Последна промяна:
2005-08-03 7:54

Част IV. В дни на гонения за вярата.

Мечката

Това станало когато откарвали Казанския митрополит Кирил* на заточение. По пътя той трябвало да бъде убит „при опит за бягство“. В една глуха нощ, докато влакът пътувал с пълна скорост през безкрайната ледена пустош, пазачите го изхвърлили от вагона в движение.

Било снежна зима. Митрополит Кирил паднал в огромна пряспа сняг и останал невредим. Едва се измъкнал от нея и се озърнал: наоколо гора, сняг и никакви признаци на живот. Дълго си проправял път през дълбокия чист сняг. Накрая, съвсем изтощен, седнал на някакъв пън. Студът прониквал до мозъка на костите му през протритото расо. Усещайки, че е обречен и замръзва, митрополитът започнал да си чете молитвата при излизане на душата от тялото. Изведнъж гледа — към него се приближава нещо огромно и черно. Вглежда се — мечка! „Ще ме разкъса!“ — минало му през ума, но нито имал сили да бяга, нито имало къде да се скрие. Мечката се приближила до седналия владика, подушила го от всички страни и спокойно легнала в нозете му. От грамадното ù тяло лъхала топлина и пълно благоразположение. След малко тя се извъртяла, обърнала се с корем към владиката, опънала се в цял ръст и сладко захъркала.

Владиката дълго се колебал, гледайки спящата мечка. Накрая не издържал сковаващия студ и легнал до нея, притискайки се до топлото ù тяло. Лежал и обръщал ту едната, ту другата си страна към звяра, за да се сгрее, а мечката в съня си дишала дълбоко и го облъхвала с горещия си дъх.

Когато взело да се разсъмва, митрополитът чул в далечината кукуригане на петли. „Наблизо живеят хора!“ — радостно си помислил той и тихичко, за да не събуди мечката, станал на крака. Но тя също се надигнала, отърсила се от снега и тромаво поела към гората. А стопленият и отморен владика тръгнал натам, откъдето се чували петлите. Скоро стигнал до малко селце. Почукал в най-крайната къща, обяснил кой е и помолил да го приютят, като обещал, че сестра му ще заплати на домакините за грижите и разноските.

Приютили владиката и той живял половин година в това селце. Написал оттам писмо на сестра си и тя дошла да го види. После отново го отвели...


* Свещеномъченик Кирил (Смирнов), митрополит Казански (1863 г. — 7/20.11.1937 г.). Според завещанието на патриарх Тихон бил определен за пръв местоблюстител на патриаршеския престол. Властта обаче не позволила той да заеме тази длъжност, като до края на живота му го държала в затвор и заточение. Накрая бил разстрелян в далечния гр. Чикмент.

Изплатеният дълг

Семейството ни живееше близо до Москва, в Ново Гиреево. Там имахме собствена къща, а на църква отивахме в Николское или в Перово. В нашия енорийски храм не ходехме — не харесвахме свещеника и дякона. Господ ще ги съди, не ние, но на човек му ставаше тежко дори прага на храма да прекрачи — толкова бе запуснат и мръсен, а как служеха, не искам и да си спомням. Хората почти не стъпваха там, и ако се случеше да се съберат десетима богомолци — пак слава Богу.

После почина свещеникът, след него — и дяконът и ни пратиха нов свещеник, о. Пьотър Константинов. Чухме от познати, че е добър и съвестен човек.

Когато за първи път влязъл в храма и се огледал, той само поклатил глава, после наредил на клисарката да стопли вода, запретнал полите на подрасника си и се заловил да мие и да подрежда олтара. Дори и пода измил със собствените си ръце, а на следващия ден след литургията помолил енориашите да се съберат и да му помогнат да приведе храма в приличен вид.

Разбрахме за станалото и още първата събота след пристигането му мама отиде в църквата да види новия отец. Върна се доволна. „Добър е, обича Бога“. След нея и ние започнахме да ходим в нашата църква, а сестра ми почна да пее на клироса. След това се сприятелихме с о. Пьотър и той често ни гостуваше. Не беше кой знае колко начетен, но бе добър, с чисто сърце, отзивчив към скърбите на другите, а вярата му — несъкрушима. Не беше женен.

— Не успях. Докато избирах и се канех, всичките моми се омъжиха — шегуваше се той.

Той държеше една стая под наем в селото и живееше скромно, но не бедно.

По едно време дълго не идваше у нас и когато най-сетне се появи, мама го попита:

— Защо така ни забравихте, о. Пьотър?

— Имах гостенин, един епископ. Току-що излязъл от лагер и дошъл в Москва да прави постъпки да го възстановят. Няма роднини, познати в Москва също не намерил, а мен бегло ме познава, та ме помоли да го приютя. А в какъв вид дойде от лагера! Панталонът му стар, куртката скъсана, на главата — каскет, ботушите разпрани — това беше цялото му имущество. Пък беше месец декември. Облякох го, обух го, купих му нови валенки, дадох му топлия си подрасник и малко пари, живя при мен три седмици. Спяхме на едно легло, хазяйката не даде второ. Малко го поохраних, че се клатеше и от вятъра, и вчера го изпратих — дадоха му назначение. Как ми благодари само! Никога, казва, няма да забравя твоята добрина. Даде ми Господ да послужа на такъв голям човек.

Мина половин година и една нощ прибраха о. Пьотър. Беше 1937 г. След време го изпратиха на заточение за 10 години, после в концлагер. Отначало ние, духовните му чеда, му помагахме и му пращахме колети с разни неща и продукти, но когато започна войната, го забравихме, а когато си спомнихме за него, вече нямаше какво да се изпраща — всички гладуваха. Много рядко с голяма мъка събирахме по някой колет. По-късно плъзна слух, че о. Пьотър е починал. Но той бил жив и страдал от глад и болести. В края на 1944 г. го пуснали едва жив и му дали разрешение да живее в Ташкент.

— Тръгнах към Ташкент — спомняше си по-късно о. Пьотър — и като мислех, че там е топло, си казах: „Дай да си продам памуклийката и да си купя хляб, че умирам от глад, а пътят е дълъг, няма край, пък по гарите всичко е тройно по-скъпо и парите ми ще хвръкнат за миг“. И бельото си свалих, та го продадох. Останах само по един памучен костюм. Студено, но се търпи — нали скоро ще пристигна. Добрах се до Ташкент и — право в Църковното управление. Казвам, че съм свещеник и моля за каквато и да е работа, а те взеха да размахват ръце срещу мен: „Пълно е с такива като теб тук, покажи си първо документите“. Обяснявам им, че току-що съм пристигнал от лагера, че документите ми са в Москва и още не съм успял да ги получа, и отново моля да ми дадат каквато и да е работа, колкото да не умра от глад, докато пристигнат документите. Не ме изслушаха, изгониха ме. Какво да правя?

Тръгнах по хората да търся подслон, нали беше зима. Те ме гонеха: „Ти — казват — си страшен, въшки имаш, пък ще вземеш на всичко отгоре да умреш. А като умреш какво ще те правим? Върви си!“ Застанах заедно с просяците пред входа на църквата в гробището, поне за къшей хляб да изпрося пари — там просяците ме набиха: „Махай се, ти не си наш! И на нас ни дават малко“. Разплаках се от мъка, даже в лагера беше по-добре. Плача и се моля: „Майко Божия, спаси ме!“

Най-сетне склоних една жена и тя ме пусна в кочината при свинята. Заживях с нея и често си крадях храна от нейната кофа. Ходех всеки ден в църквата на гробището и все се молех. В самата църква, разбира се, нямаше да ме пуснат, защото бях целият мръсен, окъсан, коленете ми прозираха през панталона, обувките ми — вехти и скъсани, а най-лошото — бях пълен с въшки.

Веднъж чух просяците да казват, че е пристигнал владиката и тая вечер ще служи на гробището.

