Последна промяна:
2005-08-03 7:59

Част V. Неизмислени разкази.

Разказ на една актриса

Една зимна вечер през 1959 г. отидохме с Марк на ресторант. Спомням си, поръчахме солянка [ядене със солена риба] и нещо друго, но още преди да започна да ям усетих, че някой ме гледа. В мен, или по-точно в това, което щях да ям, бе вперил горящ гладен поглед мъжът от съседната маса. Той беше побелял, с измъчено интелигентно лице, облечен в стар сив костюм. Освен чинията с хляб, пред него нямаше нищо. Целият вид на този човек така ме порази, че, без да попитам Марк, аз се обърнах приветливо към непознатия:

— Защо седите сам? Заповядайте при нас.

Той се поколеба за миг, после дойде и седна на нашата маса. Бързо преместих пред него своята чиния и веднага поръчах на сервитьорката трета порция за себе си.

— Не Ви съветвам да се занимавате с този човек — ми прошепна момичето.

Аз обаче приятелски я потупах по ръката и без да поглеждам към Марк, който беше вбесен, се заех със своя гост. А той, без да вдига поглед, лакомо ядеше и ръцете му трепереха.

Когато засити глада си, човекът просто и откровено разказа, че е на 50 години, по професия е инженер по железопътния транспорт и бил женен за актрисата Ж. Тя го разлюбила и искайки да се отърве от него, направила донос. Осъдили го на 25 години концлагер. След 20 години го реабилитирали и той се върнал у дома си в Ленинград, но бившата му жена не го пуснала да прекрачи прага. От приятелите и познатите му едни били умрели през това време, други заминали, трети се уплашили от бившия концлагерист и отказали да му помогнат. Без пари, без топли дрехи, той нямал къде да се подслони, нито пък някаква възможност да си намери работа и решил да се върне обратно в концлагера. Там поне ще може да си намери работа и някое ъгълче за живеене. Един познат все пак се съжалил над него, дал му пари за билет и в 2 часа същата нощ той трябваше да замине. През цялото време беше гладувал много, но този ден събрал кураж да влезе в ресторанта — казали му, че хлябът се дава безплатно.

Докато разказваше, лицето му конвулсивно потръпваше. Трепереше и цялото му тяло. Погледнах окъсаното му сако и попитах:

— Имате ли палто?

— Не, всичко, което имам, е на мен.

Вкъщи в един куфар се намираха нещата на покойния ми съпруг и аз бързо реших какво ще направя: като платих обеда (това винаги правех аз, тъй като Марк никога нямаше пари), хванах под ръка новия си познат и го поканих у дома. Там измъкнах куфара и извадих топлото бельо на мъжа ми, костюма му, плетеното шведско яке и есенното му палто.

Когато гостенинът се преоблече, той получи нервна криза — падна на пода в моята малка стаичка, гърчеше се, ридаеше и викаше несвързано. Марк ужасен избяга, а аз взех да успокоявам болния като дете. Постепенно той дойде на себе си, но още дълго хълцаше и не сваляше очи от мен.

Наближаваше един часа след полунощ. Повиках такси и отидохме на гарата. Настаних го във вагона, пъхнах в ръката му пари и стоях под прозореца, докато влакът тръгна.

След месец получих писмо от него. Пишеше, че по пътя му станало още по-зле, затова го свалили от влака и го настанили в болница. В болницата му е добре. А мен няма никога да ме забрави. Ако жена му го е осъдила на смърт, то аз съм го възкресила. Няма да забрави очите ми, те винаги ще са с него. В тежките дни на болестта той си мисли за мен, за това, че съм видяла в него човек, приятел, брат. Изпраща ми всичко най-светло, най-прекрасно, което има в душата си. Когато се поправи, пак ще ми пише...

Повече писма обаче не получих...

Несъстоялото се самоубийство

През февруари 1959 г. вкъщи при мен дойде човек, който по дрехите приличаше на неотдавна освободен затворник, но все пак беше доста спретнат.

Още от първите му думи можеше да разбереш, че пред теб стои интелигентен мъж. Често ми се беше случвало да се запознавам с разни „игумени“ и „архимандрити“ на монастири или с бивши преподаватели по диалектически материализъм, които по един или друг начин просеха материална помощ. В повечето случаи това бяха пропили се бродяги, излезли някога от затвора. Като имах предвид тези случаи, аз се отнесох към новодошлия предпазливо.

— Дойдох да се посъветвам с Вас, отче — започна той. — Струва ми се, че всички обиколих, сега само Вас остана да попитам. Въпросът ми е следният — струва ли си да свърша живота си със самоубийство, или не?

— Та кой отива при свещеник с подобен въпрос? Нима очаквате да чуете от свещеника положителен отговор?

Тогава той ми разказа своята проста история.

Завършил университета в Ростов на Дон, след това, понеже се интересувал от икономика, завършил Финансово-икономически институт. Работел в горните класове на едно средно училище като преподавател по руски език и литература. Имал някакви семейни неприятности, след това конфликт в службата с директора, с когото решил сериозно да си поговори и да го „сложи на място“. И ето че той, който дотогава не пиел, решил за храброст да пийне водка. След станалия скандал го осъдили на 2 години затвор за хулиганство.

Щом излязъл от затвора, той отишъл при жена си и дъщеря си в Тула. Но жена му не искала да го види. Дъщерята, под влияние на майка си, също не го приела. Тогава той се замислил: струва ли си да живее и за какво? Така стигнал до решението да се самоубие. В Тула си купил билет за баня и влязъл там заедно с всички документи — паспорта, дипломите, справката за освобождение, трудовата книжка, профсъюзната книжка и т.н. Изгорил ги в банята. След като свършил с документите, започнал да се колебае дали е нужно да свършва със себе си. Отишъл в милицията и там разказал всичко. В Тулската милиция решили да го отпратят в друг район, завели го на гарата, качили го на влака и помолили придружителя да го свали в най-близкия областен град, което той и направил. Но и в Орел не могъл да получи нито паспорт, нито работа.

