Последна промяна:
2005-09-24 15:10

В. Лаврова

Елхата


     Оставаше само един ден до Бъдни вечер. Студът беше много силен, падна дебел сняг. По улиците цареше голямо оживление: на площадите селяни с каруци предлагаха птици и други продукти за празничната трапеза, навсякъде изникваха сергии с различни стоки. Жени със самодоволно загрижени лица сновяха напред-назад: по това време те бяха заети с куп приятни задължения и приготовления за празника. На децата не им се седеше у дома. Те или говореха оживено с възрастните, очаквайки да им купят нова премяна за празника и подаръци за елхата, или просто зяпаха по витрините. Ето там цяла тълпа е наобиколила каруца с елхи. Старият продавач весело потупва ръкавиците си една в друга и потропва с валенките1, като едва успява да отваря и затваря голямата си овехтяла кесия с пари — така бързо се разпродава стоката му.
      В тази забързана тълпа боязливо, със ситни крачки се промъкваше малка просякиня. С прегърбената си фигурка тя по-скоро приличаше на старица. Момиченцето беше облечено в някакви парцали, изпод които поглеждаше тъжно личице.
      Това беше сирачето Наташа, изпратено да събира милостиня.
      Миналата седмица майката на Наташа умря в болницата и момиченцето остана кръгло сираче. Майка ù, шивачка на бельо, рано загуби мъжа си, който не ù остави никакви средства за препитание. Тя нае малка стаичка на три километра от града и там по цели дни прекарваше над работата, която вземаше от един магазин за вкъщи, за да не оставя дъщеричката си сама. Но за тази работа плащаха твърде малко и бедната жена страшно се уморяваше, често ù се налагаше да не си дояжда и да не си доспива. Най-накрая тя не издържа и започна да боледува: от време на време по лицето ù се появяваха червени петна и гърдите ù се разкъсваха от задушаваща кашлица. Наташа беше съвсем малка и не разбираше каква беда я дебне. Момиченцето дълго не забелязваше, че майка ù е болна. И това не е чудно, защото тя, както и преди, беше ласкава и спокойна в присъствието на дъщеря си, както и преди я учеше на молитви, водеше я на разходка, когато времето беше хубаво, а вечер ù разказваше интересни приказки.
      Хубаво си живееше малката Наташа със своята грижовна любеща майка. Когато момиченцето заспиваше, майката набожно го прекръстваше, внимателно го целуваше по главата и отново сядаше да работи, а след това и самата тя заспиваше с тежкия сън на труженица. Понякога се мяташе на леглото, когато ù ставаше по-зле, и тихо плачеше, като съзнаваше, че не ù остава да живее дълго и малката ù дъщеричка скоро ще осиротее.
      Веднъж, като се събуди през нощта, Наташа видя, че майка ù е закрила лицето си с ръце и тихо потрепва, а ръкоделието ù беше паднало на пода.
      — Мамо, плачеш ли? – извика малката и, като скочи от леглото, се хвърли на шията ù. – Мамо, болна ли си? Какво ти е?..
      Момиченцето целуваше майка си и самото то се разплака.
      — Не, миличка, нищо ми няма. Просто очите ми се умориха от работата и исках да си почина, Не се страхувай, не съм плакала. Бог е милостив… – побърза майката да утеши детето.
      Тя занесе Наташа на леглото и легна до нея.
      — Не, мамо, ти си болна – през сълзи каза малката. – Станала си такава слабичка и плачеш.
      — Не съм болна, детето ми – успокои я майката, като я целуваше, – само съм уморена. Ето, утре ще завърша работата и тогава ще си почина. Скоро ще дойде Рождество и пак ще ти купя елхичка, само че по-малка от миналата година…
      — Дори да е съвсем малка, нищо – каза момичето вече по-спокойно. – Само ми купи, мамичко, фенерчетата, помниш ли ги, дето видяхме с тебе? Ти каза, че не са скъпи.
      Наташа малко по малко се развесели, майка ù също се оживи при това весело детско бърборене.
      — Пак ще окачим ябълки и курабийки с картинки – продължи тя. – Ще ти купя азбука: нали вече си голяма, караш осмата година, време е да започнеш да се учиш.
      Още дълго продължи тихият разговор в бедната стаичка на тавана. Най-накрая момичето спокойно заспа, присъни му се елха с фенерчета, а пред иконата дълго и горещо се молеше болната майка.