„Господи! — мисля си — Дали това не е същият владика, когото приютих в Гиреево? Ако е той, ще го помоля за помощ, може да си спомни как деляхме залъка си тогава.“ Целия ден не бях на себе си, толкова се вълнувах, а вечерта отидох пред храма пръв от всички. Вървя нататък, а сърцето ми ще се пръсне: той ли е или не е той? Ще ме познае ли, или не? Стоя, моля се.

Пристигна кола, владиката слезе, гледам — той е! Тогава забравих всичко на света, пробих си път през тълпата и извиках, а гласът ми от вълнение не беше моят:

— Владико, спасете ме!

Той се спря, погледна ме и рече:

— Не мога да Ви позная.

Като каза така, народът взе да ме избутва, а аз завиках още по-силно:

— Аз съм отец Пьотър от Ново Гиреево!

Владиката се вгледа в мен, очите му се просълзиха и каза:

— Сега Ви познах. Почакайте тук, ще изпратя килийника. — И влезе в храма.

Стоя аз, целият се треса и плача. Хората ме наобиколиха, взеха да ме разпитват, а аз не мога дума да продумам. След малко излезе килийникът и извика:

— Кой тук е о. Пьотър от Ново Гиреево?

Обадих се. Той ми подаде пари и каза:

— Владиката Ви моли да се измиете, да се преоблечете и утре след литургията да дойдете при него.

Сега хората вече повярваха, че наистина съм свещеник. Тоя-оня взе да ме кани, приближи се и жената, в чиято кочина живеех, и ме повика. Напали банята и ме пусна да се изкъпя.

Докато се къпех, тя отиде и с парите на владиката купи от познати бельо и дрехи. След това ми даде малка стаичка с легло и маса. Легнах на чисто, самият аз — чист, и се разплаках:

— Царице Небесна, слава на Тебе!

Благодарение на владиката възстановиха свещеническите права на о. Пьотър и го назначиха за втори свещеник в същия храм при гробището, откъдето го бяха прогонили просяците.

По-късно те много го обикнаха заради неговата простота и щедрост. Той всичките ги наричаше по име, интересуваше се от техните несгоди и им помагаше колкото може.

Веднъж, когато прекарвах отпуска си при о. Пьотър, тръгнахме да се разхождаме по красив ташкентски булевард. Минавайки край една пейка, видяхме на нея да седи измъчен, дрипав човек. Той плахо се обърна към о. Пьотър:

— Помогнете, отче, аз съм от затвора.

О. Пьотър се спря, огледа го и строго ми каза:

— Дръпни се настрана!

Отдръпнах се, но видях как о. Пьотър измъкна от джоба си портфейла, извади много банкноти и ги подаде на просещия. Стана ми неловко да гледам тази сцена и се обърнах, но чух глас, задавен от плач: „Благодаря Ви, отче, благодаря! Вие ме спасихте! Господ да Ви възнагради!“

Анзерското чудо

Анзерският остров е част от Соловецкия архипелаг, който се намира в югозападната част на Бяло море. Тих и откъснат от света, островът се отличава с изключителна природна красота. Стръмните му склонове, покрити със свежа растителност, отдалеч привличат погледа, а върхът му, извисяващ се на 107 м. над морската шир, е най-високата точка на архипелага.

През XVII в. там се заселил отшелникът преп. Елеазар, около когото се събрали 12 ревнители на подвижническия живот. Така било положено началото на знаменития Анзерски скит „Света Троица“, който дълги години бил ръководен от преподобния съгласно древните устави за скитски живот. Пустинният остров се превърнал във въжделено място за безмълвие на мнозина.

Историята на Анзерския скит е тясно свързана и с друг известен подвижник — преп. Иов Анзерски. Неговият жизнен път бил изпълнен с превратности. Светското му име било Йоан. Роден в Москва, той станал свещеник и се посветил на пастирско служение, което извършвал с жертвена любов към ближните. Слухът за добрия пастир стигнал до двореца и отец Йоан станал духовник на император Петър I. През 1701 г. обаче, по лъжлив донос императорът го заточил в Соловецкия монастир, където свещеникът бил постриган в монашество с името Иов. Въпреки претърпяното несправедливо гонение преп. Иов приел всичко като от Божията десница и с цялото си усърдие се предал на духовни подвизи.

През 1702 г. той се заселил в Анзерския скит. По това време в килията на преп. Елеазар живеел йеродякон Паисий, духовно близък на йеромонах Иов (наречен в схима Иисус). Двамата подвижници често се събирали заедно на молитва и взаимно се подкрепяли в монашеските трудове и борби.

В ранните зори на 18 юни 1712 г. преподобните били удостоени с дивно видение, което сложило отпечатък върху целия по-нататъшен живот на острова и станало причина за възникването на Голгото-разпятския скит.

Ето че и в това утро йеромонах Иов, след всенощното бдение в своята анзерска килия, излязъл да се поразходи и се запътил по пътечката към езерото на преп. Елеазар. Той внимателно почукал на вратата на килията на отец Паисий: „В името на Отца и Сина и Светаго Духа!“ — „Амин! Влезте, отец Иов!“ — отвърнал му отец Паисий.

Те застанали заедно пред окачената в ъгъла икона на Божията Майка „Неочаквана радост“, която някога била килийна икона на преп. Елеазар и заедно извършили утринното правило. След това тръгнали из гората, която се простирала на изток до самото море. Пътечката водела нагоре към планината. През младите листа на брезичките и трепетликите прониквали златните лъчи на слънцето, а росата под нозете им блестяла като късчета елмаз. В тревата се мяркали бледи северни теменужки, кокичета, а сред полските цветя тук-там растели боровинкови храсти. Горските птици чуруликали с хиляди гласове...

Вървейки, двамата монаси пеели „Богородице Дево, радвай се! Благодатна Марие...“ и се изкачвали все по-нагоре. Те обичали да ходят там и от върха на планината да се любуват на необятната гледка — целият остров, покрит със хвойнови и широколистни гори, като зелено море лежал в нозете им, а наоколо, някъде до към самия хоризонт се простирало морето и само на запад се виждала ивица земя — главният Соловецки остров.

Сред горската зеленина тук-там проблясвали като бисери многобройните анзерски езера, а в далечината се белеела камбанарията на скита „Света Троица“.

И ето че в това утро, преди още да достигнат върха, им се открило чудно видение: насреща им леко и плавно, без да докосва земята, по хълма слизала Божията Майка, съпътствана от преп. Елеазар. Двамата монаси паднали ничком, а Пречистата Дева се приближила и казала: „Наречете тази планина Голгота, защото след време тя ще стане гробище и погребаните тук ще са безброй. А на върха ù издигнете храм в чест на Господните страдания. И аз ще пребъдвам на това място во веки.“

Видението изчезнало. Блажени Иов изпълнил повелението на Пресвета Богородица и построил на върха на планината бял каменен храм, а самият той се преселил в основания тук от него Голгото-разпятски скит. След кончината му го погребали до самата стена на Голготския храм и поставили на гроба му висок бял кръст.

Монасите изтълкували думите на Божията Майка като заповед да направят на планината монастирско гробище. В течение на две столетия братята били погребвани по склона на острова.

Едва когато след революцията Соловецкият монастир бил превърнат в лагер, а Голготският скит — в болница за лагерниците, пророческите думи на Пресвета Богородица станали ясни в цялата им пълнота.

По заповед на лагерното управление гробовете на монасите били изравнени със земята, а целият склон бил прорязан от траншеи. В тези братски могили погребвали умиращите на Анзер соловецки затворници.

Смъртността в лагера била така висока, че скоро цялата планина от върха до основата се покрила с гробове. Погребаните тук наистина били безброй, а планината станала същинска „Голгота“.

Дървената църквичка с малък купол, построена на мястото, където се явила Пресвета Богородица, служела за карцер, а Голготският храм бил превърнат в барака за инфекциозно болни.

