Последна промяна:
2005-08-04 12:45

Филип Андреев

Радвай се, Пречиста!


     Стъмнило се е вече. Звезда подир звезда нагазва небосвода бледо-чер. Зимната нощ мълчи, снегът се сипе, комините зами-слено пушат... Тази нощ, мое мило дете, е тъй тиха, че сякаш чувам: в една далечна зе-мя, през девет планини, та в десетата, в едно старо, старо време как тих глас умилено шепне: „Радвай се, Пречиста.... Радвай се, Пречиста.... Радвай се, Пречиста!...“

    Ти вече се сещаш, нали? Догаждаш се, коя ще да е тая Пречиста и Пресвята, чието име християните с толкова любов и благоговение произнасят? Може би мама ти е разправяла, как преди много, много години Пре-светата Дева родила чудния Младенец Иисус, Който ни спасил от страшната смърт, като Сам умрял и възкръснал за нас? Знаеш, раз-бира се... та нали всяка вечер внимателно се прекръстваш пред Нейната икона и след молитвата към Нея с тихо и стоплено сър-це се свиваш под юргана на кравай, и заспиваш... А знаеш ли, мое мило дете, колко обича свидната наша Майка ония, които обично Я поздра-вяват така: Радвай се...? Не? Тогава слушай!

*    *    *

Това станало отдавна, толкова отдавна, когато хората още не били забравили Бога, но Го обичали и често-често мислели за истинската си родина — Божието небе. Живял тогава един беден човек на име Иоан. Беден бил сиромахът, но имал две здрави и работливи ръце, а сърцето му било просто като синьото небе. Трудът и молитвата правили живота му честит, на душата му било ясно — като бистра планинска река. А Богу простодушните и чистите по сърце са любезни, затова Той не изо-ставял бедняка, но невидимо го покривал от беди и хорски злини.

    Иоан живеел в глухия лес, където деня се трудел с пот на чело, мъкнел повалени от буря дънери, клонаци и пънове, цепел ги в двора на убогата си хижа, редил ги, връзвал ги и ги отнасял на тържището в близкото село, дето ги продавал. С оскъдните грошове, спечелени от дървата, си купувал хляб, сол, понявга зарзават, а на празници мило-стиви души му дарявали яйца, сирене, мляко, та и той, сиромахът, да се облажи, и неговото сърце да се сгрее от добра дума и мил дар.
А държал Иоан един свят обичай: вечер, та чааак докле увисне месечината над бедната му хижа, той стоял на колене пред единстве-ната си икона — на Божията Майка, — и напевно повтарял и редял: „Радвай се, Пречиста... Радвай се, Пречиста... Радвай се, Пречиста...“ Толкова знаел — толкова се молел. Да чете не можел, черква нямало в гората — свещица да запали, службица да чуе: душата да си сгрее; нямало и свеще-ник — на молитва да го научи. Чувал бил от добри хора само, че чистата и смирена Мария, удостоила се да стане Майка на веч-ния Бог на нашата грешна земя, много обича ония, които ù казват с любов: радвай се! И тъй си редял-четял сиромахът Иоан катавечер, с топли сълзи в очи, тая ангелска песен: „Радвай се, Пречиста!“

    Ала ето, че лятото се отърколило. Горските листа пожълтели и ока-пали, вековният лес заприличал на гробище — северен вятър сви-рел в клонаците му, а горските животинки се изпокрили кое в хралупа, кое в бърлога, кое в леговище — нийде жива душа. Само сивите врабчета весело прелитали насам-натам, дирейки трохички да клъвнат и водица да сръбнат.

    Една сутрин сняг западал на парцали от мрачното небе. Стъкмил бедният Иоан съчки и чепки — да си сгрее хижата. В ония времена на хората не им трябвали големи камини и отоплени до жега стаи, защото вярата и топлата дума ги сгрявали повече, нежели огънят. Погледнал Иоан навън — скреж, лед, сняг — камък и дърво се пукали от студ. Къде ще ходи днес? Дове-чера е Бъдни вечер, а той и корица хляб няма откъде да изрови. Въздъхнал сиромахът и от немай-що погледнал към обичния лик на Света Богородица. И не щеш ли, сърцето му се стоплило от обич.    — Пресвета Майчице, помогни ми, Бъдни вечер е, а утре заран Рождество!

    Сетне се умислил. Сепнал се и с трепет коленичил пред иконата. И тихо занареждал “Радвай се, Пречиста!...”, а шепотът му сребрено звъ-нял в студената хижа. Тъй се унесъл Иоан, че забравил и огън, и вечеря, и всичко. А вън небето се цъклело и от студ звездите звъняли. Полека-лека нашият Иоан заспал от умора. Заспал сиромахът, а душата му — право към светлото и просто небе като птица отлетяла...