— А къде живеете сега? — запитах аз.

— На тухларната — отвърна той.

Оказа се, че на края на града има тухларна, където нощуват безпаспортни скитници и хора, стигнали „до дъното“. Там има и някакъв пропил се „полковник“ и всякакви други лица. През деня те „пускат котва“, т.е. събират милостиня на някой ъгъл. Щом съберат за водка, отиват и пропиват парите.

Попитах моя гост дали крадат.

— Не, не крадат.

Нощем се събират в тухларната, където под пода минават тръбите на отоплението. Там всички спят натъркаляни по земята. Рано сутринта отново отиват да „пуснат котва“.

— Аз не мога да живея така — завърши той своя разказ. — Тогава струва ли си изобщо да живея и за какво?

Казах му, че трябва да живее и му обясних защо, доколкото можах. След това обещах да му помогна да се трудоустрои, но първо той трябваше да успее да получи паспорт, макар и временен. Помолих го непременно да дойде пак или по някакъв начин да ми съобщи как са се развили нещата.

На прощаване му дадох неголяма парична помощ, не помня колко.

Когато разказах на някои близки за този случай, всички мислеха, че това е просто някакъв измамник. Та нали много и различни хора идваха и при мен, и при други и разказваха какви ли не истории. „Този, макар да не Ви е искал пари — ми казваха, — обаче е знаел, че все пак Вие ще му дадете нещо“.

А на мен той ми направи съвсем друго впечатление — смятах, че не е измамник, но все пак, за всеки случай, му дадох малко пари.

Около три месеца нищо не знаех и не бях чувал за този човек. Накрая получих от него писмо от Курск (един от съседните градове), в което с голяма радост пишеше за това, как се е устроил на работа на скромна надница, а главно — че е излязъл от този водовъртеж. (Прилагаме писмото.)

Скоро след това ми се наложи да отида в Курск, но тъй като той не беше написал адреса си, а беше дал само адрес „до поискване“, не можах да го видя. Отидох в пощата и оставих на негово име малко пари.

След това получих от него писмо от далечен Сибир с благодарност, стихотворение и негова снимка, размер като за паспорт.

Написах му писмо с молба, по-подробно да ми разкаже как живее сега.

Свещеник Алексий
октомври 1959 г.
 

Приложение: Писмата на Лев Колесов

Писмо първо

До предстоятеля на Орловската църква

Вашето съчувствено отношение към мен през февруари тази година, моралната подкрепа и материалната помощ не бяха проява на излишна доверчивост и сърдечна добрина, които нерядко поощряват мързела и развиват навик да се злоупотребява с доверието на хората.

Вие не сбъркахте като ми помогнахте тогава.

Не съм забравил молбата Ви да Ви напиша за себе си. Не се обаждах повече от четири месеца, защото животът ми беше още неуреден.

Днес, 16 юни, най-сетне твърдо застанах на нозе и първата ми мисъл беше да изпълня своя дълг — да Ви съобщя за себе си, да споделя с Вас своята радост.

Когато онзи далечен февруарски ден излязох от Вашия дом,аз сякаш възкръснах. Напуснах Орел, където (казвам това за срам на града) нито едно учреждение не ми помогна, където единствено Вие ми повярвахте и ми подадохте ръка. Заминах за Курск.

Вашето човешко отношение сякаш отвори пътя и на други хора да проявят към мен човечност.

Такава хуманност намерих най-напред у работниците на курското градско отделение на милицията: на 17 февруари те ми издадоха тримесечен паспорт.

Поради липсата на диплома и трудова книжка аз не можех да постъпя на работа по специалността си — като преподавател в средно учебно заведение. А поради здравословното ми състояние никъде не ме приемаха като работник.

В инвалидните кооперации пък не ме вземаха поради липса на документ за инвалидност. Успях да отида на ТЕЛК и на 5 март получих такъв документ. На 2 април постъпих на работа в инвалидна кооперация „9 май“.

Обаче нещата не се наредиха веднага. Отначало трябваше да се захвана с работа, която не съответстваше на здравословното ми състояние — станах земекопач в строителството. Работих до 16 май, а на 19 май ме откараха в болница, тъй като физическото натоварване на работата ме изкара от строя.

На 3 юни излязох от болницата и започнах да се боря за преместване на друга работа. Усилията ми се увенчаха с успех — бях назначен за ученик в шивашки цех, при най-добрия майстор и днес, 16 юни, беше първият ми учебен ден. Предстоят ми 6 месеца обучение, след което ще стана майстор на шивашки изделия. И макар че ще има трудности, от които най-главната се състои в това, че ще трябва да живея с 2255* рубли на месец (заплатата на ученик), обаче трудностите не ме плашат.

И тъй, аз заех своето трудово място в живота, възстанових основните си документи: на 5 юни ми издадоха безсрочен паспорт, а на 3 юни — военна книжка.

Сега си спомням като някакъв мъчителен сън времето, когато в Орел трябваше да живея на улицата и да нощувам в тухларната. Сега живея в общежитие за инвалиди.

Разбира се, за всичко това и аз имам заслуга — проявих сила на волята в достигането на своята цел. Но никога няма да забравя ролята, която Вие изиграхте в моя живот. Вие ми протегнахте ръка за помощ, когато аз погивах, подкрепихте ме със съвет, помогнахте ми с пари. А аз бях така покрусен, объркан, така се нуждаех от помощ и бях така самотен в Орел. Но за Вас аз не бях чужд и ако не беше Вашата помощ, нямаше да мога нито да напусна Орел, нито да получа паспорт, нито да си намеря работа.

Може би трябваше да Ви напиша по друг начин, но по друг начин не умея да пиша. Завършил съм университет през 1931 г. и гледам на живота така, както там ме научиха.

