Православна беседа — Книжовен преглед (1/2005)

Достоверни ли са «Разказите за българските светии и за светиите, свързани с България»?


Художествени, историографски и агиографски проблеми

Библиографски данни: «Разкази за българските светии и за светиите, свързани с България» (за деца и възрастни, и в помощ на неделното училище по вероучение), събрани и записани от монахиня Валентина Друмева. Света Гора Атон. Славянобългарски манастир «Св. вмчк Георги Зограф», ч. І – 2003 г., ч. ІІ – 2004 г.

* * *

Появата на новата книга на издателството на Зографския светогорски манастир «Разкази за българските светии и за светиите, свързани с България» извика у нас трепетното очакване, че ще научим немалко нови неща за скритото богатство на българското благочестие и святост, заровено в праха на архивите и забвението. Още повече, че вече почти десет години събираме троха по троха сведения за българските новомъченици, пострадали през времето на турското владичество в нашите земи, и от опит знаем с колко трудност може човек да изкопчи от миналото достоверни сведения относно пострадали за Христовата вяра българи.

С такова ведро очакване разтворихме двутомното съчинение на монахиня Валентина (Друмева). За наша радост се оказа, че в повечето случаи авторката е използувала познати нам исторически извори, повечето от които сме поместили на страниците на «Православна беседа» (1). Но колкото голямо бе очакването ни, толкова дълбоко бе разочарованието ни при по-внимателния прочит на разказите. Започвайки с доверие, ние свършихме с искрената болка, че цялата книга се оказа изпълнена с недопустими за едно църковно издание интерполации (авторски намеси, в случая — измислици) в житийното достояние, съставляващо неотемна част от Свещеното Предание не само на отделната поместна църква, но и на цялата Вселенска Христова Православна Църква.

Без каквото и да е желание да огорчим както издателството, тъй и писателката на книгата, по съвест ние сме длъжни да изнесем на виделина поне отчасти и сбито както апокрифните елементи в нея, така и духовните опасности, които крие тази книга за доверчивия читател. Според нас книгата в тоя си вид в немалка степен ще накърни църковното съзнание на идните поколения православни българи, ако те възприемат съчинените от монахиня Валентина разкази като част от житийното достояние на българското Православие и от живото предание на светата ни Църква.

* * *

Нашият кратък преглед (2) ще протече в следните насоки: литературоведска, историографска и агиографска.

На първо място ще посочим неизправността на авторския подход в представянето на житийните събития чрез похватите на съвременната художествена литература и оттам — недопустимостта при съставянето на жития да се прилага похватът на «художествената преработка» на историческия факт, така, както от него се ползуват съчинителите на исторически романи и разкази (3); облягайки се именно върху този похват авторката е написала всички без изключение свои житийни интерпретации, наречени «разкази за светци».

На второ място ще изложим възраженията си относно това в текстове, претендиращи да спадат към областта на църковното житие (както това се посочва в предговора на «Разказите…»), да се внасят (интерполират) авторски измислици: подход, който е в несъгласие не само с църковната съвест, но и с най-обикновената историческа добросъвестност и култура на всеки съставител.

На трето място ще засегнем и агиографските недостатъци на двутомника: това, че за мъченици са обявени множество исторически недостоверни личности, без да бъдат спазени елементарни богословски изисквания за употребата на думата «мъченик» (т.е. «свидетел») според нейното църковно, а не светско разбиране.

§ 1. Художествено-стилистични проблеми

Трудът на православния житиеписец е сходен с труда на иконописеца — с изразните средства на словото той се стреми да предаде духовния лик на изобразявания светец, при което собствената си личност словописецът е длъжен да скрие във възможната степен, за да остане върху житиеписната дъска изобразен — духовно правдиво — единствено ликът на светеца. Съвременната художествена стилизация на житиен текст е подобна на живописното изобразяване на светеца, при което в по-голяма или по-малка степен духовната правдивост на изображението се засенчва от личността на писателя, от личната интерпретация на автора . При такъв подход житието се превръща в текст от друго стилистично естество, а духовното му възприемане се принизява до душевно-естетическо ; преработено така, житийното слово в голяма степен се лишава от способността си за духовно въздействие, обезсиля се и се оземлява. Следователно, иконичността на житийния текст силно се накърнява и той се превръща в историческа повест или разказ. Той губи в голяма степен и духовната си достоверност, бидейки включен в системата на художествената условност, която е едно от неизменните свойства на всеки литературен текст. Преставайки да бъде житие-икона, повествованието за светеца се превръща в триизмерна картина-случка, а в определени случаи (вж. § 2) — в съвременен апокриф.

