Последна промяна:
2005-08-03 15:25

Филип Андреев

НАШАТА ТЪЖНА СОФИЯ


“Изнемощях и извънмерно съм съкрушен, викам от мъките на сърцето си.” (Псалом 37, стих 9)

“Ето, настъпват дни, казва Господ Бог, когато ще пратя на земята глад, — не глад за хляб, не жажда за вода, а жажда за слушане думите Господни. И ще ходят от море до море, ще се скитат от север до изток, търсейки словото Господне, и няма да го намерят.” (Амос 8:11-12)

“Езикът на кърмачето прилепва о небцето му от жажда; децата искат хляб, и никой не им подава.” (Плач Иеремиев 4:4)


Проглас

България е на смъртен одър! Нейната душа е препълнена с униние. Нейното падение не изключва нито една област на душевния ù живот. Обратът е настъпил — навсякъде, дори в природата. Последните зими и лета бяха съвсем объркани, съвсем анархични. Всички въпият за промяна, за нея кънтят радиоапаратите, за нея викат телевизионните приемници, за нея грохотят стъгдите и мегданите. В същото време в душата на България протича с още по-страшна сила разложението. Душата на България прилича на страшен, смраден труп. Името българско е потъпкано. Народните идеали — не „националните“: териториалните, материалните и земните, не самодоволните амбиции на минали и настоящи управници, а идеалите на душата България — те са мъртви. Пресата може да се нарече открито кощунствена. Гаврата с доброто, с християнското добро далеч надхвърля и най-дръзките представи на древните езичници, преследвали Христовата Църква...

1.

Уморено небе с цвят на униние се простира над нашия град. Вчера то беше бистър кладенец — ведрата вис със синя усмивка благославяше стоплената от юга земя. Към пладне, обаче, несметни пълчища облаци нахлуха със зли лица, грабнаха слънцето и погълнаха светлото априлско небе.

Режещ вятър емна клонаците на Цар Борисовата градина, зацвили в комините, засвири по кръстовете на Св. Александровата катедрала. Секна песента на птиците, свиха се гълъбите и врабците под купола на „Св. Неделя“. Клюмнаха свежите гранки на дръвчетата, разпролетили се преди време. Разгърдената от внезапната жега болна душа на стария град сега се пригуши в жалка зимна дреха.

2.

По нацъфтелите клони запада мокър сняг. Той порази цветчетата им и безславно се стопи. Слънцето отново яростно напече и улиците се загърчиха без стон. Цветовете на греха надживяха попарените от нечакания сняг пролетни цветчета, и, нетрогнати от мразовитото небесно предупреждение, изпълниха въздуха с примамливото си зловоние.

Край „Св. Неделя“ е гъмжило. Циганки-гадачки с лъст шептят в ушите на влизащите и излизащите:

— Чака те голямо щастие, яла да ти кажем!...

Недалеч от църквата, върху омазнено парче картон е седнал на припек стар човек. По мургавото му, изпито лице с бяла, тридневна брада е застинало отчаяно примирение. Протяга дрипава ръка. Наблизо минава баща с дете. Детето с жал поглежда свития човечец и когато го отминават вече, то дърпа назад ръката на баща си и, сочейки просяка, нещо промълвява. Големите му, детски очи срещат тия на стареца. Бащата с рязко движение потегля детската ръчичка и се изгубват в неспирното гъвкаво гъмжило.

Изведнъж над тая тътнеща гълчава се протегля жален вой на разстроен акордеон. Някаква сладка като захар стара градска песен се разнася...

... Там, дето нявга се е пронасяла морната песен на жътварките, пълна със стаена робска печал. Оная българска песен, пеяна тъй мило: „жътварка пее нейде в полето“. Там сега стържат въздуха остри китари — в подлези и по площади; там сега джавкат модни ритми и продрани гърла дигат вой до небесата. Вой, идещ сякаш от предзаветни, диви времена. Вредом тътне тоя ритъм-вой — глух, африкански, сходен магичния танц на пияни от страсти езичници.

