Последна промяна:
2005-08-04 9:41

Филип Андреев

Паякът

Дядо беше овчар. Лете, разпуснеха ли ни от училище, живеех при него. Къшлата му бе насами билото, на една гънка на стария роден Балкан.

Една мирна вечер жълтите иглики грееха в тихия светлик на заника. От долчинката се донасяше гъсто ухание на салкъм. Морен вятър шъташе из листа-ка. Из планинския въздух жужаха окъсняли пчели. Балканът едва притаено дишаше под сенките на сетните кремаво бели облаци, които бързаха да се приберат зад баирите. Над чернеещите хребети се рееше сокол.

Откъм кривия друм се донасяше дрънчене на хлопатари. Овцете цял ден са хрупали росна тревица и сега заморени си идат у дома. Завтекох се да отворя вратника... Нощта вече си бе постлала тъмно халище и се гласеше за сладък сън.

Запътих се към кошарата, дето се намираше схлупената овчарска колиба. Тъкмо да отворя вратата, гледам — в единия ù ъгъл се полюш-ва паяжина. Нежна, извезана с грижа, вещина и много търпение. Тънка като свила, сребърна като сърма, изящна като дантела. Разсърден на паяка, че точно на вратата ми си е опънал жилището, я насмотах и я махнах оттам.

Ала за мое учудване, на другата сутрин паяжината отново висеше на предишното място, сребрееше в кристалните лъчи на изгрева, по-тънка и още по-прекрасна — с фини и равни чупчици, сякаш дело на изкусните пръсти на търпе-лива и сръчна плетачка. С жалостно чувство я насъбрах, смачках я и я хвърлих на вятъра.

Ала на другото утро тя отново беше там! Стана ми неловко и гузно. Бедното паяче, сигурно цяла нощ се е трепало да изтъче своята дантелка, а аз, грубиянката, с едно махване му я пометох и целия му труд опропастих. Тъй жално ми стана, че потърсих паяка, да си поискам прошка за злото, което дважди му сторих. Ето го, притаен в тъмния ъгъл, в една пукнатина на стената!

— Прости ми, клето паяче! Повече няма да правя така!

А то мълчи, прави се че не разбира.

— Прости ми, обещавам ти, че ако ми простиш, вече няма да ти развалям паяжината!

Черните му очички ме гледат и не мигат.

— Мигар не ще ми простиш?! На ти тогаз!

И отново рехавата плетенка полита с вятъра.

Обаче търпеливият и трудолюбив паяк отново ме посрами — на другото утро неговата свилена паяжина пак бе опъната пред вратата на одаята и срамежливо се поклащаше от повея на утренника.

Чак тогава разбрах мъдростта на паяка. При всичкото зло, което му бях сторила, той нито веднъж не проропта, нито се отчая, нито пък си рече: “Уф, нищо няма да излезе, по-добре да зарежа тая работа!” Не. Научен от Създателя си, той се трудеше търпеливо от ранни зори до късна доба, работеше скромно, мълчаливо и съсредоточено. Не се препираше, не се оплакваше, и от труда се не плашеше. Затова и работата му спореше.

Оттогава почнах да го уважавам. И не само него! Заглеждах се в мравките, спомняйки си мъдрите Соломонови слова: “Иди при мравката, ленивецо, виж нейната работа и бъди мъдър!” Гледах как пчелите кацат от цвят на цвят и смучат сладък нектар, как го събират в килийките на кошерите и правят от него дъхав горски мед. Гледах как кълвачът, тоя доктор на леса, чука по кората на дърветата и ги чисти от гъсеници и други вредни буболечки. И постепенно пред детските ми очи се откриваше чудесната Божия премъдрост, написана в книгата на сътворения от Него свят с живи, трогващи душата букви.

Вторник, 5 декември, 1995.


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.