разпродадени, аз и без това почти нямах такива, и живея със средствата на Надя. Сега обаче и тя, и аз нямаме нищо и вече три дни не сме яли. Само потопим пръст в солта, посмучем малко и легнем на широкия общ креват. Надя понякога си намира работа, защото знае чужди езици, а аз не зная и никой не ме взема... Затова пък мнозина се опитват да ни купят и двете сме така наплашени от наглостта на хората около нас, че се боим от всички и помолихме нашата хазяйка — дебела стара туркиня, да не пуска при нас никого. Дори адреса си никому не даваме — толкова се боим. Нали наскоро едва не ни продадоха в публичен дом наши съотечественици и случайно един френски офицер ни спаси.

Как ми се иска да умра! Надя вярва в Бога и в това, че животът ни непременно ще тръгне по-добре. Аз също вярвам в Бога, но Той ни е забравил. Омръзва ми да лежа, омръзват ми тези мръсни стени и макар да се боя от града, ставам, обличам единствения си костюм и излизам на улицата. Вървя и се олюлявам от слабост, но все пак на открито ми е по-леко. Изведнъж някой ме хваща за ръката. Коля! Това е приятелят на моя мъж от бронирания влак. Здрависваме се, разказваме един на друг скърбите си. Той предлага да ме заведе при един негов познат търговец, който е отворил ресторант за емигранти и там да помоля да ме назначат на работа.

— Ех, докато се намери работа, ние с Надя ще умрем от глад, вече три дни не сме яли нищо! — изтървавам се аз.

— Мария Николаевна, и Вие мълчите?! Ето, вземете! — Коля развълнувано ми подава една лира.

— А имате ли още? — питам аз.

— Като че ли не — свива се Коля.

— Тогава няма да я взема.

Дълго се препираме и накрая правим така: Коля купува хляб за цялата лира, една трета взема за себе си, а аз с двете останали третинки се затичвам към къщи.

— Надя! — викам още от вратата — Хляб!

Ядем мекия ароматен бял хляб и не можем да се наситим. „Ангелски хляб!“ - казва Надя докато пълни устата си. Тя е доволна и вече съвсем бодра, а на мен пак ми е тежко на душата и не ми се иска да отивам при търговеца на Коля. Така не ми върви в живота, че сигурно и тук ме очаква несполука.

Все пак Надя успява да ме уговори. Отивам при Н., но получавам хладен отказ: „Всички места са заети.“ Ах, защо ми трябваше да се унижавам!

Лежа и плача... Надя отново има късмет — намерила си е работа, а аз пак трябва да вися на шията ù. Докога ще се влача така? Стига вече! Остава ми един изход — Босфорът! На дъното му има много такива като мен... Тази нощ спя по-дълбоко от друг път, а преди разсъмване виждам сън: тъмна стая, в ъгъла — сияещ образ на Небесната Царица и чувам Нейния глас: „В петък иди на църква!“ Събуждам се. На душата ми е радостно, свято... Дълго преживявам видяното, после започвам да бутам Надя. „Чуй, Надя, какъв необикновен сън сънувах сега. Събуди се, моля ти се!“

Надя трие очи и нищо не може да разбере, но от моя разказ бързо идва на себе си. „Какъв чуден сън! — възторжено шепне тя. — Небесната Царица ти предсказва нещо хубаво. Чакай, дали няма в петък някакъв празник?“ Надя грабва единствената книга, взета от къщи — „Животът на Пресвета Богородица“, и започва бързо да я прелиства: „Днес е вторник, значи в петък ще бъде 1 май. Та тогава се празнува иконата „Неочаквана радост“!“

Целия ден ходя окрилена от надежда. Но вечерта отново идва скръбта. Какво значение има някакъв сън и може ли да му се вярва? Само за да не се разстрои Надя отивам в петък в църквата при посолството. Литургията свършва. Къде е чудото? Никакво чудо не стана.

Излизам от храма и бавно тръгвам към квартирата. Нищо не виждам от сълзи. Изведнъж до себе си чувам гласа на Коля: „Мария Николаевна, търся Ви из целия град! Що за странности да не давате на никого адреса си. Без крака останах, а днес дойдох тук, помислих си дали случайно няма да дойдете на църква. Идете по-скоро при Н., той ме прати да Ви търся.

— Да отида пак при тоя богаташ? За нищо на света!

— Но той е променил решението си. Сам дойде при мен и ме помоли да Ви намеря!

Накрая се съгласявам, макар да зная отлично, че от това нищо няма да излезе. Н. ни посреща като най-скъпи гости, кани ни в своята стая, запознава ни с жена си, после започва да говори: „Многоуважаема Мария Николаевна, изслушайте ме и след това решете както искате.

Първоначално аз отказах да Ви взема на работа, защото всички места за сервитьорки наистина бяха заети, а друга работа при мен нямаше. Отказах Ви и се успокоих — формално бях прав. Но през нощта легнах да спя и видях насън, че стоя пред иконата на Света Богородица и чувам от нея глас — толкова строг, че целият се разтреперих. „Ти — казва — не даде работа на жената, която дойде при теб, сега тя може да загине и ти ще бъдеш виновен“.

Събудих се ни жив, ни умрял. Самата Небесна Царица се застъпи за Вас! Едва дочаках утрото, бързо отидох при Николай Петрович и го помолих: „Доведете Мария Николаевна!“

Оказа се обаче, че той не знае къде да Ви търси. Така се вълнувахме с жена ми, не мога да Ви опиша, но, слава Богу, Вие дойдохте! Аз вече имам план — масите могат малко да се посгъстят и да поставим още една в залата, а две да изнесем на улицата пред входа. Така че работа за Вас ще се намери и много Ви моля още утре да започнете. Ще Ви назнача за главна сервитьорка.“

Слушам и не мога да проумея, а в душата ми се надига нещо ликуващо, силно, непостижимо за ума — „неочаквана радост“...

Чудното изцеление

През 1920 г. се разболя ръката ми. Върху самата вена се образува струпей, който непрекъснато се увеличаваше. Ходех цяла седмица на лекар. Той ме превързваше, но всеки следващ ден, щом снемеше бинта, се виждаше, че струпеят — кръгъл, на вид като лишей — се беше разширил и задълбочил. Накрая лекарят каза, че няма спасение — болестта ще „прояде“ вената, ще започне отравяне на кръвта. Отказа да ме лекува по-нататък. Какво да правя? Животът ми беше в опасност...

Помощ можех да получа само от Бога. Отидох в параклиса „Св. Пантелеймон“ на ул. „Николская“. Как плаках и се молих там! Свещеникът, който служеше в тази църква се приближи до мен и тихо, предпазливо ме попита каква скръб имам, та плача така.

— Отче, ръката ми е болна, лекарят отказа да ме лекува и ми каза, че може скоро да умра.

Той ласкаво ми помогна да стана и започна да ме утешава и укрепява във вярата. После взе елей от кандилата пред иконите на Св. Богородица „Скоропослушница“ и на св. великомъченик Пантелеймон, даде ми с лъжичка да вкуся от него, а след това помаза болното място под бинта. Даде ми и шишенце с тази велика светиня и ме изпрати успокоена и ободрена.

На другата сутрин започнах да превързвам ръката си, и о, чудо! На мястото на загниващата вече болна кожа, която беше останала по превръзката, се виждаше млада розова кожица.

Аз паднах пред иконата със сълзи на благодарност и умиление.

След два дни отидох в болницата при същия лекар. Той беше мой братовчед и не вярваше в Бога. Посрещна ме с думите:

— Жива ли си?

— Виж ми ръката! — радостно отговорих аз.

Той махна превръзката и от изумление възкликна:

— С какво си я лекувала? Какво си ù слагала?

— С елей от иконата на Св. Богородица и на св. великомъченик Пантелеймон. Това беше цялото ми лечение.

— Да, това е наистина чудо! — промълви той удивен и замислен.

Спасение на края на пропастта

Това се случи през втория месец на Отечествената война. От фронта идваха тревожни вести. В нашия завод се пръсна слух за евакуация и аз започнах да подготвям за нея заводската лаборатория, която завеждах.

Една сутрин, в края на август, ми позвъниха от Комитета и ми съобщиха веднага да отида. В кабинета на секретаря се бяха събрали няколко души. От нарежданията, които получаваха, разбрах, че заводът вече се евакуира. След като отпрати всички, секретарят се обърна към мен:

— Юрий Павлович, немците са пробили отбранителната линия и бързо настъпват към нас. Заводът ще се евакуира тази нощ, а сега трябва да бъдат незабавно евакуирани децата. Вие сте отговорен за евакуацията на детската градина при завода и на персонала към нея. Децата са сто и две. Ще пътувате с два камиона, третият ще вози продукти и всичко необходимо. Колите ще карат най-добрите шофьори — Михаил Степанович Пинчук и Костя Рябченко, а третата кола — Светлана Уткина. Даваме Ви за помощник Фиников. В този пакет са документите, парите и маршрутът. Заминавайте веднага, без да се бавите. Вашата жена Ви очаква долу с личния Ви багаж. На добър път и до скоро виждане!

— А какво ще стане с лабораторията? — объркано попитах аз.

— Вашият заместник ще уреди всичко, не се безпокойте. На добър път!

Като насън се сбогувах с колегите, прегърнах на сбогуване жена си, казвайки ù някакви ободрителни думи.

В двора на завода стояха готови за заминаване камионите, покрити с брезент. Погледнах вътре — бяха препълнени с деца. Седяха изплашени, недоумяващи, много от тях плачеха. Поздравих директорката на детската градина и възпитателките и тръгнах към първия камион. Зад кормилото седеше Михаил Степанович, набит, силен човек, със спокоен и съсредоточен израз на лицето и леко насмешлив поглед. Ние отдавна се познавахме. Скочих в кабината, стиснах му ръката и седнах до него.

