Бойчо. Въстанието и клането в Батак

VІІ. Ангел Кавлака


        Ангел Кавлака и Горю Вълев били оставени помежду башибозуците без определена стража, а на Трендафил Тошев поставили десетина помаци с голи ятагани. Ангел Кавлака стоял посинял от ядовито разкаяние, вцепенен от ненадейния и внезапния погром над милите си деца и съотечественици, за които така искрено и благонамерено действувал — стоял като мъченик на собствената си съвест! В един миг почтителните селями били сменени със зверски и свирепо-фанатически ръмжения, обещаваната свобода — с грозна и позорна смърт, гасенето на пожарите — с нов огън… Ангел повдигнал тежката си глава, отворил сухите си очи и потърсил да види човека-звяр, да види тогова, който преди няколко часа е надявал гуглата му на главата си, който си е мазал помашката уста с християнската сланина, който е обещавал кадъната си на гяурина и е целувал кръста… Но, уви! — неговите очи се срещнали с очите на зетя си дяда Трендафила, в които прочел укора си — прочел го и се заекнал в самообвинително разкаяние; погледнал втори път, за да посрещне силата на укора му със собственото мъчение на съвестта си, но тоя път, в един миг време, той видел молба, молба за прошка, молба в предпоследната минута на отиващия на смърт, молба на последното свиждане, за последната раздяла…
        — Прощавай, прощавай!.. — отговарял той по същия начин.
        — Прощавай, прощавай!.. — шепнели с мълчаливите си сухи очи тия два стълпа, тия две многогодишни опори на селото, пред трясъка на неговите пожарни пламъци, под ледения ужас на мъчителната смърт и посред отвратително миризливата помашка атмосфера. А с това заедно техните чувства, пориви, техният вътрешен мир замирал в някакъв студен, твърд и тежък камък в самите им гърди…
        Ангел Кавлака пожелал пак да потърси и види позора от клетвата в очите на звяра-човек, поместил пак главата си настрана, но в тая минута се раздал неговият придрезгавял, див и смъртоносен глас:
        — Заградете селото от всички страни, дето ни една жива душа да не може да избегне, — викал Ахмедаа; — Останалите навлезте вътре: палете! Горете! Сечете малко и голямо! Проливайте гяурската кръв! Късайте баташките меса и събирайте баташкото злато и сребро!.. На всички смърт! Нека не остане камък на камък; нека се преобърне селото на пуста поляна, напоена с гяурска кръв, за да я посеем ечемик за конете си!..
        И ръмженето, възпрятането на ръкавите, дрънкането на ножовете, скърцането със зъбите, заканите, псувните се наченали от многобройната башибозушка сган с всичката им грозота…
        Тогава Ангел Кавлака станал от мястото си, изправил се над всичката доспатска паплач като някой великан, като ширококрилен бук над ниските храсти, като кораб между лодките и тръгнал безсъзнателно. — Накъде? Защо ? — той не си давал отчет. На помощ ли отивал на беззащитните или отивал да слее своята кръв с кръвта на невинните и мъчениците? — той не знаел. Той станал и тръгнал по силата на инстинкта, под влиянието на обявените и прогласените ужаси, но скоро бил спрян, събуден и оборавен. До него се приближил големия син на Ахмедаа, турнал в пояса му ръката си с няколко фишека и като я извадил, показал ги на баща си и рекъл:
        — Тоя проклет гяурин ли считаш за верен приятел? Ето що намерих у него!..
        — Лъжа е! — отговорил сепнато и отчаяно Ангел Кавлака. — Тия фишеци не са били у мене… — и подигнал раменете и ръцете си в знак на удивление и отрицание, от което обвинителят се оттласнал няколко крачки на страна.
        — Лъжа ли е? Лъжец ли съм аз? — повторил тоя последният с всичкия гняв на съзнателното си могъщество и се засилил да го бутне настрана, за да го наниже на куршума си, но силите му като че се спрели в някаква скала, в някакъв дъб… Тогава околните башибозуци бързо отворили място, заревали като бесни зверове, притекли се на помощ с голи ятагани и сюнгии (щикове — П.Б.), тласнали гигантското, но уплашеното и бездушното «гяурище» и препукали във великанското му тяло пушките си… Злочестият дядо Ангел забягал по нарочно отвореното му място, куршумите един подир друг го пронизвали (батачанки преброили около петнайсет куршумени удара по мъртвото му тяло), кръвта му се леела по земята и най-сетне паднал мъртъв, студен… паднал без глас и въздишка…
        Убийците отишли при него, съблекли му дрехите и нарязали дебелите му меса, както касапите нарязват говеждото и овчето месо, що е за продан.
        — Гяурско домузище! — повтаряли един след друг башибозуците, като се вглеждали в широката тлъстина на дебелините му и грамадния обем на прострения му труп.
        — Аферим! Машалла! — извикал тържествуващ и с грозен смях разсвирепелият Ахмедаа на сина си…

Текстът е подготвен по изданието: Бойчо. Въстанието и клането в Батак (исторически очерк) © съвременна редакция — Православна беседа, по едноименното издание, Пловдив 1892 г. — фототипно издаден от «Културно-просветно сдружение „Възраждане на град Батак“» и Университетско издателство «Св. Климент Охридски», София. 1991.


Предишната глава | Към главната страница | Съдържание | Следващата глава

 

. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, регистрирайте се в нашия Открит каталог.! Вашите отзиви можете да оставите тук.