Последна промяна:
2005-08-03 15:21

Писмо №8. За скръбта по света и светлата радостопечал по Бога



Мили мой друже,

Благодаря ти за топлото писъмце. Особено ме умиляват думите, с които ти всякога завършваш всяко твое братско послание: желая ти тишина в сърцето!

Днешният разстроен човек не може да търпи тишината, защото душата му е празна, та си я пълни с шум — с глъч, която да го отдалечи от същностния въпрос на собственото му битие: защо? Защо е празно и пусто в душата ми? Защо тя не желае да остане насаме със себе си? Защо винаги търси общуване с други също тъй празни и пусти души?

Та тия твои думи са едно утешение за мене: те ми показват, че ти не си приятел със света, макар и да не си му станал все още богоугоден враг. И аз дълбоко се надявам, че ще превъзмогнеш нерешимостта си да бъдеш враг на света — в свят като днешния духовната нетърпимост към него е от огромно значение за жадуващия спасение, открил Бога и себе си човек.

Но аз не мога да си представя положението там, в света, където ти живееш. Моята нетърпимост към света ми беше остен още докато учех. Вкусил от небесната тишина на богообщението, аз не само не намирах смисъл в общението с тоя пропаднал свят, — аз чувствувах омерзение към света: чувство, за което сега благодаря на Бога. Твоята душа е обикнала Бога — не както другите Го “обичат” (като свой Всевишен “Слуга”). Признак за истинската обич към Бога е готовността да бъдеш безумен зарад Него: безумен пред рационалистичния свят, който не иска, пък и не може да Го познае Него — Пътя, Истината и Живота, — и който с ожесточение се зарива в тлението: без път, без истина, без живот. Това “безумие” е живо свидетелство за това, че душата е жива, че не я е удушило бездушието, зовящо се “практически разум”. Затова ти неизбежно ще страдаш: докато не отхвърлиш напълно духа на света от душата си, докато не отсечеш из корен всяко упование на тоя свят, докато не изличи Божията благодат от душата ти всяка прилика с душата на светския човек: а това, признавам ти, е извор и на мои страдания. Тъй че предстои ни страдание — оня, що не търпи страдание, е духовно мъртъв. Неговата душа е станала безчувствена към истината, към Бога, към самия живот и тя е “спокойна” — тъй, както е спокоен разлагащият се в пръстта зловонен труп. Но има два вида страдание — едното е спасително, а другото е гибелно.

Гибелното страдание е болката (възрастваща и разкъсваща духа човешки) от премазването на съвестта. Това е страданието, предшествуващо ада, мъртворождението на “модерния човек”. Все по-малко са хората, които изпитват това страдание, защото душевното образование на обществото днес изключва съзиждане на нравствено отношение към живота: истинно-християнско възпитание. Повечето от днешните деца се раждат “мъдри за греха” и си умират невкусили от истинския живот. Младенство в Христа — какво говоря? — днес едва ли съществува. Но трезвостта изисква да признаем: духовната зараза е такава, че днешното общество е станало едно блато, гдето нищо детско, нищо небесно-истинско не може да поникне. Това е страничен въпрос — сега за страданието.

Доубивайки съвестта си, която “мира не му дава”, съвременният човек погубва в себе си самото сетиво за познание на истината. А му противопоставя лицемерието. Днешният свят, повече от всички други светове и цивилизации, може да бъде наречен свят на лицемерието, лъжата, бездушното примирение с всяка неистина и неправда. Неговите питомци, непознаващи своето пагубно състояние, са закърмени с лъжа, отхранени и възпитани в лъжа, и по силата на това не могат да си представят съществуване без лъжа (за тях всичко, що не е лъжа, е лъжа). Лъжата е станала толкова могъща в духовното пространство на съвремието, че тя вече не се нуждае и от словото: нейното присъствие е вездесъщо в духовната тъкан на нашето време — тя се проявява дори в природата: изгрее слънце, разцъфнат фиданките, сетне завие виелица, падне сняг, скреж попари измамените пъпки на дърветата! Силите небесни (стихиите) са се изместили от орбитите си, самата природа не търпи човешката, бесовската и бесочовешката лъжа.