Искам да Ви кажа, че Вие сте прекрасен съветски човек, умен, човечен, помогнахте ми и аз имам към Вас само едно благопожелание: да живеете по-дълго за благото на съветския народ.

Изпълнен със синовна благодарност към Вас.

Лев Колесов
16.06.1959 г.

Писмо второ

Отец Алексий, мой скъпи баща и майко, разрешете ми да Ви наричам така. В Курск всичко получих — и Вашия паричен превод, и писмото. За втори път ръцете на благородни хора се протегнаха към мен за помощ. Това ми даде възможност да се върна в Сибир, откъдето на 8 януари тази година пристигнах в Средна Русия. Тук не съм сам — при мен е жена ми, с която започнах да живея през септември 1958 г.

Простете ми, че нищо не Ви казах за нея, но ми беше твърде болно да си спомням за нея (аз много я обичах и сега я обичам). През януари, след семеен скандал, необмислено и прибързано я бях напуснал.

Но Вашите думи и Вашето отношение към мен внесоха в душата ми мир, успокоение и ето аз отново съм вкъщи, в своето семейство.

Жена ми и нейната възрастна майка на другия ден след моето завръщане отидоха на църква да се помолят.

Аз се върнах на предишната си работа и животът ми изцяло влезе в предишното си русло.

Дъщеря ми в Тула продължава да живее със своята майка, която през 1953 г. се отказа от мен. За тях съм Ви разказвал. През януари тази година, след семейния скандал в Сибир, дъщеря ми отново отказа да види в мен своя баща, което усили докрай обхваналия ме душевен смут. Но сега всичко това е минало.

Така моята средноруска история приключи. В събитията, разгърнали се от януари до юли, Вие имате незабравима роля — Вие спасихте един човек и едно семейство — върнахте ме при моята жена.

Ние с жена ми никога няма да забравим Вас и Вашата добрина.

А сега довиждане. Макар че ние повече никога няма да се видим, Вие ще живеете в сърцето ми, докато то бие.

Простете ми, мой скъпи баща и майко — Вие, който подкрепихте човека, загиващ в своята скръб!

Ваш предан като роден син

Лев Колесов.

Молитвата

Нощувах у о. Анатолий. Нашите учени глави и многознайковци го смятат за „пишман свещеник“, тъй като не е от най-умните, образованието — малко, на лице е неугледен и проповедите му са нескопосани, говори просто, както говорят селяните.

— Затова пък така вярва в Бога — отвръщат тия, които го обичат, — че може да прави чудеса!

В стаята на свещеника прозорците към градината бяха отворени в бялата нощ, цялата потънала в люляци, сияния и славеи. О. Анатолий седеше на перваза и няколко пъти се обърна към мен. Виждаше се — чака кога ще заспя. Престорих се на заспал.

... Отецът свали делничния си кърпен подрасник и облече бял, изпод който се виждаха намазани с катран селски ботуши. Готвеше се за нещо. Докато разресваше пепеляво-рижата си брада и коса, ръката му потрепваше. Стори ми се, че по грубото му селско лице премина тръпка и между гъстите вежди се изписа размисъл. Погледна ме още веднъж през рамо, качи се на табуретката, запали угарка от свещ и с едрата за невисокия му ръст почерняла ръка на земеделец започна да пали всички кандила пред иконите. Тъмният ъгъл на стаята се освети от седем пламъчета.

Застанал пред иконите, о. Анатолий няколко минути гледаше тези пламъчета, сякаш им се любуваше. От това съзерцателно любуване като че ли стана по-тихо и в стаята, и в градината с люляците, макар че славеите пееха.

Изведнъж тишината бе нарушена от сподавения стон и тежкото падане на колене на о. Анатолий. Той прилепи чело към пода и десетина минути лежа без да помръдне. Обхвана ме безпокойство. Най-накрая той вдигна лице към Неръкотворния образ на Спасителя — голяма тъмна икона по средата на иконостаса — и започна да разговаря с Него, отначало тихичко, а после все по-високо и разпалено. „Пак се обръщам към Твоята милост, Господи, и до седемдесет и седем пъти ще се обръщам към Теб, докато не ме чуеш мен, грешния Твой свещеник!... Вдигни от одъра на болестта младенеца Егорка, той е само на седем годинки... Иска му се да поживее... Все бълнува за зелени поляни, как бере гъби, как лови раци... Помилвай малчугана! Хвани го за ръчичката! Прегърни го, Господи, Господи, Господи!.. Един е на родителите си и те се съсипват от скръб, защото умира рожбата им, радостта им. Господи, както на мен ми е лесно да си помисля за Твоето Възкресение, така и на Теб Ти е лесно да изцелиш младенеца! Досадих Ти, Господи, с молбите си, но не мога да се отдръпна от Теб, защото голямо е страданието му!“

О. Анатолий пак долепи чело към пода и завърши вече с ридание и стон:

— Помогни... Изцели го... Егорка — младенеца Георгий!..

И той протегна напред ръка, като че ли се докосваше до края на дрехата на застаналия пред него Бог. Беше странно. В бедната вдовишка къща, сред суровата селска обстановка, позлатявана само от пламъчетата на кандилата, един свещеник, приличащ на селяк, разговаря с Бога и навярно вижда Неговото неизказано сияние. Да се моли така, може само един боговидец.

О. Анатолий направи три земни поклона и като че ли се успокои. Няколко минути постоя смълчан, изтощен и бледен, с капчици пот на лъсналото чело. Устните му трепнаха. Той отново заговори с Бога, вече по-тихо, но със същото упование и твърдост.