Всяка пролет цялата планина се покрива с големи сини незабравки. Разказват, че тези цветя се появили за първи път след чудесното явяване на Божията Майка на светите анзерски старци. И всички виждат в това потвърждение на обещанието на Пресвета Богородица, че Тя ще пребъдва на това място во веки.

Петнистият тиф

През февруари докараха от Троицкия скит един болен от тиф православен епископ вече на преклонна възраст.

Бараката за болни от петнист тиф беше препълнена и него го сложиха на допълнителна койка, която плътно допряха до един от прозорците на бившия Голготски храм. Той дълго време се намираше в безсъзнание, но накрая, след като благополучно премина кризата, дойде на себе си и започна мълчаливо да се озърта.

Когато старшата сестра, монахиня Вероника, се приближи към него, той я запита: „Това ли е Голготската болница?“ След нейния утвърдителен отговор той отново зададе въпрос: „А къде е Голготският храм?“ М. Вероника му каза: „Вие се намирате в него: храмът отдавна вече е превърнат в инфекциозна барака“.

Епископът внимателно разглеждаше мръсните голи стени.

— Веднъж аз служих тук — каза той.- В деня на 200-годишнината от анзерското чудо, на 18 юни 1912 г. Голямо тържество беше тогава... Събраха се епископи от всички краища на Русия. Хиляди богомолци... Целият храм сияеше от пламъчетата на свещите. След литургията имаше литийно шествие до църквичката, построена на мястото на явяването на Пресвета Богородица. Дали сега тя съществува?

— Съществува, само че там сега е карцер, както и в килията на преп. Елеазар. Но Вие още не бива да говорите толкова много. Друг път ще разкажете как сте били тук, а аз ще се радвам да Ви послушам. Постарайте се да поспите. Трябва да събирате сили — и м. Вероника отиде при друг болен.

Епископ Юстин се поправяше бавно. Петнистият тиф даде усложнения на сърцето, а той още отпреди имаше гръдна жаба и старческа склероза. Честите и мъчителни сърдечни кризи го изтощаваха. Неведнъж изглеждаше, че ще умре по време на такава криза, но благодарение на грижите на м. Вероника, която взимаше всички мерки, той успешно излизаше от тях и само постепенно отпадаше.

Една сутрин м. Вероника го намери усмихнат и радостно възбуден.

— Тази нощ имах видение — каза той. — Чаках Ви, за да Ви разкажа... Видяхте ли каква прекрасна звездна нощ беше? От моето място така хубаво се виждаше целият небесен купол и морето под него до самия хоризонт, а също и склонът с братските могили на анзерските страстотерпци... Аз лежах и се молех, гледайки звездите. Изведнъж виждам: те бавно се преместват, образуват венци и се спускат към земята по-надолу и по-надолу, като все по-ярко блестят. А под необятния небесен свод тържествено звучеше тиха музика, сякаш от далечен ангелски хор и постепенно се усилваше. Звездните венци се спуснаха до самата земя и спряха, надвиснали над братските могили... Може да ми се е привидяло, но нали всичко, което виждаме, виждаме го доколкото Господ желае да ни го открие по Своята безкрайна благост. Невидимият свят е много по-необятен и по-реален от видимия, макар и да е недостъпен за нашите очи... Помните ли канона на всички светии, просияли в руската земя? Там се съдържат следните пророчески слова, които сякаш се отнасят направо за съвременните мъченици: „О, нови страстотерпци, които с подвига си претърпяхте злобата, държейки като щит Христовата вяра против ученията на този свят, и ни дадохте достоен пример за търпение и злострадание! О, велики наши сродници, известни и неизвестни, явени и неявени, които сте достигнали Небесния Сион и сте получили велика слава от Бога!...“

„Известни и неизвестни...“

„Явени и неявени...“

— Всъщност те са неизвестни и неявени само за нас, а за Бога всички са известни, всички анзерски мъченици: и мъже, и жени; и монаси, и монахини; и разбойници, и блудници... Именно заради тях Небесната Царица е обещала да пребъде на това място во веки! А тогава, когато се празнуваше 200-годишнината от чудото, никой не предполагаше и не разбираше това. О, ако Господ ме удостои да доживея до 18 юни! Аз всеки ден се моля за всички, които лежат погребани тук, но особено много ми се иска да се помоля за тях в деня на анзерското чудо!... Нищо, че няма да бъда в празнично епископско облачение и с митра — всичко това е външно! Важното е, че сега разбрах, макар вероятно не напълно, истинския смисъл на пророческите слова на Божията Майка... Не зная кога Господ ще ме призове — нека бъде Неговата свята воля! — но така ми се иска да доживея до този празничен ден!

— Ще доживеете, Владико!... И след това още ще живеете...

— На нас не ни е дадено да знаем това! Да бъде Божията воля!

Владика Юстин се прекръсти и изморен замълча. А м. Вероника си помисли: „Сигурно скоро и той ще попълни бройката на „безименните и неявени“ анзерски страстотерпци“.

Настъпи пролетта. Морето се очисти от леда, снегът избяга от Голготската планина, дърветата се раззелениха, в гората цъфнаха червените и черните боровинки, в тревата започнаха да се мяркат теменужки и кокичета, а склоновете на планината над засипаните траншеи се покриха с килим от едри сини незабравки... Наближаваше 18 юни.

В ранното утро на този ден м. Вероника стана преди всички, набра големи букети незабравки, сложи ги в стъклени буркани и ги разнесе по всички стаи. Владика Юстин, който благодарение на нейните грижи беше измит и облечен в чисти дрехи за празника, седеше полулегнал на чист чаршаф и големи бели възглавници. Той гледаше през широко отворения прозорец, зад който шумоляха младите листа на високите брези. Обърнат с лице към източната стена, където преди се е намирал олтарът, Владиката се молеше и живо си спомняше онова далечно, слънчево като днешното, утро в деня на 200-годишнината от анзерското чудо, когато той участваше в тържественото богослужение зад тези стени...

И тогава, както и сега, през южните прозорци на храма лъчите на утринното слънце падаха на златни снопове, като играеха през подвижната мрежа на листата върху стените, които бяха така величествено красиви.

Като ги разглеждаше сега, той си спомняше как изглеждаха те по онова време. В пространствата между прозорците имаше икони, а всички стени и сводове бяха покрити с трогателно проста фрескова живопис, изобразяваща последователно цялата история на страданията Господни — като се започне от залавянето Му в Гетсиманската градина, разпита при Кайафа, съда при Пилат и се завърши с Неговата кръстна смърт. Ето там Той беше изобразен обут със сандали, облечен в багреница и с трънен венец, а след това пак Той, прегърбен под тежестта на кръста, вървящ по Своя път към Голгота. По-нататък в една от нишите отново Той, издигнат на кръста заедно с двамата разбойници от двете Му страни, а отдолу имаше надпис на славянски език с преплитащи се букви: „Помяни мя, Господи, во Царствии Твоем!“.

Освен прякото си предназначение, тези фрески сякаш пророчески символизираха съдбата на новите анзерски мъченици. Та нали всички те, мъже и жени, бяха минали през тези страдания: арест, разпити, съд и присъда. Всеки бе носил своя тежък кръст, и мнозина бяха завършили своя кръстен път тук — на анзерската нова Голгота, като със смъртта си бяха умили своите грехове...

Иконостасът, украсен с позлатени вити колонки, беше трипоясен, запълнен с тъмни старинни икони. Над царските двери се намираше „Тайната вечеря“, на едното крило на дверите беше изобразен св. архангел Гавриил с бял цвят в ръка, а на другата — Пресветата Дева, смирено слушаща неговото благовестие.

... А ето тук, между два прозореца, беше изобразено и самото анзерско чудо. Неизвестен художник беше нарисувал двамата монаси, паднали ничком на изпъстрената със сини цветчета трева, а Божията Майка и преп. Елеазар стояха на фона на гъста зелена гора, съвсем тъмна — такава и сега тя се простираше по склона на планината до самото море.

