Последна промяна:
2005-08-04 14:00

В. Никифоров-Волгин

СТРАННИЦИ


Оттатък гората проблясваха мълнии. Мракът на идещата буря скри слънцето и тежко се забърза по знойната земя. Облаците се спускаха ниско, като хвърляха димни сенки по просторните поля. Развихряше се буря. Над широкия път се вдигаше прахоляк. Вятърът огъваше ракитите.
        По пътя, подпирайки се на брезови тояжки, вървяха сляп старец и момче-водач. И двамата носеха на гръб кърпени шарени торби от домашно платно. Бяха обути с цървули от лико, които сякаш непрекъснато нашепваха. На гърдите на дядото имаше меден осмоконечен кръст.
        Дядото е уморен, едва диша. Белите му невиждащи очи сълзят от праха. Бурята все повече приближава, а няма къде да се скрият… Наоколо само поле, небе и крайпътните ракити. Водачът лениво води дядото за ръка, със страх гледа тъмно-пурпурното небе и влачи напред дядото.
        — По-бързо, дядо! Преди да почне бурята трябва да стигнем до параклисчето на Розстан!
        — Бих искал по-бързо, внучето ми, ама не ми се подигат краката. Уморих се. Гърдите ме болят, дъхът не ми стига. Тегли ме към земята. Дали пък смъртта не е дошла при мен, странника, дето не знае накъде да хване?
        — От умората е, дядо! Скоро ще стигнем…
        — Води ме, води ме, щом е близо… Николае-угодниче! Покровителю на пътниците, вземи теглото ми странническо!
        Върху широкия път в мекия горещ прахоляк падат тежки дъждовни капки.
        Странниците преминаха ручея по хлъзгавото дървено мостче, обиколиха зеленото хълмче и стигнаха до параклисчето. То се намира до големия път. Вехто, паянтово, обгорено от слънцето. Вратата му на една панта се държи. Малкият купол с кръста се е килнал на една страна. Прозорчето му е заковано с посивяла от старост дъска.
        — Параклисчето съвсем е рухнало, дядо!
        — Остаряло си, приютниче… Скоро няма да я има килийката за странниците… — бъбри дядото и плаче без сълзи.
        — Да влезем, дядо, в параклисчето. Виж каква страшна буря!
        Дядото не мърда от мястото си. Подпира се с ръце на тоягата, поклаща глава, хлипа и казва:
        — Когато бях малък, внучето ми, с баба ми често идвахме в това параклисче. Икона на Спасителя има тук, чудотворна, и ние я украсявахме с цветя. Имаше целебен ручей, палав един такъв, звънък… Водата му студена-студена и чиста като сълза. Между камъните иконка бе вградена и до нея — почерпало от брезова кора… Тук дъбове растяха. Огромни. Вековни. Легнеш под купола им, а те шумят, шумят и те люшкат като в люлка!..
        Гласът на дядото трепери и се губи. Върху плешивата му глава падат дъждовни капки и струят като едри сълзи по жълтото му набръчкано лице.
        — Да… имаше вековни дъбове, а сега ги няма… дъбовете де. Няма го лековитото изворче. Скоро и параклисчето, Божията килийка, няма да я има.
        Той пипнешком се приближава към параклисчето и с треперещи ръце докосва черните му стени, и скланя върху тях насълзеното си лице. Плисна дъжд и зелената земя забарабани с шума на храстите, ракитите и тревите. Сини мълнии прекръстиха небето. Като тежки падащи листа мед затрещяха гръмотевиците. Дядото и водачът се скриха в тъмното параклисче, което миришеше на увехнали цветя, кипарис и прах. Седнаха на пода до иконата на Спасителя. Притиснаха се един до друг.
        — Страх ме е, дядо! Виж, как се святка!..
        — Не се страхувай, чедо, тук е Божия тишина. Спасителят с Божията Си ласка ни закриля. Тихо, внучето ми, тихо. Господ се гневи на земята. Свят, свят, Светий Боже… Озари стадото Си със светлината на благодатта на Твоето застъпничество, сподоби ни с неугасващ живот. Лицето на земята огрей с незалязваща светлина…
        — Млъкни, дядо, страх ме е!
        — Не бой се, тук цари Божия тишина…
        Дядото мълчи, гали главата на внука си и със затаен дъх се вслушва в нещо.
        — А?
        — Тихо, дядо! Никой не те вика!
        — Като че някой ме викна? … Така ясно ме повикаха: — Са-а-вва-тий!..
        Дядото почва бързо да се кръсти, навежда се към изплашения внук и шепне:
        — Смъртта ме вика… Поживях си, стига толкоз. На тебе, миличък, ще ти стане по-леко… Не се бой… Тъжно ми е на земята… Няма ги старите дъбове, няма го извора, рухва параклисчето, нас, старите, не ни слушат. Неуютно ми е на земята! Време ми е… да си ида при своите… Не плачи, чедо, не плачи, бездомниче, търпеливецо мой… Чуй! — дядото наостри уши — пак ме повикаха… Съвсем ясно. Викат ме.
        — Полежи, дядо. Ето така… Целият гориш като в огън… Недей да хрипкаш така, страх ме е!
        Дядото полегна до иконата и забълнува.
        — Идваш, старо… Ела, ела. Така се затъжих по теб. Слънчицето! Чучулигите пеят! А ръжта каква е висока… натежала… и цветчетата ù сини-сини… Дъбовете зашумяха. И водата, изворната, лековитата, заскача по камъчетата… А параклисчето е ново и блести ризата на Спасителя…
        Той се надигна, обгърна с очи тъмните, покрити с паяжина, ъгли на параклисчето и завика:
        — Господи! Прозрях!
        Внукът уплашено отскочи от него, застана до стената и се разтърси от конвулсивно ридание.
        Дядото полегна до иконата. Главата му се килна на една страна.
        — Чуй! Песен! Стара-престара, от дядовците напявана… — тихо се отронваха думите. Помълча и пак забълнува тревожно, трескаво:
        — Внучето ми! Повикай старците! Накъде бягат без да се обръщат?.. А… тичат да се скрият от бурята…Ще има страшна-престрашна буря!.. Бягайте по-бързо! Господи! Че какво е туй, дето става по Твоята земя? Виж ги Ти — Твоята килийка разрушават! Накажи кощунниците, накажи ги!.. Гледай, Твоето Милосърдие от параклисчето изнасят!.. Оставете Го на мира! Хванете ги!..
        За последен път викна дядото, грижливо оправи дрехите си, изпъна се, ставите му сухо изпукаха и той замлъкна.
        Момчето се скри зад тъмната икона и се страхуваше да погледне мъртвия си дядо. Стоеше, стиснало очи и потръпваше.
        Проблясваха мълнии и гръмотевиците разтърсваха изплашеното крайпътно параклисче.

Към главната страница | Съдържание
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.