— Аз, недостойният и грешен Твой свещеник, неведнъж Те молих, Господи: спаси Твоя раб Корнилий от зловредното пиянство. И пак Те моля: спаси го! Той загива! Жена му плаче, децата му плачат... Скоро ще тръгнат да просят... Не допускай това, Господи! Подкрепи го! Корнилий ... Прости и Твоя роб Павлушка, т.е. Павел... Павел, Господи! Все по селски приказвам. Езикът ми е загрубял... Та този Павлушка... заради своето невежество... на пияна глава пя лоши песни за светите угодници и като минаваше с хармониката покрай църквата, плюеше по нея... Прости му, Господи, и просвети душата му! Той ще се покае... И още малко, Господи, ще Ти додея... Награди със здраве и добри деца Ефим Петрович Абрамов... Нали той за своя сметка посребри свещниците в църквата и дори обещава да ми купи нова риза, че моята съвсем овехтя вече... цялата е в кръпки... Благослови го, Милостиви... Той е добър! Какво още исках да Те моля? Да. Прати ни добра реколта... да има трева... и всякакви овошки и плод... А Даря Ивановна се оправи, Господи! Благодаря Ти и възпявам Пречестното Ти име! Три зими лежа разслабена и в скръб, а сега ходи и се радва! Е, това е всичко засега... А, още нещо! Спаси и помилвай моя гостенин, който лежи тук, Твоя раб Василий... И на него му помогни... Душата му се лута... Също спаси и опази Твоя раб, как му беше името? — о. Анатолий се запъна и взе да си припомня името, като се почукваше по челото с пръст. — Как беше? Ех, тази моя старческа памет! Този де, дето живее до Светата планина... има и пчелин... дето ми подари валенките. Той е добър... Всички го познават... Брадата му е до кръста... Ех, как му викаха? На устата ми е!..

О. Анатолий постоя пред Господа замислен и пак кротко Му заговори:

— Ти всичко знаеш, Господи! Всички познаваш... Прости ми, Милосърдни, за безпокойството... Сигурно Ти е тежко, Господи, да ни гледаш нас, грешните и недостойните.

После угаси кандилата, като остави само едно да гори пред Неръкотворния образ на Спасителя. Запъти се към своя сламеник, поспря се до мен и въздъхна:

— Спи си човекът! А си легна май че без да се помоли... Ех, младост! Какво да се прави? Трябва да го прекръстя... Огради го, Господи, със силата на Твоя Честен и Животворящ Кръст и го запази от всяко зло...

Как дяволът разорил един търговец и го лишил от разум

Страшната история на търговеца Майков започнала със смъртта на неговата жена. Той бил православен по кръщение, изпълнявал според силите си Божиите заповеди, ходел на църква, оженил се за една красива девойка на име Екатерина и много я обичал. В брака си те били щастливи.

Неочаквано обаче неговата любима жена умряла. Скръбта на Майков била безгранична. Той страдал за нея, измъчвал се от неутолима тъга.

Веднъж, потънал в скръбни чувства, той седял на една скамейка и мислел за Катя. Случайно минал един негов познат и седнал до него. Като разбрал за скръбта му, пожалил го и му казал:

— Защо се измъчваш напразно? Ела на нашия сеанс и ще си поговориш с твоята възлюбена.

Неговият познат се занимавал със спиритизъм — викане на духове и души на умрели. Майков знаел, че според учението на Православната Църква това е грях. С недоумение той погледнал своя познат.

— Не ми ли вярваш? — запитал го неговият събеседник. — Ела и сам ще се убедиш.

— Но нали това е забранено?!

— За някои е забранено, а за някои — не.

„В края на краищата, решил Майков, аз само ще отида и ще бъда около тях, ще послушам какво говорят. Няма да участвам в сеанса. А да поседя наоколо не е грях.“

Така и направил. Отишъл на спиритическия сеанс и седнал далече от масата, като гледал какво правят. След известно време изведнъж открил по отговорите на един от духовете, че това е неговата покойна жена. Той пламнал от щастие. Разбира се, това е тя! По езика, по стила на отговорите той познал своята незабравима, единствена Катя. След като свършил сеансът, Майков казал на своя познат, че това била неговата Екатерина.

— Седни при нас и сам си поговори с нея — предложил познатият.

„Разбира се, това не е добре“ — помислил си Майков, но въпреки това се съгласил.

Така той започнал да разговаря с нея по време на сеансите. От отговорите ù знаел, че това е тя — това са нейните изрази, нейните слова.

— Ти можеш и вкъщи да я повикаш и да си поговориш с нея — казал му познатият.

Той обяснил на Майков, че не е задължително да идва тук, че може да говори със своята любима покойница и вкъщи, насаме, и му разказал как да направи това...

Накратко, Майков започнал да говори вкъщи със своята умряла жена. Умряла?! — За него тя била по-жива от живите.

На първия домашен сеанс тя му казала:

— Това съм аз, Катя. Не се съмнявай!

„Виждаш ли, тя знае, че се съмнявам“ — помислил си той. „Сигурно оттам по-добре се вижда“.

— За да не се съмняваш, ще ти дам знак — продължила тя.- Там, в шкафа, в средното чекмедже отдясно има нови топли чорапи. Когато бях с тебе, забравих да ти кажа за тях. Вземи ги и ги носи за мой спомен.

Той се спуснал към шкафа. С разтреперани ръце отворил чекмеджето, намерил чорапите и тържествуващо си казал: „Това е тя, Катя, и оттам се грижи за мен! Няма смърт, любовта е вечна!“

Така той започнал да я вика и да си говори с нея. Отначало правел това не много често, два пъти в седмицата, през нощта срещу сряда и петък. После започнал да си говори с нея всяка нощ. През деня си отспивал. На търговията не обръщал много внимание — имал по-важна работа.

Веднъж на сеанса, по време на разговора с Катя, неочаквано се появил някакъв дух, който се нарекъл „преп. Сергий Радонежки“.

В ума на Майков се появило подозрение. „Св. Сергий Радонежки изведнъж да се яви на спиритически сеанс? Тук има нещо странно.“ Майков считал себе си недостоен за такава чест — да говори със самия преподобен. Пък и може ли светец да се явява на сеанс?!... Но явилият се го успокоил, като му казал по същия начин, по който той разговарял с Катя:

— Не мисли, че съм дошъл заради теб. Дойдох заради бедните и нуждаещите се. Ти имаш излишни пари, занеси ги в църквата и ги раздай на бедните.