Владика Юстин така ясно виждаше пред себе си картината на някогашния прекрасен храм, че тя му се струваше не спомен, а реална действителност. Пред него бяха като наяве и иконостасът, и живописта по стените. И вече не само с духовните, но и с телесните си уши, той чуваше монастирското пеене: „Иже херувимы тайно образующе... всякое ныне житейское отложим попечение...“

Тихо и равномерно горяха пламъчетата на кандилата и безбройните восъчни свещи... Копринената завеса се отвори с леко шумолене и царските двери се разтвориха тихо и тържествено. На прага, в лъчите на утринното слънце, със светите Дарове в ръце стоеше преп. Елеазар — точно такъв, какъвто бе изобразен на соловецките икони, а от двете му страни — отдясно Самата Небесна Царица в цялата ù слава, а отляво — блажени Иов Анзерски... Техните погледи проникваха сякаш в самата душа на владика Юстин...

Ето, чудесното видение се приближава към него сред сините кълба тамянен дим...

В неизказан възторг той прави усилие да стане... Неземното сияние го озарява, изпълва додъно възхитената му душа...

В това време лагерният лекар, извършвайки всекидневната сутрешна обиколка на болните от тиф, влезе в бараката, съпровождан от старшата сестра на болницата. М. Вероника, движена от някакво смътно и тревожно предчувствие, отминавайки другите болни, го поведе направо към койката до прозореца, на която вече няколко месеца лежеше епископ Юстин.

Те се приближиха и застинаха в мълчание от двете страни на постелята му: епископ Юстин лежеше неподвижно по гръб, на лицето му грееше необикновена, блажена усмивка, която не оставяше върху него нито една скръбна бръчка.

— Свършиха се мъките му — прошепна м. Вероника. — А как очакваше този ден!... С какъв трепет се готвеше за него!...

Матронушка

Един епископ, вече покойник, ми разказа следното:

През 30-те години ме изпратиха в концлагер. Тогава бях лекар и ми възложиха да завеждам медицинския пункт в лагера.

Повечето от лагерниците бяха в такова тежко състояние, че сърцето ми не издържаше и мнозина освобождавах от работа, за да им помогна поне малко, а най-немощните изпращах в болницата.

Веднъж, в приемното време, медицинската сестра, която работеше с мен, също лагерничка, ми каза:

— Докторе, чух, че срещу Вас има донос. Обвиняват Ви, че сте прекалено мек с лагерниците и има опасност да Ви удължат срока на лагерната присъда до 15 години.

Сестрата беше сериозен човек, добре осведомена за лагерните работи, и затова изпаднах в ужас от думите ù. Бях осъден на три години, които вече изтичаха, аз броях колко месеца и седмици ме делят от дългоочакваната свобода и изведнъж — 15 години!

Не спах цяла нощ. Когато на сутринта отидох на работа, сестрата видя изпитото ми лице и със съжаление поклати глава. След приемното време тя нерешително ми каза:

— Ще ми се да Ви дам един съвет, докторе, но се страхувам да не ми се смеете.

— Кажете — помолих я аз.

— В родния ми град живее една жена, казва се Матронушка. Господ ù е дал особена молитвена сила и ако тя започне да се моли за някого, непременно ще го измоли. Към нея се обръщат много хора и тя не отказва на никого. Помолете я и Вие.

Усмихнах се тъжно — докато писмото ми стигне до нея, вече ще са ме осъдили на 15 години.

— Няма нужда да ù пишете, Вие само... я повикайте — смутено каза сестрата.

— Да я повикам?! Оттук?! Та тя живее на стотици километри!

— Знаех си, че ще ме вземете на подбив, обаче тя чува отвсякъде, ще чуе и Вас. Направете така: когато излезете вечерта на разходка, изостанете малко и силно викнете три пъти: „Матронушка, помогни ми, в беда съм!“ Тя ще Ви чуе и ще Ви измоли.

Макар че всичко това ми се виждаше странно и ми приличаше направо на магия, все пак, когато излязохме на вечерна разходка, направих както ми беше казала моята помощничка.

Мина се ден, седмица, месец... Никой не ме търсеше. Междувременно станаха промени в лагерната администрация: махнаха един, назначиха друг. Мина още половин година и настъпи денят на моето излизане от лагера. Когато ми даваха документите в комендатурата, поисках разрешение за пътуване до града, в който живееше Матронушка, тъй като още преди да я повикам, си бях обещал, че ако ми помогне, ще я споменавам всеки ден в молитвите си, а като изляза от лагера, първата ми работа ще бъде да отида при нея и да ù благодаря.

Когато си получавах документите, дочух, че двама младежи, които също излизаха на свобода, ще пътуват за този град.

Присъединих се към тях и тръгнахме заедно. По пътя взех да ги разпитвам дали не познават Матронушка.

— Познаваме я много добре, нея всички я знаят, и в града, и в цялата околност. Бихме Ви завели, щом Ви трябва, но не живеем в града, от село сме, пък много ни се иска да се приберем по-скоро у дома. Но Вие щом пристигнете, попитайте първия срещнат къде живее Матронушка и той ще Ви каже.

Пристигайки, постъпих точно както ме бяха посъветвали моите спътници: попитах първото срещнато момче.

— Вървете по тази улица — каза то, — покрай пощата завийте по пряката, и там в третата къща отляво живее Матронушка.

Развълнуван се приближих към къщата и поисках да почукам на вратата, но тя не беше заключена и веднага се отвори. От прага огледах почти празната стая. В средата имаше маса, на масата — голям сандък.

— Добри хора, има ли някой тук? — високо попитах аз.

— Влезте, владико свети! — раздаде се глас от сандъка.

Трепнах от изненада. Какъв владика съм аз?!

— Ще станеш, ще станеш — отвърна гласът и ме нарече по име.

Надникнах в сандъка и видях една дребна жена, която лежеше вътре неподвижно. Тя беше сляпа, с недоразвити ръце и крака. Лицето ù бе удивително светло и приветливо. Поздравих я и казах:

— Откъде знаете името ми?

— Как няма да го зная! — прозвуча слабият ù, но чист глас. — Нали ме повика, и аз молих Бога за теб — оттам го зная. Сядай, ще ми гостуваш.

Дълго седях при Матронушка. Тя ми разказа как като малка се разболяла от някаква болест и престанала да расте и да се движи. Семейството ù било бедно и майка ù, отивайки на работа, я вземала в сандъче и я отнасяла в църквата. Там слагала сандъчето с момиченцето на някоя пейка и така го оставяла чак до вечерта. Оттам Матронушка слушала всички църковни служби и проповеди. Енориашите се смилявали над детето и му носели ту нещо за хапване, ту дрешка, или пък само ще го погалят и ще го настанят по-удобно в сандъчето. Свещеникът също жалел момиченцето и се занимавал с него. Така то растяло в атмосфера на дълбока духовност и молитва.

После заговорихме с Матронушка за целта на живота, за вярата, за Бога. Като я слушах, аз останах поразен от мъдрите ù разсъждения, от духовното ù проникновение. Седейки до нея, аз разбрах, че пред мен лежи не просто една болна жена, а човек, велик пред Бога. Никак не ми се искаше да си тръгвам — толкова ми беше хубаво и отрадно. Обещах си да я навестя отново колкото се може по-скоро, но не можах. Наскоро след това откараха Матронушка в затвора Бутирка, където тя почина.

Досието (Извадки от дневника на ...)

Беше зноен летен ден в безкрайната казахстанска степ, един от първите дни на юли 1952 г. От сутринта започна да духа бурен, горещ вятър, който вдигаше от земята ситния като прах пясък.

Току-що бях започнала сутрешната обиколка на болните в моето отделение за туберкулозни към лагерната болница, когато ме настигна задъхана санитарка от главния корпус.

— Елате, елате по-бързо, Марина Сергеевна — повтаряше тя, — началникът на санитарния отдел спешно Ви вика. Моли да не се бавите нито минута...