Там, дето нявга са минавали чистите нозе на моми, понесли стомни към руйни, каменни чешми, там сега до късна доба траколят кокетни токчета. А призори там бъхтят уморени нозе пенсионери, непотребни и самотни, с дамаджани, пластмасови туби и шишета в ръце — посърнали отиват да се наредят на стоглавата опашка пред някой поглъхнал в бурени градски чучур, вода на челядта си и на себе си да налеят. В света, гдето цари непочит към бащите и майките, те са на доизживяване — работещото поколение от бизнесмени, както и новопокаралото — от бъдещи бизнесмени, не може да се грижи за дреболии и вехтории... а водата от кранчетата не се пие: смърди на жълто блато...

3.

Не си ли отново робска земя, наша малка Българийо? Ала днес твоят ярем е далеч по-страшен от турския, твоите жегли днес тежат още повече, твоето отчаяние е страшно — ти си изгубила вяра в Бога, ти си изгубила вяра в доброто. Това, което Баязидовци и Мохамедовци не успяха да изтръгнат от целомъдрената ти душа с ятаган, въже и огън, сега го измъкнаха с напарфюмени пръсти езичниците от „просветения“ Запад. Тогава и в позора си ти беше честна, сегашната ти чест и похвала, уви, е вечен твой позор! Тогава сластолюбивият душманин похитяше най-личните и добродетелни твои дъщери за скверните си хареми, а ето днес ти цялата, тъжна моя родино, си се превърнала в стократно по-скверен харем от западни и далекоизточни развратни и зломъдри учения и тъмни суеверия... Мъртва, гола, безгласна, нямаща ни вид, ни хубост. Тогава дъщерите ти пробождаха сърцата си зарад моминството си — днес ти дори не знаеш думата „моминство“! Спомни си за твойта златонравна девица Злата! Спомни си за страшната робска разсипия, и доблестното изповедничество на дедите ни. Де е днес тая твоя Вяра? Тая Вяра, дето и кадии, бегове, спахии, черкези, кърджалии и яничари не успяха да изтръгнат с най-черни мъки — днес ти я продаваш на продажници и я оставяш на произвола на оставени от Бога новоезичници.

Плачи, Българийо! — ако от сухата ти гръд макар въздишка можеш да изтръгнеш! От димния ти свод те гледат твоите мъченици и праведници и плачат...

4.

Твоите деца да оплача искам, залочеста майчице! Едва отбито от натровената с химикали гръд, детенцето засуква с доверчиви очи млякото на циничната градска картина. От количката се дигат, големи и печални, детските очи, за първи поглед към далечното небе; ала вместо бели облаци сред тиха синева, техните бистри зеници-езера се изпълват с изображения на срамна и бездушна, греховна голота...

Напролет, наместо бленувания люляков мирис, наместо упоителния дъх на розите и липите — мъничките ноздри вдишват отровния дим на цигарите и пушека на автомобилите и заводите...

Наместо сладка родна реч в безпомощните им уши нахлуват мътните струи на думи, чужди на езика ни, а от езика ни — най-пошлите, най-грозните, и най-безсрамни думи. От разнебитения ни от злоупотреби, изроден говор.

Наместо святите евангелски слова на истински живот — нищожните и жалки, нелепи и лукави човешки разсъждения затънали в плътското мъдруване на безбожния ни век. Днес езикът ти, Българийо, сякаш е станал посредник единствено на страстите и похотите, на безспирни и безсмислени държавнически препирни, на лозунги, език на вестникарски каламбури и цинизми, на пошли улични издания... Как ли ще говорят утре потомците на Паисия, Вазова и дяда Влайкова?... Със своите си думи се почерняш, от твоите уста те хулят родните ти рожби!

5.

