Последна промяна:
2005-08-04 12:48

Филип Андреев

ПРАВОСЛАВИЕТО
в някои детски религиозни творби от български автори


Едно съвременно схващане, скрито водещо до помътняване на съзнанието за Православието като Христово и вселенско, е неговото разбиране предимно като религиозно-културен пласт в народното ни съзнание, който се изчерпва с историческите си форми и традиции на ниво бит, душевност и обичаи на българина. Като духовна и културна ценност на българския етнос, днес Православието умело бива вплетено в Гордиевия възел от наболелите национални и социални проблеми на нашата малка, страдаща и притискана отвсякъде страна. При това вплитане то се вижда главно като утвърден исторически, и единствено в този смисъл приоритетен по отношение на останалите религиозни деноминации авторитет, при което неговата духовна същност остава незабелязана и пренебрегната. По такъв начин Православието престава да бъде разбирано като уникално и божествено учение за Бога, всемира и човешкото спасение, разкрито ни от Въплътения Бог Син, а се свежда до градивен елемент, и то не безусловно необходим, на националната ни култура. Как се е отразило това в някои “православни” художествени произведения в литературата ни е предметът на тази статия.

В религиозните разкази от първата половина на нашето столетие откриваме множество елементи, неоспоримо свидетелствуващи за десакрализация на православното съзнание. Отражението на тази тенденция в набелязаните от нас произведения, е едно външно, почти винаги гротескно “православие на формата”.  Авторът е “освободен” от екзистенциалното отношение към живия Бог на Авраама, Исаака и Иакова (Паскал), за Когото Църквата благовести; на Неговото място е поставен либералният “бог” на ума, на индивидуалното разбиране, на притчата... един “бог” на бита и в духа не на християнството, но на неговия “двойник”, — безкръстното “християнство” на нашето време. А помимо своя “национален престиж”, Православието има дълбини, за които повърхностният съвременен човек дори не подозира и от които навярно изобщо малцина се интересуват. И именно благодарение на тая религиозна повърхностност, на тая протестантска лекомисленост в боравенето със свещени имена и понятия, на това изтръгнато от православността си съзнание за Православието се раждат творения, които подхранват религиозната безпросветност, в която се намира родината ни.

Фонът на съвременната криза в България откри вече някои от язвите на това ново “православно” съзнание. Бих искал да използувам този фон, за да изразя впечатления от случайно подбрани български религиозни разкази, като се опитам да очертая колко заблуждаващо може те да бъдат възприети като православни, и оттам — като духовно заквасващи детската душа.

Първият разказ, който попадна пред мен, е “Опашатата звезда” на Ангел Каралийчев. Този блестящ майстор на българското слово волно или неволно е “сътворил” Бога “по свой образ и подобие”. И понеже това е явление, присъщо в една или друга степен на повечето художествени творби с религиозна тематика, тук конкретното отнасяне към Каралийчевия разказ може да се разбира и като опит да се обобщят някои типични черти на религиозните разкази с “християнско” звучене. Тяхна обща характерност е дъхът на земя: плътен, тежък и очарователен, но чужд на Евангелието, което мнимо стои в ядрото на фабулите им. Сякаш човек толкова е обикнал земното, тленното, че иска и Бог да съпребивава в тая земнодушевна потъналост всред временното битие.

Ще се опитаме да анализираме някои словесни изрази на битовизираното православие в тоя разказ на Каралийчев. Първо: “куната на Света Богородица”. Това е често използуван символ. Той се среща в не едно художествено творение. У Загорчинов, повече от другите автори, той е наистина одухотворен до предела на възможното за художествения изказ, и все пак близък по дух до православната  същност на символа; у Влайков е снижен, но все още искрено издаващ дълбока вяра. Но у другите художници на словото “куната” (иконата) не е нищо повече от прост битов знак за православност. Погледнато в дълбочина, тук въобще не присъствува Самата Тя — тук е единствено Нейната “куна”, — ъгъл с кандилце, уютно-домашното отношение към който “замества” възвишеното, изразено в църковните песнопения почитание към Светата Дева. У детето би се изградил твърде изопачен усет към Православието, ако в разказите иконата присъствува единствено като атрибут на домашния интериор, а не като молитвен кът от дома, където кандилцето гори не само за да свети, но и за да напомня за молитвата, за стремежа на душата към Бога, Който е Светлина. Но тук не се иска от религиозния разказ да бъде просто църковен текст, както биха възразили. През този израз на Каралийчев се процежда светлина, разкриваща нещо характерно за българското религиозно съзнание изобщо — неговата атрибутивност (добавено-зависимост) към другите неща от живота, това, че то е някак в живота, но и встрани от живота: мисъл, изразена красноречиво от Т. Панов: “всеки за себе си” . Една честна картина на такова “православие” би поставила под “куната” наниз от червени чушки, окривени като подкови навръзи от селски суджук — в топла соба. То е твърде земно-битово-стилизирано, за да води при Бога, както са земни и авторите на подобни разкази, за да говорят на детето за Живия Бог. Това е някакъв особен “религиозно-битов либерализъм”, някакво примиряване (макар и привидно) на непримирими същности, някакво синкретично съвмещаване на земното доволство и “небесното блаженство”. Подобна умозрителност е дала настройка на повечето български творби за Бога, измежду които искрените, покайни вопли се броят на пръсти. И ако нещо не достига в тия оскъдни, убоги творби, издаващи духовното убожество на своите автори, то е — дълбочината.