В известен смисъл третото измерение на художествено-стилизирания житиен разказ е именно личността на автора, който вече е не житиеписец, а творец на разказ. (4) Художественото разкрасяване (т.е. такива баластни за едно житие елементи като самоцелни природни описания, въображаеми случки, исторически неподплатени диалози и монолози) е недопустим за църковното житие интерполиран елемент. В «Разказите…» (както за краткост отсега ще наричаме разглежданото издание) силното присъствие на авторската личност е повече от осезаемо: следвайки предварително избраната от нея тричастна структура, в рамките на краткия разказ монахиня Валентина е целяла художествено-стилистично единство на всички отделни повествования, заключаващо се в: увод – кратко природно (обикновено с алегоричен тон) описание, изложение , състоящо се от достоверна (или недостоверна) историческа ядка + авторска реч и заключение , което в повечето случаи е рефрен на уводното описание.

Подобна художествена стилизация на житиен текст не е нещо непознато в литературата. В началото на ХХ век такива «авторски жития» издава видният румънски писател Михаил Садовяну, който сякаш за свое оправдание нарича книгата си не жития, а «свещени възпоминания», («Sfintele Amintiri», Bucuresti, editura librariei Socec, 1926). Обаче даровитият Садовяну е съхранил в своите разкази повече близост до самите жития на светците и в стила си, и в историческата правдивост на изложението, отколкото монахиня Валентина. Той не е внесъл свои измислици в тях, а само ги е обработил литературно и в неговото повествование авторската реч (лични размишления, встъпления, отклонявания от основната линия на повествованието и т. н.) почти няма. Затова неговата книга има своето място сред произведенията на румънската художествена литература. Монахиня Валентина обаче е написала своите «Разкази…» откъснато от православната житиеписна традиция , следвайки изцяло свой собствен творчески замисъл и ползувайки силно подправена с клишета и «устойчиви словосъчетания» художествена палитра. Подробен анализ на нецърковността и духовната опасност от подобен род творчество е направен в статията на Ф. Андреев «Православието в някои детски религиозни творби от български автори» (вестник «Литературен форум» бр. 16 (317) от 23. IV — 6.V.1997 г., с. 1, 6), където се разглежда аналогичен процес — представянето на художественото съчинение за част от православното Предание. В заключението на тази статия авторът ù излага някои принципни положения, които всецяло се отнасят и за творческия метод на монахиня Валентина:

«… Струва ми се, че най-подходящият аналог в случая е с разчупването на каноните в иконописта на Запада, в о- плът -няването на образите, в тяхното все по-изпъкващо натурализиране. Ако този аналог остане в сила за художествената религиозна литература, тогава може да говорим за де-иконизация на свещените сюжети, образи, мотиви в нея. [ … ] За човешката религиозност и добродетели може и трябва да се пише — образец за това са Житията на светиите, представляващи най-кристално отражение на стремежа на човека към Бога, на неговите вяра, надежда и любов към Спасителя, Божията Майка и светците. Но малкият християнин трябва да знае кое е ден, и кое е нощ — кое е историческо предание на Църквата, и кое е човешка измислица. Светците са живи, както е жив Бог. … Следователно абсурдно е за всеки искрено вярващ православен християнин смесването между житийното и параболичното (5) . Едното е икона, другото — рисунка. Затова писателят, който претендира, че е християнин и вярващ човек, трябва да направи своя избор още преди да започне работа над текста, или още по-добре, преди да започне да твори на религиозна тема — дали ще е иконописец, или ще е художник».

«Разказите…» на монахиня Валентина, за съжаление, са христоматиен образец за деиконизация на църковното житие.

§ 2. Интерполации. Историческа недостоверност. Апокрифни черти на «Разказите…»

Кое ни дава основание да виждаме в разглежданата книга чертите на един съвременен апокриф?

Достоверността на житията на светците се основава на тяхната документалност, засвидетелствувана в поне един автентичен исторически паметник — под всеки житиен текст задължително лежи исторически документ или утвърдено от Църквата като достоверно устно предание. Житиеписецът е длъжен да бъде и исторически грамотен и добросъвестен труженик. Неслучайно първите жития са били именно документи : «Римските проконсули и съдии, които са извършвали съдопроизводството, са нареждали всякога да се записват подробно в специални актове съдебните процеси, извършвани над светите мъченици и въобще над всички подведени под съдебна отговорност лица. Тия съдебни актове са известни в науката под името acta proconsula ri a, praesidialia, juridiciana . В тях са били записвани точно според изискванията на съдебната процедура всички въпроси, отправяни към мъчениците, отговорите, давани от тях, както и мъченията, на които те бивали подлагани . Самите acta proconsular ia не са дошли до нас. Но те са били използувани от съставителите на мъченическите жития и дори дословно преписвани. Тъй че несъмнени исторически документи лежат в основата на мъченическите жития. В някои от тях разказвачът дори съвсем не се чувствува , скрит напълно зад обективната истина , черпена от документите, иззимани от архивите на римските съдилища. Как християните са се добирали до тия ценни за тях мъченически актове, е един отделен въпрос. Те или са ги взимали по тайни пътища, или чрез приятели са се удостоявали да ги получат, или най-сетне скъпо и прескъпо са плащали на някои римски чиновници, срещу което последните им ги давали» (6). Ето защо будят пълно недоумение измислените от авторката диалози между мъчители и мъченици, някои от които ще разгледаме подробно.