— Да тръгваме ли? — попита той.

— Да!

Михаил Степанович натисна клаксона и ние тръгнахме. След камионите тичаха и викаха нещо майки, бащи, баби. Децата плачеха и простираха ръце към тях. Аз виждах и чувах всичко, но бях като в полусън.

Камионите излязоха от града и тръгнаха по претовареното с коли шосе. Не мина и час и над нас започна да кръжи немски самолет и в края на пътя падна бомба.

— Трябва да се скрием с нашия багаж — промърмори Михаил Степанович и влезе с камиона в гората, покрай която вървеше шосето. Аз се огледах. Костя и Светлана караха след нас. Като постояхме в гората докато свърши стрелбата, отново тръгнахме на път, но не мина и час, пак немски самолет забуча над главите ни. Местността беше гориста и ние успяхме благополучно да се скрием в гъсталака.

Като разбирах цялата опасност на нашето положение, аз събрах Фиников, шофьорите, директорката на детската градина и започнахме да се съветваме как да пътуваме по-нататък.

— Аз мисля така: докато пътят върви покрай гората, ще стигнем до Красний вал и там ще останем до тъмно, защото нататък следват 90 км. равнинна местност. През нощта немците няма да ни видят. Значи, трябва да пътуваме тогава - предложи Михаил Степанович.

— А как ще пътуваме в тъмнината без фарове? — разтревожено запита грижливият Фиников.

— Ако няма облаци, е много лесно, а ако има — ще се лутаме — усмихна се Костя.

Когато стигнахме до Красний вал, спряхме. Накарах Фиников и шофьорите да легнат да спят, а аз поех охраната на нашия малък лагер. Порази ме тишината, която цареше сред децата: никое от тях не капризничеше, не плачеше, мълчаливо се притискаха към своите възпитателки, личицата им бяха сериозни.

Когато стана съвсем тъмно, отново потеглихме.

— Знаете ли добре пътя? — запитах аз Михаил Степанович.

— Не, не ми се е случвало да пътувам оттук, но Вие не се тревожете. Шосето стига до р. Ветвичка и рано сутринта ще я преминем, а по-нататък пътят върви през такава гъста гора, че никакъв немец няма да ни види.

Тихо заваля дъжд. Бях смъртно изморен. Шепотът на дъжда ме приспиваше, очите ми се залепваха, главата ми упорито падаше на гърдите и аз заспах. Събудих се, защото камионът беше спрял.

— Какво става?

— Караме по полето, загубихме пътя! — сърдито отговори Михаил Степанович. - Тъмно е като в рог. Хайде, момчета, потърсете пътя! — обърна се той към Костя и Фиников, които се приближаваха.

Но и те не можаха да го намерят.

— Ще вървим по компас — каза Михаил Степанович. — Няма да стоим на едно място, я!

Щом тръгнахме, отново заспах. Силно разтърсване и вик ме събудиха.

— Какво търси тая жена под колелата, ум няма! Какво ù е притрябвало?!

Погледнах през стъклото. На няколко крачки от нас рязко се очертаваше в тъмнината на нощта женска фигура с разтворени встрани ръце.

— Гражданко! Какво искате?!

Жената мълчеше. Шофьорът изскочи от кабината, но след минута се върна обратно.

— Никой няма. Дали пък не ми се е привидяло?!...

— Не! Тук имаше жена! — казах аз. — Висока, с бели дрехи.

— Скрила се е значи. Намерила кога да си играе! А на мен кожата ми настръхна - нервно каза Михаил Степанович. Той подкара пак колата, но едва колелата се завъртяха, бялата фигура отново се появи и аз почувствах от нейното появяване страх, стигащ до смъртен ужас, особено от прострените ù ръце, с които сякаш ни предупреждаваше.

— Михаил Степанович, спрете! — отчаяно извиках аз.

И двамата изскочихме от кабината. Към нас тичаше Костя.

— Какво стана?

Без да ни дочака, Михаил Степанович се хвърли към жената и след секунда и двамата изчезнаха от очите ни.

— Бързо насам! — изведнъж се чу някъде отблизо неговият вик. Ние се затичахме по посока на гласа.

— Внимавайте, стойте! — сподавено прошепна той, като показваше нещо до нас. Ние погледнахме и отскочихме назад — пред нас зееше пропаст. Ние стояхме на самия ù край и камъчетата с шум падаха надолу при всяко невнимателно движение.

— Защо спряхме? — дотича Светлана.

— Ето защо! — промълви Костя, показвайки пропастта.

Светлана ахна и плесна с ръце.

— Ако не беше Тя — каза Михаил Степанович и свали шапката си, — сега всички щяхме да бъдем в пропастта.

Гласът му трепереше, той едва се държеше на крака.

— Чичо Миша, коя беше Тя? — изплашено запита Костя.

— Ти какво, не разбираш ли?! Коя можеше да бъде, ако не Света Богородица?!

— Къде беше Тя? — плахо прошепна Светлана.

— Ей сега беше тук! — също шепнешком отговори Костя и свали шапката си.

Св. Николай спасява от разстрел

Това се случило през тежките години на гражданската война. Е.П. стояла в градината на своя дом, а към нея бил насочил пушката си един селянин. Девойката с трепет притискала ръце към гърдите си и с гореща вяра и надежда повтаряла: „Батюшка, светителю Христов, помогни, защити ме!“ Неочаквано селянинът хвърлил настрани пушката и казал: „Веднага се махай оттук! Върви където искаш, очите ми да не те виждат!“ Момичето бързо влязло вкъщи, събрало набързо багажа си и се затичало към гарата, а оттам заминало за Москва.

Изминали няколко години. Един ден на вратата на Е.П. някой позвънил. Отворили. Навън стоял селянин, слаб и окъсан, и целият се тресял. Попитал тук ли живее Е.П. Отговорили му, че е тук, поканили го да влезе и отишли да я повикат. Когато излязла нещастният човек паднал в краката ù и със сълзи започнал да моли за прошка. Развълнувана и трогната, тя не знаела какво да прави. Помогнала му да стане, като казала, че не го познава.

„Матушка Е.П., ти не можеш да ме познаеш, а аз съм същият, който тогава искаше да те застреля. Вдигнах пушката, прицелих се и точно се канех да стрелям... изведнъж виждам, че вместо теб стои св. Николай. А него не можех да го застрелям.“

И пак се хвърлил в нозете ù.

„Колко време мина оттогава и все боледувам. Реших да те намеря. Дойдох от село пеша.“

Е.П. го въвела в своята стая, успокоила го, дала му да се преоблече в чисти дрехи. Той казал, че сега спокойно ще умре. И наистина, веднага загубил сили и го сложили на леглото.

Тя повикала свещеник. Селянинът се изповядал и причастил. След няколко дни отишъл при Господа. Как плакала за него Е.П!

Аз я познавах добре. Беше порядъчен и честен човек и не се съмнявам, че разказаното от нея е истина.

Св. Николай помага по време на война

Спомням си много разкази на различни хора за незабавната помощ на св. Николай и между тях особено ме порази следният. През 1941 г. една селянка от Смоленска област останала сама с двете си деца и очаквала трето. Мъжът ù бил на фронта. По това време съветската армия отстъпвала. Всички, които останали в селото, били обхванати от ужас, очаквайки настъплението на враговете. Селяните решили да раздадат по домовете всичко, което пазели в колхозните складове. Ксения — така се казвала жената — не успяла да вземе нищо за себе си. Тя била крайно изнемощяла от болест и можела само да гледа как другите носят продуктите по домовете си. „Какво гледаш! — викнал ù един селянин. — Вземи поне този чувал с картофи, за да не умреш от глад с децата си!“ И като хвърлил в краката ù тежък чувал, забързал нататък. Жената с последни сили повлякла чувала към дома си, а тя живеела доста далече, отвъд едно дере, обрасло с храсталак. Едва влачела чувала, обляна в пот и сълзи, и всяка минута спирала задъхана. Изведнъж се разнесъл тревожен вик: „Немци!“ В далечината по пътя се появили кълба прах и в тях малки сивозелени фигури на мотоциклети. „Свършено е с мен! Загинах!“ — изплашено помислила Ксения и гласно възкликнала: „Свети Николай, помогни ми!“

— Какво викаш? — чул се неочаквано глас. От храстите се появил непознат старец.

— Ох, дядо, Бог те праща! Немците вече идват, а аз не мога да занеса картофите вкъщи, пък имам две деца!

— Аз ще ти ги занеса — спокойно казал старецът, вдигнал на гърба си тежкия чувал и тръгнал напред. Когато стигнали до дома на Ксения, той шумно свалил чувала и го оставил на дървената стълба пред къщата. Ксения побързала да отвори вратата, за да покани своя помощник да го нагости с нещо, и за секунда — не повече! — застанала с гръб към него. А когато се обърнала, не видяла никакъв старец! Нямало го нито на двора, нито на пътя, където тя изтичала да провери за всеки случай, макар да знаела, че е невъзможно той да излезе толкова бързо на улицата. „Седнах на чувала с картофите - разказвала по-късно Ксения, — чудя се и нищо не разбирам. Изведнъж ми мина през ума: откъде старецът знаеше моята къща и пътя към нея?! Бързо влязох в стаята, погледнах към иконите в ъгъла. Та това е моят „старец“ — на иконата на св. Николай Чудотворец! Само че там той е облечен в красиви църковни одежди, носи митра и Евангелие, а от храстите излезе в обикновени селски дрехи, даже не забелязах какви!“

През целия си живот Ксения помнела този случай и винаги го разказвала със сълзи на очи.