      На следващия ден работата беше завършена и предадена. Но този ден се оказа съдбоносен за майката на Наташа. Наложи се бедната жена да мине през реката и вятърът така силно я надуха, че привечер тя легна на легло и повече не стана. Болната изпрати Наташа да доведе старата Игнатиевна – тяхна съседка, която преживяваше от милостиня, и когато тя дойде, помоли да я откара в болница. Преди да замине шивачката на бельо даде на Игнатиевна всичките си спестявания и ù заръча да се грижи за дъщеричката.
      Старицата охотно се съгласи. “Като умре майката, ще пратя момичето да събира милостиня” – мислеше си тя.
      Болната се надяваше, че ще поживее още малко и ще успее да настани дъщеичката си в някой приют. Но не стана така. След две седмици Наташа осиротя.
      Докато майката на Наташа беше в болницата, Игнатиевна се премести в тяхната стая, където беше по-просторно и по-светло, отколкото в нейното тъмно килерче. Тя или лежеше на леглото, или отиваше да събира милостиня, като оставяше момичето само. Винаги сурова и мълчалива, тя почти не обръщаше внимание на Наташа, говореше с нея рядко и непривично грубо за момичето: “Яж, Наташка!” или “Що не спиш?!” Наташа много искаше да знае, какво става с майка ù, но не се решаваше да попита “чуждата баба”, както тя мислено наричаше своята нова настойница. Майка ù много ù липсваше и тя често си поплакваше, когато оставаше сама в стаята, но пред Игнатиевна се страхуваше да плаче и с часове седеше притихнала в ъгъла. Все си припомняше майка си — винаги ласкава, спомняше си нейните весели приказки, миналогодишната елха… “ Нима мама няма да се върне за празника? — мислеше си тя. — А какво ще стане с елхата? Кой ще я купи? Чуждата баба?… Не, страхувам се дори да я помоля, отгоре на всичко ще ме нахока — такава е сърдита… А ако мама скоро се оправи, тогава ще има елха с фенерчета”.
      Но майката на Наташа умря и Игнатиевна реши да “намери на момичето работа”.
      Старицата съблече топлата рокличка на Наташа, скри зимната шапка, която тя носеше, докато майка ù беше жива, и я преоблече в дрипи. “Щом искаш да ядеш хляб, трябва да си свалиш премените — каза старицата. — Ако отидеш така издокарана, никой няма да ти даде нито стотинка, тогава ще има да гладуваш”.
      И “чуждата баба” поведе Наташа да събира милостиня. Тя накара момичето с жалостив напевен глас да проси “заради Христа” от тези, които бяха облечени по-добре. На Наташа ù беше студено, изпитваше необясним страх и повечето време се притискаше до старицата. Много от минувачите гледаха момиченцето съчувствено и му даваха дребни монети, но някои му подвикваха и го гонеха от себе си. Така двете прекараха целия ден на улицата и вечерта се върнаха у дома уморени и гладни.
      На другата сутрин Игнатиевна прати Наташка да проси.
      — Нали знаеш пътя? — попита старицата. — Като тръгнеш оттук, ще вървиш все направо, само два пъти трябва да свиеш. Застани, дето бяхме вчера, не зяпай насам-натам и не се завирай в очите на полицаите, че ще те приберат.
      Когато застана сама на улицата, на Наташа ù се стори още по-страшно. Тя дълго не се решаваше да проси, все търсеше с поглед някой по-богато облечен и по-добър човек, но такива, както ù се струваше, бяха много малко. Дори и пред тях Наташа само мълчаливо протягаше ръка и свеждаше очи. Върна се у дома, когато вече беше съвсем тъмно. Игнатиевна седеше до прозореца, пиеше чай и ядеше черен хляб. Откакто влезе, момичето не сваляше поглед от изпускащия пара чайник. “Ще се постопля” – мислеше то, като с мъка развързваше скъсаната забрадка с премръзналите си ръчички.
      — Е, давай тук парите! – каза старицата, щом Наташа се приближи до прозореца, чийто перваз им служеше като маса.
      Момичето ù подаде седем копейки.
      — Къде са другите пари? Да не си ги похарчила за бонбони? – попита с груб глас Игнатиевна и започна да претърсва Наташа.
      Момичето я гледаше учудено, без да разбира нищо.
      — Ама къде си дянала парите? — разпитваше я старицата.
      — Няма повече — плахо промълви най-накрая детето.
      — Щом няма, няма и чай за теб. Отивай да спиш, мързелано!
      Наташа тихичко заплака и неохотно повлече крачетата си към сиромашката постеля.
      Минаха още три дни. През тях на момичето повече му провървя и вече не се наложи да си ляга без чай.

