Последна промяна:
2005-08-05 13:13

Бележки към събраните съчинения на Т. Г. Влайков


Отделна книга с литературни произведения на Т. Г. Влайков се явява за първи път през 1897 година, т. е. петнадесет години след като е печатал първите си произведения в периодичния печат. Книгата е озаглавена: «Т. Г. Влайков (Веселин) — Разкази и повести. Книга първа. София. Печатница Вълков, 1897». В чея влизат: Златко, За дядовата Славчова унука, Среща, Мечти и действителност, Учител Миленков, Кметове. «Смятах тогава — пише Влайков двадесет и осем години по-късно, в предговора към първия том на своите Съчинения — да продължа издаването на книжовните си трудове — написани по-рано, и ония, що имах пред вид да напиша — в няколко такива книги. Ала увлечен, по силата на обществени условия и по веление на граждански дълг, в дейност на друго поле в политическа и публицистична дейност — като прекъснах дотогавашните си литературни занятия, аз изоставих и издаването на своите разкази и повести. Решен сега да се повърна към изоставената от години литературна работа, аз отново поемам и грижата да събера и издам своите съчинения — както ония, що са писани и печатани в известна списания през минали години, така и тия, които сега работя и които още тъкмя да напиша.»

Новото издание на Влайковите съчинения, започнато през 1925 и завършено през 1931, е в шест тома, от които три (1, 2, 3) с художествени произведения, един (4), под заглавие «Повече светлина!» — статии върху обществено-просветни въпроси, един (5) — статии и бележки по политическия животу нас, и един (6)—по кооперативното дело и земеделския въпрос.

По-късно, през 1941—1943 год., излязоха под редакцията на Георги Константинов четири тома, Избрани съчинения на Т. Г. Влайков, а през 1949, пак под редакцията на Георги Константинов, Избрани съчинения п един том, издание на «Български писател».

Шестте тома от 1925—1931 Влайков не само събра и подреди сам, но и сам ги издаде. Това именно издание послужи за основа и на сега предприетото издание (в осем тома) на литературните произведения на Влайков.

Т Г. Влайков говореше и пишеше на своя роден пирдопски говор, дял от средногорското наречие, което Влайков нарича «среднобългарски говор», а Константин Иречек определя като «най-чисто българско наречие». Пирдопският говор спада към източнобългарските говори, но се отличава с подчертана твърдост на гласните, с падежни форми, с употреба в множественото число на някои имена и причастия с окончание е вместо и, с по-рядко якане, например: вечера, а не вечеря, нема вместо няма; мола вместо моля, миела вместо мисля; бех, беха вместо бях, бяха. Срещу туй Влайков говореше и пишеше нящо, сящам се също характерно за средногорските говори. (Подробности по този въпрос читателят може да намери у И. Заимов, Бележки за езика на Т. Г. Влайков и пирдопския говор, сп. «Български език», 1954 г., кн. I; Проф. д-р Ст. Младенов, Бележки за българската реч у Т. Г. Влайков, в «Сборник Тодор Г. Влайков», 1935 г., и у Ст. п. Василев, Езикови ценности в белетристиката на Т. Г. Влайков, в книгата Българският писател и родната реч, 1933 г.

За да могат художествените му произведения да звучат така, както са звучали в душата му, с характерния пирдопски гласеж, Тодор Влайков изостави някогашния официален правопис, изработен от проф. Милетич и узаконен от правителството на Демократическия сговор, и възприе фонетичнияправопис, изработен от Историко-филологическия клон на БАН, където и той членуваше, като запази само крайните ерове. Това много улесни и нашата работа при подготовката на предприетото сега издание на Влайковите съчинения. За основа на изданието ние вземаме именно последните преработки на автора за изданието от 1925—1931.

Тук трябва да изтъкнем, че десетина години преди да предприеме изданието на своите съчинения, Тодор Влайков е бил вече с отслабнало зрение. След една сполучлива операция през 1917 година във Виена при прочутия лекар Фукс зрението му малко се пооправило, но през 1921 година започва силен възпалителен процес, вследствие на който с едното око Влайков съвсем ослепява, а с другото само усеща светлината. Това е наложило той да прибегне до чужда помощ при творческата си работа. Новите произведения, които замислил и създал след дългото си отсъствие от литературата, както и сериозните преработки на повечето от първите си повести и разкази, той написал с ръката на своята предана дъщеря Радка Илева Влайкова, която отсега нататък, т. е. от началото на двадесеттях години, до края на живота на Влайков, в продължение на две десетилетия е негов незаменим сътрудник. «Всичките ми стари неща са преработени, а новите са написани с нейното грижливо и много ценно сътрудничество» — пише Влайков в завещанието си от 2 декември 1937 година.