Друго нещо, което прави неприятно впечатление на фолклорно размита религиозност са умалителните названия на Бога и Богородица — “Боженце”, “Богородичке”. Струва ми се, че ако бях написал тези умалителни имена с малки букви, те по-вярно щяха да отразяват чувството, с което набожният българин ги изговаря. Защото тази умалителност не само че не прави Бога по-достъпен до детското сърце, но и “редуцира” Неговата Божественост, прави го битов атрибут на детството, елемент на една стилизирана “детска религиозност” (а може би и преднамерен намек за “инфантилността на религиозността въобще”)! В определен контекст тези умалителни са изтръгнати из глъбините на душата, както онзи вопъл на Илийца към Богородица във Вазовия разказ “Една българка”. Но дълбочината на този трагизъм е неприсъща за детското творчество и в разглежданите от нас творби прозира премерената инфантилност. Разбира се, в никакъв случай не може да се нарече българската религиозна литература за деца като цяло псевдоправославна (това би било принципна грешка). Нашата цел, следователно, е да посочим някои нейни деструктивни за детското религиозно съзнание страни и да направим едно нужно разграничение между църковно-религиозна  и битово-религиозна литература.

Битовата църковност е правдиво отразена в «Преживяното» на Т. Г. Влайков, най-вече в първата част на книгата. А с истинска християнска църковност е пропита цялата църковна химнография, чужда на всякаква умалителност, напротив — проникната от смирение пред величието на Бога и Неговата Родителка по плът. Названието “Богородичка”, използувано да изрази нежност и детскост, в действителност маркира една обща тенденция в детското религиозно творчество — тази на превзетата инфантилност, стигаща до свойско отношение към Бога и Тая, Която Църквата прославя с благоговеен трепет. Явно е, че не живото съзнание за всеприсъствието на Бога, и съприсъствието на Богородица и светците в Църквата е породило тази тенденция, а тъкмо обратното — липсата на истинска църковност у авторите на детска религиозна литература. По такъв начин авторът вижда замисления от него образ единствено като художествен, условен образ, а не като жива, съприсъствуваща му  , реалност.

Но да се върнем към «Опашатата звезда» на Каралийчев. Всъщност “опашатата звезда” е нещо като художествена проекция на Витлеемската звезда, уви, съвсем произволно откъсната от нейния евангелски контекст и апокрифно приложена към неевангелската фабула на битово-религиозния разказ на талантливия български писател. Художественото майсторство е неотрицаемо, както и умелото сюжетно съчетаване на Библейското с народно-битовото. Но това е естетическата страна на проблема, която няма никакво право да дискриминира, а още повече да експлоатира религиозно-нравствената. Неотричайки външната словесна изкусност на разказа, ще говорим за неговата религиозно-духовна несъстоятелност. Накратко, с няколко щрихи — ето как Каралийчев “очовечава” Бога, още преди Неговото въплъщение (става дума за “събитията”, предхождащи “Рождество Христово”:

“Едно време дядо Господ, като ходел по земята, минал през нашето село. Било посред зима. Студ и скреж. Влязъл той в селото, посинял от студ. Зъзнел на сивото си магаренце. Почукал на една порта...”

“Почукал на още две-три места. Никой не го (с малка буква — sic) пуснал. Докривяло му много. “Тъй ли, — рекъл той, — аз ще ви науча” (подчертаното – мое).

После Каралийчев разказва за звездата:

“Като минавала звездата край наше село...”

