Последна промяна:
2005-08-03 15:05

Писмо №4. Утешение в скърби

Драги приятелю Т.!

Днес получих вест от М., че сте се срещнали и сте говорили дълго-дълго. Ето, какво ми писа той:

Тази седмица се видяхме с Т. и много време прекарахме в разговори. Ще трябва да ти разказвам като се видим. Много му е тежко на нашия приятел сам сред шума и суетата на големия град, където съвремието е устроено да доказва себе си като единствено логичното битие за съвременния човек. Трудно ни е на нас с Т. да живеем в свят, който не ни приема такива, каквито искаме да бъдем в него. Т. дълго ми говори за срещите си с хора, които се опитват да го изобличат, да се надсмеят над него, да го унижат.

Каква тъга лъха от писмото на другаря! Каква неволя го томи!... Човек без да щè си припомня Димчовото стихотворение: “Помниш ли, помниш ли тихия дом, тихия двор с белоцветните вишни. Ах не проблясвайте в моя затвор жалби далечни и спомени лишни...” Детето отнася в големия град своите “белоцветни” желания, пробудени далеч от “шума и суетата на големия град”. Ала тия свидни някому желания градското същество посреща с изобличение, насмешка и унижение... Колко логично, колко неотменимо! Хиляди и хиляди човеци са преминали през тези страдания. Смея да кажа — преминал съм ги и аз. И сега, когато гледам назад през прозореца на спомените, радвам се, че Господ ми е открил цялата тая суета. Какъв чуден, ненагледен, бистър и светъл елмаз е св. вяра! Господи, какъв ли е животът на тия бедни души, които се опиват от това да унижат, да съсипят, да осмеят чистото, детското наше стремление към оня тих двор с белоцветните вишни? Колко ли е тясно, задушно и скръбно вътре в тях? Помилуй ги, Господи, докосни душите им с лъчите на Твоята благодат! Дай им да разберат какво са без Тебе — кал, която се храни с кал... Безкрайно съжалявам такива неразумни души, приятели мои!

Аз зная причината за твоето страдание, скъпи приятелю! Твоята душа сякаш говори на тоя свят с детски думи, които той не разбира и не иска да разбере. Тя търси в него съчувствие — той я отритва бездушно. Тя мълви: “Аз съм дете. Макар да имам външността на възрастен, но вътре съм си дете. Гледам тия зрели човеци и техния зрял живот: търчене, борби, страсти, омрази, гордости, суети и съперничества. И знам, че те със сигурност са луди. Защото Бог е направил човека, за да бъде дете — Божие дете. Той не е създал тия хълми, тия гори, тая синева, тия звезди, това слънце, тая луна, тия облаци, това море, това планинско езеро, за да ги тъпчат „еволюиралите горили“, но да минават там стъпките на деца. Те, зрелите в греха, нивга не ще разберат, че са безумни, защото тяхната зрялост и разумност са плод на богопротивния им греховен живот. И аз бях като тях. Ала сега вече не съм, не ща да бъда зрял като тях. И съм решил — ще си остана дете завинаги, до смъртта...”

Чудак си ти, Т.! Влакът на живота фучи от гара на гара и незнайно е дали ще спре. А ти си се улисал с работата в купето и не сещаш се, че желязната линия може да свърши в пропаст. Вгледай се надалеч напред в пътя, дорде имаш време, приятелю! Влакът на живота набира скорост внезапно и когато най-малко очакваш той те тласва към нещо, което малко преди туй си ненавиждал. С влака на живота пътуват мнозина престъпници, които тъй са го обикнали, че той им е станал роден край. А пътят зад нас е необратим.

Т., аз съм дете, и това дете обича детето, що е в тебе. Затова ти пиша тъй смело, тъй необичайно — тия думи ми извират отдън сърце. Моето дете моли твоето: не слушай какво говори светът! Той е изпечен лъжец и знае да подмамя доверчивите към него. Никой се не връща от омагьосаните му гари и мними пристанища. Никой, приятелю! Докато това дете в теб мълви така, докато те събужда утрините с гургуличния глас на своята тъга, с копнението по Божиите хълми, гори, звезди и небеса — слушай го. Чуй внимателно какво ще ти каже, не пренебрегвай от „зрели съображения“ детския му глас. Невинността е много по-мъдра от речовитата зрялост. Невинността плаче с истински сълзи, а горделивият езичник — светът, не разбира, презира детския плач... Не слушай, обичливо дете, гласа на гъвкавата змия, на света, който е омотал в мрежите си не един добряк като теб.

Това мога да ти кажа, с такива думи мога да съгрея аз, бедният, твоята обична мене братска душа... Бог да ти помогне да намериш сили, да скочиш духом от фучащия от злоба влак на света, който отива в обратната на нас, Божиите чеда, посока — към бездната на крайното разтление, грях и свинство... Прости ми, ако с думите си неволно те наранявам. Прости на детето, което мълви беззлобно на твоето дете! Пак ще река: Бог да те пази и да даде по-скоро да се видим.

Филип


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.