Последна промяна:
2005-08-04 13:32

Василий Никифоров-Волгин

Детство

2. Преждеосвещена литургия

Подир дългото четене на часовете с коленопреклонните молитви, на клироса горчиво-горчиво запяха: „Во царствии Твоем помяни нас, Господи, егда приидеши во царствии Твоем...“
        Литургията с такова величествено и тайнствено име — преждеосвещена, — почваше не така, както всякога...
        Ярко сияе мартенското слънце на олтара и амвона. Според календара утре идва пролетта и аз, тихо като молитва, шепна радостно и на срички: про-лет! Приближих се до амвона. Отпуснах ръце в слънчевите лъчи и, наклонил глава на една страна, гледах, как по ръката ми бягаха слънчеви зайчета.
        Опитвах се да ги похлупя с шапката си, за да ги уловя, ала те не се даваха. Минаващият наблизо църковен страж ме цапна по ръката и рече: „Не си играй!“ Аз се насмотах и взех да се кръстя.
        След прочита на първата паремия се отвориха Царските двери. Всички паднаха на колене и лицата на богомолците се наклониха към самия под. В недоловимата тишина влезе свещеникът със запалена свещ и кадилница. Той осени кръстовидно със светия огън падналите на колене и каза:
        — Премудрость, прости! Свет Христов просвещает всех...
        До мен се приближи приятелят ми Витя и тихо ми прошепна:
        — Сега ще пее Коля... Слушай какво се казва пеене!
        Коля живее в нашия двор. Той е едва на девет години, а вече пее в хора.
        Всички го хвалят и ние, мъничките, може и да му завиждаме, ала се отнасяме към него с почит.
        И ето, излязоха на амвона три момчета, а сред тях — Коля. Всички те са в сини одежди със златни кръстове и тъй напомнят на тримата момци-мъченици, отиващи в огнената пещ да страдат за името Господне.
        В църквата стана тихо-тихо и само в олтара сребристата кадилница се люлееше в ръката на батюшката (отчето).
        Трите момчета запяха с чисти, кристално-гъвкави гласове:
        — Да исправится молитва моя... яко кадило пред Тобою... вонми гласу моления моего...
        Колиният глас, сякаш птица, се вдига все по-високо и по-високо и сякаш всеки миг ще падне, като топяща се висулка от високо, и ще се разбие на дребни кристалчета.
        Слушам го и мисля си: „Да можех и аз да стана певец! Ще ми турят същата гиздава дреха и ще ми дадат да пея... Ще изляза на средата в храма, батюшката ще ме кади и всички ще ме гледат и ще си думат: ‘Брей, тоя Вася! Брей, че юнак!” И на татко и мама ще им е приятно, че си имат такъв умен син...
        Те пеят, а батюшката звънка с кадилницата отначало пред престола, сетне пред жертвеника и от кадивния дим цялата църква е сякаш всред облаци.
        Витка, най-големия палавник от нашия двор — и той се умирил. Зяпнал с уста и гледа сините момчета и в косите му шава слънчев лъч. Обърнах внимание на това и му рекох:
        — Имаш си златна коса!
        А Витка не чу добре и отвърна:
        — Да, не ми е лош гласа, само дето е мъничко сипкав, иначе и аз бих пял!
        До нас се доближи една бабичка и каза:
        — Ей, немирници, по-тихо!
        На „Големия вход“ вместо обичайната „Херувимска песен“ пяха „Ныне силы небесныя с нами невидимо служат, се бо входит Царь славы, се Жертва тайная совершена дориносится“ (1).
        Тихо-тихо, в най-беззвучна тишина батюшката пренесе Светите Дарове от жертвеника върху престола и при това шествие всички бяха паднали на колене със сведени лица, дори и певците.
        А когато пренесоха Св. Дарове, те запяха красиво и трогателно: „Верою и любовию приступим, да причастницы жизни вечныя будем“. А щом затвориха Царските двери, придърпаха олтарната завеска само до половина — на нас пък с Витка това ни се стори твърде необичайно.
        Витка ми подшушна:
        — Иди кажи на пазача, че завеската заяде!...
        Послушах го и се приближих до пазача, който сваляше от свещника угарки.
        — Чичо Максиме, виж, завеската нещо...
        Пазачът ме изгледа изпод влахнатите си вежди и сърдито промърмори:
        — Теб забравили да питат! Така трябва...
        Щом свърши литургията Витка ме склони да отидем в горичката:
        — Там минзухарите са безчет! — подигна глас той.
        Горичката се намираше извън града, край реката. Тръгнахме в дъхавия, предпролетен вятър, по искрящите локви и позлатената от слънцето кал, като гръмогласно и нестройно пеехме едва отзвучалата в храма молитва: „Да исправится молитва моя“ и едва не се изпокарахме чий глас е по-хубав.
        А щом стигнахме горичката, която кънтеше по-особено, като напролет, нападнахме тихите сини пламъчета на минзухарите и незнайно защо се прегърнахме, взехме да се смеем и да крещим с цяло гърло... А какво крещяхме, за какво крещяхме — сами не знаехме.
        После се прибирахме към къщи с букетчета минзухари и мечтаехме, колко хубаво е да постъпим в църковния хор, да се облечем в синя одежда и да пеем: „Да исправится молитва моя“.

Бележки

1. Сега небесните сили с нас невидимо служат, ето — влиза Царят на славата (Христос), тайната жертва е принесена и се внася с благоговение.
       

Съдържание


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.