Ако се заловим с фактографска критика на този текст, ще ни се изсмеят: “та това е художествена условност, измислена от автора”. Именно това възражение, обаче, ще ни послужи като най-остър довод срещу този тип художествено-религиозни измислици с “евангелско” звучене. Защото помимо тях съществуват наистина полезни и ценни религиозни художествени произведения, така че отношението ни не е критикарско или безразборно. Приписването на човешки черти Богу не е нещо ново. Но това има различни измерения и смисъл. Във Ветхия Завет на Бога се приписват човешки черти метафорично. Това се прави с много възвишена цел — да се помогне на човека да познае, доколкото е възможно Бога, чрез мярата на човешкия ум. За Бога се казва, че простира ръката Си, че покорява врагове под нозете Си, но това са метафорични изрази, които не могат да се разбират буквално. А в горния художествен образ на Бога всичко е предадено съвсем натуралистично — “посинял от студ”, “зъзнел”. Конкретният контекст изключва каквато и да е метафоричност на изразите, освен ако целия разказ не се схване метафорично. Но тогава той става напълно апокрифен и като такъв — нехристиянски.

За да се открои още по-неоспоримо неправославността на този тип текст, ще приведа някои цитати, в които отношението към Бога е обратно на това от горните пасажи:

“Не говори за Бога нищо, което не си научил от Самия Него”.

“Ако на Моисея му е било забранено да се приближи до горящата къпина, преди да свали обувките си, как тогава можеш да се приближиш до Бога ти, без предварително да си се освободил от привързаността към чувствените неща”.

Авторът на тия мисли е неизвестен. А светител Тихон Задонски пише: “Колкото повече човек познава Бога, толкова повече се смирява, бои се и Го обича” (Цветник Духовный, т. 1, стр. 11-12).

Тези мисли ни дават твърде бегла представа за пълнотата на ония благодатни чувства на страх, любов и смирена съзерцателност, с които са говорили великите отци на Църквата за Неописания и Непостижимия от никой ум Творец на всичко видимо и невидимо. Горните художествени извадки говорят за обратното — за дързост и едва доловима насмешка над свещеността на описваните образи. С тази насмешка започва и десакрализацията. Тънката ирония над собствената вяра е начало на унищожението на вярата, начатък на оскверняването на религиозното чувство, на погубването на трепета, породен от духовния допир до свещеното, до Божественото, до вечно тайнственото. Разказите от този апокрифно-битов тип водят неминуемо до разграждане на това чувство, ако то е било възпитано у детето по-отрано. Съвестта на всеки съзнателен православен християнин непременно ще долови вредата, която тази литература нанася на детската душа.

Следващият разказ, над който ще се спрем, е от Георги Райчев. Освен силно апокрифен по своята фабула, той съдържа дори противохристиянски мисли. Първото, което смущава съвестта при прочита на тоя разказ, е самото начало, където се казва, че “Слънцето свети на хората денем, а звездичките — нощем. Домът им е в рая, при дяда Господа. Там звездичките цял ден се разхождат из райските градини посред игри и веселие. “Царството Божие,” — пише св. ап. Павел до римляните, “не е ястие и питие (тоест нещо материално, осезаемо за плътта, обозримо и описуемо), а правда, мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14:17). Царството Божие и Раят са фундаментални понятия в християнското благовестие. Затова не е безобидно да се твърди че там “си живеят и се разхождат звездичките”, дори пред едно дете. Друго е да се придава човешка възраст на Бога Отца, Който е Безначален и Безлетен. Определяйки го като “дядо”, народният ум си позволява недопустим от църковно гледище парадокс, като придава “възраст” на вечността — единствената мяра при мисленето за Бога. Но както и в разказа на Каралийчев “Исусчето”, така и “дядо Господ” са съчетания, породени от едно размито християнско съзнание. Нещо повече — от едно десакрализиращо се (а вече може би и десакрализирано) религиозно съзнание, от една невярваща “вяра”.

В разказа на Райчев има обаче и нещо много по-зловещо от простата безверна вяра на днешните “набожни” хора — има богохулство, кощунствено отношение към Христа. Цитирам:

“Слушай, Златокоске, дойде уреченият ден. Иди на земята и внимавай добре. През тази нощ там се родиха много деца момчета. Премини над всички, избери едно от тях и спри над люлката му. Над когото ти спреш, нему ще дам благословията си като над мой син и мой заместник на земята (sic!!!). Когато порасне, той ще научи хората да живеят в добро и праведност, да се обичат и да си помагат като братя.”