„Колко лошо си помислих за преподобния! — казал си Майков и изпълнил каквото му поръчал „Сергий“.

На следващия път „преподобният“ му казал:

— Ти имаш пари, знам това. Купи си акции на борсата, заложи на еди-кое си предприятие и след две седмици ще спечелиш.

„Печалба? — мярнало се в главата на Майков. — Колко странно: свети Сергий и печалба на борсата?!“

— Не мисли нищо лошо — успокоил го „преподобният“. — Това не е за тебе, а за църквата и за бедните. Иди в еди-кой си монастир, там игуменката плаче, има голяма скръб. Трябва да връща дълг, а няма откъде да вземе пари. Нужни са ù толкова и толкова хиляди. А ти ще спечелиш от акциите точно колкото трябва.

Наистина, Майков спечелил предсказаната му сума с точност до рубла. В същото време игуменката на този монастир стояла в килията си скръбна. Неочаквано ù съобщили, че я търси посетител по важна работа.

Когато влязъл при игуменката Майков ù подал пакета с парите и казал:

— Преподобни Сергий ми откри, че Вие имате нужда от пари. Ето ги. Благодарете не на мен, а на Бога и на Неговия угодник.

Като преброила парите, игуменката се ужасила: те били точно толкова, колкото и дългът.

Така Майков започнал да играе на борсата по указание на „преподобни Сергий“. Той винаги печелел с точност до копейка толкова, колкото му предсказвал „преподобният“. Печелел много, но всичките си пари използувал за „благотворителност“ по указание „свише“.

Той не забелязал, че постепенно неговата „Катя“ престанала да се явява и всички разговори водел „Сергий“. Така се увлякъл, че престанал да общува със своите познати и приятели. Не се занимавал вече с никаква работа, освен със спекулации на борсата.

Всичко свършило така:

Веднъж, по време на сеанса, „преподобни Сергий“ му казал:

— Вземи всички пари, които имаш и ги заложи на акциите на новата американска фирма...

На сутринта, без да си ляга да спи, Майков отишъл на борсата и всички средства, които имал, заложил на посочените акции.

На борсата го познавали добре и го предупредили:

— Фирмата е нова, не е проверена, да залагате на нея не е много надеждно. Тя може да фалира.

— Не се тревожете, аз знам какво правя! — уверено казал Майков.

Той се върнал вкъщи, но на другия ден, когато отишъл на борсата, с ужас разбрал, че фирмата е банкрутирала и той е загубил всичките си пари. За един миг той станал бедняк.

Още невярвайки на това, той ужасен се затичал към вкъщи. По-скоро, да попита „свети Сергий“!

„Сергий“ не го накарал да чака дълго и веднага се явил. Майков с ужас прочел на хартията написания от него отговор:

— Ха-ха-ха!

Едва сега той разбрал какъв „преподобен“ му се е явявал.

От силното преживяване Майков се разболял и загубил ума си. Ходел по града като невменяем и не познавал никого. Той разбрал, че и преди това с него не е разговаряла Катя... Окъсан, нещастникът скитал из града, без да намери покой. За него научил един стар познат, също търговец, на име, ако не се лъжа, Прохоров. Той го взел при себе си, настанил го в отделна стая, дал му дрехи, обувки, храна — не го оставил да загине съвсем.

В заключение ще кажа, че аз, който записах тази история, познавам едно московско семейство (майката е астроном, а дъщерята актриса), което познава рода на Майкови, и то много добре.

Нека тази история да бъде предупреждение за всички нас — да се пазим от съветите на лукавия. Пътят към ада е постлан с добри намерения, а сатаната, както е казано в Писанието, наистина се преобразява в ангел на светлината. Ако Майков беше послушен докрай на Църквата и на своята съвест, с него нямаше да се случи това, което може да се случи с всеки един от нас.

Псалтирът

Една вечер у нас дойде Пьотър Константинович и ме попита дали съм съгласна да отида с него да четем псалтир за един покойник.

Тогава аз вече бях изпълнена с желание да служа на ближните си и с радост се отзовах на неговото предложение. Пьотър Константинович бе приел това поръчение съвсем случайно — в църквата, където се намирал, потърсили някой да чете псалтир, но вече нямало никого от духовниците. Понеже положението било безизходно, той предложил собствените си услуги.

— Не е далеч от Вас, ще отидем пеша — каза Пьотър Константинович.

Мъжът ми не беше вкъщи, аз бързо се приготвих и наистина, много скоро стигнахме до една богата къща и влязохме в добре обзаведен апартамент. Посрещнаха ни три изящно облечени дами, които явно бяха смутени от непрофесионалния ни вид. По дълъг коридор ни заведоха в стаята, където лежеше покойникът.

Беше починал преди няколко часа, но вече бяха успели да го поставят в ковчега, да го покрият с брокат и да запалят дебели восъчни свещи. Дамите ни въведоха в стаята и побързаха да си отидат. Останахме двамата с Пьотър Константинович.

Вече се бе свечерило. В стаята имаше електрическо осветление, през спуснатите щори приглушено долиташе уличният шум. Пьотър Константинович отвори псалтира и започна високо да чете, а аз поменавах покойника. Мина около час и усетих, че ме хваща страх.

Отначало се борех с това чувство, понеже по природа не бях от плашливите, но страхът властно ме надви. Отгоре на всичко чух, че Пьотър Константинович започна да диша тежко, издишвайки шумно въздух. Раменете му потръпнаха и той се обърна към мен:

— Н.А., не усещате ли нещо?

— Страх ме е — отговорих — и освен това ми се струва, че някой ме притиска.

— И с мен става същото, но нищо, да почетем още малко.

