Последна промяна:
2005-08-03 15:19

Писмо №6. За радостта

Обични мой брате во Христе, Т.!

Благодаря ти за писмото. То едновременно ме и зарадва, и натъжи! Зарадва ме с твоята кротка и нежна душа, която видях в него, но ме натъжи с твоята нерешимост да послушаш най-верния подир Господа твой другар — съвестта си. А тя непременно ще ти даде отговор, по-добър от моя.

С благословията на нашия духовен отец, постепенно ще ти събирам и изпращам мисли от светите отци по поставените от тебе въпроси. Тук влагам малка част от наистина огромната духовна съкровищница на светоотеческа премъдрост.

Прочетох писмото ти няколко пъти. Пиша ти това, което ми говори съвестта и братското ми чувство към теб; въпреки това към мен се отнасят думите на св. Исаак Сирин: „който е с немощна душа и изправя приятелите си, той прилича на човек със слепи очи, който показва другиму пътя“. Затова те моля да ми простиш и повече да слушаш, какво ще ти каже собствената съвест!

*   *   *

Струва ми се, че и двамата страдаме от една и съща болест — нерешимост да променим живота си безвъзвратно според Господните заповеди и духа на Евангелието. Ние все още търсим радост и утеха и от Бога, и от света, и желаем да имаме едновременно мир в съвестта, (което собствено е радостта на християнина според св. Исаак: „ако се сдобиеш с мир, винаги ще се радваш“), и душевна сладост от земния свят, която никога не насища душата и не ù дава дълбок, траен, истински мир. Душата ни е вкусила „колко благ е Господ“ (Пс. 33:9) и в същото време не се доверяваме, не се отдаваме на Господа всецяло, искаме да удържим част от сърцето си и за себе си. Това собствено е извор на чувството ни за нерадост и неудовлетвореност, защото Господ иска от нас цялото ни сърце — още в Стария Завет е казано: „Синко, дай си Мен сърцето“ (Притч. 23:26) и „не пристъпвай към Него с раздвоено сърце“ (Сир. 1:28), а в Новия Завет Сам Господ ясно казва, че „първа и най-голяма заповед“ е — „възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум“ (Мат. 22:37-38), „защото, дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви“ (Мат. 6:21; Лука 16:13); и „докато човек не възлюби Бога с всички свои сили, докато не се прилепи към Бога с цялото си сърце, дотогава Бог не му дарява покой“, по думите на един от отците-подвижници (за съжаление не съм си записал името му).

„Имам усещането, че трябва да променя нещо, за да направя радостни моите безрадостни делници“, — пишеш ми съвсем искрено ти. Какво ни казва Евангелието по този въпрос? „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва“ (Лк. 9:23); „който е запазил душата си, ще я изгуби“ (Лк. 10:39), „който не взима кръста си, а следва подире Ми, не е достоен за Мене“ (ст. 38). Докато човек не се отрече от волята си (за да върши не своята, но Божията воля) — дотогава ще има скърби и печал, които са Божии напомняния, че сме се отклонили от тесния път към спасението. Всяко изпълняване на нашата воля въпреки явното ù несъгласие с Божията воля поражда нерадост, душевна скръб и теснота; „нашите желания са станали за нас демони — учи св. Пимен Велики, — и ни мъчат, за да ги изпълняваме“ (Достопаметни сказания). Умолявай Бога усърдно, търпеливо и с несъмнена надежда, че Той, тайно и неведомо, ще съобщи на сърцето ти, на твоята съвест, как да изпълниш волята Божия — съвестта е наш дивен водител, наш Ангел пазител.

Сега за радостта. Знаеш, че извор на истинската радост и утешение е единствено Господ, Дух Светий, Когото Сам Спасителят нарече — Утешител. Ето — Той е нашият Учител, нашето утешение, нашата радост, нашето всичко! Чувството, че нямаме радост означава, че нямаме в себе си Утешителя; ето — към Него трябва да се стремим, защото, по учението на св. Симеон Нови Богослов, без Дух Светий душата е мъртва. „Чрез Светия Дух всяка душа се оживотворява“, пее и св. Църква в антифоните на IV глас. В такъв случай, какво утешение можем да очакваме от тоя свят, където властвуват духовна смърт и духовен мрак? Към такова очакване ни тласка или маловерие, или малодушие, или душевно сладострастие, което е дълбоко свързано с падналата ни природа.