И ето ти, мили мой другарю, живееш в тая кочина на лъжата — съвременния свят. Ох, колко ли е вонлива, убийствено-воняща нейната зурла! Тя се увира във всяко ъгълче на твоя живот, който ти се опитваш да наредиш според Христовото учение и правда. Тя рие в мислите ти, опитвайки се да ги зарие в гнусната тор на “практическия разум”. Нейният сюжет, цялата ù “култура” се състои в едно — да погребе всяка душа в земното, да опръстотвори всяка виждаща небесната вис душа, да я потопи в помията, която тая свиня — светът, — нарича деликатес на прогреса, изтънчено блюдо на цивилизацията. И от туй аз съм в боязън зарад тебе. Не зная, щеш ли устоя! — моля Бога за това: не само да те укрепи, не само да те просвети и очисти, но и да те въоръжи срещу тричастната похот на света.

Сега за спасителната скръб. Това е скръбта по Бога. Чувството за безсмислие на всичко извън Бога. Чувството за безкрайна вина пред Бога. Чувството за мимолетност, за тление, за изкривеност на всяка мисъл, чувство, воля, разум, намерение и действие, които са без Бога, вън от Бога, не ради Бога. Ако щеш — тая скръб е самото чувство за Бога. Отците (Св. Лествичник) са я назовали с девственото име — радостопечал. Светът не познава тая девица, предвестница на спасението. Неговата зурла не може да долови далечното и небесно благоухание на нейното присъствие, на това девствено от човешката поквара чувство, което не признава нищо на тоя свят и не желае да притежава тук нито знание, нито власт, нито имот, нито здания, нито култура, нито цивилизация, нито обществено положение, нито пари! Видно е, че такава скръб е рожба на Бога, знак, че Той е докоснал с пръста на Своя таен промисъл нечие сърце и от него са избликнали сълзите на благодарността... „Аз съм светлината на света... който Ме последва, той не ще ходи в мрака, а ще има светлината на живота!“ (Иоан. 8:12) Дивно, пресладостно, неописуемо чувство на радост, на всеизпълненост с живот, смисъл и истина! Какво друго, освен тая светлина е нужна човеку! Защо ли изпълваме дните си с мрак, защо ли цедим секундите си с “важни дела”, а губим целия си живот без светлина! Непоносим въпрос!

В такъв свят скръбта по Бога е роса! Пий тая роса без съмнение, мило другарче мое! Нашето детство ни лиши от тая роса с лъх на небе! Нека не се лишаваме от нея съвсем. Ние пак ще сме деца, повярвай ми, ако по детски се уловим за ръката Христова и се оставим Той да ни води!

Иска ми се да завърша с едно самоувещание, което споделям с тебе и всички наши обични другари: да се молим. С молитва да отклопваме очи след сън, с молитва да мислим, говорим и действуваме, като молим Христа, Божията Майка и всички светци да омолитвят нашите сърце дотам, че да не можем да се избавим от тоя благ мъчител на всичко небогочовешко у нас — молитвата. Омолитвѓте ни, пречудни Божии светци, звездици в нашия нерад път към Голгота! Омолитвѓте ни, ангели Божии, светли очи на небето, което ни гледа с Бащинска обич! Омолитвете ни и ни облечете в нашето истинско детство: добродетелта и молитвата! Да сме истински деца на небето! Благословена радостопечал! Господ да ти дари повече от тоя нектар, защото ти живееш сред народ, който предпочита да се валя в помия и да пие от нея. Господ да ти дарува решимост да ритнеш отвън вратника на кочината! Господ да изсуши всички остатъци от змийската отрова на светската печал у тебе, и да те напои обилно с росата на спасителната печал по Бога, по Христа, по вечността!

Твой състрадаващ ти събрат, Ф.


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.