И той пак продължи да чете. На мен обаче ми ставаше все по-непоносимо. Струваше ми се, че стаята се напълни с някакви невидими същества и те се промъкват към мен. В това време Пьотър Константинович все по-често пъшкаше, като че ли го притискаше голяма тежест, и накрая се обърна към мен:

— Не мога повече, трябва да си вървим. Все едно няма да издържим, прекалено много са тук.

Взехме си псалтира и бързо излязохме от стаята. Беше около полунощ. Дамите ни благодариха, а ние мислехме само как по-бързо да се измъкнем от тази къща. Дори когато вече бяхме на улицата, дълго не можахме да дойдем на себе си.

— Здраво са се хванали за него — със съжаление поклати глава Пьотър Константинович. — Непременно трябва да научим що за човек е бил.

Минаха няколко дена. Той пак се отби у нас и като се изкашля многозначително, каза:

— Онзи покойник, над когото четохме псалтира, е бил много виден масон.

Искам да видя бяс“

Разказ на един свещеник

Ето какво ми разказа едно младо девойче на изповед.

— С приятелки се занимавахме със спиритизъм. Веднъж по време на сеанс аз изказах такова желание: „Искам да видя бяс.“ Чинийката веднага отговори: „Ако искаш да го видиш, иди утре в два часа на Тверския булевард при паметника на Пушкин. Там ще срещнеш един младеж с кафяв костюм.“

Аз не се уплаших и в два часа отидох при паметника. До мен се приближи един младеж, облечен в кафяв костюм, хвана ме под ръка и ме поведе към Москва река.

Щом се докосна до мен, аз почувствах някакво вцепенение. Волята ми се парализира. Нещо тъмно надвисна над мен и стегна душата ми. Давах си сметка в какво отчаяно положение се намирам и се опитвах да се моля, но нито една молитва не ми идваше на ум.

Вървях като в мъгла и се мъчех да се измъкна от това безпомощно състояние. Най-сетне с огромни усилия успях да произнеса в ума си „Господи, помилуй“. Веднага дойдох на себе си. До мен вече нямаше никой, а аз стоях на високия бряг на Москва река. Още една крачка и щях да полетя към водата...

Божие наказание за покушение срещу живота на родната майка

Разказ на очевидка

Ето какво ми разказа една жена, посетила колхозния клуб, където лежали шест ковчега с овъглени трупове.

Синът отдавна замислял как да убие нетрудоспособната си стара майка, а и жена му го подтиквала да стори това. Накрая планът бил съставен.

Очевидката разказва: „Това се случи в с. Печовка, Пензенска област. Беше някакъв голям празник през август. Майката отишла на църква, а те мислели какво и как да направят: да я изгонят, ще има мъмрене по партийна линия, да правят скандал — ще се изложат пред хората. Как тогава да се избавят от нея? Не зная дали заедно са го измислили или пък синът сам, но вече било решено какво да се прави с нея.

Ето че майката се върнала вкъщи. Синът ù рекъл:

— Всички ходят в гората да събират ягоди и гъби, а ти само на църква ходиш!

Тя му отвърнала:

— И какво лошо има в това?

Той ù казал:

— Хайде да отидем в гората: аз ще събирам дърва, а ти ще понабереш ягоди и гъби.

Майката взела къшей черен хляб за всеки случай и тръгнали. Вървели през гората. Къде ягодка, къде гъбка ще намери — и слага в кошницата. Така вървели — синът напред, майката след него. По едно време стигнали до един дъб, под който тя видяла изкопана яма, до нея свежа пръст и лопата.

— Какво е това? — запитала тя.

Той мълчал.

— Та това е нашата лопата!

Той продължавал да мълчи. Най-сетне казал:

— Мамо, не исках да ти го казвам, но щом не се сещаш... Не исках да си цапам ръцете с твоята кръв. Затова реших жива да те погреба!

Тя отговорила:

— Да бъде Божията воля, синко!

Паднала на колене и започнала да се моли. Докато се молела, той все стоял край нея. После тя разказваше: „Колко се молих, не помня. По едно време погледнах към небето и виждам, че се задава облаче. После внезапно падна гръм право върху сина ми и той се строполи в ямата. Колко време стоях там, не помня.“

По това време вкъщи жена му приготвила обяд и всички седнали на масата. Изведнъж притъмняло, станало страшно — паднал гръм, запалил къщата и убил всички — и нея, и четирите деца (най-голямото било на 17 години). Дотичали съседите: „Къде е той?“ — „Отиде в гората“. Втурнали се да го търсят там. Вървели из гората и викали. Старицата ги чула и се откликнала. Тя вече се била отдалечила от ямата.

— Къде е той? У вас се случи голямо нещастие!

В същото време и старицата започнала да вика:

— Добри хора, елате да видите какво нещастие — здрав човек гръм го удари.

— И у вас снаха ти с децата гръм ги удари!

Селяните предположили, че е извършено убийство. Дошла милиция и взела овъгления труп.

От съседното село съм — само на километър и половина от с. Печовка, но през август бях по работа в това село. Лично ходих на погребението. Имаше духова музика, а телата бяха положени в „Дома на културата“. Бяха черни като главни. И хората изгоряха, и къщата — всичко. Колко народ само имаше на погребението!

Старицата остана без покрив и без прехрана, а нямаше и никакви роднини. Колхозът ù предложи местенце за живеене, но тя каза: “Нищо не ми трябва. Ще прося милостиня: все някъде ще пренощувам и ще ми дадат залък хляб. Не са се свършили добрите хора...“

Август 1958

Щастие

Веднъж след литургия една от моите енориашки дойде при мен и дълго разговаряхме. Накрая ми каза:

— Знаете ли, отец Константин, аз съм много щастлива жена.

— Така ли? — заинтересувах се аз. — Да чуеш такова признание е изключителна рядкост. В какво се състои Вашето щастие?

— В децата ми.

— Разбирам — отгледали сте добри деца и сте щастлива.