* * *

      И ето – нейната нещастна фигурка отново се появи на един от градските площади, промъквайки се към обичайното място в предпразничния ден. Наташа спря срещу продавача на елхи и тъжно гледаше как стоката му бързо намалява.
      — Ей, дрипло, дръпни се настрана! – прозвуча над самото ù ухо и някакъв младеж мина покрай нея с грамадна елха в ръце. Отзад червендалест малчуган, хванал за ръка красиво облечена дама, ту весело подскачаше, ту се пързаляше върху токовете на обувките си, държейки се за гъстите клони на красивото дърво.
      — Да-а-айте на сирачето за хляб! – жално проточи Наташа.
      Но никой не погледна малката просякиня. Всички бяха заети, бързаха – нали всички си имаха предпразнични грижи!
      Още от сутринта Наташа я болеше глава, а сега болката постепенно се усили и я обхвана страшна треска. Момиченцето непрекъснато допираше студените си ръчички до разгорещеното чело – това донякъде облекчаваше болката му.
      “Дали да не отида при мамината господарка?” — помисли си Наташа — Може би тя ще ме почерпи с топло кафе и гевречета”.
      Миналата година тя беше с майка си на гости при жената на търговеца, от която шивачката на бельо вземаше работа. Отидоха да я поздравят по случай празника. Но как да я намери сега? Бедното дете помнеше само, че голямата ù къща се намираше до моста и в нея имаше хлебарница.
      Наташа се облегна на стената и унило загледа минувачите. Тя съвсем забрави, че е изпратена да проси. Цялата гореше от треска, главата ù сякаш не работеше, мислите ù започнаха да се объркват. В това време край нея мина някаква жена, която возеше върху малка шейничка елха с ангелчета. “Ех, да имах и аз такава!” — проблесна в главата на Наташа и тя отново се унесе.
      Някой блъсна малката просякиня и пак я извади от унеса. “Вече е късно” — мина ù през ума и тя тръгна към вкъщи. Скоро светлинките в прозорците започнаха да се мяркат все по-рядко, оредяха и минувачите. На Наташа ù се струваше, че не върви, а бързо плава и наистина крачетата ù отначало се движеха доста леко.
      “Ами аз почти никакви пари не съм събрала – с ужас си спомни момичето. – Бабата пак ще се ядоса, а може и да ме набие. Ох, дано да си легна по-скоро, че много ми е студено!”
      И Наташа ускори крачките си.
      — Ей, момиче, спри, къде си се забързала? – хвана я за рамото един полицай.
      Наташа се спря и го погледна с широко отворени очи.
      — Накъде тичаш? Къде си се понесла! – повтори въпроса той.
      — Вкъщи, при баба – едва сега Наташа съобрази какво я питат.
      — Вкъщи ли? Да-да… Сигурно си премръзнала? Виж, как се тресеш. Е, бягай, бягай! – добави със снизходително важен тон пазителят на реда, като се върна на средата на улицата.
      До вкъщи на Наташа ù оставаше около километър, но силите започнаха да я напускат и тя, като измина още малко от пътя, спря. После с мъка направи няколко крачки и изведнъж падна – загуби съзнание.
      През това време от селото, в което живееше Наташа, със стара шейна се връщаше в града един собственик на месарски магазин.
      — Господине – каза коларят, – май че някакъв вързоп лежи на пътя.
      — Спри! – отговори търговецът. – Дръж коня, ще сляза да видя да не би да е човек.
      Той се наведе над момичето и, като го побутна с ръка, рече:
      — Ама това наистина е момиченце … бедно просякинче… Ай, че беда!
      — Сигурно е замръзнало – реши коларят, като скачаше от капрата. – Какво ще правим сега?
      — Съвсем е топла, май диша – търговецът бързо вдигна момичето на ръце. Той се качи на шейната с неочаквания товар и заповяда: “Карай бързо към участъка, гони, гони кончето да тича по-бързо! Може би там на топло ще се съвземе. Какво има да се чудим?”
      — Хайде, бързай, Кудлашка, доброто ми конче!… – и коларят започна да шиба своята кранта.
      Наташа се озова под кожуха на месаря, който я притискаше до себе си, като се стараеше да я стопли. Шейната се носеше бързо и само след няколко минути спря пред един от участъците…
      Когато я пренесоха в приемната стая, Наташа дойде на себе си, но съвсем не можеше да разбере какво става. Някакъв мъж с очила я държеше за ръката и щом тя си отвори очите, непознатият се наведе над нея и я попита:
      — Как се казваш?
      — Наташа – тихо отговори дребосъчето.
      — Е, какво – по-добре ли ти стана? Какво те боли?
      — Главата – каза момичето.
      — Къде живееш? – попита докторът, като отново се наведе над лицето ù.
      Отговор не последва. Болната пак затвори очи и заговори нещо несвързано.
