Последна промяна:
2005-08-03 15:30

Филип Андреев

Нощ

на моя приятел от детството, Мирю

Това се случи през годините, когато безбожни люде заграбиха България и решиха да превърнат нейния трудолюбив, благочестив народ в стадо нечестивци и нехранимайковци. Затова тези кръвожадни управници забраниха да се говори за Бога и за святите неща. Но не успяха те да угасят туй, що се не гаси у човека — жаждата за безсмъртие и вечна правда. Ето какво се случи с един мой приятел от детството.

*    *    *

    Луната плуваше в умисленото нощно небе. Гълъбите кротичко спяха в малкия гълъбарник. Направил им го беше Мирчо миналата седмица. Спеше и Мирчо, завит като пашкулче в топлия креват. Спеше, ала сънят му не бе спокоен, като съня на другите деца.
    Мирчо бе по-различен от тях, мълчалив, особен. Той играеше с малцина от децата, затова често му се подиграваха, биеха го и го наричаха с груби имена. Мирчо търпеше, търпеше, па се разплачеше и тичаше при майка си, която едва смогваше да го утеши.
    Понякога Мирчо ставаше много замислен. Стои, стои и току пита майка си: “Кой е направил света?” “Откъде сме се появили ние?” “Къде отиваме, когато умрем?” А баща му някой път не издържи, та гневно го смъмри:
    — Никой не е направил света! Има си го откак свят светува!... А ти какво само питаш, учен ли ще ставаш?
    Малко оставаше Мирчо да изяде пердаха. Добре, че мама Гина се намесваше овреме и бащата поомекваше. Ала се случваше баща му да го погне из стаите и спипа ли го — шамарите заплющяват като дъжд.
    — Ох! — свиваше се Мирчо в ъгъла на стаята, чакайки да мине бурята, а по страните му течаха горещи, тежки сълзи.
    — Не го бий! Дете е! — плахо се опитваше Гина да усмири бащата и очите ù се наливаха от мъка.
    — Дете, пък какви ги говори! Учен!
    — Може и учен да стане един ден... — трепваше надежда в Гининото неуко сърце.
    А Мирчо с мокро лице слушаше и в ума му се раждаха нови и нови въпроси. Той с мъка ги притискаше и се стараеше да не ги задава, да ги забрави дори.
    Един ден Мирчо се върна от училище разплакан и наплашен.
    — Пак ли те биха? — взе в шепи Гина личицето му, целуна челото му и взе да бърше бузите му с кърпичка.
    — Дне... неска — хлипаше Мирчо.
    — Успокой се, момчето ми! Ще ти мине! — опитваше се да го утеши мама Гина, ала и на самата нея ù се доплака. “Защо е такова гламаво туй дете? Няма ли юмруци, да им върне? Какво е такова — мирно, та чак бездушно!” — недоумяваше простодушната жена.
    Гина подаде на детето чаша вода:
    — Я пийни глътка водица и като ти премине, всичко ще ми кажеш!
    Мирчо послушно отпи от бистрата вода и я остави върху масата. В чашата трепкаше златно следобедно слънце. В стаята цареше тишина. Отнейде само, отдалече, се донасяше звук от радио — пееха за мир, справедливост и светли бъднини...
    Мирчовият глас звънна тихо, плахо:
    — Днес кака Стефана ми каза, че двехилядната година ще дойде края на света и всички ще умрем! Мамо, аз съм още малък, не искам да умирам! — и ясните детски очи с някаква надежда и доверие потънаха в Гинините, смутени и объркани зеници.
    — Не я слушай ти кака си Стефана, тя отде ще знае?
    — Така пишело, каза, в Библията!
    — В Библията! — гласът на Гина, за нейно учудване, прозвуча троснато и чуждо. И в желанието си да го утеши и приласкае, тя додаде:
    — Ти не ù вярвай! Още много има да живееш и вярвам, че ще станеш голям учен, професор и мама Гина ще се гордее с тебе, нали, моето момче?
    — Мамо, ами като умрем, какво ще стане с нас?
    Тоя нечакан, страшен и отбягван въпрос сащиса Гина, охлади майчината ù гордост и тя не можа да обели дума.
    Гина безпомощно отклони очи от Мирчовия поглед, отдето право в сърцето ù проникваше неразгадаема детска печал. От тая печал ù ставаше тъй душно, тъй несвое. Гина дълго задържа погледа си към прозореца, в който се виждаше туловището на стария Балкан, проснато на следобеден припек. След миг слънцето се притули зад бухлат облак и небето притъмня. По отсрещните баири дърветата се залюляха под на-пора на хладен вятър. Чирикането на лястовиците под стрехата секна и откъм гняздото им се донесе лъх на гнило дърво и плесен. И Гина най-сетне, от немай-къде, пророни:
    — Нищо. Ще изгнием. Ще се стопим. Ще изчезнем... — и сама се уплаши от думите си.
    Гледаха я две огромни от печал детски очи.