С е д я н к а, този разказ е печатан най-напред през 1885 година в сп. «Народен учител» (год. III, кн. 7 и 8) с постоянния псевдоним на Влайков — Веселин. Това е първият печатан разказ на Влайков. Преди него, в сп. «Марица», год. VI, 1883, бр. 522,и в сп. «Здравец», год. II, 1884, бр. З, Влайков е публикувал стихотворения. В «Съчинения:», том първи, 1925 год. разказът «Седянка», както пише Влайков, «е коренно преработен — може да се каже дори, че изново бе написан.» Творческата история на разказа е разказана от Влаиков в «Завои», стр 8—10, а на преработката, пак в «Завои» (стр 98—101), той допълня, разширява, променя разказа. Една от главните промени е в края: при първата публикация се намисат турци, които отвличат изгората на овчаря. «Такъв завършек може тогава да е имал смисъл и оправдание — обяснява авторът. — Сега той изглежда като нящо неестествено и неправдоподобно, като нящо нарочно стъкмено. Днес при една седянка, която ще трябва да се завърши с особено приключение, най приляга героят на разказа да открадне своята изгора».

Но след като повече от двадесет години не бил писал художествена проза, Влаиков изпитвал обяснима несигурност в силите си «Похватите и средствата, с които си е послужил при написването на тоя преработен труд и които са почти еднакви с ония на първите му повествования, не са ли вече остарели, не са ли те чужди за новото време» Сам той, авторът, харесвал новият разказ, ала «авторът често пъти може да се лъже в преценката на своя труд» И за да провери дали наистина не се лъже, Влаиков преписал разказа на пишеща машина и без да го подписва, дал го на Минко Генов, член от редакцията на «Демократически преглед». «Главният редактор на «Демократически преглед» — пише за този случай в един свой спомен Минко Генов — рядко допущаше слаби разкази в списанието. Предпочиташе да остане някоя книжка без разказ, но какво да е не печаташе. Той обаче имаше и едно рядко качество, с каквото малцина редактори могат да се похвалят Търпеливо прочиташе всеки труд, който се получаваше в редакцията, а там, гдето се колебаеше, прочиташе го втори път, съветваше се с другиго, а понякога изоставяше произведението за известно време и след това пак го прочиташе . Аз знаех това негово отношение към сътрудниците и затова прочетох разказа с голямо внимание. Прочетох го втори път и си взех бележка за «доклад». Интересен по композиция и изпълнен художествено, разказът ми се видя сякаш подражание на някогашните иди-листически разкази и повести от Веселин Имаше тук-тамеслаби места, но най-важно, завършваше някак тривиално, Главно поради водевилния си завършек разказът губеше доста въпреки високата си художествена стойност в цялото. Срещнах г. Влайков и му изложих подробно впечатлението си. Изложих го искрено, както трябва да се говори пред добросъвестен човек и редактор като него

— Смяташ ли, че може да се помести.

— Работата е хубава и може да се помести — отговорих, — но мисля, че краят на разказа трябва да се преработи.

И той обеща да повика автора да преработи «Седянка» по упътвания, които ще му даде.

След десетина дни аз наново четох разказа, тук-там пре работен, а краят значително изменен. Втори път поисках да узная името на автора, но редакционната тайна и тоя път не бе открита. Г-н Влайков повтори пак, че това е млад човек от провинцията, който не иска още да излиза с името си.

Един ден влязох в печатницата да коригирам отдела «Културен преглед», който водех. Факторът свързваше списанието на страници (1923, кн. 7—8). Голяма беше изненадата ми, когато видях «Седянка», наредена с познатия псевдоним Веселин... Почувствувах смущение и мъка, че без да знам кого преценявам, а в желанието си да бъда добросъвестен, казах всичко, което сметнах за потребно да из тъкна при критиката си за работата на един «непознат пи сател от провинцията».

Срещнах наскоро г Влайков и се чудех как да заговоря от смущение. Започнах направо Той не даде и да се изкажа

— Умишлено постъпих така. Ако бях ти казал кой е авторът, ти нямаше да бъдеш така обективен. . .» (Изпълнено обещание Неотдавнашен спомен. Сборник Тодор Г. Влайков — литературно и обществено дело, 1865—1885—1935, София, 1935, стр. 162—163).

Златко, печатан най-напред под заглавие «Разказ на една бабичка» в «Периодическо списание», 1885, кн 17 В «Разкази и повести» от 1897 — «Златко» (Разказ на една бабичка) В изданието от 1925 чувствително поправен, особено в първата половина. Поправките са изключително езикови и стилни. Внесени са повече детайли в пейзажа, освежен и по-пластичен е слогът. Творческата история на разказа — вж. «Завои», стр. 10—12.