Трудът на православния житиеписец е в основата си съставителски . И оттук произтича наистина огромната отговорност на всеки съставител на житие не само пред историята (житието е и исторически извор), но във висша степен пред Църквата Христова . Фалшификацията на житията — вмъкването на измислици в тях — е престъпление пред вечно истинната, вечно святата, вечно пребъдващата в Христа Православна Църква; то е престъпление и спрямо идните поколения, които може би няма да имат достъп до използуваните от съставителя исторически извори и по такъв начин ще трябва да се осланят единствено или изключително на предложените в по-късно време и, естествено, по-широко достъпни подобни фалшификации. Това всъщност е и един от механизмите на изграждане на лъжепреданията на Римокатолическата църква, при който към автентичното духовно предание, наследено от светото Православие, се добавят чисто човешки измислици (да вземем като пример лъже-Исидоровите декреталии).

Основният белег, по който различаваме православното житие от художествения житиевиден разказ, е неговата документалност и историческа достоверност. В последните качества се съмняват само невярващите в светостта и истинността на всичко, що е приела и утвърдила Православната Църква. Онова пък, което Църквата е отхвърлила като недостоверно и чуждо на нейното Свещено Предание, се нарича апокриф. Ето защо житията на светците за вярващите са и исторически извори, и течащ в руслото на словото извор на неумиращ живот в Христа. Житията са не легенди , а достоверни духовни паметници, живо свидетелство за живата святост на вечноживата Христова Църква. Затова те трябва да бъдат изтъкани от дух и истина, а не от душевна сантименталност и полуистини-полуизмислици. Житията на светците са неотемна част от Свещеното Предание и Църквата ги поставя наравно с богослужебните текстове — те са били четени винаги по време на богослужението от най-древни времена.

Поставено в тази светлина, силно смущаващо е самото представяне на книгата в нейното заглавие и в предговора към нея — то е изпълнено с двусмислие и неустановеност . Какво всъщност четем — истински жития или художествени разкази — не става ясно от корицата на книгата. От една страна заглавието — «Разкази за българските светии…» — може да послужи на авторката като оправдание, че това са все пак нейни лични художествени произведения , които (в това свое качество) не трябва да се схващат като достоверни изложения на действителни събития. Но… веднага следва поясняващото подзаглавие: « събрани и записани от монахиня Валентина Друмева». Така че самото заглавие стои в някакво противоречие с подзаглавието на книгата — ако монахиня Валентина е просто съставител на сборник с жития, тя би следвало да привежда точно текста на използуваните извори или добросъвестно да очертава границите на съставителската си намеса в тях! Очевидно е, че думите «събрани и записани» просто не съответствуват на действителното положение. Може би авторката няма охота да признае, че тези разкази са все пак дело на нейното творческо въображение, при написването (а не събирането и записването!) на много от които тя просто е използувала сюжетната основа на действителни жития на светци, а също и на исторически непроверени (фолклорни) извори и единични свидетелства за страдания на българи от мюсюлманите (в отделни случаи, дори без явни податки за действително изповедничество и мъченичество). След внимателния прочит на редица разкази се убедихме, че всъщност книгата «Разказите за българските светии и за светиите, свързани с България» е авторска импровизация върху жития и легенди с множество интерполации на апокрифен материал.