— Не, отче, моето щастие е особено. Децата не са мои.

— А чии са?

— Е, като съм започнала, ще трябва да Ви разкажа всичко.

На младини живеех в провинцията с родителите си. Завърших училище и започнах да се готвя за университета. Беше лято. Всички се разхождат, а аз седя и уча, само през стената чувам новините из града. Така през стената чух, че скоропостижно е починала жената на Николай, приятел на големия ми брат, и той е останал сам с пет деца. Съжалих го в себе си, но с нищо не можех да му помогна. Трябваше да уча, приемният изпит наближаваше. Веднъж, както си седяхме — аз над учебниците, а баща ми на терасата — чух, че при него дойде Николай. Цялото ни семейство много го обичаше, знаехме го от дете.

Баща ми го посрещна сърдечно, покани го да седне и взе да го утешава:

— Нищо, Коля, не тъгувай! Ще си намериш друга жена и ще бъдеш щастлив!

—Ех, Иван Михайлович, Иван Михайлович, жена може да си намеря, но на мен не жена ми трябва, а майка на децата ми. Откъде ще им намеря майка? Пет са, едно от друго по-малки. Големият вече започва да разбира, а малките понятие си нямат и само викат: „Мама, къде е мама?“. Скъсаха ми сърцето. От мъка отслабнаха, ръчичките им изтъняха, не искат да ядат, все майка си викат. А майка им е в гроба — каза той и се разплака.

Николай беше силен, висок, но тогава плачеше като дете. Баща ми се обърка и само повтаряше: „Ще се намери, Коля, и такава жена, вярвай ми, ще се намери“.

Аз седях, слушах и не можех да разбера какво става с мен — в душата ми се надигна нещо голямо и радостно. Изведнъж хвърлих тригонометрията на пода, изтичах на терасата и извиках:

— Вярно каза баща ми, че ще се намери! Ето, намери се, вземи мен, Коля!

Баща ми се развика:

— Ти луда ли си? Къде си тръгнала да се захващаш с пет деца? Глупаво момиче!

После се нахвърли върху Николай:

— Върви си, какво мътиш главата на момичето, тя трябва да се готви за института.

А Николай не си отива, протяга към мен ръце. Хванах се за него, избягахме от терасата и — направо у тях.

Докато вървях с него, в душата ми започнаха да се пораждат съмнения дали постъпвам правилно. Но щом влязох в къщата и ги видях петимата — жалки, разплакани, с рошави главици, а до тях — равнодушната сънена бавачка, всичките ми съмнения изчезнаха.

У дома — викове, сълзи, увещания, но аз не отстъпвах и вместо в института отидох с Николай в гражданското, а след това — под венчилото.

Първите дни от моя нов живот бяха много трудни, но обикнах силно децата, а и те мен. А Николай, както се казва, се кълнеше в мен и макар че нямахме кой знае каква любов — дадохме я цялата на децата — бяхме много щастливи.

Така премина животът ми. Децата пораснаха. Мъжът ми умря, те всички се ожениха и аз сега нямам друга работа — гостувам ту на един, ту на друг. Докато съм у дъщерята, синът не ме оставя на мира: „Мила мамо, кога ще дойдеш у нас?“ Тази, у която живея, не ме пуска, а другите също пишат: „Защо ни забрави, чакаме те“. Сега най-малкият се уволни от казармата и казва: „Никъде няма да те пусна, ще стоиш при мен вкъщи, аз съм най-малкият!“

Палтото

Разказ на една възрастна директорка

Десетокласниците в нашето училище бяха организирали тържество. Не беше по случай завършването им, а като че ли за 8-ми март или нещо подобно. Имаше малко гости, а от преподавателите бяхме само аз и завеждащият учебната част. Затова решихме да не слагаме чистачка при гардероба, а да се обслужваме сами.

В края на тържеството, когато всички взеха да се разотиват, при мен дотича едно разплакано момиче:

— Няма ми палтото на закачалката, а е ново, купиха ми го преди две седмици за 1500 рубли.

Отидох с нея в съблекалнята. Палтото го нямаше никъде. Смутени и възбудени, десетокласниците обсъждаха станалото. Нямаше какво да се прави — явно беше изчезнало. Изпратихме една ученичка, която живееше наблизо, да донесе някое старо палто за потърпевшата, а на нея поръчах да дойде на другия ден с майка си. На следващия ден повиках училищния юрист и решихме така: родителите да заведат дело срещу нас, а ние по решение на съда ще изплатим стойността на палтото.

Започна новата учебна година. Веднъж, както си седях в кабинета, на вратата се почука. Влезе една девойка и ме поздрави по име. Изглеждаше разстроена и притеснена. За да завържа разговор, я попитах откъде ме познава.

— Бях във Вашето училище в девети клас, но за много кратко. През пролетта дойдох на тържеството. Момичетата ме пуснаха като бивша ученичка — девойчето наведе глава и млъкна. После прошепна едва чуто — Аз откраднах палтото на тържеството, и го носих, и никой не знаеше. Но после, когато отидох на изповед и казах на свещеника, че съм откраднала, той не ме допусна до причастие. Поръча ми първо да Ви върна палтото или парите и всичко да Ви разкажа. Палтото е вече доста износено, затова Ви нося парите.

Момичето отвори юмрук, сложи банкнотите на бюрото и тичешком излезе от кабинета. Разгънах смачканите банкноти — бяха 1500 рубли.

Момичето и ковачът

Една добродетелна възрастна монахиня ми разказа следния случай от своето детство:

Дядо ми често ни четеше Библията и аз от малка благоговеех пред написаното в нея и се стараех да го изпълнявам.

В нашето село живееше ковач с голяма черна брада. Не помня защо, но ние, децата, не го обичахме и понякога дори го дразнехме. И ето че веднъж, когато дядо ни четеше, чух думите: „Всякой, който мрази брата си, е човекоубиец...“ (1 Иоан. 3:15). Спомних си веднага за ковача и изпаднах в ужас. Та нали аз не го обичам — значи съм човекоубийца! Обичам всички хора в селото, а него не го обичам! Какво да правя?

