Последна промяна:
2005-09-24 15:26

Поезията на архимандрит Серафим (Алексиев)


На 13/26 януари 1993 г. в Княжевския Покровски манастир една свята душа се пресели при Господа. В скромната си монашеска килия угасна архимандрит Серафим. Православна България го познаваше отлично. Атеистична България даже и не подозираше кой е живял между нас. Но е писано от тоя ден нататък всеки православен българин, стъпил на Христовата пътека, да усеща подкрепата на неговата ръка и да се учи от неговите думи.

Блажени са хората, с които е общувал. Аз съм виждал само книгите му. Архимандрит Сергий (Язаджиев) примерно е писал за 50-годишното си тясно духовно общение с отец Серафим, а този дар и тая привилегия вече говорят за избраничество. Даровете, които ние, светските хора, получаваме, бледнеят пред изобилната жътва на такива плодоносни съдби. Поток от вярващи се е извървял при архимандрит Серафим, големия пастир и изповедник, поток от гладни за напътствена светлина. И като зловеща метафора на безплодието минава тутакси през ума ни представата за някакъв човек, който не търси никого и от никого не е посещаван. А тъй живеят днес милиони хора, особено в икономически развитите страни!

Външният живот на един монах е небогат, а Серафим, Стоян дотогава, приема монашество през 1940 г. — на 28-годишна възраст. Малко преди това той среща пребиваващия у нас руски архиепископ Серафим (Соболев), велик духовен наставник. Това е най-важното събитие в живота му. Тези двама мъже приличат на два духовни съсъда и скъпоценната жива вода на Православието прелива от единия в другия тъй щедро, както Бог само може да отмери.

Когато казвам, че никой православен българин не ще отбегне срещата с архимандрит Серафим, имам предвид на първо място книгите му. Те са настолни богословски четива, каквито друг от нашите тълкуватели на словото Божие не ни е оставял: „Нашата вяра“ „Нашата надежда“, „Нашата любов“, „Нашата молитва”, „Гордост и смирение“, „Смисълът на страданията“, „Вражда и помирение“, „Забравеното лекарство“, „Живот след живота“, „Оптинските старци“, „Православие и икуменизъм“. Талантът и дълбочината на мисълта у отец Серафим, тънкото му чувство за духовния живот на човека според мен са възхитителни. Той е последната велика фигура, която българското православно християнство е дало на света. И като си помисли човек — всички тези, а и други книги са написани докато е утешавал и наставлявал безброй хора, докато се е борил с телесните си немощи, особено в последните години.

Архимандрит Серафим е не само богослов, той е най-големият ни християнски поет от втората половина на XX век. Този дял от неговото творчество е малко познат. В православните издания са отпечатвани някои негови стихотворения, в светските — нито едно. Сега една част от стиховете му излизат в този сборник, богатство, което най-сетне вижда бял свят. Това е началото, убеден съм, че ще има и следващи издания. Стихотворенията му, както всичко създадено от него, ще се превърнат в част от самия живот на вярващите, в храна на техния стремеж към Бога. Възможността да напиша този предговор е за мен голяма привилегия, то се отнася и за младия ни християнски поет Калин Михайлов, извършил съставителството и редакцията.

Първото, което трябва да се каже за поезията на архимандрит Серафим — това са стихове на монах. Самата дума „монах“ отваря врата към един вътрешен свят, който ние, светските хора, познаваме слабо и по-скоро умозрително. Монасите, от друга страна, рядко правят този свой вътрешен свят общо достояние. Причините са много, те са изключително важни и не аз съм човекът, достоен да ги коментира. Главното е, че отец Серафим прекрачва тоя праг с убедителност и сила, доказващи усещането му за правота: Бог му е дал средства, за да осъществи едно дело, значи го е поискал от него.