Св. Николай спасява войник

Ето какво ми разказа един от моите енориаши, участник във Втората световна война, на име Николай О.:

„Бях пленен от немците и успях да избягам. Нощем се промъквах към нашите през окупираната Украйна, а през деня се криех, където намеря.

Веднъж, след като бях вървял цяла нощ, заспах призори в една нива с ръж. Изведнъж усещам, че някой ме буди. Гледам — пред мен старец в свещенически одежди. „Стига си спал! — казва ми — Сега ще дойдат немците!“ Изплаших се и попитах:

— Накъде да бягам?

— Ей-там има храсталак, виждаш ли го? — отговори свещеникът. — Бягай по-скоро към него!

Понечих да побягна, но се сетих, че не съм благодарил на моя спасител. Обърнах се, а него вече го няма... Разбрах, че самият свети Николай, моят светец, ми се беше явил, за да ме спаси.

Затичах с всички сили към храсталака. Пред него видях да тече река, не беше широка. „Ще я преплувам“ — помислих си и се хвърлих във водата. Стигнах до другия бряг и се скрих в храстите. Гледам оттам — през ръжта вървят немци с куче. То ги заведе точно на мястото, където бях спал. Повъртя се малко, след това ги поведе към реката. А аз тихичко тръгнах през храстите - все по-надалече и по-надалече. Реката скри следите ми от кучето и аз благополучно се спасих от преследвачите.

По-късно към мен се присъедини още един войник, който също беше избягал от плен. Заедно с него се опитвахме да стигнем до нашите и много гладувахме.

Веднъж срещнахме по пътя две жени, облечени с монашески дрехи.

— Горките! — казаха ни те. — Колко изморени изглеждате, сигурно сте и гладни. Ето ви малко хлебец.

И едната от тях ми подаде някакво късче, завито в хартия.

Продължихме да вървим. По едно време разгънах хартията и какво да видя? В нея — просфора и малка бележка, на която пишеше: „За здраве: Николай“ . След това се изброяваха и всички членове на моето семейство, като се почне от жена ми. Не изядох просфората, а грижливо я пазех. Тя сякаш ми отвори вратите на щастието. Преминахме благополучно фронтовата линия, стигнахме до нашите и отначало всичко вървеше така добре, че се надявах да ме пуснат у дома в отпуск. Но веднъж един войник ми поиска гимнастьорката, за да отиде на някаква среща. Дадох му я, но забравих да извадя от джоба си моята скъпа просфора. Като ми върна гимнастьорката, той каза:

„Знаеш ли, аз изядох това, което беше в джоба ти.“

И какво стана? Оттогава като че ли някой с един замах изтри всичките ми сполуки. И започнаха такива скърби, че не ми се иска нито да си спомням, нито да разказвам за тях.

Стоенето на Зоя

В гр. Куйбишев (сега Самара) живеела благочестива жена с дъщеря си Зоя. Вечерта срещу Нова година (31 дек. н.ст.) Зоя поканила седем свои приятелки и младежи в дома си на вечеринка с танци. Било през коледния пост и майка ù я помолила да не устройва вечеринка, но Зоя настояла на своето. Вечерта майката отишла в църквата да се помоли.

Гостите се събрали, само годеникът на Зоя — Николай, още не бил дошъл. Не го дочакали, започнали да танцуват. Младежите и девойките танцували двама по двама, само Зоя останала сама. Станало ù досадно и без много да мисли, тя свалила от стената иконата на св. Николай Чудотворец и казала: „Ще взема този Николай и ще танцувам с него.“ Пренебрегвайки думите на своите приятелки, които я уговаряли да не върши такова кощунство, тя дръзко отвърнала: „Ако има Бог, нека да ме накаже.“

Започнал нов танц, завъртели се два пъти и изведнъж в стаята се вдигнал страшен шум, извил се вихър, блеснала ослепителна светлина, подобна на мълния. Веселието се превърнало в ужас. Всички избягали от стаята изплашени. Останала да стои само Зоя с иконата на светителя, която притискала до гърдите си. Девойката стояла вкаменена, студена като мрамор. Всички усилия на лекарите да я накарат да дойде на себе си и да я раздвижат били напразни. Иглите на спринцовките се чупели в тялото ù като о камък. Поискали да я вземат в болница, но не могли да я помръднат от мястото: краката ù били като заковани за пода. Но сърцето ù биело — Зоя била жива, ала тя не можела нито да се храни, нито да пие.

Когато майка ù се върнала у дома и видяла какво е станало, загубила съзнание и я откарали в болница. Върнала се оттам след няколко дни. Вярата в Божието милосърдие и горещите молитви за дъщеря ù подкрепяли нейните сили. Със сълзи на очи тя молела Бога за прошка и помощ.

Първите дни домът бил обкръжен от множество народ: вярващи, дошли отблизо и далеч, любопитни, лекари, духовници. Но скоро по нареждане на властите достъпът на посетителите бил забранен. В стаята дежурели на смени по 8 часа двама милиционери. Някои от тях, още съвсем млади (28-32 годишни) побелели от ужас, защото в полунощ Зоя започвала страшно да вика. Около нея се молела майка ù.

„Мамо, моли се! — викала тя — моли се! Загиваме от греховете си! Моли се!“

За всичко станало съобщили на патриарха*, с молба да се помоли за помилването на Зоя. Светейшият отговорил: „Който я е наказал, Той ще я помилва.“

От желаещите да посетят Зоя били допуснати само следните лица:

Известен професор медик, който дошъл от Москва. Той потвърдил, че сърцето на Зоя продължава да бие въпреки външната окаменелост.

По молба на майката били доведени градските свещеници, за да вземат от ръцете на Зоя иконата на св. Николай. Но и те не могли да изтръгнат неговата икона от вкаменените ù ръце.

На празника Рождество Христово дошъл йеромонах Серафим (вероятно от Глинския монастир). Той отслужил водосвет и осветил стаята. След това успял да вземе иконата от ръцете на Зоя и с подобаващо благоговение я поставил на предишното ù място. Накрая казал: „Сега трябва да чакаме знамение на Великден. Ако не се яви такова, значи краят на света е близо.“

Посетил Зоя и митрополит Николай, който също отслужил молебен и казал, че ново знамение трябва да се очаква на Великден, повтаряйки думите на благочестивия йеромонах.

Преди празника Благовещение (през тази година той се падал в събота на 3-тата седмица от Великия пост) дошъл благообразен старец и помолил да го пуснат при Зоя, но дежурните милиционери му отказали.

Той дошъл отново на следващия ден и пак получил отказ от новите дежурни. Накрая в самия ден на Благовещение го пуснали. Пазачите чули как влизайки, той ласкаво попитал Зоя: „Е, какво, измори ли се да стоиш?“ Минало известно време и когато дежурните пазачи поискали да изпратят стареца, него вече го нямало в стаята. Всички са убедени, че това е бил самият св. Николай.

Така стояла Зоя 4 месеца (128 дни), до самия празник Пасха, който тази година бил на 23 април /6 май.

В нощта на светлото Христово Възкресение тя особено силно викала: „Молете се!“ Изплашени, нощните пазачи започнали да я питат: „Защо така страшно крещиш?“ Отговорът бил: „Страшно е, земята гори! Молете се! Целият свят загива от грехове, молете се!“

От този момент тя изведнъж се съживила, в мускулите ù се появила мекота и жизненост. Сложили я да легне, а тя продължавала да вика — всички да се молят за света, който гине в грехове, за земята, която гори от беззакония.

— Как живееше? — започнали да я разпитват околните. — Кой те хранеше?

— Гълъби, гълъби ме хранеха — отговорила тя. Всички разбрали, че Господ ù е простил нейния грях по молитвите на Своя свят угодник, милостивия Николай Чудотворец, и заради тежките ù страдания и стоене в продължение на 128 дни.

Всичко, което станало така поразило жителите на гр. Куйбишев и неговите околности, че множество хора, виждайки това чудо и чувайки Зоините викове и призиви за молитва за хората, загиващи от греховете си, се обърнали към вярата. Мнозина бързали да отидат на църква с покаяние. Некръстени се кръщавали. Тези, които не носели кръстче, започнали да носят. Толкова много хора се обръщали към вярата, че в църквите не стигали кръстчета за всички желаещи.

Със страх и сълзи народът се молел за прошка на греховете си, повтаряйки думите на Зоя: „Страшно е! Земята гори, загиваме от греховете си. Молете се! Хората гинат от беззакония.“

На третия ден на Пасха Зоя умряла и отишла при Господа, след като изминала тежък път — 128 дни стоене пред Божието лице за очистване на своя тежък грях. Светият Дух пазел душата ù жива и я възкресил от смъртните грехове, за да я възкреси и телесно в бъдещия вечен ден на възкресението на живите и мъртвите за безкраен живот. Защото и самото ù име Зоя означава живот.

В съветския печат също се появило съобщение за Зоя. Отговаряйки на писма до редакцията, някакъв мним учен потвърдил, че станалото със Зоя не е измислица, заявявайки обаче, че това било някакав нов вид вцепеняване, неизвестно досега на науката. Това обаче е очевидна лъжа, защото първо — при вцепеняване няма такава каменна твърдост на кожата и лекарите винаги могат да направят инжекция на болния. Второ — при тази болест болният винаги може да бъде пренесен от едно място на друго и въобще той лежи, а Зоя е стояла, и то толкова дълго време, колкото не би могъл да издържи дори здрав човек и при това не са могли даже да я помръднат от мястото ù. Трето — болестта сама по себе си не обръща човека към Бога и не дава откровения свише, докато при случая със Зоя хиляди хора не само са се обърнали към Бога, но са показали своята вяра с дела — кръстили са се и са станали по-нравствени. Ясно е, че не болестта е била причина за всичко това, но то е било действие на Самия Бог. С чудеса Бог утвърждава вярата, за да избави хората от греховете и от бъдещото наказание за тези грехове.

