Последна промяна:
2005-08-03 14:55

Писмо №3. За свободата и времето

Скъпи приятелю К., сърдечен привет!

Реших да ти напиша писмо. И ето, мисля си, какво ще му пиша на К.? Нужна ли е някаква особена тема и цел на едно писмо? И сред рояка мисли ме обзе една радост, едно откритие — свободата.

Какво всъщност е свободата? Не се ли стремим всинца, под един или друг вид към нещо, което имаме за свобода? И като слънчев лъч ме огря мисълта, че свободата не е нищо друго освен това, да зависиш единствено и всякога, във всичко от Господа Бога, Който всякак се грижи за нас, за нашето спасение, Който пожертвува за нас и едничкия Свой Син. И веднага си казах — ето, трябва да се поставям винаги пред Неговите очи, и да знам твърдо, че Той, а не друг някой, решава моята съдба и упътва моите стъпки в тоя живот. И от това чувство, друже мой, се роди една чудна светлина в душата ми, едно спокойствие, една вяра — една свобода. Поставих пред погледа си тая свобода и ето що си мислех: истински свободен е Само Бог, защото Той единствено не е зависим от нищо и никого — над Него няма нищо, между Него и всичко сътворено зее бездна, и нищо не може да Го накърни, нито да Го унижи. Тогава, къде е моята свобода? И веднага блесва мисъл — при Него. Той е, както Го нарича Църквата, “Освободителят на нашите души”. Така че човешката несвобода намалява дотолкова, доколкото човек е по-близо до Бога, и тъкмо близостта с Бога ни дава наистина свобода.

Тогава защо човек се стреми към някаква друга “свобода”? Намерил ли е човек покой, след толкова много векове борба за “свобода”? Не. Кой е, тогава, най-големият враг на свободата? Лъжата с нейния изобретател — дяволът. Без истина не може да има свобода. Христос казва това на учениците си така: “ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Иоан. 8:32).

Човек винаги ще бъде зависим. Но той има свободата да избира, от кого да зависи — от Бога, или от дявола. Тогава стремежът към свободата е стремеж към истината, и искрено дирещият свобода се надява да я получи чрез истината, чрез Христа.

Споделяйки тези неща с тебе, скъпи другарю мой, си спомних, че — така ми каза Т., — от известно време насам ти си потиснат, унил. Нещо мъчи ли те, натъжава ли те нещо? Лишен ли си от нещо? Приятел ли нямаш, или някаква несбъдната мечта не ти дава покой ден и нощ? Не забравяй, че макар и понякога, аз те мисля и разговарям мислено с тебе — вечер, когато си легна и склопя очи, се чудя как си ти; дали не си се приближил до Бога повече, отколкото при последната ни среща.

Или пък ти тежи днешното разорение на Отечеството? Обещават ни свобода, а сами са роби на греха. Страшна е картината на Майка България днес — както се изразява един руски дореволюционен поет (С. Бехтеев), “в родния дом изнасилват нашата родна майка”. И аз тъгувам за България. Но какво можем стори ние, нищожните? По-добре по-далеч от срамните гуляи на тоя свят, отдето човек си тръгва самичък — с оглозгана, изпосталяла от бездуховност душа.

Мили мой приятелю, очаквам скоро да ми пишеш. Приеми от мен задушевни поздрави. И не се отчайвай! Бог е над тебе. Той навярно зове душата ти, като ти открива пустотата на тоя метежен, лъжлив човешки свет, чрез болезненото чувство за самота и неудовлетвореност от нищо. Та какво ли може да удовлетвори една безсмъртна душа? Нещата от тоя свят удовлетворяват само мъртвите души. А ти страдаш, терзае се сърцето ти — радвай се затова, защото оттук се вижда, че душата ти не е мъртва, че не е дошла оная страшна душевна смърт, през чиито очи тоя свят изглежда розов и привлекателен. Възлюби, приятелю, тая неудовлетвореност, тая тъга по нещо далечно и истинско, защото тя е белег за искрен копнеж по Бога. Желая ти от все сърце болката да стихне, — защото зная, че тя ще стихне тогава, когато ти се върнеш при нашия Бог и Сътворител! И тогава кой може ти отне радостта? Кой би дръзнал да посегне към душата, върнала се при Бога, паднала в очакване на прошка пред нозете на Най-Силния, на Царя на Царете?

Затова пак те моля, — намрази мира на тоя свят, който не е нищо, освен сън на слепци сред тежките изпарения на греховното блато. Иска ми се да споделя с тебе неколко трогателни мисли от един древен философ, мисли, които не би трябвало да са ни чужди:

“Отвоювай” — пише Сенека до Луцилий, — “себе си за самия себе си, пази и трупай времето, което преди са ти отнемали или крадели, или което е минавало напусто... Ще ми покажеш ли такъв човек, който цени времето, който знае, какво струва един ден, който разбира, че умира с всеки час? В това е и нашата беда, че виждаме смъртта отпреде си; а по-голямата ù част е вече зад гърба ни — та нали всички отминали години, всички те принадлежат на смъртта. Постъпвай и ти така, мой Луцилий, както ми пишеш — не пропускай ни час. Ако ли удържиш в ръце днешния ден — по-малко ще зависиш от утрешния. Инак, докле отлагаш — и целият ти живот ще отлети. Всичко, Луцилий, ни е чуждо. Единствено времето ни принадлежи.

Иска ми се и още да ти пиша, ала се боя, да не ти досадя. И тъй, с Богом! И пиши всичко, що ти лежи на душа, без да се притесняваш, че ще ми доскучее или че ще ми отнемеш от времето. Ще споделя писмото си до теб и с Т., защото зная, че него го вълнуват същите мисли!

Бъди здрав!

С братска обич, твой Филип


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.