      Откараха Наташа в болница. Цяла нощ бедното дете се мяташе на леглото и бълнуваше: ту викаше майка си и хващаше ръката на болногледачката, опитваше се да я накара да седне на леглото и я наричаше мамо, ту започваше да плаче, че е загубила всички копейки и “чуждата баба” ще се ядоса, опипваше с ръце одеалото и търсеше „загубените” пари. Само от време на време, като идваше за миг на себе си, тя тихо молеше: “водичка”, учудено оглеждаше непознатата обстановка и отново изпадаше в унес. На сутринта се успокои. Късното зимно слънце вече ярко осветяваше просторната стая. Когато Наташа се събуди, всичките ù малки обитатели отдавна бяха будни.
      Главата почти не я болеше, само в устата ù беше някак сухо и страшно ù се искаше да пие.
      Момичето с удоволствие огледа непознатото помещение: тук беше чисто и уютно, имаше два реда легла със сиви одеала, с чисти калъфки на възглавниците, добре измитият под направо блестеше, до всяко креватче имаше малко шкафче с полички. Надлъж из стаята, по мека пътечка ходеше един малчуган, като се стараеше да прави колкото може по-големи крачки, и си броеше шепнешком: едно, две, три… Той се радваше, че след дългото лежане най-накрая са му разрешили да става и сега се наслаждаваше на движението. От останалите другарчета на Наташа по нещастие някои лежаха, други седяха, вече облечени в тъмни халати и черни пантофки.
      Като забеляза, че малката вече не спи, болногледачката дойде при нея и ù поднесе мляко в голямо канче.
      — Ето, че и нашата Наташка се събуди, – с усмивка каза тя.
      Наташа дълго и жадно пи. След като я напои с мляко, болногледачката закопча бархетната ù нощничка и оправи одеялото. После надникна през вратата в съседната стая и каза:
      — Госпожице! Новото момиче се събуди.
      Оттам излезе слаба жена в бял халат и, като се приближи към Наташиното легло, помогна ù да се привдигне, за да си изпие сиропа.
      — А сега легни, мъничката ми – ласкаво каза тя, като погали болното дете по главата.
      — Дуня, наглеждайте момичето да не говори много и да не става – обърна се медицинската сестра към болногледачката, преди да си отиде в стаята.
      На обяд при болните влезе един много дебел доктор.
      — Здравейте, дечица! – каза той и тръгна направо към Наташа.
      — Е, браво на теб! – продължи весело дебелият чичко, като преслуша момичето. – Така ако караш, скоро ще те изпишем – добави той, като потупа Наташа по рамото и тръгна към следващото легло.
      С влизането на доктора всички малчугани се оживиха и започнаха да го обсипват с въпроси. Той беше техен любимец. Като се опитваше ласкаво да ги отпрати от себе си, докторът бързичко излезе от стаята.
      — Утре ще дойда да ви поздравя за празника – извика той вече от вратата.
      След като той излезе, още дълго продължи веселото детско бърборене, под чиито звуци Наташа заспа здрав сън. Малкото сираче отдавна не бе спало така сладко.
      Сънят върна силите на момичето и надвечер то се чувстваше много бодро, само леко му се виеше свят. Наташа с удоволствие изяде вкусния крем от нишесте с плодове, който ù донесоха за вечеря и като полежа малко, започна пак да дреме. Преди да успее да заспи, тя обаче забеляза, че в стаята влезе сестрата, събра децата и ги нареди по двойки, като се канеше някъде да ги води.
      — Елхата…
      — Сигурно вече са запалили свещичките…
      — Отиваме на коледно тържество… – долитаха до нея тихи гласове.
      Наташа се надигна в леглото и с учудване погледна децата.
      “Ех, да можех и аз да отида на коледно тържество с елха!” – помисли си тя, когато нейните нови приятели се скриха зад вратата.
      В това време до леглото ù се приближи с бързи крачки болногледачката.
      — Ставай, Наташка, докторът разреши и ти да отидеш на тържеството при елхата, само че за малко – каза тя.
      — Каква елха?! – чак подскочи от радост момиченцето.
      — Ами нашата, тук в болницата – отговори Дуня и започна бързичко да го облича.
      Наташа щастливо прегръщаше и целуваше болногледачката, подканвайки я да бърза. Тя все още не можеше да повярва, че е дочакала такава радост. Най-сетне, подкрепяна от Дуня, тя влезе в залата, където по средата стоеше голяма, богато украсена елха, а около нея тичаха децата.
      Наташа възторжено извика и дълго не можеше да откъсне очи от красивата елха. “Чуждата баба” и всички несгоди през последните дни бяха забравени…

      Наташа престоя в болницата една седмица и напълно оздравя от простудата. Добрият търговец, който я спаси от замръзване, се погрижи за нея и я настани в приют за сираци, на който сам беше попечител.
      Какво очаква занапред това сираче не знаем. Но засега то е щастливо.

Бележки

   1. Валенки – (рус.) зимни плъстени ботуши – бел. прев.


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.