Помощта на св. Александър Невски

През 1960 г. се запознах с една възрастна жена. Ето какво ми разказа тя за себе си:

„Вече на възраст се разболях от петнист тиф и боледувах много тежко. Почти през цялото време бях в безсъзнание, главата силно ме болеше, беше ми задушно и тежко. Но в най-трудните моменти при мен идваше някакъв Божий угодник (точно така се изрази тя), даваше ми да пия, вееше ми и всячески облекчаваше състоянието ми.

След време, когато ми стана по-добре, гледам — отива си! Казвам му: „Къде си тръгнал, угодниче Божий? Не си отивай!“ А той ми отговори: „Аз вече не съм ти нужен. Когато пак ти потрябвам, повикай ме и аз ще дойда и ще ти помогна“.

Скоро след това аз съвсем оздравях и лекарите с учудване казваха, че само един човек на хиляда оживява от такава тежка болест.

Като оздравях, започнах да ходя по църквите, разглеждах иконите на светите угодници и се опитвах да открия моя небесен покровител.

Най-сетне го открих! В образа на св. Александър Невски аз разпознах онзи угодник, който се грижеше за мен по време на болестта ми. Ликът му беше същият и одеждите същите — помнех, че ме бяха поразили като много необичайни.

Той не ме оставяше без помощта си и след това.

Свекърва ми умираше много тежко — Господ дълго не приемаше душата ù. Тогава си спомних обещанието на св. Александър Невски да ми помага. Коленичих пред иконите и му се помолих:

— Угодниче Божий, свети Александър Невски! Измоли от Господа да прости по великото Си милосърдие на Своята грешна рабиня (назовах името на свекърва ми) и да я освободи от тукашния временен живот!..

Чувам, свекърва ми притихна! Станах, пуснах пердето на прозореца, обърнах се към леглото, а Господ по молитвите на Своя угодник прие душата ù. Така свети Александър Невски за втори път чу молитвите ми и ми помогна.“

На следващата година, аз отново посетих моята позната. Самата тя много боледува, отдавна страдаше от някакво неизлечимо заболяване на стомаха. Тогава с нея живееше и мъжът ù, още доста бодър старец, но нервно болен, с труден и несговорчив характер.

Тя, бедната, много се беше измъчила с него. Макар че сама беше слаба и болна, безпрекословно изпълняваше всичките му прищевки, гледаше го, вършеше всичко тихо, безропотно и с ясна детска усмивка често повтаряше:

— Нали всекиму е определен кръст от Господа! Ето и моят кръст — това е моят старец! Само че аз, грешната, се моля: Господи, дай ми поне мъничко да си почина преди смъртта!

В цялото ù поведение, в отношението ù към хората и към себе си, към събитията от живота се усещаше, че тя се е сподобила с Божия дар на душевен мир.

Наминах пак при нея на Томина неделя. Тя лежеше на легло, но ме посрещна с радост. Каза, че много ме е чакала! Толкова ме е чакала, че въпреки слабостта си искала да „изпълзи“ навън, да седне до входа и да чака — дали няма случайно да мина?...

А беше се случило следното: нейният старец внезапно се почувствал зле и лекарят установил, че състоянието му е крайно тежко. Тя се грижела за него колкото може, мъчела се да облекчи състоянието му. А той по навик мърморел и даже не искал да признае, че наистина му е зле. Вместо да помисли за душата си, все повтарял, че ще надживее жена си и ще играе на нейното погребение. И за да потвърди думите си скочил от леглото, опрял се с ръка на масата и взел да показва как ще играе! Тя му отвърнала:

— Добре, добре, ще играеш, а сега си легни! Успокой се!

Той легнал и повече не станал — започнал да се мъчи, да хърка, да се задушава, а тя едва се смъкнала от леглото, коленичила и отново се обърнала с молитва към своя защитник и помощник.

— Свети угодниче Божий Александър Невски! Помоли се на Господа Бога да помилва по великата Си милост душата на Своя грешен раб Емилиан (така се казваше мъжът ù) и да стори с него по Своята воля!

Колко дълго се е молила, не помнеше, но когато се обърнала, нейният Емилиан лежал вече спокоен, притихнал завинаги!

— Станах — каза тя, — поръсих го със светена вода и се строполих на леглото съвсем без сили, почти в безсъзнание.

Така за трети път Божият угодник чул простосърдечната ù молитва и ù помогнал.

А мен тя толкова ме чакала, защото след три дни се навършваха 40 дни от смъртта на нейния Емилиан и тя ме помоли да поръчам панихида за него. Навярно и мен ме изпрати същият Божий угодник, за да може в този труден за душата ден светата Църква да се помоли за новопреставения раб Божий Емилиан.

Собствената си смърт Мария Йоакимовна (така се казва моята позната) очаква спокойно и обикновено казва:

— Аз се моля на Бога така: Господи, когато решиш, че е изминал срокът на моя живот, ела и ме вземи!

Просфората

Животът ни никак не беше богат, дори хляба мащехата сама нарязваше и раздаваше по парче за закуска, обяд и вечеря. При това той беше винаги черен — бял хляб виждахме само на празник. Бучките захар се даваха също под брой. Нас, децата, ни държаха строго и аз не смеех да не послушам родителите си. Само за едно не им се подчинявах — в неделя бягах от къщи за цял ден.

Събуждах се рано-рано в моята малка тъмна стаичка и докато още всички спяха, се обличах, тихичко се измъквах и право в Кремъл, в църквата на ранна литургия. И да не мислите, че отивах с конния трамвай — не, нямах пукнат грош и крачех пеша.

Ще стоя на двете литургии, ще изслушам всички панихиди и молебени и ще тръгна да бродя из Кремъл от храм на храм, докато чакам да стане време да отида в Кадаши. Там о. Николай Смирнов в неделя четеше на народа беседи и показваше „мъгливи картинки“. Това гледах никога да не пропусна!

През това време вече бях огладняла до изнемога, но търпях. Знаех, че ако се прибера, няма вече да ме пуснат, а как след картинките да не остана за акатиста?! Или пък отивах при о. Йоан Кедров. Оттам пък беше съвсем невъзможно да си отиде човек, толкова беше хубаво.

След такъв ден едва се държах на краката си и се прибирах вкъщи към 11 часа вечерта. Ще почукам тихичко, мащехата ще ми отвори и само ще рече:

— Пак скиташ докъсно! Влизай бързо! Сложила съм ти под възглавницата два картофа и комат хляб. Като почнеш да ядеш, гледай да не мляскаш, да не те чуе баща ти. Цял ден те руга и нареди да не ти давам да ядеш.

Справедлива беше мащехата ми, добра, но, разбира се, строга.

Веднъж така бях изгладняла, че нямах никакви сили, а беше още два часа следобед. Отидох в Кремъл, във Възнесенския монастир, там са мощите на преп. Евфросиния*. Застанах пред тях и взех да се моля:

— Майко Евфросиния! Направи така, че да не ми се яде.

След това отидох пред иконата на Небесната Царица. В храма нямаше жива душа освен монахините, които разтребваха на солея, и никой не ме виждаше. Приближих се дотам, качих се по стъпалата, спрях пред иконата и взех да се моля:

— Царице Небесна, направи така, че да не ми се яде! Има още толкова много време докато стане вечер и се прибера у дома.

Помолих се аз (тогава бях само на 12 години), слязох по стъпалата и изведнъж видях до иконата да стои една монахиня — висока, красива, облечена в мантия. Погледна ме и ми подаде голяма-преголяма просфора: „Вземи, момиченце, изяж я!“ Мина тихо покрай мен, само мантията ù изшумоля, и влезе право в олтара. А аз стоя с просфората в ръце и не се помня от радост. Трябва да добавя, че такава просфора не само че никога не бях докосвала, но не бях и виждала. Каква можех да си купя аз? — Рядко-рядко съвсем малка - за две копейки. Тях ги печаха по цял ред и после ги разделяха с нож. Развълнувана държах в ръка неочаквания дар. После отидох, гребнах си канче светена вода, сврях се в едно ъгълче на църквата, излапах цялата просфора и изпих светената вода.

Мисля си, че просфората ми я даде сама преп. Евфросиния.

Св. Серафим Саровски обръща към вярата един младеж

Протойерей Звездински имал син Николай, който след като постъпил в Университета, започнал да губи вярата си, престанал да се моли и да посещава църковните служби.

Било в навечерието на Рождество Христово.

— Коля, иди на бдение, утре е голям празник — казала майка му. — Колко ще се радваме с баща ти, ако отидеш на църква.

Синът раздразнен отговорил:

— Вече толкова пъти съм ви казвал, че няма какво да правя там. Какво ще търся в тоя задух и блъсканица?

— Внимавай да не те накаже Господ за тия думи — скръбно казала майката.

Същата вечер с Николай се случило следното: той протегнал ръка да вземе нещо от поличката и внезапно извикал от болка. Не можел да си помръдне ръката — така го боляло под мишницата. Болката все повече се усилвала и скоро на това място се появила подутина, която бързо започнала да расте.