Че на авторката ù се иска нейните разкази да се възприемат като достоверни жития, е явно от предговора, където пише: «… наш дълг е да издирваме и изучаваме техния дивен подвиг, доколкото това е възможно днес, за да ги призоваваме в молитва » (ч. І, с. 8). Но в молитва се призовават засвидетелствувани от Бога праведни люде, а не измислени персонажи на литературни произведения . После четем, че «дълг на богослови и историци е да извлекат от забравата и да проучат повече наши светии, за да се призовава по-често тяхната небесна закрила ». В стремежа си да изпълни «дълга на богослови и историци» и да изнамери «повече наши светии», писателката е съчинила множество въображаеми епизоди, включително мъченически подвизи, за които няма никакви сведения дори в цитираните от нея извори ! Най-сетне, монахиня Валентина е съставила даже нещо като свой собствен месецослов , приложен в края на всеки от томовете. Доколкото ни е известно, огромно множество от тези лица не са канонизирани от Българската патриаршия. Въпреки това авторката без страх ги е включила в агиографския си списък! Но кой, освен Бог, може да яви светостта на отделния човек? « Ти си турил предел, който няма да преминат », казва Псалмопевецът (Пс. 103:9) — предел и на нашето достоверно знание, отвъд който ние не знаем и не дръзваме да съдим кой е светец, кой не е, кои са неизвестните български светци, колко са, какви са имената им. И когато човек реши да «открадне» знанието, което Бог не му е дал, тогава подобно на митичния Прометей той сам изпада в положението на митотворец. В това, според нас, се корени основният недостатък на разглежданата книга: в недобросъвестния подход към фактите, към историята, в безотговорността пред съборната Православна Църква за словото, което внасяме в нейните недра.

Неотдавна в «Църковен вестник» се появи статия, където за сходен проблем — канонизацията на йеродякон Игнатий (Васил Левски), пишеше следното: «Никакъв човешки съд не може сам да отсъди кой е получил Божия венец, освен ако Бог Сам не ни даде несъмнени свръхестествени и благодатни знаци за небесна прослава. Такива знаци са чудесата свързани с живота преди смъртта на светците и особено с техния посмъртен живот: нетленност на мощите, изцеления, застъпничество и пр.

В този процес винаги Бог е първият. Земната Църква Го следва, а не поема сама инициативата.

Голямо е изкушението да изместиш Бог от началото на този процес и сам да поемеш инициативата при «канонизацията»: да създаваш (пък било и с най-добри намерения) по свои човешки критерии подобни уж небесни свръхавторитети, за да можеш след това да се ползваш от тях»? (7) Изглежда монахиня Валентина е попаднала точно в това изкушение.

И тъй, «Разкази за българските светии» са всъщност собствени разкази на монахиня Валентина и имат малко общо с истинските жития на православните светци. Героите на тези разкази са изопачени (съзнателно или несъзнателно) отражения от иконите на истинските светци. Нещо по-лошо — достоверните жития на църковните светци, включени в книгата, за жалост, след съответната литературна преработка са попаднали на едно равнище с редица легенди и с недостоверни и съмнителни предания .

Тъй като във всички без изключение разкази монахиня Валентина е внесла свои интерполации (дори във всеизвестните жития на български светци като, например, житието на св. патриарх Евтимий Търновски), тук ще се ограничим с прегледа само на тези разкази (или части от тях), които будят най-голямо недоумение и несъгласие. От тях в пълнота, поради ограничения обем на тази статия, ще приведем само разказа «Мъченицата от Плетена» като особено красноречива илюстрация на недопустимия подход на авторката. Редом с разказа на монахиня Валентина цитираме използувания от нея изходен текст — една родопска легенда, преработена от П. Петров и Т. Данов в «историческата христоматия» «Родопите през вековете» (София, Изд. на БКП, 1966, с. 186):

Изходен текст

Разказ на монахиня Валентина

 

СЕЛО ПЛЕТЕНА

До XVII в. това село носело друго име. Когато за­почнало помохамеданчването в Гоцеделчевския край, турците не оставили на мира и това село. За да се спасят, жителите му се видели принудени да се крият по горите.

Веднъж в селото нахлули турци. Всички хора оба­че избягали в гората. Не успяла да избяга само най-хубавата мома в селото, Елена, тъй като в момента на турското нападение си решела дългите коси. Майка ù няколко пъти викала да бягат, но Елена все отговаря­ла, че не е сплетена. Най-после обезумялата от страх майка извикала:

— Плетена, недоплетена, дъще, да бягаме!

След гибелта на момата в нейна чест селото било наречено Плетена.

 

МЪЧЕНИЦАТА ОТ ПЛЕТЕНА

Между Родопите и Пирин, в живописен кът, се намирало малко китно село. Разположено в чудно съчетание между равнина и планини, то привличало с особена хубост. Там в ранна пролет беломорският вятър прониквал топъл по течението на реките Места и Струма, а в същото време бистър студен хлад се сипел от високите заснежени върхове. Под закътани покриви южни птици виели гнезда, а в меката синева високо кръжели смели орли. Въпреки робските неволи природната красота внасяла ведро настроение в душата на роба като глътка изворна вода в летен зной.

Идвала утехата и от хубавите християнски празници. На Великден църквата се препълвала от богомолци. Всеки слагал цвете на иконата на Възкресението. До свежи градински цветчета пъстреели цветя, донесени от планината. След дългата зима децата обичали да се катерят по скалите на Пирин.