Хвърлих халата и без да си измия ръцете, побягнах след нея.

— Какво се е случило? — запитах, докато тичахме. — Не знаете ли защо ме търси?

— Не зная, при него в кабинета няма никой, само на бюрото лежат цял куп досиета, страшно много са, като че ли на цялото отделение, и той е много развълнуван.

Отворих вратата към кабинета на началника на санитарния отдел. Наистина развълнуван, той ходеше напред-назад по зелената пътека, простряна от вратата до отсрещната стена с прозореца. Бюрото му беше затрупано с досиетата на лагерниците — техните лични дела с всички документи. Нашият началник, около 60-годишен, с гъста прошарена коса и изморено, иначе умно и приятно лице, беше също бивш зек (т.е. лагерник), много отдавна освободен. Той беше добър, порядъчен човек, но боязлив и нерешителен. От стандартната 10-годишна присъда, получена по чл.58 [по политически причини], беше прекарал в лагера само 3 години, а после го освободили предсрочно, което беше изключително рядък случай. Това станало така: след като пристигнал в лагера, той започнал всеки месец да изпраща в Москва заявления за своята невинност или, както ги наричаше Люся, статистичката на санитарния отдел, „опровержения“. Всяка година той изпращал точно 12 такива заявления. Никакъв отговор не получавал. Когато занасял в кантората на УРЧ (отчетно-работния отдел) поредното заявление, там го поглеждали със съжаление, обръщали се и с въздишка почуквали с показалец по челата си. След 35-ото заявление неочаквано пристигнал отговор с решение за освобождаването му. Той не се върнал вкъщи, а останал да работи тук като волнонаемен, смятайки, че в наше време това е най-умното и даващо възможност за свобода решение. Вероятно чувствал освен това, че ако с него се случи нещо, няма да има сили за повече заявления. След освобождаването си той заемаше само административни длъжности и беше разбрал, че тайната на управлението се състои в това — сам нищо да не правиш, а да възлагаш всичко на подчинените.

— Марина, гълъбче, знаете ли в какво положение сме попаднали? — заговори той щом влязох. По възраст аз можех да му бъда дъщеря, но в работата бях негова дясна ръка. Без мен той не отиваше на обектите, за всичко се съветваше, не провеждаше никакви освидетелствания, много неща вече му бяха трудни.

— Днес трябва да бъде изпратен етап с лагерници в Заполярието. Началството е проспало срока, а сега ние ще отговаряме — продължи той. — Трябва спешно да се вземе решение и да се действа. Нужно е да се подберат хора първа категория, съвсем здрави. Изпращат ги на тежка работа. Ние трябва да ги освидетелстваме — дали са годни за този етап. Бройката е много голяма за нашето отделение. Да отложим съставянето на списъка не може, началникът отговаря с главата си за изпращането им в точно определения ден. Ако пък сбъркаме, като дадем преценка според предишни прегледи, ние, лекарите, ще отговаряме с главите си — по-точно аз ще отговарям. А как да ги прегледаме за един ден, когато са пръснати по всички обекти: по зеленчуковите градини, по лагерите за оран, по животновъдните ферми. Не един, десет дни няма да ни стигнат: сега е лято, а нашият лагер е селскостопански. И наистина, откъде другаде ще вземат хора първа категория, ако не от селскостопански лагер? Сега цялата ми надежда е на Вас, Марина Сергеевна. Вие познавате хората, през цялото време пътувате до лагерите за оран, до фермите, и тук в отделението всички лекувате, и при механизаторите ходите, и в строителния отдел. Ще трябва да ги подбираме задочно, по досиетата, и да ги запишем в I категория с днешна дата. Ето, всички досиета са тук, току-що ги донесоха от отчетно-работния отдел.

— Няма как, да почваме — казах невесело аз. Да изпращаш етап с хора в друг лагер винаги е много мъчително. Не случайно лагерниците казват: „Не е страшен затворът, страшни са етапите“. Вестта за преместването пада върху главата на лагерниците като гръм, плаши като най-голямо нещастие. Представете си: хората някак си са се приспособили към живота и работата в своето лагерно отделение, привързали са се към някого, намерили са приятели, които са им станали по-близки от роднини, свикнали са със своя нар, с дюшека и възглавницата, пълна с дъхаво сено — лагерът е селскостопански, да го напуснеш е страшно, навсякъде другаде е още по-лошо. Най-страшното в лагера, където и да си настанен, и колкото по-добре си настанен, толкова повече — това е постоянната опасност от етапите. Несигурност във всичко, нетрайност на всичко, необходимост сляпо да се подчиняваш на нечия жестока воля. И сам по себе си етапът е невероятно тежък физически, често смъртоносен, но даже това не плаши толкова.

Най-напред плаши откъсването от мястото, с което вече си свикнал, раздялата с приятелите завинаги, без никаква вест, защото между лагерите кореспонденцията е забранена. Човекът сякаш отива на онзи свят. Ето как става това: стои си той в бараката, нищо не знае, шегува се с приятелите, смее се — вече няколко години живее и работи с тях. Изведнъж влиза надзирателят и казва: „Иванов, събирайте си багажа!“ Къде, защо — пълна неизвестност. А понякога след половин час вече трябва да си излязъл с торбата с лични вещи на гърба навън, на студа или в палещия зной, за да потънеш завинаги в неизвестността. Само престъпният свят обича етапите, обичат ги рецидивистите, крадците. Те винаги се стремят към тях. За тях това е развлечение, нещо като екскурзия. По време на етапа може вкусно да се нахраниш за чужда сметка, да се сдобиеш с пари или с нечии вещи, защото по пътя към групата „прикрепват“ от затворите новаци, чиито торби са пълни с лични вещи, взети от вкъщи.

Етапните пунктове в лагерите, така страшни за всички останали, тези претъпкани гари зад бодлива тел, където охраната е зверски груба и жестока, за престъпниците са нещо като клуб. Там стават срещи с приятелчета или приятелки и даже в песните си те пеят: „Ела по-скоро на етапния пункт, върни се при мен...“ или: „Не идвай на етапния пункт, аз заминавам с друг...“ За да попаднат в етапа, особено ако им съобщят, че някой ги очаква на пункта, те, без да се колебаят, са готови да извършат всякакво престъпление, осакатяване, убийство. А че ще ги откарат в затвора, какво от това? Затворът е роден и временен дом. После пак ще има етапен пункт, пътуване по етапен ред и нов лагер — нови впечатления...

Приближих се до масата и погледнах през отворения прозорец. Оттук нашата единствена улица се виждаше цялата. Виждаше се и това място, където тя се разширяваше, образувайки нещо като площад и където бяха събрани всички наши главни учреждения. Отдясно — сградата на управлението с навяващите страх прозорци на кабинетите на началниците. Тя беше обградена с посадени от нас дървета, вече израснали. До нея се намираше домът на началниците с 4 жилища. Отляво ШИЗО [съкр. от ‘штрафной изолятор’] — наказателният изолатор, с решетки на малките, поставени нависоко прозорци с дървени капаци, пропускащи светлина само отгоре. Наричат ги козирки, а лагерниците им казват намордници. И веднага след това, редом на улицата — клубът, отворен и за волнонаемни, и за лагерници, само че в различни часове. Той беше едноетажен като всички наши сгради, но с големи прозорци, украсен над входа с голяма червена звезда и гъсто поставени електрически крушки. На стените, в разстоянията между прозорците бяха окачени вертикално високи плакати, също червени на цвят, с изписани върху тях бели лозунги, призоваващи към високоморални възгледи и живот, и възхваляващи Сталин. Спомням си думите: “Кой е по-висок от небето, по-светъл от слънцето, по-мъдър от всички мъдреци...“ и т.н. „Той не спи в Кремъл и мисли за нас, за да спим спокойно ние...“ И още: на дълъг хоризонтален плакат, опънат над прозорците, с едри букви беше написано: „Благодарим на другаря Сталин за щастливия живот...“

От едната страна на нашия „център“ надолу по улицата се простираше дългото казармено здание на ВОХРА (въоръжената охрана) с висока цветна леха пред входната врата и площадка за физкултурни упражнения. Зад нея се намираше кучкарникът на охраната. От другата страна на улицата се виждаха портите за централния транспорт, срещу тях — магазинчето за волнонаемните и „домът за временни посетители“. След тях, в края на улицата, започваше „зоната на подконвойните“ — 4 дълги бараки, оградени на височина повече от човешки ръст с няколко реда бодлива тел, в ъглите — покрити дървени наблюдателни кули за охраната, обкръжени с дебели телени жици, покрай които тичаха вързани зли кучета пазачи. Те бягаха надолу по „забранената линия“ — ивица земя, изорана от двете страни на телената ограда, за да се отпечатват следите.