От силната болка Коля не спал цялата нощ. Под мишницата вече се образувал огромен оток. Лекарят, когото повикали на сутринта, установил тежко заболяване - възпаление на лимфните възли. Той казал, че трябва да се изчака, докато отокът напълно узрее и тогава ще може да се направи операция.

За Коля настъпило време на тежки страдания и безсънни нощи. Но той не забравял, че болестта започнала веднага щом неговата майка му предсказала Божие наказание. Младежът още не бил загубил съвсем вярата си и от станалото съвестта му се пробудила.

По това време видял при майка си нова икона на преп. Серафим Саровски, който неотдавна бил прославен. Вечерта помолил: „Мамо, дай ми иконата на преп. Серафим да стои при мен през нощта.“ Взел св. икона и се прибрал с нея в стаята си. През нощта майка му се събудила от вик. Влязла при Коля и видяла следната картина: той седял на кревата, а около него — по леглото и по пода имало много гной.

Развълнуван, Коля разказал на майка си: „Сега при мен беше преп. Серафим. Каза ми, че ако не се покая и не променя живота си, ще загина. После се докосна до болната ми ръка и отокът веднага се проби. Сега чувствам ръката си вече съвсем здрава.“

Станалото коренно променило мирогледа на Коля. Той напуснал Университета и постъпил в Духовната академия. След като я завършил, приел монашество с името Серафим и по-късно станал епископ Дмитровски — един от най-благочествите пастири на Руската църква в началото на ХХ век. След 1922 г. болшевиките няколко пъти го арестували, после го изпратили на заточение в Сибир, а през 1937 г. го разстреляли в гр. Омск.

Как ме излекува преподобни Серафим Саровски

Преди няколко години боледувах от тежко заболяване на черния дроб. Два-три пъти в годината имах силни пристъпи с остри болки от преминаването на камъни. Особено трудна за мен беше 1953 г. — болезнените пристъпи се повтаряха ежедневно. Едва изд?ържах 8-часовия работен ден, а бях на отговорна длъжност.

Не можех да мисля за преустройване по инвалидност или за пенсиониране, тъй като се грижех за болната си майка, която живееше извън града. Често пътувах при нея, носейки тежки чанти с провизии, и това още повече усилваше болките ми.

Най-сетне настъпи лятото, дойде и дългоочакваният отпуск. Но преди това имах много вълнения в службата и още в първите дни на отпуска започна пристъп с преминаване на камъни, който премина без лекарска помощ и без никакви обезболяващи средства. Пристъпът продължи пет денонощия. След преминаването на камъните започна общо възпаление на черния дроб със силна слабост. Едва можех да обслужвам болната си майка. Вечер, лежейки в кревата, за утеха препрочитах любимата си книга — „Житие на преподобния отец Серафим Саровски“ от Левицки.

Веднъж, като четях за многобройните изцеления, извършени от преподобния, аз мислено се обърнах към него със следните думи: „Ти толкова много хора си изцелил, защо не изцелиш и мене, нали виждаш как страдам, а трябва да работя и за други!“

В същия момент с вътрешните си очи видях около мен преп. Серафим. Той сложи върху болното място своя меден кръст и аз чух в себе си неговите думи: „Сега трябва да пийнеш вода от моя извор и след това ще бъдеш здрава.“

Дойдох на себе си. Тъй като съм свикнала винаги да анализирам критично своите духовни преживявания, за да не изпадна в прелест, помислих си, че всичко това е плод на моето въображение под влияние на прочетеното. Най-вече ме смущаваха последните му думи: „да пиеш вода от моя извор“ — които току-що бях прочела в книгата. Но откъде можех аз да намеря такава вода, след като живеех край Москва, а освен това достъпът до извора по това време беше забранен?!

Думите на дивния старец обаче се изпълниха още на следващия ден: получих шишенце с вода, донесено току-що от Саров, и това стана съвсем „случайно“.

Накратко казано, с мен се случи чудо. Изпих тази вода и ето, вече седем години не чувствам никакви болки и не преставам да благодаря на преподобния, на моя скъп старец, за чудотворното изцеление.

„Върви и не падай!“

Чух този разказ от покойната Олимпиада Ивановна. Тя говореше с вълнение, а синът ù, за когото ставаше дума, седеше до нея и одобрително кимаше с глава, когато на някое място тя се обръщаше към него за потвърждение.

— Тогава Ваня беше на седем години. Беше жив, буден и много палав. Живеехме в Москва, в района Земляной вал, а кръстникът на Ваня — наблизо до нас, в една пететажна сграда.

Веднъж преди вечеря аз изпратих Ваня при кръстника, за да го покани на чай. Ваня прекосил тичешком улицата, изкачил се до третия етаж, и понеже не могъл да стигне звънеца на входната врата, покачил се на парапета на стълбата. Но щом поискал да протегне ръка към звънеца, крачетата му се подхлъзнали и той полетял надолу.

Старият портиер, който седял долу, видял как Ваня паднал тежко върху циментовия под. Старецът добре познаваше нашето семейство и веднага дотича при нас, викайки:

— Момчето ви се преби!

Всички ние, които бяхме вкъщи, се спуснахме да помогнем на Ваня. Но когато стигнахме до дома, където беше станало всичко, видяхме, че самият той бавно върви към нас.

— Ваня, миличък, жив ли си? — извиках аз и го грабнах на ръце. — Къде те боли?

— Никъде не ме боли. Аз изтичах при кръстника и исках да звънна, но паднах долу. Лежах така на пода и не можех да стана. Тогава дойде оня дядо, който е нарисуван на картината в спалнята. Той ме вдигна, изправи ме здраво на крака и ми каза: „Хайде, върви хубаво и не падай!“ И аз си тръгнах. Не мога само да си спомня защо ме изпратихте при кръстника?“

След това Ваня спа дълбоко цяло денонощие и се събуди съвсем здрав.

В моята спалня имаше голяма икона на преподобни Серафим...

Книгата

Имам житието на преп. Серафим Саровски. Много обичам тази книга и от четене тя вече е така изпокъсана, че бях решила на никого да не я давам. Но един мой добър познат дойде, видя книгата на поличката и взе да я иска, и то толкова настойчиво, че не устоях на молбата му.

— Вземете я — казах, — но при условие че няма да я давате на никого. Вижте колко е опърпана, а от корицата нищо не е останало.

— Книгата ще чета само аз и на никого няма да я покажа — увери ме моят приятел, но не удържа на думата си.

Една съседка видяла книгата у тях и така го молила да ù даде да прочете за своя любим светец, че той отстъпил, като строго ù заръчал:

— На никого да не я давате, че ако изчезне, какво ще кажа на притежателката?

Съседката и дъщеря ù с огромна радост четели книгата и не бързали да се разделят с нея.

Дъщерята била ухажвана от млад инженер, който най-после ù направил предложение. Девойката явно много го харесвала, но казала:

— Аз съм вярваща, а ти дори не си кръстен. Няма да поискаш да се венчаеш с мен, няма да ме пускаш на църква, а когато ни се родят деца, няма да ми позволиш да ги възпитавам така, както майка ми е възпитала мен. Не мога да се омъжа за теб — възгледите ни са прекалено различни.

Въпреки отказа младежът се опитал да я склони, а после издебнал когато момичето било на работа и отишъл при майка ù. Молил я да уговори дъщеря си.

Майката на момичето се отнесла добре с гостенина, но не се съгласила да убеждава дъщеря си. Като видяла, че е разстроен, предложила му чаша чай и отишла в кухнята да приготви каквото трябва. Докато тя шетала, младежът седял край масата и прелиствал житието на преподобния. Когато стопанката седнала до него, той започнал да я моли да му даде тази книга, за да я прочете. Никакви увещания обаче не ù подействали. Накрая, като благодарил за чая и се сбогувал, той грабнал книгата и изскочил навън с обещанието скоро да я върне.

Горката жена се страхувала да не срещне моя познат, понеже дните се нижели, а младежът все не се появявал. Най-сетне му признала какво е станало и двамата, огорчени, се чудели какво да ми кажат.

Минал месец, минали два. Дошла петата неделя на Великия пост и ненадейно младежът се появил при майката и дъщерята.

— Мили мои! — радостно извикал той. — Аз вече съм ваш! Вчера се кръстих! И всичко това направи преп. Серафим. Като разглеждах книгата за него, тя така ме заинтересува, че не можах да се откъсна от нея. После ми се доиска да науча още за вярата, за Христа. Започнах да чета, повярвах и накрая се кръстих. А на книгата нищо ù няма. Ето я!

Сложил книгата на масата. Тя била стегната и подвързана с нова червена корица.

В този хубав вид ми я върна моят приятел, но аз смятам да я подаря на младоженците, понеже ми се струва, че те имат най-голямо право да я притежават.

(Разказ на моя близка позната. 1961 г.)

Неочаквано избавление

По време на войната в Афганистан няколко новобранци от гр. Дивеево били изпратени във военна част, която участвала в бойните действия против моджахидините. Едно от момчетата попаднало в плен. Майка му — активна комунистка, работела в съветско учреждение. Тя съвсем не вярвала в Бога, но към сина си била силно привързана — сама го отгледала и възпитала. Нещастието, което сполетяло семейството, накарало и нейното загрубяло сърце да потърси утеха в храма, в спасителната вяра в Господа.

След като повярвала, страдащата майка не преставала да се моли за своя син. По това време той се намирал в Афганистан, в един от лагерите на моджахидините. Мнозина от неговите другари по нещастие загинали, други, надявайки се да бъдат освободени, приели исляма. Самият той, както разказвал по-късно, вече бил загубил всякаква надежда за освобождение.

Но ето, един ден капакът, покриващ ямата, в която държали нещастния пленник, се отворил и пазачът му викнал:

— Излизай! Откупиха те!