Дядовата Славчова унука, печатана е най-напред в «Периодическо списание», 1889 година. И там, и в «Разкази и повести» повестта е озаглавена «За дядовата Славчова унука». Посветена е в знак на благодарност на брата на писателя Алипий Г. Влайков. Нейната творческа история Влайков е разказал подробно в «Завои» (стр. 23 и нат.). Повестта е писана в Москва «почти на един дъх и при едно повдигнато настроение» (стр. 27). Тя е най-известното произведение на Т. Г. Влайков. В изданието от 1925 година и тя е доста поправена и допълнена, като са прибавени и две нови глави — VII и XVI. И тук поправките и добавките освежават, разнообразяват разказа, правят го по-съдържателен (особено сцената в кръчмата), по-пластичен, по-спокоен, по-омекотен и по-дълбоко обоснован. Получил се е съвсем нов разказ. Поправките са много и заслужават специално проучване. И най-беглото сравнение ни убеждава, че те значително са подобрили повестта. Сами по себе си тия поправки са указание и за засилена творческа мощ на автора.

Стрина Венковица и снаха ù се явява за първи път в изданието от 1925 година. Повестта е нов труд. Първите ù наброски Влайков направил едновременно с първите наброски и на «Житието на една майка», още през 1916—1917. Отдавна у него «незабелязано се зародили две идеи за по-големички повествования. И двете са свързани с живо запечатани у него наблюдения из живота на родното му семейство и на близки роднини. Полека-лека тия изпърво смътно зародени идеи отпосле се очертават като ясно набе-лежени теми за самостойни повести» («Завои», стр. 101).

Към първия том на Съчиненията си от 1925 година Влайков публикува и малък речник на «народни думи, малко известни днес в книжовния ни език, а така също и местни речи из пирдопския говор». Макар в нашия план да влиза и задачата да дадем към последния том по-пълен речиик предимно на чужди думи, употребени в произведенията на Влайков, за улеснение на читателите прилагаме тук и речника, изработен от автора:

