Последна промяна:
2005-08-04 11:55

Филип Андреев

ПЕСЕН

„Лот... всекидневно измъчваше праведната си душа
поради беззаконните дела, които гледаше и слушаше.“ (II Петр. 2:7-8)

1.

Най-сетне автобусът дойде, след полвинчасово чакане. Префуча край мравуняка от хора, измъчени от нетърпение, и спирачките му жално изцвилиха в лугавата, предутринна мрачина.

Начаса се юрна навалицата към вратите, те се отвориха със съскане и от търбуха на колата се наизсипаха изпомачкани пътници с посърнал вид.

Евгений неволно вдигна, очи и уплашено ги заби отново в локвата край бордюра. Нещо срамно, нещо безсрамно блъсна зюмбюлено сините му очи и ръгна сърцето му! Надяваше се, че поне в това сковано от мраз утро с окъснял сняг девойките ще са се поприкрили — ако не от свян, то поне от студ.

Горчивина изпълни Евгениевата душа. Смут и безсилие го завладяха. Лютите пламъчета на покварата отново бяха заблизали леденото спокойствие на града. С първите бели черешови вейки се разпукваха и отровните цветя на съблазънта...

Сам не разбра как се намери в автобуса, приклещен от всякъде. В ноздрите му се вкрадна лукав аромат на женски парфюм. В погледа му нахлу пролетното безсрамие на юноши, почти деца. В ушите му през време се донасяее безстиден шепот...

По забледнялото като вар Евгениево лице се четеше напрегнатост, неприязън, отчаяние...

Колата с мъка напредваше по разкашкания път. Кроткото небе и удавената в локви земя враждебно се гледаха.

Автобусът носеше болките и радостите на хората. Миловидна стара жена се кахъреше:, че цените отново се дигнали, а с тая мизерна пенсийка кое по-напред? — тока ли, хляба ли, лекарствата ли... Студент разпалено се гневеше на мнението на колегата си за произхода на палатализацията в N език... момиче без свян хихикаше под стрелбата на пиперливите закачки на своя приятел... На Евгений душата му се късаше и той се молеше със спуснати клепачи, на пресекулки: „Господи, прости нам!... Не, не! Аз съм грешник, никого не осъждам!... Вън долен помисъл, вън куче проклето! Те са Ангели, аз съм бяс! Чу ли, млъкни най-сетне! Иисусе, помогни!“ — тези нями крясъци току се разбиваха във вълните на все по-разговорливия и хохотлив младежки шум...

2.

С кого другиго да говори, ако не с Бога? Кому другиму да се оплаче от тоя шеговит в греха, лекомислен в погибелта си свят? Къде другаде да подири цяр за очуканата си, огризана от страстите душа, прилична на плесенив кочан царевица, от която кажи-речи бяха се оронили почти всички златни зърна на детството?

„Хората гледат на порока с весели очи,“ си мислеше Евгений, „имат го за нещо естествено и вродено. И затова му се отдават със спокойната съвест, че вършат нещо нормално, дори правилно и здравословно! Ще се намери ли днес книга, страничка дори, която не е заразена от тая всемирна поквара? От вестника до романа, от философското съчинение до поезията — все тая развала, все тая неудържима жажда за грях и осквернение... И дори в детските книги! Кога в историята го е имало това — извращаването на децата да се е смятало за „правилно възпитание“?! Най-прекрасните приказки от моето детство вече са изпълнени с отблъскващи и гадни илюстрации... Спящата красавица от свенлива и скромна девица е замязала на холивудска безсрамница, която блазни с хитрите си очи. Хубавка от „Красавицата и звяра“ грабва очите с безцеремонната похотливост на лукавия си поглед! Господи, какво е това време, отде е тая неистова жажда за греха, дето и у скотовете я няма?... Де се стопиха тихите надежди на отшумелите християнски векове? Къде е смирената красота на добродетелта, святата вяра в Бога? Къде са двете хубави очи, душата на дете? Помъти ги срам и грях, хубавите, големите детски очи...“ — тежките като нажежени гюллета мисли се търкаляха в сърцето му и блъскаха, блъскаха, блъскаха...

„Страшно е това, което става днес в детските души. В тия нежни и безпомощни, протегнати с доверие шепички злонамереният свят нарочно слага черни скорпиони... Колко бащи днес подават на синовете си камък вместо хляб, колко майки на дъщерите си — змия вместо риба? Не каква да е змия, а усойници и пепелянки свиват гнезда в белите, злощастни и незнаещи душички... Пусне детенцето телевизията, и от нейното голямо, ехидно око текват страсти, онагледени най-вещо и изкусно от новини, реклами, филми и напеви, всичките пълни ако не с греховна показ, то с намеци, подпитвания, ... и опипват, опипват с убийствено груби пръсти детската душа, гъделичкат я с тъпи шеги, разстройвайки оная чудна, детска сериозност, която простичко пита: „Мамо, защо трябва да умрем?“ И ако Шекспир възклицаваше и наричаше своето време „разплут, покварен век“, то ние как да го наречем нашето? Нам думи не останаха, и времето ни е късо, и отлита безвъзвратно...