— Как така? Кой ме е откупил? — с недоумение попитал войникът.

— Дядо ти е дошъл.

Когато пленникът излязъл навън, видял непознат побелял старец.

— Хайде, синко, да вървим — рекъл той и като взел войника за ръка, го повел вън от лагера. Пленникът бил така поразен, че не можел да промълви нито дума. През дългия път към дома си той се намирал сякаш в полусън и не си спомнял нищо за своя необикновен спътник. Помнел само, че старецът през цялото време се намирал наоколо и се грижел за него. А когато наближили родния край на войника, незабелязано изчезнал.

Едва вкъщи, след като дошъл на себе си, бившият пленник разбрал кой е неговият спасител. Познал го на една от иконите, окачени в стаята на майка му. Това бил преподобни Серафим Саровски.

Каверните

Сега тя е дребна, прегърбена старица с черна кадифена скуфейка и дълга монашеска мантия. На 84 години е, но все още се движи бодро, подпирайки се на своето бастунче, и не пропуска нито една църковна служба. Казва се майка Людмила.

Преди много, много години тя беше висока, стройна послушница, но всички я гледаха със съжаление: белите ù дробове бяха целите в каверни и тя доживяваше последните си дни — така бе казал прочутият талински доктор, при когото я заведе нейната игуменка.

Младата послушница търпеливо очакваше смъртта си.

Веднъж, в един ясен пролетен ден в монастира пристигна отец Йоан Кронщадски. Посрещнаха го с радост. Игуменката издебна удобен момент, хвана болната под ръка и я доведе при него.

— Благословете, отче, нашата болна — каза тя.

О. Йоан внимателно погледна девойката и със съжаление поклати глава:

— Ах, колко е болна, колко е болна! — и без да сваля поглед от нея, докосна гърдите ù и направи жест, като че ли събира накуп разстлан плат. Събра го, здраво го стисна с пръсти и дори го изви настрани. След това докосна друго място на гърдите ù, повтори същия жест, после премести ръка по-нататък, и така, съкрушено въздишайки и молейки се, той като че ли затваряше невидими за околните рани. След това благослови болната и простичко ù каза:

— Е, слава Богу, ще поживееш, и то дълго ще живееш. Вярно — ще боледуваш, но няма да е страшно.

Никой не отдаде кой знае какво значение на странните действия на великия отец, обаче всички забелязаха, че след като той си замина, здравето на болната взе да се поправя. Година след тази случка игуменката отиваше в Талин и взе със себе си оздравяващото момиче, за да го види пак онзи лекар, който му бе предсказал скорошна смърт.

Старият доктор много се учуди, като видя своята пациентка на оздравяване. Внимателно я прегледа и поиска разрешение да направи рентгенова снимка на белите дробове. Докато гледаше снимката, клатеше глава и повтаряше: „Нищо не разбирам. Дробовете Ви бяха целите на дупки, но някаква необикновена сила ги е закърпила, затворила е смъртоносните каверни и сега се виждат само белези от зарастване. Вие трябваше отдавна да сте умряла, но сте жива и ще живеете. Мило дете, над Вас се е извършило велико чудо!“

(Разказано от самата майка Людмила)

Разкази на м. А.

В семейството ни бяхме две деца — аз и сестричката ми Настенка. С нея бяхме много близки, но по характер — различни. Тя се заглеждаше по момчетата и рано се омъжи, а аз мечтаех за монастир и все гледах да се забрадя с черна забрадка. Особено ми се искаше да попадна в Йоановския монастир — той беше под покровителството на о. Йоан Кронщадски. Самият отец Йоан ходеше там като у дома си, а аз от малка го обичах и почитах. Той идваше и у нас, макар че бяхме съвсем обикновени хора — баща ми работеше като куриер в банката. О. Йоан направи много интересно предсказание на баща ми, но за това ще разкажа после.

И така, мечтата ми се сбъдна: приеха ме в Йоановския монастир. Той се намираше в самия край на Петербург, на брега на малката рекичка Карповка. Беше много красив и благоустроен. Построили го бяха търговците в знак на обичта си към о. Йоан. Когато пък отпускали земята за монастира, игуменката помолила да дадат и земя за гробище на сестрите, а отецът някак тъжно поклатил глава и казал: „Няма да ви потрябва“. Игуменката много се учудила, но не посмяла да попита нищо. Обаче така и стана — нито една сестра не можа да умре в монастира, всичките се разпръснаха по белия свят.

Нашият монастир беше градски и добре осигурен. Имахме послушания, но не такива като в селските обители. В монастира постъпих млада и здрава. Провериха за какво имам дарба, за да преценят какво послушание да ми дадат. Рисувах не лошо и можех да пея. Разпределиха ме в класа по рисуване, а на клироса ме сложиха да пея първи глас. От това пеене ме налегна такава мъка, че нямам думи да я опиша, а трябваше много да се пее.

Веднъж ни посети нашият скъп отец. Както обикновено, ние го наобиколихме, а той ласкаво разговаряше с нас. Видя и мен и ме попита:

— Как живееш, Варюша? Не тъгуваш ли?

Не се стърпях и отвърнах:

— Добре съм, не тъгувам, само че да пея на клироса хич не обичам — просто ми е смърт!

О. Йоан ме изгледа внимателно и каза:

— В монастира човек трябва да се труди и да изпълнява послушанието, без да роптае. А пеенето ще обикнеш, ще започнеш да пееш октава.

— Какво говорите? — казвам. — Как така ще пея октава, та аз съм първи глас!

Той само се усмихна и това беше всичко.

Времето течеше. Пеех си аз на клироса, мъчех се, но пеех. През есента ни напусна нашият стар диригент и на негово място назначиха нов. Той беше прочут в цял Петербург, при нас бе дошъл от обич към скъпия ни отец. Прослуша ни всички от клироса една по една и ми каза:

— Защо са Ви сложили да пеете първи глас, та Вие сте бас!

Даде ми тон и аз запях — така леко и свободно, че от радост се засмях. И започнах да пея с басите, а по-късно ми се откри още една октава. Диригентът много ценеше гласа ми, а аз пеех с голямо удоволствие и все си спомнях скъпия отец — как предсказа моята октава.

Имах и такава случка: на врата ми се появи подутина. Отначало не беше голяма, но после започна да се увеличава, вече взе да ми става трудно да си навеждам главата и се чувствах зле. Показах подутината на нашата игуменка, тя се разтревожи и каза, че ще ме заведе на лекар. Но не бяха минали и два дена, когато една вечер в монастира пристигна о. Йоан. Посрещнахме го тържествено и веднага отидохме да пеем молебен. Такъв беше обичаят при нас: с пристигането си отецът най-напред отслужваше молебен. Както си вървях с другите клиросни сестри към църквата, игуменката ме спря и ме заведе при него:

— Скъпи батюшка, помолете се за Варвара, че ни е болна.

С тези думи повдигна апостолника ми и му показа подутината. Отецът внимателно я погледна, после прокара ръка по нея и каза:

— Нищо, Бог ще даде да ти мине. Върви, Варюша, пей!

Изпяхме молебена, след това отецът дълго беседва с нас, после ме повикаха да помагам в трапезарията и се прибрах в килията по-късно от обикновено. Събличам се, свалям си апостолника и по навик посягам да разтрия подутината. Пипам с ръка — няма я, вратът ми гладък! Не можех да повярвам — та тя беше колкото юмрук! Едва дочаках сутринта, и право при игуменката. Тя погледна врата ми, прекръсти се и каза само:

— Благодари на скъпия ни отец!

В Йоановския монастир имахме такъв обичай: в определен ден и час през седмицата нашите роднини и познати можеха да ни посещават.

Веднъж, в приемния ден, при една от сестрите дойде нейна позната, младо момиче. Седна, заприказва с нея, но по всичко личеше, че не е на себе си: бледа, разстроена, отговаря не на място, като че ли я гнети някаква тежка мисъл. Почудихме се, но не успяхме да я разпитаме, тъй като научихме, че е пристигнал нашият скъп отец. Всички страшно се зарадвахме и хукнахме по стълбите да посрещнем безценния гост. Момичето излезе заедно с нас.

Отец Йоан се качваше нагоре някак угрижен, но поздравяваше всички приветливо. Като стигна до момичето, спря и високо ù каза:

— Заради теб дойдох и толкова бързах!

Ние нищо не разбрахме от тези думи, а момичето сякаш се смути и дори се уплаши. Отец Йоан продължи:

— Сега ще служим молебен, а след това ще говоря с теб. Никъде да не ходиш, чу ли?! — строго ù се закани той и отиде да облече богослужебните си одежди.

Изпяхме молебена, момичето също се помоли заедно с нас. След това отецът излезе, хвана я за ръката и каза:

— Лудо момиче, ти какво си намислила, а? Я ела тука!

Отидоха настрана и той дълго ù говори нещо, а момичето страшно плачеше. После отецът се развесели, благослови я и го чухме да ù казва:

— Е, успокои ли се?

А тя му благодари, целуна му ръцете и му се поклони до земята.

След това о. Йоан се сбогува с всички.

— Днес нямам повече работа тук — каза той и си замина.

Ние, разбира се, веднага започнахме да разпитваме момичето какво е говорил с нея отецът.