Трудолюбиви и добронравни моми красели още повече селото. Между тях се отличавало момичето Елена. С бяло лице, румено като ябълка, с кротки очи като на сърна и с вити вежди тя приковавала възхитените погледи. Особено впечатление в нея правела косата ù. Тъмна, на леки къдрици, тя се спускала до кръста ù. Още не я покривала със забрадка. Всяка събота и срещу празник я измивала с хума, която ù придавала блясък. Изплитала я на две дебели плитки и забождала в тях току-що разпукал се цвят.

Но Елена привличала и с друго, с вътрешна хубост, която придавала топлота на израза ù. Скромна и вежлива към всички, тя спечелила обичта на цялото село. Вярата ù била светла, дълбоко осъзната и преживявана. Не пропускала да посети храма и да се помоли. Като запалвала свещ, лицето ù се заливало от мека златиста светлина и в стария здрачен храм тя изглеждала още по-красива с духовното озарение.

Всички облажавали майка ù, а тя не била спокойна за дъщеря си. Времето било робско и опасно. Турците отвличали най-красивите девойки.

— Елено, не излизай често на мегдана. Може да те види някой зъл турчин — казвала ù тя.

— Аз съм още малка, няма да ме забележи — отговаряла Елена шеговито.

— Слагай си вече кърпа на главата — продължавала със съветите майка ù.

— Не съм още невеста. Искам да ми се вее косата на вятъра.

Но дошло най-страшното. Турците, след като помохамеданчили много села в Родопите, плъзнали на запад. Разчуло се, че наближават селото. Тогава селяните се събрали да обмислят какво да предприемат. Решили да бягат в планината. Едни поели към родопските възвишения, а други, по стръмните пътеки на Пирин.

— Елено, стягай се за път — викнала майка ù.

— Нека изплета плитките си, мамо — отговорила тя.

— Бързай, защото закъсняваме!

— Още малко и ще бъда готова. Не съм плетена.

— Плетена, неплетена, тръгвай!

Докато се суетели, турци от невиделица нахлули в дома. С недоплетена коса Елена останала плаха, прикована на едно място. Турците се спрели, пленени от хубостта ù. Един от тях с мек тон казал:

— Девойко, тебе първа ще направим мохамеданка.

— Вярата си не давам! — твърдо заявила тя. Смелостта ù ги удивила още повече. Майка ù премаляла, останала като няма. Турчинът продължил:

— Не упорствай, иначе ще пострадаш.

— Не желая да изповядвам вашия Мохамед. Аз съм християнка.

— Заслужаваш смърт!

И те я хванали и започнали да я мъчат. Окачили я за плитките на една кука. Биели я до невиждана ожесточеност, режели парчета от тялото ù. Накрая я проболи с ятаган и тя издъхнала. Майка ù, свита на колене, стояла едва жива. Един турчин я ритнал и тя паднала по очи. Сметнали, че е мъртва, и си тръгнали.

А тя, когато дошла в съзнание, оплакала свидното си чедо и го погребала. Останала сама в опустялото село, без да помисли, че това е опасно. Когато селяните се завърнали, разказала за мъченическата смърт на Елена и като безумна все повтаряла последните ù думи: «Не съм плетена, мамо. Почакай ме».

Оттогава селото започнало да се нарича Плетена. То съществува до днес, а потомците пазят спомена за смелата Христова изповедница. В онова тежко време на насилия подвигът ù вдъхновявал много млади момци и девойки да опазят вярата си. Някои от тях се укривали по високите върхове на планината и през зимата, на което малко хора се решавали. И това правели, защото турците започнали да ги притесняват и зимно време, като разбрали, че те се прибират по домовете си поради студовете.

С душа, чиста като девствен сняг на пирински връх, мъченица Елена от Плетена наследила небесното царство. Нейният подвиг е равен на подвизите на първите девойки християнки, които загивали с радост за Христа.

Фалшификацията на това «мъченичество», макар и с най-добри намерения, е очебийна:

1) За достоверността на случая от авторката не е посочено никакво друго свидетелство, освен тази стилизирана родопска легенда, която тя доразвива в собствен художествен разказ. Простото сравнение на изходния текст и разказа «Мъченицата от Плетена» показва, че:

2) Монахиня Валентина е раздиплила въображението си далеч отвъд границите на използуваната от нея легенда, като дори е съчинила «мъченически подвиг», заимствувайки — съзнателно или не — страданията на «новата мъченица» от известното житие на света великомъченица Злата Мъгленска. Колко неискрено звучат в светлината на тази действителност думите от предговора: «по безкрайната милост и снизхождение Божие, можахме да извлечем от пепелта на забравата за втория том на българските светии и светии, свързани с България, още по-малко известни мъченици, отшелници, подвижници и изповедници» (т. 2, с. 16)!