Но дори духовната радост не е безопасна, по думите на св. Игнатий (Брянчанинов): „човешката повреденост се състои в смешението на доброто със злото у нас; изцелението ни се състои в постепенното отстраняване на злото, когато в нас започне да действува повече доброто… мястото, където действува само чистото добро е Небето, а на земята има смешение. При нашите духовни утешения това смешение продължава да действува, само че количеството добро надвишава количеството зло — от там идва и утехата. Следователно, при утешението трябва да бъдем изключително внимателни, знаейки, че грехът, падението, духовната прелест са близо до нас.“ (Писмо 163) Ако към духовното утешение трябва да сме тъй внимателни, предвид опасността за спасението си, то какво да кажем за душевното, което ни се предлага от света „в чисто житейски план“?…

Всъщност, трябва да благодарим на Господа, че „радостите“ на света не ни радват! Опасността от светските утехи и радости за желаещия да се спаси е огромна. Ето какво пише св. Исаак Сирин: „Светът е блудница, която притегля с любов към себе си ония, що с въжделение се взират в красотата ù. И който макар и отчасти е обладан от любовта към тоя свят, който е заплетен от него, той не може да излезе от ръцете му, докато светът не го лиши от живота. И когато светът съблече от човека всичко и в деня на смъртта му го изнесе от дома му, тогава човек узнава, че светът наистина е лъстец и измамник“ (Слово 21). Уви, уви!

Светител Теофан Затворник, въз основа на светоотеческото предание, ни учи, че „при първото свое вселяване чрез тайнствата, благодатта сподобява човека с вкусване на пълно блаженство от Богообщението… След това благодатта се скрива от спасявания, и макар че пребъдва в него и действува… той не забелязва това и нерядко се счита за изоставен от Бога и погиващ, от което изпада в тъга, униние и даже леко отчаяние“. Повече за това можеш да прочетеш в книгата от св. Теофан „Път към спасението“.

И тъй, понеже съвестта ни ясно свидетелствува, коя радост е истинска и коя — лъжовна, ние стигаме до описаното от тебе състояние: „…откривам, че не изпитвам радост“ — оная радост, която душата, съчетана с Христа, изпитва от общението с Него и която светът не може никога да ù даде.

Ти пишеш: „Не се вълнувам от срещите с приятели, не се радвам на пожеланията им, не се радвам и на делата си в чисто житейски план — в работата, семейството.“ Пази това чувство, Т., като дар Божий — то е истинско, не е плод на увлечение, то е зов Божий към съвестта ти, който сякаш казва: „Дойди при Мен, отруден от светска скръб и обременен от душевна нега, и Аз ще те успокоя“ (срв. Мат. 11:28).

„Съвсем ясно съзнавам, че радостите, които съм изпитвал преди не са били истински и затова не ги желая отново.“ И нека Бог те пази да ги пожелаеш някога отново — от това ще страдаш по-люто, отколкото можеш да си представиш!

Слава Богу! Сега отчасти виждаме, колко струват „радостите“ на света. Но те все още обладават част от сърцето ни — и там властелин е светът, т.е. похотите и техният баща, дяволът. Ето, че темето на врага се подаде зад маската на „радостта“ и трябва да го строшим — непременно, решително и безвъзвратно, „защото ако не победи човек враговете, не може да живее в мир, а ако не се възцари мир, как може да се сдобием с онова, що се пази вътре в мира“ — а именно: духовната радост, към която се стреми душата ти, Т.? (Св. Исаак Сирин, Слово 72). Великият сирийски подвижник продължава: „Моли се Богу, да ти даде Той да усетиш жажда по Духа и да Го възжелаеш — защото когато дойде в тебе това усещане и жаждата по Духа, тогава ще отстъпиш от света и светът ще отстъпи от тебе“, а без това мир не ще има в душите ни и светът винаги ще ни мами и ще си играе с нас, както пише същият светец в цитираните по-горе мисли за света-блудница. Понеже, пак по думите на св. Исаак, „чуждият на мира е чужд и на радостта“ (Слово 89). По нататък в същото слово св. Исаак нарича мира „съвършено здраве“ на душата. Неслучайно Спасителят е казал: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава. Да се не смущава сърцето ви, нито да се плаши“ (Ин. 14:27). „Към плодовете на Духа Светаго Апостолът причислява търпението и мира“, казва св. Исаак (пак там).