Мислих, мислих и изведнъж ме осени следната идея: „Няма да го дразня, а ще му се покланям и ще го поздравявам“. Отогава измених отношението си към него. Щом го срещнех, покланях му се, вежливо го поздравявах и ласкаво го поглеждах.

Ковачът забелязал промяната в мен и казал на родителите ми: „Какво добро момиче имате!“ Когато разбрах за това, сърцето ми се изпълни с радост. Всички неприязнени чувства се стопиха и аз започнах да го поздравявам вече с леко сърце и искрени чувства.

Другите деца от селото забелязаха това и започнаха да правят същото. Така от врагове, които безобразничехме и обиждахме, всички деца станахме приятели на ковача, а и той самият вече беше ласкав и приветлив към нас.

Ето как един външен поклон въдвори в отношенията ни мир и любов.

Отче наш...“

Във Вологодското село Фетинино стана чудо: осемгодишният Стасик — Станислав Ваняшев, падна в кладенец, прекара в ледената вода пет часа, а когато накрая го извадиха и стоплиха, се оказа съвсем здрав и невредим! Защо?

— В този ден отидох да се пързалям на хълма... — устните на Стасик започват предателски да треперят, но той се овладява и разказва своята забележителна история. А което не може да си спомни, добавя го майка му, Мая Абдулова.

Пързаляли се с голямо удоволствие. Пръв започнал да замръзва приятелят на Стасик, Миша: „Стаска, хайде стига! Аз се прибирам!“ Стасик, едва вървейки, за последен път се изкачил на върха и се понесъл надолу. Вятърът свистял в ушите му, снежен прах пълнел очите му, той полетял право в преспата — бух! Вдигнал се, направил крачка и изведнъж снежната планина, натрупана край оградата на картофената нива на чичо Харченко, започнала да потъва под нозете му. Преди да разбере какво става, Стасик се сгромолясал в кладенеца, който Харченко бил изкопал зад оградата, вън от двора си, та да не би — Боже опази! — да падне там неговото тригодишно дете.

Като пробило леда, момчето паднало на дъното. Ледената вода прерязала нозете му и започнала бавно да се вдига нагоре, просмуквайки се в дрехите. Той се огледал в полумрака — по стените на кладенеца висели ледени образувания. Момчето се опитало да се хване за тях и да се покатери на някоя издатина, но я опитай да се държиш за висулка!

... Някога, много отдавна, когато още ходел прав под масата, Стасик сънувал страшни сънища. Събуждал се среднощ и — няма какво да крие — плачел. И тогава баба Шура научила внучето си на Господнята молитва: „Когато се изплашиш от нещо, чети „Отче наш“!“

След като паднал в черния леден кладенец, Стасик, разбира се, започнал да вика за помощ. Но устните му бързо замръзнали. Той се опитвал силно да вика: „Мамо!“, ала се чувал само хриплив шепот. Добре, че поне срещу тъмнината има изпитано средство!

„Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята...“

„Амин! — казвал Стасик и веднага започвал отново. — Отче наш...“

Внезапно Стасик видял, че мракът под него се разпръсква: в ледената пещера проникнала и затрептяла светлина. Над кладенеца се надвесил непознат човек, не от Фетинино. Той започнал да говори със Стасик. От думите му станало ясно, че него, Стасик, вече го търсят и непременно ще го намерят. Трябва само малко да потърпи. Е, сега, когато вече са двама, той непременно ще потърпи — уверил го Стасик. И вежливо се поинтересувал как се казва чичкото. Но той така и не си казал името... Човекът говорел много хубави неща: че Стасик няма да умре, че ще го спасят всеки миг, че го чака щастлив живот с мама и татко.

„Отдолу, откъм плевните — продължи разказа Мая Абдулова, — се изкачваше към селото една съседка. „Не сте ли виждали нашия Стасик?“ — „Не.“ — отговори тя. И изведнъж се сепна: „Господи, само да не е там!...“ — „Къде?“ — „В кладенеца на Харченко — той не е покрит!“

През това време по-големият син, 21-годишният Павел, вече тичаше откъм къщата с фенер в ръка. Затъвайки в снега, майката и децата забързаха след тънкия златен лъч: „Ста-а-асик!“ Викът на брата стигна до кладенеца. В същия миг непознатият човек изчезна и светлината угасна. Ваняшеви чуха от кладенеца странен звук. „Ние не познахме гласа му. Отначало помислихме, че някъде при кариерата ругае пиян. След това чуваме пресипнал глас: „Па-ша...“ Павел отъпка снега наоколо, легна на края на кладенеца и се надвеси вътре до кръста. Стасик вдигна ръчичка...

След малко Павлик вече тичаше с братчето си на ръце, като се задъхваше при мисълта, че то може да умре.

Когато внесоха Стасик вкъщи, на светло, всички изпаднаха в ужас: детето бе цялото побеляло от скреж, тялото му приличаше на голям леден къс, заскрежени бяха дори кафявите му очички. Дотича фелдшерката и след като свести по-големия брат, се зае с по-малкия. Разтриха Стасик, наляха в устата му чай със спирт. След около час пристигна „Бърза помощ“. „Веднага трябва да се закара в болницата! Детето сигурно има вътрешни кръвоизливи, травма на черния дроб, белодробен оток, измръзване на краката!“

Но в реанимацията Станислав Ваняшев бе оставен само един ден. Защото на детето, което беше паднало в кладенеца и бе прекарало цели пет часа в ледената вода, му нямаше нищо! Нямаше дори хрема! А лекарите казваха, че то до половин час е трябвало да умре от преохлаждане!

Лекарите не знаят как да обяснят това чудо. А селяните го обясниха с пленяващо простодушие: „Господ го спаси!..“


Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.