През вратите за централния транспорт влизаха една след друга каруци, натоварени със сено за конете, които щяха да заминат с етапа. Около сградата се суетяха хора. До магазинчето и обратно тичаха войници от стрелковите части и надзиратели, минаваха лагерници. Всички на площада бяха в движение и изглеждаха развълнувани. Навсякъде по бараките вече се беше пръснала страшната „строго секретна“ новина за предстоящия голям етап в Заполярието. Разнасяха я шепнешком водачите на централния транспорт от управлението по лагерите за оран, участъците и фермите. Но още никой не знаеше каква ще бъде неговата съдба. Досиетата в сиво-бели подвързии от дебела хартия, на големина малко по-дълги и по-широки от ученически тетрадки, все още лежаха завързани на купчини върху бюрото на началника на санитарния отдел.

— Поръчах Ирина Юриевна, лекарката на зеленчуковия участък, да подбере жените. Те са групирани главно там, познати ù са и освен това на брой трябва да бъдат много по-малко. Тя ще свърши подбора по-рано от нас.

Седнахме край масата. Аз вземах в ръцете си досието и зад фамилното име и възрастта, зад параграфа и срока, написани на лицевата страна, пред мен се изправяше жив човек, понякога с подробности от неговия минал живот, с най-същественото от неговата личност. Понякога не знаех нищо за него, тогава ми помагаха данните от досието. Колко тежко и трудно е не да избавиш човека, не да го спасиш — нещо, което е обичайно за лекаря и възможно в лагера, а напротив — да го обречеш! Но аз разбирах, че колкото и да ми беше тежко, не можех да се измъкна от възложената работа. Все едно някои, и то в такова количество, каквото беше посочено в циркулярното нареждане, трябваше да заминат с етапа. Познаващият хората обаче по-лесно може да избегне бедата при подбора. Той може по-лесно да подбере онези, които ще издържат етапа, по-малко ще страдат от раздялата и по-добре ще се справят там и физически, и морално. И така ще могат да се спасят от етапа тези хора, които трябва да бъдат спасени.

Оставих едно от досиетата настрана.

— Защо не е годен този? Нали беше първа категория? — запита началникът.

— Сега има фурункули — отговорих аз и взех следващото досие. Всъщност знаех, че той е тук с майка си, те носеха различни фамилни имена и така успяха да попаднат в едно и също отделение. Аз знаех какво им бе струвало това и какво значеше за тях да се разделят. Продължих да записвам в някои от досиетата категории с днешна дата и ги предавах на началника за подпис, а други оставях настрана.

Току-що бяхме завършили подбора, аз оставих настрана последното досие, когато на вратата се почука и влезе дошлата от зеленчуковото отделение Ирина Юриевна. Тя беше от Ленинград, моя близка приятелка, също лекарка и лагерничка. За да дойде при нас в центъра, се беше издокарала, носеше бяла панамена шапка, къси бели чорапи и бяла бродирана блуза. Аз също носех такава блуза. Шиехме ги, като преправяхме долни рубашки, получени от склада, и ги украсявахме с ажури от бели или цветни конци, с които се сдобивахме, като разплитахме износени фанелки и плетива.

— Ето ме и мен — каза усмихнато тя. — И досиетата са готови. Нося ви 35 първа категория, всички са здрави. Много от жените успях да прегледам през обедната почивка, при нас е по-лесно. Използувах случая да дойда, за да се видим, докараха ме на двуколка заедно с досиетата.

Тя постави на масата купчина папки, развърза връвта, с която бяха завързани, и ние започнахме да ги разглеждаме. Изведнъж на една от тях видях фамилното име Алиева.

— Ириначка, как така сте сложили Алиева? — казах аз. — Та тя е туберкулозна, наскоро беше при мен в туберкулозното отделение.

— Какво говорите, няма такова нещо, тя е съвсем здрава.

Започна разговор и скоро се изясни, че има две Алиеви — Фатма и Феруза, и двете са млади, а коя от тях е била болна от туберкулоза не знаехме. Какво да правим? В отделението на Ирина вече бяха започнали да готвят за етапа хората по съставения списък. Трябваше спешно да се разбере, но как? Изведнъж Ирина си спомни: „Знаете ли, в отделението за болни от дезинтерия лежи приятелката на моята Алиева, от нея веднага ще разберете, коя е била в туберкулозното.“ И тя каза името на приятелката.

Аз станах, за да отида при нея, но началникът ме спря: „Вземете досието на Алиева — по данните по-лесно ще уточните.“

Взех го и бързо излязох. Малката къщичка, в която се намираше отделението за болни от дезинтерия беше по-настрана. Вятърът се усили, шибаше и блъскаше, вдигаше полите на дрехата ми, хвърляше пясък в лицето ми.

Когато минах покрай санитарната барака — онази част от санитарния отдел, където живееше обслужващият персонал на болницата, дежурната ме видя и изскочи, за да ми предаде писмо от Москва, от моето семейство. В болничната стая бързо разбрах, че Ирина е била права, донесла е досието на здравата Алиева. Сложих под мишницата си досието и писмото, притиснах ги здраво и забързах, почти се затичах към санитарния отдел. Щом се изкачих на хълмчето до пътя, нещо под ръката ми изшумоля. „Писмото! Вятърът го духна...“ — изплаших се аз. Погледнах: писмото в зеления плик беше на място, но досието го нямаше. Огледах се наоколо — никъде нищо не се виждаше. Затичах се в една посока, в друга, в трета. Никъде нищо. Да тичам на юг нямаше смисъл, вятърът духаше силно оттам. Скъсах плика, скрих писмото под блузата си, а половината от плика откъснах, смачках и я пуснах по вятъра. Хартийката полетя право на север. Затичах се в тази посока. Между ябълковата градина и пътя, който водеше към центъра на лагера се простираше тесен напоителен канал, гъсто обрасъл с бурени. Водата от канала беше изпусната и по дъното течаха само малки остатъци от нея, плитко ручейче, не повече от 8-10 сантиметра. Градината беше рядка, прочистена. Откъм канала тя не беше оградена, а от останалите три страни бяха гъсто насадени светлозелени бодливи върби.

По-далече от тях досието не е могло да отиде. Това беше папка от плътна хартия, вятърът я е носел ниско, а храстите бяха високи и гъсти. Започнах да тичам из градината и надолу по канала, като разглеждах бурените, храстите, канавките около дърветата. Никъде нямаше нищо.