„Днес децата, чувал съм, използуват понякога думи, от които в недалечното минало са се ползували само най-пропадналите и безнадеждни личности! Чувал съм в автобуса как дечица, на връщане от училище, се хвалят с чужда лъст, видяна-неизпитана, с такива подвизи на порока и похотта, на които и бесовете биха завидели. Деца крехки и несъзнаващи напълно какво говорят. Безгрижно споделят, мъничетата бедни, грехове, които са видяли възрастните да вършат, ала за които сами възрастните се срамуват да говорят. А дечицата в простотата си говорят и се смеят... Стотици пъти гледани във филми, чувани в модерни песни, прошепнати в заведенията за деца, съзерцавани по списания, найлонови торби и витрини безсрамни грехове — сънувани, сънувани и вече въжделени на малките, отровени сърца!... Майко Пресвята! Неописуем беше моят ужас, когато чух как едно двегодишно момиченце, което още не можеше без запъване да каже „Мамо, обичам те!“, изрече мръсните думи на една псувня, отнасяща се до майката, пред същата тая родна майка, която го бе откърмила! А майката? Тя просто се разсмя... Има ли днес семейство, родно огнище, крепост, запазваща от разплутия свят? Не се ли възпитават повечето деца на улицата, оставени на произвола на съдбата, досущ като бездомни кученца? Гледа ли някой сериозно и със страх на тия отворени, безценни съкровища — детските сърца? Плаче ли някой в молитва за тяхната незаслужена, но сигурна погибел? Погибел, която неминуемо ще донесе погибел на целия прокажен свят!“

3.

Кому да се оплаче Евгений? Не общуваше с хората, защото малцина, много малко хора биха го разбрали, биха откликнали на опасенията му. Пък и чужд му беше новият език на България, незнаещ думите „святост“, „целомъдрие“, „благочестие“...

Всеки допир до безцеремонния в телесността си свят бе за него агония! Всяко излизане из улиците на София, тоя малък Содом, стелеше мраз и отвращение в душата му, устремена към небето! Едно само жадуваше страдното му сърце — час по-скоро да се махне от тоя град, от тоя свят, да иде нейде, незнайно де, където само Бог ще му е пред очите, където ще може на воля да се кае и да плаче, да плаче, да плаче...

Ненадейно до ухото му прозвуча момичешки полуглас: „Много си готин, само тая брада...“ Евгений усети нечий лепкав поглед по лицето си и неволно вдигна очи. В тях стръвно се впиха други две очи, влажни от пожелание. От душата на момъка закапа горчива кръв. „Майко, Майко, Майчице! Не мога вече, не издържам в това блато на похотта и безсрамието!“

Болката в сърцето му бе тъй яростна, че то въпиеше с все сили към небето — разнебитена цигулка, плаваща в гъсто тресавище, задавена със зелена, смрадна тиня!...

„Майчице Пресвята! Чуй ме!“ — затворените му клепачи горяха, сърцето му дрънчеше като сцепена камбана, гневно и разкаяно. И Евгений като обезумял от болка повтаряше това свидно нему и обично Име, без дъх, без спир. „Тоя не е наред!“ — достигна до ушите му същият полуглас, вече безразличен. Но Евгений вече не чуваше нищо. Молитвата растеше, и Името на Пречистата като огнен меч цепеше навалялата в душата му тъма, като пръскаше в нея лъчи на умиление, на смирено и свято упование. И чудо! — в немощното отрудено-обременено Евгениево сърце изведнъж слезе чуден, благодатен мир. Една старинна черковна песен топло легна в дълбините му, замря, и сетне като живодатен извор избликна със светли, бистри, слънчеви струи:
Дивейки се на красотата
на девството Ти, Непорочна,
и възхитен, от чистотата
пресветла Твоя, Гавриил
Ти пееше: „Отде да почна,
хвала достойна да въздам?
Какво ли име да Ти дам?
Но само, в себе си стаил
безкраен трепет и възторг,
Ти пея, повелен от Бога:
Радуйся, Благодатная!

„Безкраен трепет и възторг“ заляха като море сгърчената от горест душа на Евгения. Той беше онемял, оглушал, ослепял — пред него, в него, наоколо му, — все тая песен гальовно и кротичко звучеше и пълнеше сърцето му с мир. Колко щастие бе скрито за Евгений, колко радост намираше изтерзаната му душа в тия святи слова: „красотата на девството Ти, Непорочна?“ „Прекрасно е казал древният песнописец — „красотата на девството“, осмяно, оскърбявано и нежелано в днешния умопомрачен от блудствуване свят? Красотата на Девството Ти, Пренепорочна Майко Христова, спаси света! Не просто красотата, не науката, не мъдростта — красотата на девството! Кой би я проумял днес? Кой би я възпял? Срамуват се да бъдат девствени, да бъдат деца, да бъдат детствени... Плюя на тебе, жалък, смешен и безумен свят! Ти си нищо с твоите нелепи, отвратителни и непотребни наслади! Плюя, плюя на еднодневната ти, грозна красота!...“

В миг в душата на Евгений нахлу умиление, така силно, че от очите му рукнаха сълзи... О, ужас! Гледат го! „По-скоро спирай, глупав рейс! Майко Пречиста, вземи ме оттук!...“

4.

Рейсът заби спирачки и Евгений се намери при сами вратите. Те се отвориха и той пръв се изсипа, разнебитен и смазан, навън. Гърдите му се наляха с хладен, свеж въздух.

От изток облаците розовееха в златистата пазва на утрото..


© Православна беседа — При използуване на текстове или части от текстове позоваването на “Православна беседа” (pravoslavie.domainbg.com) е задължително!