    Нея вечер Мирчо си легна по-рано от други път. Когато баща му се върна уморен и попита жена си за детето, тя каза само:
    — Спи.
    Спеше Мирчо, ала сънят му не беше детски. Из него лазеха кошмари — страшни и грозни, чезнеха и пак се връщаха. Сънуваше Мирчо, че е умрял, че го няма. Ето, някакви човеци с черни наметала го носят в ковчег от черно дърво. По черните им лица е изписано злорадство. В черните им очи искри злоба. Зъбите на ухилените им уста святкат като черни светкавици. Токовете на обущата им злокобно чаткат по леденостудения калдаръм. Носят го към гробищата. Мирчо се взира в лицето си и кръвта му се смразява — там, в ковчега, няма никой, там са само дрехите му, а него, мъртвия, го няма, изгнил е, стопил се е. Умрял е!
    Мирчо се събуди от ужас. Сълзи мокреха бузите му.
    Кошмарът се стопи. Детето седна в леглото, което беше току до прозореца. Пълната месечина тревожно огряваше стария Балкан. Древната ù светлина проникваше през стъклото на мъничката Мирчова стая. Нейде в нощта излая куче. Сетне се възцари пълна тишина.
    Мирчо потръпна — хладно беше. Стана от леглото да вземе елечето си. После се върна, седна в креватчето си и се облакъти на прозореца. Малкото средногорско градче спеше. В далечината, блед и тъжен, лъщеше под месечината черковният кръст. Мирчо вдигна поглед към небето. В тоя миг нощното светило се зави с тъмен облак. Самотното детско сърце отново се изпълни с мъка и уплах. Древна тъга го стисна в прегръдката си и не го пускаше. Мирчо затвори очи и зашепна в себе си: “Не искам да умра! Не искам да стана нищо! Не искам да изчезна!” И сълзите отново рукнаха по бледото лице на детето.
    Дали той плака дълго не зная, но ненадейно приклопените му очи погали някаква светлина. Неизведан мир се спусна в сърцето на Мирчо и от скръбта и страха му не остана и следа. Детето чувствуваше, че някакви огромни и тихи криле се бяха разперили над него. И чинеше му се, че някой го гледа през прозореца...
    Страшно е да те гледа някой в нощта през прозореца на стаята ти, особено когато си сам! Но чудно! — Мирчо не изпитваше нито страх, нито безпокойство от това усещане. “Сега ще отворя очи, ще го погледна и аз!”
    И Мирчо отвори зачервените си очи и трепна. Гледаха го две кротки, тихи очи; от тях в душата му нахлуваше толкова любов! От тях му ставаше все по-леко, все по-сигурно. От тоя светъл, чист по-глед душата му се топеше в непозната сладост. Човекът, Който го гледаше, бе изписан върху черковната стена...
    “Кой е Той?” — чудеше се Мирчо. После се сети, че всеки ден беше виждал тези черти, когато се прибираше от училище покрай старата черква. Но никога преди Той не му се бе виждал тъй жив, тъй любвеобилен. “Дали Той не знае защо умираме? Още утре ще отида да по-питам Кой е Този Човек! Непременно ще попитам, пък ако ще да ме пребият от бой! Ще разбера кой Го е нарисувал, дали не знае къде живее Той! А ако там не ми кажат, ще тръгна по целия свят и ще науча! Не ме е страх от нищо!”
    Ясночелата месечина приказно сияеше в небето и зарите ù сякаш искаха да се превърнат в слова, да заразказват за нещо древно, истинно и свято... Детското сърчице се умили от гледката. “Ах, как искам да живея там, горе!”
    Мирчо се усмихна и затвори очи. В този миг месечината отново се скри зад огромен облак. Мирчо отново погледна към черквата. Там се чернееше само нейното очертание. Човекът се бе скрил в нощта. Детето сви юмруче и отново си помисли: “Утре!...”

    Подир миг Мирчо спеше мирно под топлото одеяло. Беше събота. В мъничката му стая миришеше на люляк и на утро, а в кухнята грижовната мама Гина вече приготвяше чая и режеше филии за закуска...


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.