Диалогът на Елена с мъчителя, призоваването тя да се отрече от християнската си вяра и отказът ù да приеме исляма, е измислица на монахиня Валентина. Освен това, на какво основание можем без колебание да твърдим, че тази топонимична легенда е достоверен исторически разказ, че девойката Елена е историческа личност, а не персонаж от родопския прозаичен фолклор, че всеки разказ в цитираната антология «Родопите през вековете» е безусловно достоверен? Твърдо основание за това не съществува . Достатъчен е един-единствен пример:

При едно свое пътуване из Родопите чухме устно предавания разказ за гибелта на девойката Кера и нейното безименно братче, при което разказвачът спомена и за нейното мъченичество от турците — че тя не приела исляма и била убита, че на мястото на това мъченичество дори е иззидана чешма. Но за наше дълбоко разочарование в посочената по-горе антология по-късно прочетохме същия разказ за Кера и братчето ù с точно обратния завършек : Кера не станала мъченица, а приела исляма… Това стана причина на този етап да се откажем от мисълта за съществуването на мъченица Кера.

Монахиня Валентина сама е използувала и случката с Кера и братчето ù за написването на разказа си « Безкръвната мъченица от Загражден» (ч. ІІ, с. 156, к. н.). В посочения от нас (и от авторката на «Разказите…») източник в «Родопите през вековете» се казва само толкова: «А Кера и братчето ù потурчили. Хубавица била тя, напета мома. Но от мъка се поболяла и умряла». А монахиня Валентина е допълнила и преправила този разказ по следния начин: «Прибрали ги насила и променили вярата им. Малкото момченце нищо не разбрало, но Кера съзнавала, че губи хубавата си вяра в Христа…» (к. н.). Сетне добавя: «… тя умряла от мъка за Христа и вярата във възкресението » (к. н.) — тоест от мъка по вярата във възкресението, която тя съзнавала, че губи след помохамеданчването си, ако вярно разбираме тези недотам логични разсъждения. Но още по-стряскащ с нелогичността си е изводът на авторката: « Такова мъченичество не се знае в житията на светиите от най-жестоките гонения на християните » (к. н.). Излиза, че Кера е не просто «безкръвна мъченица», а дори «безкръвна великомъченица », чийто подвиг няма равен на себе си и сред «най-жестоките гонения на християните»!? Колко малко са знаели за подвига на мъченичеството православните агиографи, писали до началото на ХХІ век! Нека Бог ни прости, нека ни прости и девойката, ако действително е имало девойка с такова име, чийто подвиг може и да е бил истинско мъченичество — но в изходния текст (без историческа достоверност — както видяхме, преданието има и коренно противоположна версия) няма и сянка от основание да говорим за новомъченица, получила от Бога особена благодат да ходатайствува за нас, грешните, пред престола на Всевишния Бог!

3) Но да се върнем отново към «Мъченицата от Плетена». Художествената волност на встъплението в разказа за Елена е също буди недоумение и възражения. « Между Родопите и Пирин , — пише авторката — в живописен кът, се намирало малко китно село. [ … ] Там в ранна пролет беломорският вятър прониквал топъл по течението на реките Места и Струма ». Тук напълно е загубена географската ориентация: как от долината на Струма, на запад от Пирин, беломорският вятър прониквал от източната страна на тази висока планина — между Родопите и Пирин, дето се намирало селото Плетена? Но всъщност в поезията реалността често губи очертанията си… Историческата ориентация също липсва — монахиня Валентина пише: «Въпреки робските неволи природната красота внасяла ведро настроение в душата на роба като глътка изворна вода в летен зной» (к. н.). Възможно е и да е така. Но да чуем очевидците! Ето какво пише един свидетел на същите тези робски неволи: «На устата на българина няма нито песен, нито усмивка, нито сълзи в очите му, нито друга мисъл в главата му освен грижата за насъщния . Най-много да го привлече полетът на орела над стадото или воят на вълка наблизо, и то само защото той се бои за стадото си, бои се от упрека на хората, ако загубата на овце е голяма , а честността на българския пастир е пословична» (Е. П. Ковалевски, Балканите. Ниш. 1840, к. н.). Ето какво пише и друг руски пътешественик, видял с очите си робската мъка на българина: «Не ме привлича вече природата [на хубава България – бел. наша]. Червени кървави петна ми се привиждат по планините и долините и с наведена глава, в дълбок размисъл тихо се промъквам по криволичещата неравна пътечка» (Е. П. Южаков. Един месец в България. 1859, к. н.). В тези достоверни и горчиви впечатления от робска България в ХІХ век няма и помен от сладникавите природни описания на авторката на «Разказите…». Тя и в историческо, и в художествено отношение е отишла далеч от правдивостта.