    На първо видело, още преди да излезе слънцето, в двора на хижи-цата на Иоана се наструпали наежени от студ врабчета. Те често били Иоанови гостенчета — зиме дърварят ги хранел с трохи, а лете и водица им сипвал в едно спукано гърне. Накацали врабчоляците по стряхата и чакат ли чакат да излезе работливия стопанин и да ги покани на празнична закуска. Чакат, и от студ чаткат с човки.

    Развиделило се. Златни слънчеви лъчи разпиляли мъглата — чудно утро грейнало в леса вековен. По едно време едно нетърпеливо врабче, черно като въглен, надникнало да види какво става в хижата, защо се губи още Иоан там, и от страх писукнало! В миг цялото ято се сбрало на перваза и какво да види: лежи Иоан пред иконата, посинял от студ, а из устата му израстнало чудно-красно цвете, дето и лете не се намира по ливадите. Това цвете сякаш меко светело в мрачната хижа.

    Ахнали врабчетата от почуда, напънали с гърдички прозореца и вкупом влетяли. О, колко мразовито било там — лютият студ опарил крилцата им! Но колко хубаво миришело цветето! Нетърпеливото врабче се стрелнало като рибка в среброструйна планинска река и хръп! — откъснало с човка цветето. Сетне хвръкнало навън. Другарчетата му начаса щукнали подире му, зер и те искали да се порадват на не-обикновеното цвете.

    Летяли що летяли, и нетърпеливко зърнал, че в цветето нещо зла-тисто искри, досущ капчици роса... помамило се врабчето, открехнало човчица, аха да сръбне от росата, ала хоп — изпуснало цветето!

    Ятото тъкмо прелитало над селото и току над черквата се за-спус-кало цветето невиждано, леко-леко, сякаш било птиче перце, тихо-тихо, сякаш било детско сърце, алено, бембяно, бяло като сняг и досами олтаря кацнало...

    А в черквата било едно топло, едно хубаво — нали било Рождество! И всички тъй се били унесли в хубавата служба, че никой, ама никой не видял как скромното цвете паднало досами иконата на Божията Майка. Всички обаче забелязали, как в миг пречистият лик на Светата Дева грейнал от радост, а от очите ù, като две светулки, трепнали две мъдри сълзи. Взели пасомите да се кръстят — едни шепнат: “Господи, помилуй!”, други хълцат от радост, трети се радват, че и тяхното село вече си има чудотворна икона, четвърти немеят и нищо не могат да сторят...

    Свършила Литургията, разотишли се пасомите. Останал само младият свещеник, да дооправи Светия Олтар, да се помоли насаме... Чинил що чинил, като свършил, прекръстил се, поклонил се на Престола Господен и с наведено лице, осияно от радост понечил да излезе. И понеже всякога ходел с отпуснати очи — съзрял чудния цвят подсами просълзената Богородична икона. Начаса се навел, та го вдигнал. О, какво благоухание, каква чиста радост издишал небесният цвят! Никога преди не бил сещал смиреният свещеник такъв дивен мирис, никога! Доближил го, да вдъхне по-дълбоко и в тоя час сърцето му звъннало като пролетен капчук! Вътре, в чашката на неземното цвете със златни букви пишело: “Радвай се, Пречиста!”

*    *    *     

Питаш ме, мое мило дете, днес има ли такива цветя? Нали за Бога няма нищо невъзможно — защо поне на Коледа не ни даде Той, веднъж в годината поне, едно такова цвете, та и ние да се възхитим от това мило и непознато ухание! Ех, какво да ти кажа?... Ами да! Сетих се — и ти знаеш, знаеш как Пречистата Дева дала цветето на бедния Иоана. Ето ти отговора! И ние, свидно мое дете, ако искаме такова цвете, трябва всяка вечер да се молим на Света Богородица с просто като синьото небе сърце и с чиста като планинската река душа, от сърце да ù се молим: Радвай се, Пречиста... Радвай се, Пречиста и Преблагословена... Радвай се, неувяхващ Цвят на девството!... И вярвам, и свидна ми е тая вяра, доброто ми дете, че скоро, скоро Божията Майка, която чува всичките ни молитви, ще направи и от нашите сърца да израсне прекрасния цвят на добродетелта!

    Само не забравяй кому бе дадено цветето, и кой го намери! Ти вече заспиваш? Значи, харесала ти е приказката. Добре! Спи спокой-но. Тиха и мирна да е тая нощ за душата ти!

А вън снегът се сипе бял,   
затрупва покриви, комини...
Пречиста Дево, заслони ни   
от грях, от зло и от печал!


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.