Ето какво пише св. Исаак, от друга страна, за радостта: „Радостта в Бога е по-силна от сегашния живот и който я е придобил, той не само не ще погледне на страданията, но дори не ще обърне взор към своя живот, и там [в неговия живот] не ще има друго чувство — стига тая радост действително да я има“. (Слово 38) Ето тази радост светът не само не може да ни даде — той не може да си я представи, не може да я погледне дори, тъй както човек не може да впери очи направо в слънчевия диск. Но ние сме далеч от нея, ние още не сме положили начало на пътя към тая радост, който е плачът за греховете: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат“ (Мат. 5:4). „Земята — пише св. Игнатий, — е страната на плача; небето — страната на веселието. Небесното веселие израства от семенцата, посявани на земята. Тези семенца са молитвата и сълзите“ (Писмо 195). „Успокойте се! Земният живот на християнина е размесен с утешения и изкушения. Тъй е устроил Божият промисъл! Утешенията ни поддържат в пътя Божий, а изкушенията ни учат на мъдрост“ (Писмо 193). Блажени Августин се обръща към Бога с думите: „Ти палиш в него (в човека) радостта да Те прославя: че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой“ (Изповеди, кн. 1 § 1). „На всички пътища, по които ходят хората в света, те не намират мир, докато не се приближат до надеждата на Бога — сякаш допълва тази мисъл св. Исаак Сирин. — Сърцето не се успокоява от труд и препъвания, докле не дойде в него надеждата и не умири тя сърцето, и не пролее в него радост. За нея именно са рекли достойните за поклонение и изпълнени със святост Уста: ‘Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя’ (Мат. 11:28). Приближи се, казва Той, до надеждата в Мене и ще се намериш покой от труда и страха си“ (Слово 89).

С това, обични брате мой, завършвам писмото си — и добрата храна води до пресищане, ако я поемаме неумерено. Дали те е утешило това писмо — не знам. Целта ми беше, по съвест, да ти достави то духовна подкрепа и полза, да споделя чрез него грижата си, онова, с което ме разтревожи писмото ти — ей тъй, по братски. Ако с нещо съм те огорчил или смутил, моля те за прошка! Позволи ми да завърша с няколко мисли от св. Игнатий (Брянчанинов):

„Прибягвайте повече към четенето на светите отци; нека те да Ви ръководят, да Ви напомнят за добродетелите, да Ви наставляват в пътя Божий. Този е начинът на живот, даден на нашето време — той ни е заповядан, предаден ни е от светите отци от по-късните векове. Жалеейки за крайния недостиг от богопросветени наставници и съветници, те заповядват на ревнителя на благочестието да се ръководи в своя живот от светоотеческите писания. Старайте се да не се увличате от разсеяност. Ако ли се случи да се увлечете от нея, поради сродната на всички нас човеците немощ, не се предавайте на униние. Неподатливостта е несвойствена за човек, докле е на земята — нито дори за живеещите в най-отдалечена пустиня и усамотение. Изменчивостта и увлечението действуват непременно във всеки човек, дори и в най-строгия отшелник. Толкоз повече е невъзможно живеещият насред света, сред всякакви съблазни, да не се увлича. Не искайте от себе си невъзможното, не искайте от душата си онова, което тя не може да даде. Лекувайте увлеченията си с покаяние, а недостига от добри дела допълняйте със съкрушение на духа. Бог да Ви благослови!“

Твой Филип


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.