И тя ни разказа. Имала годеник, вече били определили деня на сватбата, но той се увлякъл по друга и я изоставил. Тя много страдала и намислила да се самоубие, като се хвърли под влака. Дълго не можела да събере сили за това, но в деня, когато дошла при нас, вече била решила твърдо да свърши със себе си. Било ù много тежко и тя за последен път се отбила при нас в монастира, а оттук се канела да отиде направо на гарата. Нашият скъп отец усетил мъката ù, дошъл и взел да я хока, че е намислила такова нещо. Когато му обещала, че няма да го направи, той ù казал: „Скоро ще се омъжиш за добър човек и ще имате дечица“. Тръгна си весела, радостна. А скоро след това се омъжи, разбираше се добре с мъжа си и им се родиха деца.

Странната молитва

Баща ми се отнасяше с голямо предубеждение към о. Йоан Кронщадски. Обясняваше неговите чудеса и необикновената му популярност с хипноза, с невежеството на хората около него, с истерия и други подобни.

Живеехме в Москва, баща ми работеше като адвокат. По онова време навърших четири години, бях единствен син и носех името на баща си — Сергей. Родителите ми ме обичаха безумно.

Баща ми често пътуваше до Петербург по дела на клиенти. И този път замина за два дни и както обикновено, отседнал у брат си Константин. Заварил брат си и снаха си разтревожени — малката им дъщеря Леночка била болна. Болестта ù била тежка и макар че ù било поолекнало, те поканили о. Йоан у тях да отслужи молебен. Очаквали го да пристигне всеки момент.

Баща ми се присмял и отишъл в съда, където се гледало дело на негов клиент. Когато се върнал към четири часа следобед, заварил пред къщата на брат си шейна с два коня и огромна тълпа. Разбрал, че е пристигнал о. Йоан. Едва си пробил път до входа, влязъл и минал в стаята, където отецът вече служел молебен. Баща ми застанал отстрани и с любопитство взел да наблюдава прочутия свещеник. Много го учудило това, че о. Йоан набързо прочел сложения пред него за поменаване лист с името на болната Елена, а после коленичил и горещо започнал да се моли за някакъв непознат тежко болен младенец Сергий. Дълго се молил за него, после благословил всички и си заминал.

— Този е направо ненормален! — възмущавал се след това баща ми. — Поканили сте го да се помоли за Елена, а той през цялото време измолваше някакъв си неизвестен Сергий!

— Но Леночка е вече почти здрава... — плахо възразявала снаха му в желанието си да защити уважавания от цялото семейство свещеник.

През нощта баща ми си заминал за Москва. Влизайки на другия ден вкъщи, той бил поразен от царящия там безпорядък, а като видял измъченото лице на майка ми, се уплашил:

— Какво става тук?

— Мили мой, сигурно влакът ти още не е бил излязъл от Москва, когато Серьожа се разболя. Вдигна температура, получи гърчове, повръщаше. Повиках Пьотър Петрович, но той не можа да разбере какво му е и помоли да се свика консилиум. Исках веднага да ти телеграфирам, но не можах да намеря адреса на Костя, а на Серьожа му ставаше все по-зле и по-зле. Трима лекари не се отделяха от леглото му цяла нощ и накрая казаха, че състоянието му е безнадеждно. Какво преживяхме само!!! Никой не легна да спи, защото на детето му ставаше все по-лошо, а аз от тревога бях загубила ума и дума. Но вчера след четири часа следобед, то изведнъж взе да диша по-спокойно, температурата спадна и то заспа. После му стана още по-добре. Лекарите нищо не могат да разберат, аз — още по-малко. Сега Серьожа е само отпаднал, но вече яде и в момента си играе с мечето в леглото.

Слушайки разказа на моята майка, баща ми навеждал глава все по-ниско: ето за кой тежко болен младенец Сергий се е молил тъй горещо о. Йоан Кронщадски предишния ден.

Разказ на м. Серафима

Цялото ни семейство обичаше о. Йоан и дълбоко го уважаваше, особено баща ми. Той го познаваше лично, винаги го посещаваше, когато идваше от Москва в Петербург, и дълго разговаряше с него.

В онези тежки за о. Йоан дни, когато противниците му се нахвърлиха върху него със страшна сила и много от неговите приятели и почитатели му обърнаха гръб, баща ми запази дълбокото си чувство на преданост към великия старец.

Отец Йоан ценеше отношението на баща ми и на свой ред също го обичаше.

Веднъж баща ми, вече архимандрит, заедно с двама свои приятели, също искрени почитатели на о. Йоан, го посетил в дома му. Отецът ги посрещнал много радушно, и въпреки че се чувствал вече доста зле, беседвал с гостите дълго и оживено. После изведнъж прекъснал разговора и се обърнал към баща ми:

— Помни деня на св. Три светители.

Това била последната им среща. Скоро след това скъпият ни отец Йоан се помина.

Баща ми ни предаде неговите думи и всички с голям страх очаквахме празника на св. Три светители, тъй като бяхме сигурни, че на този ден баща ни ще умре. Но денят мина благополучно, дори беше някак особено светъл и радостен. Оттогава обаче баща ми всяка година очакваше смъртта точно в деня на тримата светители.

Минаха много години. Баща ни бе хвърлен в затвора, а после разстрелян и въпреки всичките ни усилия, не успяхме да научим нито датата на смъртта му, нито къде е гробът му. И аз, и особено сестра ми, скърбяхме, че не знаем деня на неговата кончина. Сестра ми започна да се моли Бог да ù открие кога е умрял баща ни. Дълго се молела, и накрая насън ù се явил самият той. Влязъл в стаята и като че ли отговаряйки на отдавна зададен въпрос, казал: „Разбира се, че на св. Три светители!“

Куфарчето

Светското име на моята леля беше Матрона. Тя беше тайна монахиня и при пострижението си бе получила името Мария. Всички, които я познаваха, я наричаха така, без да подозират, че това всъщност е монашеското ù име.

Когато навърших 15 години, матушка Мария ме взе със себе си в Москва - дотогава живеех в Саратовска област, където съм родена. Така че историята, която ще ви разкажа, се случи пред собствените ми очи.

Господ направи така, че матушка Мария се запозна с друга тайна инокиня, на име Александра — истинно вярващите се разпознават помежду си дори сред тълпа от хора. Матушка Александра бе приела пострижение от известния архимандрит Лаврентий Черниговски и дълги години бе живяла под неговото духовно ръководство.

Те и двете дълбоко почитаха отец Йоан Кронщадски и му се молеха. По-големият брат на леля ми, Иван, е бил послушник на великия молитвеник и чудотворец. Той ù беше разказвал много за отец Йоан Кронщадски, а когато умирал, ù предал негов портрет, саморъчно надписан от Божия угодник. Портретът стоеше в нашата малка стая редом с иконите. При честите си пътувания в Ленинград матушка Александра винаги ходеше на гроба на отец Йоан. И макар че тогава той още не беше прославен, и матушка Мария, и матушка Александра му се молеха като на светец.

Матушка Александра живееше близо до нас и когато си отиваше, аз често я изпращах. Тя имаше странна походка — като вървеше, леко подскачаше, сякаш се страхуваше да стъпи на петите си. Веднъж, когато я изпращах, събрах кураж и я попитах защо ходи така. И ето какво ми разказа инокиня Александра. Тя имала следното послушание: носела от йеросхимонах Кукша, който тогава живеел в Одеса, малки куфарчета, пълни с кръстчета, иконички и книги. В Москва за куфарчето идвал човек. Книгите, иконите и кръстчетата той предавал на духовните чеда на отец Кукша. Така забранените и липсващи в онези времена свещени предмети и литература попадали в ръцете на вярващите. Веднъж матушка Александра била проследена и арестувана. Настойчиво я разпитвали и тъй като тя никого не издавала, започнали да я измъчват с електрически ток. След изтезанията я пуснали, после дълго лежала в болница, докато се поправила. Но споменът от ужасните мъчения ù останал за цял живот — тази странна, подскачаща походка. Това станало по времето на Хрушчов.

По-късно с благословението на духовния си отец матушка Александра възобновила пътуванията до Одеса. Понякога на връщане оттам тя се отбиваше у нас и оставяше куфарчето. После изпращаше за него човек или сама го вземаше.

Помня, че веднъж си дойдох вкъщи, а леля ми каза:

— Матушка Александра пристигна. Довечера отново ще дойде.

До масата видях познатото куфарче. След малко матушка Мария се развълнува, стана неспокойна и каза:

— Вера, моли се, идват при нас.

Кой ще дойде и защо, така и не разбрах, но без да питам нищо, застанах на колене. Разбрах, че наближава нещо страшно.

На вратата се позвъни. Влезе жена за проверка на отоплението. Като огледа внимателно стаята, тя някак набързо си тръгна. Едва по-късно разбрахме що за проверка бе това. Продължихме да се молим. Скоро дойде матушка Александра.

— Още ли не са идвали за куфарчето? — попита тя.

— Не — отговори леля.

— Сигурно скоро ще дойдат — каза матушка Александра и за да не ни подлага на опасност, взе куфарчето в ръка, за да го отнесе у дома си. На излизане прошепна: — Молете се на о. Йоан Кронщадски. Той ще ни помогне...

Жената, която ни беше посетила като служителка по отоплението, проследила матушка Александра до дома ù, а след това изтичала в милицията. Това разбрахме по-късно от една съседка, която беше забелязала странното поведение на „служителката“ и я беше наблюдавала отдалече.

Матушка Александра веднага усетила, че я следят. Щом влязла в квартирата си, тя паднала на колене пред портрета на о. Йоан Кронщадски и започнала да го умолява. „Батюшка Йоан, помогни ни! Страх ме е, че няма да издържа пак такива мъчения. Нека не ме арестуват! Нека, когато дойдат, всичко в куфарчето да се превърне в пепел!“ В същото време и ние се молехме на о. Йоан за помощ, както ни заръча на тръгване матушка Александра.