Авторският волунтаризъм и незачитането на историческата правда, както и волният полет на въображението не само са изместили «центъра на тежестта» от духовното житиеписателство към едно душевно разказвачество, но са се вмесили и в достоверните църковни жития, изложени в сборника на монахиня Валентина. В иконописно отношение аналогия на този подход към църковното творчество виждаме във фреските на Светлин Русев в «черквата на Ванга» в Рупите, където отново силното присъствие на авторското «аз» е изгонило почти изцяло тихата, духовна и смирена личност на изобразяваните свети лица. Така например, в разказа си за свети Дамаскин Габровски, монахиня Валентина е съчинила чудноват епизод от детството на светеца, за който и помен няма в истинското му житие:

«В един горещ летен ден той (детенцето, бъдещият свети Дамаскин – бел. и к. н.) пак тръгнал, носейки в едната ръка торбичка , а в другата, гърненце с топла чорба. Като стигнал до висока порта, видял, че пред нея е седнал на сянка стар турчин. Дамаскин го поздравил, а добродушният турчин го запитал:

— Къде отиваш в тази жега, дете?

— При татко. Нося му храна.

— Я поседни да се разхладиш — поканил го той, за да разсее скуката си.

Дамаскин бил покорен и се спрял. Последвал изненадващ въпрос:

— Защо не станеш мохамеданче? Вашата вяра е много строга, а при нас е по-лесно и хубаво.

— Кое е най-хубавото? — запитало умното дете.

— В мохамеданския рай има много вкусни ястия, сладки шербети и удоволствия.

— О, ако знаеш мама какъв петмез прави. Когато го свари, аз чак облизвам тавата. А направи ли рачел, не се насищам да ям.

Усмихнал се турчинът, потупал го по рамото и се разделили» (ч. І, с. 308-309).

Недопустимо е такова вмешателство в едно църковно житие! Освен това, дори един исторически разказ би трябвало да бъде добре съгласуван с душевната нагласа на хората от описваното време и с техния светоглед: как така този «добродушен турчин», който е направил едно от най-важните за душеспасението на добрия мюсюлманин неща, като се е опитал да привлече едно умно гяурче към своята религия, се е задоволил с това да се усмихне, да потупа неверничето по рамото и приятелски да го отпусне по живо по здраво, след като това дете така умно се подиграло с представата му за рая! Подобна захаросана нелогичност е съвсем непозната в житията на светците, да оставим настрана пълната изкуственост на този «житиен» епизод. За огромно съжаление, с подобни епизоди монахиня Валентина е разкрасила едва ли не всички свои разкази.

Сходно е положението с разказа за даскал Кузман. Ето извора в пълнота — една обикновена приписка:

«Дойде Караасан с хилядо аскери, та право у Шуменграда, изтурчи селата. Три села изтурчи, за умножение грех человечески. Лето 1787. Даскал Кузман рече на Караасан: „Княз ли си, или цар, или войвода, то помисли от кого си приел тая власт!“ Та му отсекоа главата. В събота му отсекоа главата. [Писа] рука Сава, син Влъков».

Три пъти по-пространният разказ на монахиня Валентина, «събран и записан» въз основа на горепосочената приписка, няма да цитираме. Впрочем, би трябвало да се приведат по-основателни разсъждения защо страдалецът Кузман е мъченик за православната вяра. Не отричаме възможността този достоен българин да е Христов мъченик. Но е нужна повече научна добросъвестност в едно тъй отговорно агиографско начинание! Защото, ако разтворим старите книги, описващи турските жестокости в поробените български земи, там ще намерим десетки и стотици подобни случаи на невинно убити българи-християни. Следва ли всички тях да причислим без колебание към сонма на новомъчениците? Кои са границите, кои са агиографските критерии на авторката за смелото и еднолично «канонизиране» на множество неизвестни страдалци? С горчивина и болка трябва да се каже, че тя е проявила произвол в почти всички случаи с «неизвестни мъченици».

С тези възражения не отхвърляме достоверността на всички мъченичества. Така, например, за действително мъченичество се говори в разказа «Деца мъченици» (ч. І, с. 369-371). Приемаме за истинско християнско мъченичество и страданието на батачани по ред причини, които сме изложили другаде. Но и в разказите на монахиня Валентина за достоверните мъченици литераторът е взел връх над смирения житиеписец, развихряйки неудържимото си творческо въображение и измисляйки будещи недоумение картини от невидяното минало. И тъй като става дума не за отделни недоглеждания и пропуски на съчинителя, а за цялостно оформен методологичен подход към агиографията, ние не ще се впускаме в подробен разбор на всички подобни интерполации и измислици, като се задоволим с казаното дотук.