Люта мор, невярна болест е нагазила из нашата земя. Нашата тъжна София вече не е наша, нашата страдна родина вече не е наша! О, майко моя, родино мила, защо тъй жално, тъй милно плачеш? Плачи, затуй че твоите деца, майко, страшни яничари ги похитиха. Тогава са ги възпитавали да убиват и грабят своите си. Днес своите им ги възпитават да убиват себе си и потомствата си! Плачи, защото опустошиха Църквата ти, опора най-вярна на девствената ти нявга, сега погубена в позорни страсти хубост. Разграбиха душите на децата ти, молепсана и обругана Българийо! Напълниха кристалните сърца наместо с чистото, уханно миро на Божието слово — със срамната и смрадна бълвотина на гнусни филми за кървави насилия, чудовищни кошмари, блудни кощунства и сатанииски гаври с всичко човечно и добро. Плачи, майко страдна, затуй че „хуманистите“ от запада убиваха, убиват и сега наште чада хубави с окаяните си мъдрувалия и лъжеучения. Плачи осиротяла, оскотяла и злощастна, ала и падението си обнадеждена от твойте скрити верни рожби, плачи, там, в град София, не един твой син, а хиляди младенци неродени са извергнати като нечистота на твоите бунища! О, ужасно, нечовешко, не зверско — бесовско време! Време, гледащо на най-ужасни грехове с усмихнати, „научно просветени“ и хуманно-доброжелателни очи. Време в което убийството, гнусотата и позорът са „нормално“ ежедневие, реалност, към която „трябва да привикваме“. Време на крайно озлобление на човеците към себеподобните и към всяка правда, истина и добродетел. Време на последни — сатанински гаври, предсмъртни, и затова чудовищни, гаври с Истината чистотата на Христовите завети. Време последно...

6.

„Бъл-га-ри, ю-на-ци!“

Колко се е извратило отношението на чадата ти, към тебе, родино. Колко далеч е отишло в нарочеността си разбирането за любовта към теб. Един от достойните ти синове бе рекъл нявга: „Има ли Православие: ще има и България?“ На кого да го кажа днес това бисерно изречение?! „Българи, юнаци!“ ехтят до късна доба истеричните ревове на непорастнали възрастни. Сводът се тресе от полунощни канонади. Чутовни гърмежи, и нов вик: ура! Талази, талази от диви ревове и крясъци. Разпищяват се и автомобилите, уплашени от мними крадци. Цялата земя се цепи от победни писъци. Пищи градът, пищят сектантите в „екстази“ на „духовни пламвания“, пищи кански човешкото естество, смъртно заблудено, че живее естествено. Пищи вселената човешка, озъбена срущу своя милостив Създател и Изкупител.

И сетне градът-държава-свят, неистово устремен към ново и всепълно Вавилонско смешение, заспива блудния си сън, за да сънува същите кошмари, с които доброволно се изпълня денем.

Малкият Содом се е сгушил в полите на Витоша, завил се е с похабеното бяло-зелено-червено халище до уши и тревожно чака утрото. Да почне нов ден на още по-разтляващо падение. Прогрес! — надолу, все надолу, до самите адски дълбини. Злото не знае насита и предел.

7.

Сълзите ми не стигат, Българийо! Като гледам как с тропот разкарват из теб мустангите си нагли чужденци, как черноземът ти се превръща в груба, глуха, и безплодна „прерия“, как синовете ти „каубойствуват“ и унижават своите деди и как се гърчи снагата ти от непомерната тежест да изхранва собствените си тирани. Ала зная, дълбоко в теб се таи все още покаяние, все още в теб живеят достойни синове и дъщери, все още непоклонили се на чутовния идол на духовното и нравствено развращение.

Силно да любя и мразя ми е завещано. Да любя Христовата, непокварена от противни и гнусни нововъведения Църква, стълп и крепило на Истината, непоклатима до края на времената. Да любя святостта, изникнала из твоите недра, да любя твърдостта, с която изповядаха Вярата Христова нашите предци и отци. Да любя правдата, неподатлива на лукавството на тоя век.

Да мразя лицемерието и нецеломъдрието, разврата на впихтиената от страсти съвременна „култура“. Да мразя безумието и идолопоклонението, лъжата и лукавите учения на оскотелия човек...

8.

Нощ е. Над покривите виси зеленикава, дрипава луна. Спи градът... И там отнейде, много отдалеч, дочувам сякаш стон... Замлъкна... и пак зарида, ядна-жалостна, нашата майка-неволница...


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.