На вратата на нейната квартира се почукало — нахлули за обиск. Сред цивилно облечените милиционери стояла същата жена. Тя посочила с ръка куфарчето. Започнали обиска именно от него. Матушка Александра със замряло сърце очаквала каква ще бъде нейната участ. Било ясно, че търсят веществени доказателства, а те лежали точно пред тях, под тънкия шперплатов капак на куфарчето. Старшият отворил капака и към него полетяла пепел от отдавна изгорели въглени. Матушка Александра занемяла: минута преди идването на милицията, тя още веднъж погледнала в куфарчето — кръстчетата и иконичките били там!

Неканените гости си тръгнали. Зад вратата тя чула как грубо ругаят престаралата се активистка:

— Ако още един път направиш лъжлив донос, ще арестуваме теб!

— Отидоха си! — с въздишка на облекчение ни съобщи по телефона матушка Александра. Заедно с леля забързахме към нея.

Инокинята, удивена и в същото време разстроена, седеше до масата, пред нея — затвореното куфарче. Тя ни разказа всичко, което само преди няколко минути се беше случило, и завърши смутено с думите:

— Какво ще предам сега на вярващите? Погледнете само какво е останало от кръстчетата и иконичките!

Двете се наведоха над куфарчето. Матушка Александра отвори капака му и в стаята се разнесе необикновено благоухание. В миг лицата им се измениха - на тях се четяха едновременно и изумление, и възторг, и недоумение. Застанах на пръсти и през раменете на монахините погледнах в куфарчето. То беше пълно догоре с грижливо подредени иконички, книжки, кръстчета! Без предварителна уговорка всички се хвърлихме на колене пред портрета на батюшка Йоан Кронщадски, като в изумление проливахме сълзи за дивното чудо, на което станахме свидетели...

Образът на императора

На 11 август 1927 г. в белградските вестници се появи съобщение под заглавие: „Ликът на император Николай II в древния монастир „Св. Наум“ на Охридското езеро“. Съобщението гласеше: „Руският художник акад. Колесников беше поканен да изографиса новия храм в монастира „Св. Наум“, при което му бе предоставена пълна свобода в неговата творческа работа — вътрешната украса на купола и стените. Художникът намислил да изобрази на стените на храма образите на 15 светци в 15 овални медальона. 14 от тях били изписани веднага, а 15-тия дълго оставал празен: необяснимо чувство все карало художника да изчака. Веднъж привечер Колесников влязъл в храма. Долната част на църквата била тъмна и само куполът бил прорязван от лъчите на залязващото слънце. Както разказвал по-късно самият Колесников, в този момент играта на светлини и сенки в храма била необикновено красива. Всичко наоколо изглеждало особено, неземно. И точно тогава художникът видял, че в оставения от него празен медальон сякаш от рамка гледа като жив скръбният лик на император Николай II. Поразен от чудното явление, художникът дълго стоял неподвижно, като вцепенен. След това, продължава своя разказ Колесников, в молитвен порив той поставил стълбата пред медальона и, без да нанася с въглен контурите на образа, започнал направо с четката да рисува. Колесников не можал да заспи цяла нощ и на сутринта, още при първите лъчи на слънцето вече бил на стълбата и работел с небивало дотогава усърдие. „Рисувах без снимка, пише художникът. Няколко пъти в живота си бях виждал покойния император, докато му показвах картини на изложби и образът му се бе запечатал в паметта ми. Когато завърших работата си, поставих под портрета-икона надпис: „Всеруският император Николай II, получил мъченически венец за благоденствието и щастието на славяните“.

Спасеният отряд

През 1947 г. в руския емигрантски печат бе съобщено за дръзновено молитвено призоваване на царското семейство в момент на опасност, когато, по време на Гражданската война, отряд казаци загубил връзка със своя обоз и своята войска и бил обкръжен в блатата от червените. Свещеникът о. Иля приканил всички да се молят, казвайки: „Днес е денят на смъртта на нашия цар-мъченик. Неговият син, отрок Алексий царевич, беше почетен атаман на казашките войски. Да ги помолим да ходатайстват пред Господа за спасението на христолюбивото казашко войнство“. И о. Иля отслужил молебен към „царя мъченик, император всеруски“. Припевът на молебена бил: „Святые мученицы дома царскаго, молите Бога о насъ“.

Пеел целият отряд заедно с обоза. Накрая на молебена о. Иля произнесъл отпуст: „Христосъ, истинный Богъ нашъ молитвами святаго царя-мученика Николая, государя Всероссiйскаго, наследника его отрока Алексiя царевича, христолюбивыхъ войскъ казачихъ атамана, благоверныя царицы-мученицы Александры и чадъ ея царевенъ-мученицъ помилуетъ и спасетъ насъ, яко Благъ и Человеколюбецъ“.

Когато някои възразили, че тези св. мъченици още не са прославени и няма явени чудеса от тях, о. Иля горещо възразил: „А ние по техните молитви ще се избавим! Прославени са те... Сами чувате как народът ги прославя, Божият народ... Ще ни покаже пътя св. отрок Алексий царевич! Ще видите спасението на ония, които почитат тяхната памет!“

И наистина, отрядът и обозът излезли от обкръжението по чуден начин, открит от о. Иля.

Вървели през блатата. Газели във водата до коляно, до пояс, понякога затъвали до шия... Дълго вървели така — не помнели нито време, нито умора. Никой не говорел. Конете не цвилели. И излезли на здрава земя... 43 жени, 14 деца, 7 ранени, 11 старци и инвалиди, 1 свещеник и 22 казаци — всичко 98 души и 31 коня. Излезли точно от тази страна на блатото, която била заета от войските на казаците, задържащи обсадното движение на червените - точно сред своите. Никой от околните жители не могъл да повярва, че са минали по този път. А неприятелите не чули дори шума от тяхното преминаване. Червените партизани не могли да открият даже следите на обкръжения отряд. Имало хора — и изведнъж ги няма!

Великата княгиня Мария

Всяка година без изключение аз се разболявах от пневмония. Това се повтаряше не една или две, а цели десет години. Вече бях омъжена, а моята мила, незабравима баба отдавна си беше отишла от този свят. След като веднъж стоях на течение, пак се разболях, но дълго време карах болестта си на крак, докато най-сетне не легнах. Беше 19 май, рожденият ден на нашия император-новомъченик — датата е подчертана в моя дневник. Бях съвсем сама вкъщи: мъжът ми замина в командировка, роднините ми живеят далече, няма никой, който да ми помогне. А помощ ми беше нужна, защото дори не можех да стана, за да отворя вратата. Тресеше ме, горях от жажда.

На сутринта ми стана по-леко и аз дойдох на себе си. Навън ухаеше на люляк, под прозореца пееха птиците, почти не се чувстваше горещина. Върху одеялото бях завита с още нещо. Старинен офицерски шинел с орли! Господи! Откъде се е взел? В креслото до мен седеше младо, 17-годишно момиче и тихичко четеше с красив гръден глас акатист на св. Николай от една тетрадка, която веднага познах. Навремето, още 7-годишна, го преписах по поръка на моята баба, тайна монахиня, за една моя болна леля. „Бълнувам!“ — изплаших се аз. Момичето ми беше непознато. И никой, дори моята племенница от Петербург, ако беше дошла, не би могла да чете акатиста така — гласно и на разпев. Пък и произношението на непознатото момиче не беше съвременно, а като на баба ми — „ч“ и“щ“ произнасяше по петербургски. Разбира се, бълнувам! Но кой знае защо попитах:

— Откъде е този странен шинел?

— Той е на татко — отговори момичето.

— А ти коя си?

— Мария.

— Коя Мария?

— Милосърдна сестра.

Погледнах нейното кръгло лице с големи сиви очи. В израза ù имаше нещо достойно и кротко. Роклята ù беше проста, светло-синя. Във вазата се беше появило свежо клонче люляк.

— Дай ми да пия.

Тя ми поднесе чаша топло мляко. Попитах:

— Какво е това, бълнувам ли?

— Достоевски казва, че няма бълнуване и безумие. Просто понякога, при особени обстоятелства, хората виждат отвъдния свят.

Изпих млякото — топло, вкусно.

— Днес ти ще оздравееш напълно. Така каза татко. Днес той има рожден ден, а след два дни — имен ден. Искаш ли още да ти почета от службата?

— Не, по-добре нещо друго.

Тя стана. Над възглавницата ми открай време са окачени иконите на Спасителя и на Божията Майка, останали от моята баба. Момичето застана пред иконите, аз също застанах на колене в леглото. „Господи Иисусе Христе, помилвай нас грешните. Пресвета Богородице, спаси ни!“

След това заспах. Събудих се съвсем здрава и бодра. Бях сама в стаята си. Във вазата благоухаеше люляковото клонче: преди да се разболея го нямаше там. Гореше и кандилцето, макар че не бях го палила. Но най-невероятното и скъпоценно доказателство, че аз, грешната, бях удостоена с такова посещение, беше броеницата на баба ми, която висеше на иконата на Спасителя. Това беше същата броеница, с която я погребахме. Пискюлчето под кръста беше изгнило, но броеницата беше останала цяла. Оттогава не се разделям с нея. Отначало на никого не разказах за случилото се, защото се боях, че ще ме помислят за луда, но свещеникът и най-близките ми повярваха. Болестта ми премина без никакви последствия. И аз свято вярвам, че бях излекувана така чудно по молитвите на моята баба. Тя винаги почиташе св. Николай Чудотворец и царствените новомъченици. Два пъти тайно ходихме на поклонение с нея в Ипатиевския дом, в тогавашния Свердловск.

Нина Карташова

Съдържание


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.