Отначало не се изплаших много, струваше ми се, че непременно ще открия досието, не можеше да е отлетяло далече. Но колкото повече търсех, толкова повече в душата ми се промъкваше страх, че може и да не го намеря. Отлично си представях какви последици щеше да има това тук, където всичко се използваше, за да бъде заподозрян човекът и след това от нищо да бъде съставено срещу него невероятно обвинение; където всяко непредвидено обстоятелство, водещо след себе си някоя незначителна наглед грешка, се превръщаше в преднамерено престъпление. А сега беше загубен документ на осъдена на 25-години лагер по 58-и параграф, която с всички документи следваше да бъде изпратена на етап. И то при какви условия: самата аз изведнъж заявих за здрав човек, че е туберкулозна, взех документите ù за проверка, излязох за пет минути и веднага ги загубих. Кой ще повярва на моите оправдания? Смешно е даже да се помисли. Но и загубването на документите без никаква преднамерена цел вече беше тежко престъпление. Страхът ми растеше. Кръвта биеше в слепите ми очи. Представях си килията в наказателния изолатор със студения глинен одър, с протърканата рогозка, със смрадния въздух от „гърнето“, полумракът, щракането на ключовете в ключалките на килиите, бълхите. Пак разпити, после пътуване под конвой до затвора, съд и нова присъда. И то сега, когато изтичат последните месеци на моята 10-годишна присъда, когато всичко вече изглежда минало, когато вкъщи броят дните до моето завръщане, навярно и сега ми пишат за това в още непрочетеното писмо...

Гърлото ми пресъхна и аз през цялото време гълтах слюнката си. Какво да правя? Смачках останалата част от плика, разтворих юмрук ... Леката хартия се издигна нагоре, полетя и веднага се закачи за бодливата върба. От същата страна видях да идва бързо към мен нашата старша медицинска сестра, която разнасяше по бараките акрихин за болните от малария.

— Загубихте ли нещо? Какво търсите? — заразпитва ме тя. — Още отдалече видях, че тичате насам-натам, търсите нещо.

— Вятърът издуха документите от ръката ми — все още исках да скрия, че се е загубило досие.

— Не се тревожете, сега ще си разделим района, ще търсим спокойно, без паника, и ще ги намерим. Не може да са отишли далече. Никого ли нямаше тук?

— Нямаше жива душа.

— Добре, ще ги намерим, срещу вятъра не могат да полетят, а по посока на вятъра. Сигурно са се закачили някъде в градината.

Тръгнахме в различни посоки и аз отново започнах да обикалям по проверените вече места. Познато ми беше вече всяко късче хартия. Вече знаех на кой храст има обвивка от бонбон, на кой — късче от писмо. Намерих и моя скъсан плик. Знаех къде се е закачила мръсна хартийка, къде чиста, къде цветна. Прегледах и целия канал, като вдигах всички стъбла на бурените, прерових цялото дъно и разбрах, че няма смисъл да търся. Досието го нямаше тук.

Спрях се и вдигнах глава. От височината развълнувани тичаха към нас началникът на санитарния отдел и Ирина.

— Къде пропаднахте дявол да го вземе, какво правите тук? — завика отдалече той. — Не знам вече какво да отговарям по телефона, къде да Ви търся!

Аз стоях неподвижно. Като се приближи до мен и ме погледна в лицето, той изведнъж промени израза си и извика:

— Загубихте ли го?

— Вятърът го грабна — казах аз.

Без да ми отговори нито дума, той се разпореди: „Ние сме четирима. Ще разделим района на четири части, ето така — той показа кой накъде да отиде — и всичко ще претърсим основно.

Аз знаех, че това е безполезно, но мълчах. Ирина тръгна надолу по канала, останалите към градината. Някакво хладно спокойствие ме обзе. По храстите се виждаха все същите хартийки. Скоро началникът извика: „Някой да отиде в санитарната барака, вдигнете всички санитарки и сестри, които спят след дежурството и всички, които не са на работа. Нека дойдат да търсят, аз отивам в санитарния отдел. Сигурно вече ме викат със списъка.“

Затичах към бараката, за да се избавя от безплодното търсене. Хладното спокойствие започна да преминава в тъпо безразличие: „Всичко е напразно.“

Събудих спящите в първите две стаи на бараката и когато влязох в третата, в нашата лекарска стая, от която тази сутрин бях излязла, остра болка прониза сърцето ми при мисълта: „Колко скоро всичко беше добре; помен нямаше от това, което се случи сега. Беше ми така леко и можех да мечтая за бъдещето.“

Сърцето ми се сви и аз почувствах горещо желание да се върне предишното, всичко да стане пак така, както беше сутринта, когато още нищо не се беше случило. Какво да правя? Къде да търся? Взех от масата един вестник. Ще видя още веднъж накъде ще отлети хартията.

Жените, които събудих, вече бяха излезли от бараката. До мен вървеше Ирма, младо момиче от Рига. Аз работех с нея, направих я от санитарка медицинска сестра, тя беше привързана към мен и сега ме гледаше с тревога.

Когато се изкачихме на височината, където вятърът изтръгна от мен досието, Ирма бегом се спусна надолу, а аз откъснах парче от вестника и мачкайки го в ръката си, започнах да говоря с Бога. Бях вътрешно съсредоточена и говорех така, като че ли Господ беше до мен, не както обикновено, когато се молех, а някак съвсем конкретно, просто, отблизо. „Господи — казах аз, — ако Ти искаш Алиева да остане тук, да не замине с етапа, нека да бъде Твоята воля. Ще се постарая да претърпя всичко, което ще се случи с мен, само не знам дали ще мога.“

После постоях и казах това, което се изтръгна от мен: „Господи, пожали ме! Ако е възможно, остави тук Алиева по някакъв друг начин и тогава покажи с тази хартийка къде е досието.“

Разтворих юмрука си със смачкания вестник, вятърът веднага го издуха от дланта ми и аз не видях накъде отлетя.

— Ирма! — викнах аз. — Догони го, търси смачкано парче от вестник!

Ирма тръгна покрай канала. Ирина, горката ми приятелка, завика: „Не ходете по канала, аз чак до завоя на пътя прерових пясъка с пръсти!“

Погледнах към нея. Какъв вид имаше само! Бялата ù блузка беше станала черна от ситния пясък. Краката, панамената шапка на главата, всичко беше черно. Лицето ù изглеждаше развълнувано и разстроено. Виждах, че се измъчва заради мен. Аз също бях цялата черна, а непокритите ми коси, набити с пясък, се бяха превърнали в топка. Бушуваше истинска пясъчна буря, трудно беше даже да си представиш силата на вятъра. „Не ходете по канала!“ Не е ли все едно накъде ще тръгнем? Всичко е претърсено, никъде няма нищо.

Продължихме да вървим с Ирма покрай канала на известно разстояние една от друга. Изведнъж тя извика, като сочеше с пръст към водата: „Гледайте, Марина Сергеевна, това не е ли Вашият вестник?“ Погледнах и видях над водата парчето вестник, което бях смачкала. Учуди ме, че то не плува, а стои на едно място и е сухо. Бързо се приближих, застанах на колене до самия край на канала и взех хартийката. Видях, че тя се беше закачила и се държеше на едно тънко, едва забележимо стръкче бурен, малко по-дебело от конски косъм, което стърчеше от дъното на канала. „Няма да ходим по-нататък, ще търсим само тук“ — казах аз на Ирма.

Тя започна да претърсва с ръце всички бурени на брега, а аз, продължавайки да стоя на колене, опипвах с пръсти глинестото дъно, като изгребвах тънкия слой пясък. Той беше толкова малко, че веднага се чувстваше твърдата почва. Но нямаше нищо.

— Нищо няма в бурените — тъжно каза Ирма. Аз се изправих и без да зная защо, избрах едно дебело стъбло измежду многото бурени и силно го дръпнах нагоре, сякаш исках да го изскубна от земята. Тънкото стръкче, на което се беше закачило парчето вестник се залюля и от водата се показа мокра клонка с разперени като лапа листа, след нея корени, а изпод корените на бурена изплува подобно на патица или на кораб, който излиза от пристанището, сиво-бялата папка на досието, обърната настрана към течението. Аз скочих в канала, сграбчих го и прочетох на корицата „Алиева“. Стиснах листата, за да не изпадне нищо, и го изтърсих. То беше влажно, но съвсем не разкиснато. Нито един подпис на началниците на лицевата страна, даже направените с химически молив, не се бяха размазали. И за да го запазя от погледите на другите, от пясъка и вятъра и от своите собствени пръсти, които здраво го стискаха, аз вдигнах блузата си и го скрих до гърдите си, като го притисках отгоре с ръка. По тялото ми преминаваха тръпки, ту горещи, ту студени.