агъл — кошара със сламен покрив наоколо, дето зимуват овце.
артък — вече, най-после артък — излишно, повече, отколкото трябва.
ахчак — есенно мляко, варено и бъркано дълго време, дорде се сгъсти, и насипано после в каче; зиме служи за хубав катък.
ачмалия аба — аба, на която ръкавете са прорязани на раменете, та могат те да се не обличат, ами да се провисват отзад.
бешлик — стара турска сребърна монета за пет гроша.
биля
, биле — дори.
бисер
— червени корали, които, нанизани на върви, момите завръзваха на шията си или върху нагръдките си.
бонджур
— женска горна дреха, с талия, дълга до кръста, подплатена с кожи или неподплатена, която замести салтамарката.
буерия
— ниска ограда с дъски или с пармаклъци (пречки), с която се прегражда към двора отвод, чардак или стълба.
бял мъж
— един вид каша от небито прясно сирене, дълго време варено с малко брашно.
гиджелик
— женско елече, открито отпред, което се закопчава само под гърдите.
грулка
— зелен, недозрял плод от търносливка.
грухвам (да грухна)
— отслабвам, изнемощявам отстарост, от болнавост, от умора.
гугувица — Боговица, великденски кравай с червено яйце в средата, който се разчупва, като се прибере челедта от черкова след първо възкресение.
даначе
— голямо теле, което не бозае вече.
дизгине (на крака)
— подвезки, много често копринени, които ергенете си връзваха под коленете върху чеширете.
домишляр, домишлярка
— който добре обмислюва нящо, който много се сяща.
екна — запитвам, дрънкам някого за нящо.
екран
— връстник.
ено
— защото.
еранка
— дружка, връстница.
забитин
— представител на турската власт в големи села, нящо като старши стражар.
завасвам — наваксувам.
залюдно
— като за пред хора.
зебилен
— оскъден, немотен, сиромах.
измичен
— тънък, та висок.
иолма
— вълна от щавени кожи — скубана, а не стригана.
кабзамалин
— бирник, събирач на данъци в турско време.
кабил не е
— не е възможно, не може да бъде.
каил, ставам каил — пристаям, съгласявам се.
калаузин
— който придружава някого на път да го пази или да му помага.
калъп вълна — една фатка извлачена вълна, приготвена за предене на чекрък (не за хурка).
касавет — грижа.
катилясвам
— капвам, премалявам.
киорка
— лоша съдба, сляп случай.
колчаклия (от колчак)
— продълговата, в средата заоблена ивица от плат, обшита с гайтан, която се поставя върху лакътя на аба или върху коляното на чешире;
колчаклие чешире — чешире с колчаци.
коритана
— момиче, което има по-голяма сестра да се момува, което е още под корито.
коткам
— залисвам, прививам, нагаждам.
къща (в къщи)
— така се казва широката средна стая в къщата, дето е огнището, дето са водника и хамбарете, дето се готви и меси; в къщи около огнището се сбира цялото домочадие.
кюскам — отблъсквам, оттласквам.
лизвам пътя — вземам пътя, грабвам пътя, тръгвам бързо.
менгуше
— обеци.
мукаят, ставам мукаят — сящам се, погрижвам се да се свърши нящо навреме.
мукаятлия
— който всичко навреме извръшва.
мюхлюзин — банкрут, пропаднал, търговец.
напокон , напоконшен — после, послешен.
обгурвам се
— научавам се на нящо, свикнувам, алъщисвам.
обрешвам нящо
— сполита ме, намира ме нящо.
одаята
— така се наричаше при взаимноучилищната система оная класна стая, в която влизаха учениците, след като свършат таблиците и се научат во взаимното училище на четмо и писмо; учението в одаята бе нящо като класно учение.
отвод — открита част от къщата, преградена с буерия, в която се влиза от стълбата и оттам се отива в пруста и в другите стаи; на отвода лете жените работят и челедта се храни.
палур, палурче
— плоска, оловен съд за ракия с тясна дупчица, из която по малко се църка.
пезул
— по-издигнатичко място пред стълбата, пред къщата или пред огнището, направено от пръст и измазано от глина.
пешаци
— царевични масуре или кочане, които са изпадале от сплитовете, които не са на сплитове.
пиринка
— тънка цветна кърпа за забрадка, с венци и гълъбчета по нея.
поганчарче
— малко овчарче, овчарски чирак, който подгонва овцете, кога ги доят, и откарва с магарето в тулуме издоеното мляко в село, а оттам преноси храна за овчарете и трици за овцете.
подявка
— по-малка мома в къщи.
посилен
— който се е посилил, който е вдигнал глава и не иска да се подчинява никому.
постот
— част от нива, която редица жътварки започват да жънат на един път.
пофат
— умение да се свърши нящо, сръчност.
пофатен
— който обича, който умее нящо добре да свърши.
рабушчия — бирник, който събира данъците; това название е останало от времето, кога данъците са се рязале на рабуши.
радя (ради)
— залягвам, настаям за нящо, грижа се.
рустова дреха
— нова, необличана още дреха.
рушкам (нарушкам) огън
— накладвам буен огън, турям много дърва на огъня.
сайганлък (от сайдисвам)
— почит, правене икрам някому. сайганджия — почитлив. сапикас (от сапикасвам се) — срам, срамуване, свян.
сгрешавам трици — забърквам трици с вода и сол.
скъпата боя
— тъмносиня боя (на дреха), която не излиза от пране.
сложен
— покорен, тих, кротък, който се слага, който живее добре с другите.
стилка — тесен-длъг месал, който се постила за ядене, кога има да се гощават повече госте, та ще се наредят надлъж, на трапеза.
стублица — част от коруба или от промушен дънер, поставен върху някой извор, за да се събира в нея водата и оттам, през дупка или чучурка, да изтича.
съде (саде)
— само.
талатинени (обуща) — лачени.
темесук
— запис.
трупя се
— блъскам се, мъча се да мисля за нящо.
трътлест
— набит, нисък и пълничек човек.
ударен
— който се ударя, който заляга да свърши нящо, който обича да се труди, да работи.
удар, ударност
— залягане.
уред
— ред, наредба;
има уред
— добре е наредено;
уред, ако не си
— хубава работа, ако не си.
утик, утиклив
— свит, срамежлив, който не обича да се показва.
файда
— полза;
файда от пари
— лихва.
цванец
— стара сребърна монета за три гроша.
чалъшкан (от чалъщисвам)
— трудолюбив.
чегато — като че ли.
чушкам кукуруз
— роня, ронкам царевица;
чушкам фасул
— разтварям сухите чушки на фасула и вадя зърната му.
шаатин (шаътин)
— свидетел.
шенлик седянка — весела седянка.
шенала ти
— бъди весел, честито ти.
юз
— чаша или съд, що събира сто драма.

Допълнителни четива и препратки

Други произведения на Т. Г. Влайков на страниците на «Православна беседа»:

Дядовата Славчова унука // Житието на една майка // Косач // Седянка // Стрина Венковица и снаха ù //


Към главната страница | Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.