Моля, прочетете още веднъж подчертаното. В него е скрита древната несторианска ерес, там е и толстоизмът, чийто субстрат е самото несторианство: антихристианско е твърдението на автора, че Христос не е въплътен Бог, а е едно от многото (!) родени в тая нощ момчета; в последното изречение се опошлява смисъла на Христовото въплъщение — изкуплението на човечеството. И тъй, чрез този “детски” разказ на Спасителя се отричат:

1) Божествеността и Единородството Му от Бога Отца,

2) достойнството Му на Изкупител на човешкия род,

3) Неговото безсеменно рождество от Пречистата Дева,

и най-сетне

4) Божието вездесъщие, което изключва нуждата от какъвто и да било “заместник” (или “наместник”) на Бога на земята.

Според Райчев Христос не е нищо повече от един учител на добро, на доброто на разлъчения от Бога човек, който не вижда добро извън себе си и временния земен живот и ламти единствено за земното, непознавайки истинския смисъл на Боговъплъщението. Колко много тайна отрова се поднася на децата чрез този текст! Ако той нямаше претенции на религиозен и не използуваше евангелски мотиви, не бихме се заели с критиката му. Но тъй като той опорочава Божието име съзнателно, като хули нещо свято за мнозина, съвестта не ни позволява да премълчим за вредата от такива текстове за детето, което не може да ги чете с критичната дистанцираност на възрастния.

Стихотворението на Дора Габе «Богородичка» започва с думите “Света Богородичке мъничка”. За умалителността на свещените имена вече стана дума. Този текст е още едно потвърждение на вече написаното. В нито един богослужебен текст Света Богородица не е “света богородичка”, нито пък е мъничка, а напротив, Тя е побрала в утробата Си Създателя на вселената. Ако вселената е в очите на нищожния човек олицетворение на безкрая, то каква ще е Тая, която е побрала в Себе Си Твореца на вселената, Която е “вместила Невместимия”, според църковния израз? Нима детето няма право да добие усет за Божието величие още от ранно детство? Нима то трябва да бъде лъгано с умалителни на Тая, Която е по-достойна и от Ангелите (“Честнейшую херувiмъ”, според църковното песнопение)? Разбира се, това може да стори всеки невярващ. Но православното сърце не може да приеме подобни словесни игри с най-чистото име на християнското небе след Христа!

За образа на дядо Коледа няма да говорим много, тъй като той няма съответствие сред християнските образи и религиозната литература. Това е едно митологично творение на човешкото въображение, което някои несправедливо приписват на “християнското суеверие”, и доста неумело използуват като аргумент срещу християнството. Дядо Мраз от времето на комунистическата идеология сега стана дядо Коледа — и в това има голяма доза самоирония — сега атеистичният дядо Мраз бе сменен от своя роднина, либералния дядо Коледа. И едното, и другото нямат нищо общо с християнството, и е хубаво детето да знае това, за да не смесва живия Бог Христа с мъртвите измислици на човешкия ум.

На какво може да оприличим съвременното (мито)творчество на “християнските” писатели? Струва ми се че най-подходящият аналог в случая е с разчупването на каноните в иконописта на Запада, в о-плът-няването на образите, в тяхното все по-изпъкващо натурализиране. Ако този аналог остане в сила за художествената религиозна литература, тогава може да говорим за де-иконизация на свещените сюжети, образи, мотиви в нея. Тук стои въпросът за допустимостта Бог да бъде изобразяван, Христос да бъде “рисуван”, като човек, като плът без Словото. Но този въпрос е непосилен за нас и затова го оставяме настрана.

За човешката религиозност и добродетели може и трябва да се пише — образец за това са Житията на светиите, представляващи най-кристално отражение на стремежа на човека към Бога, на неговите вяра, надежда и любов към Спасителя, Божията Майка и светците. Но малкият християнин трябва да знае кое е ден, и кое е нощ — кое е историческо предание на Църквата, и кое е човешка измислица. Светците са живи, както е жив Бог. Те са мъртви единствено за оногова, за когото и Бог “е мъртъв”. Следователно абсурдно е за всеки искрено вярващ православен християнин смесването между житийното и параболичното. Едното е икона, другото — рисунка. Затова писателят, който претендира, че е християнин и вярващ човек, трябва да направи своя избор още преди да започне работа над текста, или още по-добре, преди да започне да твори на религиозна тема — дали ще е иконописец, или ще е художник.


© Филип Андреев, автор. Православието в детски религиозни творби от български автори (богословски и художествени проблеми) (Обнародвано за пръв път във вестник “Литературен форум” бр. 16(317) от 23.IV — 6.V.1997 г. стр. 1, 6).

Към главната страница | Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.