По един парадоксален начин светският човек добива по-значителна увереност, че ще измине своя път във вярата, ако узнае с какви свои слабости се е борил и монахът. Напротив, усещането за непобедима святост, внушавано от друг човек, разколебава. Тогава светският човек решава, че е твърде немощен, твърде греховен и неспособен за борба. Тази недостижима святост го извисява и отчайва същевременно. В този смисъл поезията на отец Серафим е утеха и насърчение за нас, грешните. Защото такова вътрешно самобичуване, признание за греховност, споделяне на трудността да се бориш с примамките на дявола, искрен вик за помощ към Твореца досега не са познати в нашата литература. И пак казвам, парадоксално е, но това дава кураж. Щом на такъв човек му е било трудно, какво остава за нас. Не бива да се отчайваме. Надежда винаги ще има, ако си искрен в разкаянието си. Бог сигурно ще е милостив.

Разбира се, онова, което изглежда на монаха голямо отстъпление, за нас е обикновено малък грях: една нечиста мисъл, някое греховно пожелание. Ние въобще не предполагаме докъде е стигнало падението ни. Ала в духовния живот открай време е така — колкото по-дълго и успешно си вървял, колкото по-голям път си изминал, толкова повече се изостря вътрешната ти мяра за греха.

Не е възможно да разберем докрай действителната драма на лирическия герой от тия стихове, колкото и тя да ни изглежда близва. Една от основните разливи между него и всекиго от нас се крие вероятно в яснотата на духовното съзнание. Няма миг от собствения му живот, който да не се поставя под увеличителното стъкло на съвестта. А в нашия живот много грехове се свеждат до подсъзнателни усещания, те отминават между другото, като горчилка, появила се незнайно откъде.

Стиховете на отец Серафим са едно постоянно дирене на Божията помощ. Нямаме друга надежда. Ако кажем: „Господи, най-напред ще се справя с греховете си, та да бъда достоен за Теб и тогава ще Те потърся“, вече сме загинали. Може да изпитваш срам от Бога, но да скриеш нещо от окото Му е невъзможно; както и да победиш света, без да те у крепи десницата Му. Затова е по-добре навреме да викаме за помощ — въпреки своя срам, въпреки чувството си за окаяност. Да свалим маската на увереност и самочувствие и да коленичим.

С годините ще осъзнаваме в каква степен трябва да бъдем благодарни на отец Серафим за неговото себеразкъсване, за безграничната му искреност. Тази поезия ще дава вътрешна смелост на поколения православни християни. Един монах, открил себе си пред Бога, се поставя на съд и пред нас, недостойните! Това е подвиг, жертвен подвиг. Сякаш отец Серафим принизява нарочно в греховността своя лирически герой, за да изживеем едновременно с него малодушието си и неусетно, пак с него, да тръгнем към победа.

Далечна благородна завист те обзема, когато четеш как простият, тих и дълбок живот на манастира тече в това място на спасението. Кой не е мечтал, поне в отделни мигове, за такова съществуване? Но отец Серафим съзнателно отбягва друга тема, много тежка за всекиго от нас — живота в съвременния град. Безброй са стиховете за неземната красота на Божието творение, за природата в часовете на нейния велик покой. Градът отсъствува. От него идват, без съмнение, връхлитащи го спомени за изкушения и съблазни. Отец Серафим, обаче, не нарушава никога чистата фактура на своята поезия, изградена от гласа на дърветата и стоновете на душата, застанала пред Бога, не ни вкарва във вавилонското стълпотворение от сгради и пороци. Той не съди света, а себе си. И точно това ни кара да чувстваме още по-дълбоко величието на душата му, непостижима в своята искреност и стремеж към чистота.

Цикълът от детски стихотворения, както и басните, са прекрасни. Бисери, които сега откриваме. Необходимо е да излязат в отделни книжки, за да стигнат до истинските си читатели.

Архимандрит Серафим от години не е между нас, а християнската му поезия тепърва ще бъде опознавана от широките кръгове на вярващите. Тя е чист поток от строфи, може би просто едно много дълго стихотворение, което само земната смърт може да прекъсне. Мислите имат своята музика, чувствата — също. Но когато поезията се изразява по този начин, съучастник в делото е Светият Дух.

Благодарим ти за всички твои трудове, учителю във вярата!

Димитър Коруджиев


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.