Лалка Тодорова

Аджар


      На лято у баба Рада през деня се събираха всичките ù внуци — нали осемте ù сина и дъщери от тъмно до тъмно бяха на къра. Ден година храни — всички работеха на нивите, в селото оставаха само малки деца и немощни старци.
      — Како Радо, да доведеш утре децата у дома, чу ли!? Ще вадим мед! — рече една вечер даскал Петър, като влизаше засмян в двора на сестра си.
      Рояк деца наобиколиха даскала и заподскачаха от радост — всяка година по това време те ядяха на корем от пресния мед.
      На другия ден цялата дружина се изсипа в двора на даскал Петър. Той грижливо режеше парчетата восък, разсипваше в купичките мед и ласкаво укротяваше немирниците. По-големите безстрашно гребяха с лъжица, а малките с уплаха криеха парчето восък от кръжащите наоколо пчелици и подтичваха по двора с надежда да намерят по-затулено кътче, та да се скрият от лекокрилите стопанки. Но като че ли в този ден и самите пчелици щедро и с охота гощаваха малките си гостенчета и не жужаха толкова сърдито над питите с мед.
      Глъчката утихна, децата с наслада облизваха кехлибарените медени струйки. Даскал Петър се загледа към планината и се унесе в мислите си.
      В повея на вековните буки се преплитаха и тъжните легенди от преди петстотин години, и разказите на старите хора за доблестните дела на аджарци, и неговите собствени спомени.

Кой ден ли е било, когато Мара, Шишмановата сестра, влязла в шатрите на султана ей там долу в полето... “Марино поле”... Търновските първенци от нейната свита не се върнали в поробения вече Царев град, а се качили горе в планината. Заселили се те тук и никой ги не знаел, доде не ги срещнали слугите на везиря, тръгнал на лов из Сърнена гора.
      “Аджар-хора, ага, големи, хубави хора”. Оставил ги везирът на воля, а името така и си останало “Аджар”.
      С годините селцето в гънките на планината все растяло, а хората не забравяли от къде са и милеели за своята вяра и език. За украса на църквата, за преписване на светите книги, за школото никой не жалел от спечелените жълтици. И колко свещеници от храма св. Георги, колко даскали преписваха живоносните слова на ползу роду... От далече идеха хора, за да си поръчат от тяхните книги, че хем пригледно бяха написани, хем с изкусни ликове украсени — и сърцето се услаждаше, и душата се радваше, като четеше в тях Божествената премъдрост. Като че ли благоуханието на гюловете, които цъфтяха из долчинките, беше облъхнало и усета за красота на тези хора. А търговците на сукна и гайтани чак до Цариград и Анадола разнасяха славата на Аджар.
      Но можеш ли в мир да живееш с поробителя?
      Един ли, двама ли са войводите на Майка България сбирали дружина да бранят бащината вяра, майчината и сестринска чест, родния дом и деца! Най-мил на аджарци им е Димитър от Сливен, дето толкова дни го криха и храниха овчарите там горе на Кадрафила. До ден-днешен на гроба му се сбира селото всяка година за спомен — “Жив е той, жив е — там на Балкана...”
      И колкото повече наближаваше краят на отоманците, като че ли толкова по-люти биваха те. Колко пъти кърджалии нахлуваха в селото, палеха къщите. Къде другаде викат на махала: “Касапнята”?! — Повече от сто страдалци за вяра и род бяха изклани тъдява ... А онази одая — дето сбраха първенците?! — Още са кървави стените и никому ръка се не дига да вароса безмълвните свидетели. А мома Герганка? — В село съградиха чешма за неин спомен там, дето я настигна турчинът и я съсече.
      А онези палещи дни през август 1877 г.?...
      Отдавна беше. Дали сам си го спомняше, или толкова често беше слушал разкази за онова страшно време, вече не можеше да каже.
      Пак нахлуха в планината лютите орди. Из село се понесе писък и плач. Мъжете останаха да бранят Аджар, жените хукнаха с децата да се крият в гората. С тях тичаше и Рада. Дали имаше и 16 г.? Цяла в сълзи, без да усеща своя страх и умора, тя носеше на ръце малкото си братче. Петърчо бе само на 2 г. В уплахата си детето все плачеше, та жените започнаха да я надумват и карат да го остави някъде по пътя, че плачът му ще ги издаде. И кой да се застъпи за двете деца — нали си бяха сирачета! Със свито от жал сърце Рада ту оставяше братчето си под някое дърво, ту пак се връщаше и го грабваше, па пак се завтичваше след жените. Накрай тя реши — ако ще и да умре с него, но няма да го изостави. Така любовта на сестричката спаси детето...
      А след няколко месеца цяла България въздъхна свободна, спасена от петвековния ужас...
      И ето вече половин век оттогава.... До сетния си ден не ще забрави той сестрината обич...
      ...Даскал Петър се сепна от детските писъци. Оплесканите в мед юнаци, бяха зарязали питите и вече се боричкаха. Той се надигна и отиде да разтървава немирниците.
      Само малкият Ваньо се почуди, за какво ли си е размислил дядо му, та така крадешком отрива сълзи от очите си.
     

Съдържание


© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.