§ 3. Агиографският волунтаризъм в «Разказите…»

Агиографски волунтаризъм в случая наричаме неоправданото с доказателства и следователно своеволно използуване на агиографски понятия като «преподобен» и «мъченик» в заглавията и текстовете на «Разказите…». Неправомерността произтича от апокрифните елементи в книгата, които отчасти посочихме в § 2 на тази статия — апокрифна черта в много от разказите е описанието на подвизи на даден мъченик или преподобен, измислени от самата монахиня Валентина. Тези наши възражения се отнасят само за случаите на съчинителство, разбира се. За измислените случки, внесени в житията на действителни светци казахме по-горе — те представляват писателска волност. Агиографският волунтаризъм на авторката обаче достига смущаваща степен: тя призовава (в предговора, ако той принадлежи на нейното перо) да се обръщаме молитвено и към тези герои от нейните разкази, за които всъщност нямаме достоверно свидетелство, че са пострадали «непорочно за Христовата вяра при чиста съвест и в единение с Църквата» (8). Един от случаите — този с девойката Кера — вече приведохме по-горе. Но не е излишно да напомним, че именно за да се стигне до молитвено призоваване на починал православен християнин (независимо дали съборно или в частна молитва), е необходимо «предварително старателно изучаване на житийните материали и архивните дела», свързани с неговия подвиг. (9)

* * *

Тези са, според нас, главните недостатъци на един иначе чудесен замисъл да се даде духовна храна на следващите поколения православни българи. Наистина драгоценно, мъченическото достояние на нашия многострадален народ принадлежи в равна степен на всички ни и много по-нужно е да се потрудим да съберем и запишем каквото можем от него, нежели да съчиняваме недостоверни разкази за истински и измислени български светци.

Елена Т. Узунова

Бележки и пояснения

1) «Православна беседа», http://pravoslavie.domainbg.com >>>
2) Държим на тази уговорка — настоящият обзор е кратко изложение на основните недостатъци на книгата, при който посочваме най-фрапиращите примери на безкритично и дръзко отношение на авторката към изворите и фактите от църковната ни история. Цялостен агиографски преглед на съчинението на монахиня Валентина би изисквало основен разбор на повечето от тези жития, сред които има явни топонимични и историографски неточности и подвеждания. >>>
3) С това обаче ние не отричаме пригодността и педагогическата полезност на историческите и художествените разкази за светци и изобщо — на художествената литература като домашно четиво в православното семейство. Възраженията ни засягат определен тип художествена стилизация, който принизява житийния текст, внасяйки в него чужди на духовното му естество елементи. >>>
4) Всъщност това трето измерение е във висока степен скрито при майсторски написания художествен текст, където личността на писателя остава невидима — говорим, разбира се, за класическите образци на реализма, за типа повествование «отстрани». Четете, например, историческия роман на Ст. Загорчинов «Ден последен — ден Господен» и никъде не изпитвате чувството за авторско натрапничество и стилистична превзетост, въпреки изключително трудната задача, която писателят си е поставил: да постави читателя си в ХІV-то столетие. >>>
5) Свойственото на притчата, иносказанието — бел. наша. >>>
6) Архимандрит Серафим. Достоверни ли са житията на светиите? С. 1992, с. 6, подч. наше. >>>
7) Георги Тодоров, Антиканонична канонизация, «Църковен вестник» бр. 20/102, 16-31 oктомври 2002. >>>
8) Вж. «К соборному прославлению мучеников и исповедников ХХ века в Русской Православной Церкви», в: Канонизация святых в ХХ веке, М. 1999, с. 9). >>>
9) «К соборному прославлению…», с. 10. >>>

Допълнителни четива и препратки

Ф. Андреев «Православието в някои детски религиозни творби от български автори» («Литературен форум» бр. 16(317) от 23.IV – 6.V.1997 г. стр. 1, 6) // Новомъченици и изповедници на Православието // Новомъчениците на българския род (публикувано в сп. Православно слово през 1997 г.) // Български новомъченици от времето на турското робство


Към главната страница | Съдържание

. Елена Т. Узунова, автор.
© 2001—2005. Православна беседа. Части от четивата могат да се цитират при посочване на адреса на сайта (http://pravoslavie.domainbg.com). Цялостното преиздаване на текстове в печатно тяло или в елекронен вид — само с писмено разрешение от редакцията. Абонамент за четива по електронната поща — вж. тук.