— Ти направи това, Господи! Ти направи това! — шепнех едва чуто аз и се вглеждах във въздуха наоколо. Какво или, по-право, Кой насочи ръката ми, когато избрах от всички стъбла точно това, което не се отличаваше с нищо от другите, но под корените на което, преплетени и издигнати над дъното, течението беше отнесло досието, беше натрупало пясък, беше го скрило грижливо? Какво ме накара да дръпна силно стъблото нагоре? Защо го направих? Аз не исках да го изтръгна. Ти направи това, Господи! По челото ми изби студена пот, цялото ми тяло трепереше.

После изведнъж нова мисъл ме прониза като мълния: „И за кого го направи?“ Пред очите ми изплуваха примери за моето недостойнство, за моето нищожество и нечистота.

— Ужас! — казах високо аз.

— Какво? — запита в отговор Ирма, която беше застанала с гръб към мен и се ровеше в бурените.

Аз казах „ужас“ за себе си, за своя предишен живот, който беше станал минало, далечно минало, и който вече не можеше да продължава така.

А там надалече, в градината, сновяха санитарките и сестрите — търсеха досието...

— Ирма! — извиках аз. — Иди и им кажи да не търсят повече. Намерих документите.

И за да избегна въпросите ù, побягнах към бараката.

На моето легло до прозореца, с дюшек, натъпкан със сено, на покритата с марля възглавница, ярко светеше слънцето. Наредих върху нея всички документи, които се намираха в папката и бяха напълно запазени. Само за няколко минути, докато измих лицето си и сложих кърпа на разрошената си глава, всичко напълно изсъхна. Никой не би предположил, че с досието се е случило произшествие.

Когато дотичах до санитарния отдел, началникът излизаше оттам. В ръцете си държеше купчина завързани досиета. Гледайки настрани, той мрачно каза:

— Отивам в III отдел да докладвам на отговорника по оперативната част за досието.

— Няма за какво да докладвате — казах аз. — Ето досието.

— Намерихте ли го? — възкликна началникът, като цял просия и ме прегърна през раменете. — Не трябва, не трябва — продължи той, като отстрани протегнатата ми с досието ръка. — Аз вече дадох списъка, тя не е включена. Идете да го оставите на място по азбучен ред при другите документи на моята маса. Ще дойдат да ги вземат от отчетно-работния отдел. Сега много бързам, после ще поговорим. Щастлив съм... — и той пак ме погледна със сияещи от радост очи. После тръгна, но вече не към III отдел, а към сградата на управлението. Но всичко това беше някак далече от мен. Аз исках по-скоро да остана сама. Влязох в кабинета и поставих на място досието на Алиева. „Остана!“ — помислих си аз и излязох навън.

Без да се замисля накъде отивам, тръгнах към реката, към нашата мила, благословена река, единственото щастливо място тук. Огромно, невидимо за никого, невероятно, неизпитвано досега щастие беше проникнало цялото ми същество. Не само радост от това, че избягнах бедата. Не, нещо несравнимо по-велико ме изпълваше.

Господи, колко е хубаво с Теб! Разбира се, Ти ме гледаш сега, след това, което направи за мен, а аз мълча и лежа в нозете Ти като подкосена. Ти ми прости, Господи. Ти ме пожали. Значи ме обичаш. Днес ми показа, че Ти си самата любов и милосърдие. Помогни ми да разбера какво искаш от мен... Разбирам!.. Също любов и милосърдие... Но как? Как да стигна до Теб?

Изведнъж в тишината чух далечен кучешки лай. Лаеха кучетата на военната охрана. Лаеха злобно и ожесточено. Инструкторите ги учеха да хващат с мъртва хватка беглеци нарушители от подконвойните. Аз знаех това ...

Изправих се. Стара, позната болка прободе сърцето ми — жалост. Дълбоко състрадание към тези хора — унизени, измъчени, съвсем невинни, които само отдалече изглеждаха в дрипите си сива безлична маса.

Аз знаех колко благородни сърца, колко високи умове, колко глави, изпълнени със знания и колко героични души, очистени от страданията, имаше сред тях.

Сърцето ми сякаш не биеше, а трептеше. Аз силно стиснах ръце и си спомних, че днес още не съм направила своята визитация в болницата.

— Зная, Господи — казах тихо. — Зная! Отивам!

Помяни мя, Господи, во Царствии Твоем...

Голямата театрална зала беше препълнена. В първото действие* сцената изобразяваше олтар. На декоративния „престол“ бяха поставени бутилки с вино, кани с ликьор, закуски. Около „престола“, на високи табуретки като в бар седяха „свещеници“ в пълно облачение и се чукаха с „църковни чаши“. Артист облечен в дяконски стихар свиреше на хармоника. На пода „монахини“ играеха на карти. Залата гърмеше от смях. На някого от зрителите дори му прилоша от кикот. Докато го извеждаха навън, той ръмжеше като звяр и хилейки се, кимаше към сцената с изкривено, побледняло лице. Това още повече развесели публиката.

В антракта някой каза:

— Почакайте, това е само аперитив. Най-главното още не е дошло. Във второ действие, когато излезе Ростовцев, всички ще се побъркаме от смях!

И ето, във второ действие, посрещнат с гръм от неистови овации, на сцената се появи знаменитият артист от Московския театър Александър Ростовцев. Той беше облечен в дълъг бял хитон, майсторски гримиран като Христос. В ръцете си носеше Евангелие със златен обков. Според сценария на пиесата артистът трябваше да прочете два стиха от блаженствата. Бавно, като че ли свещенодействаше, той се приближи до аналоя, постави там Евангелието и с плътен глас произнесе: „Вонмем!“

В залата стана тихо. Ростовцев започна да чете:

— Блажени нищии духом, яко тех ест Царство небесное. Блажени плачущии, яко тии утешатся...

Тук се предвиждаше той да спре и да произнесе страшно кощунствен монолог, който завършваше с думите: „Подайте ми фрака и цилиндъра!“

Но нищо такова не последва. Ростовцев неочаквано замълча. Мълчанието продължи толкова, че зад кулисите започнаха да шъткат на артиста, да му махат с ръка, да му подсказват думи, но той стоеше като вцепенен и нищо не чуваше.

Най-сетне трепна и със страх погледна към отвореното Евангелие. Ръцете му нервно мачкаха хитона. По лицето му премина тръпка. Той наведе очи към книгата и отначало шепнешком, а после все по-високо продължи да чете:

— Блажени алчущии и жаждущии правди, яко тии наситятся. Блажени милостивии, яко тии помиловани будут.

Дали властта на неговия чуден глас, или обаянието на името му, дали скръбта по тези охулени и преследвани думи от Проповедта на планината, или образът на живия Христос, застанал пред очите на всички, направиха това — но в театъра настъпи такава тишина, че можеше да се чуе бръмченето на комар. И в тази тишина, като пасхални свещи около църква, се носеха думите на Христа: „Вие сте светлината на света... Обичайте враговете си... молете се за ония, които ви обиждат...“

Ростовцев прочете главата докрай и никой в залата не помръдна. Само зад кулисите се чуваше тропот на бързи стъпки и рязък, нервен шепот. Някой уверяваше, че артистът се шегува — това е неговият любим номер, и ей сега всичко ще се превърне във весел, танцуващ дим.

Но на сцената стана нещо още по-неочаквано, за което после говореше цялата съветска страна.

Ростовцев бавно и отчетливо се прекръсти и произнесе:

— Помяни мя, Господи, егда приидеши во Царствии Твоем...

Той искаше да каже още нещо, но изведнъж пуснаха завесата. След няколко минути обявиха на публиката: „Поради неочаквано заболяване на другаря Ростовцев днес представлението се прекратява“...


Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.