Бойчо. Въстанието и клането в Батак

ХІІ. Последно клане и след клането


На 24-и май вечерта [1] Ахмедаа спрял клането и издал заповед да се извадят всичките останали живи без разлика на пол и възраст, за да се направи списък на мъжете, на които правителството щяло да направи нови къщя и да им повери приглеждането и прехраната на вдовиците и сирачетата. Заповедта се придружавала със заплашването, че който не се съобрази с нея и се скрие, щял да се наказва със смърт. Съгласно това излезли всички живи, като предварително вадели осакатените изпод телата на убитите, или падналите в несвяст и плаващи като бездушни в кръвта, и ги закарали на Беглишките хамбари при самия чадър на Ахмедаа.
    Тука били всичките остатъци от многото кланета и батачани видели по-нагледно изтреблението си, видели какво множество жертви са били принесени на жертвеника за народната свобода. Мъжете се отделили от жените и децата — оказало се, че на брой били само около триста души. След всички изпитани ужаси и терзания, те се виждали сякаш освободени от мъките на страшния ад, виждали се като възкресени за нов живот мъртъвци, затова и не били толкова печални и отчаяни за загубените си родители, роднини, чеда, братя, сестри и другите допреди няколко часа мили и неразделни другари. У тях заблещукали новите искри на новия живот, заблещукали нови видове от тия, които са ги движили в продължението на всичкото минало. Всички вярвали, че неприятелят се е наситил на човешки кърви, че се е възмутил от собствените си дела, и чакали с нетърпение да видят изпълнението на тая милост, с която се спряло клането и подбудени от която те излезли из кървите и изпод закланите тела на своите роднини. Тая вяра била толкова силна и тая надежда толкова крепка, че жените сами настоявали и молели скритите помежду тях и облечени в женски дрехи мъже да излязат, за да се запишат в списъка, защото инак обещаваните нови къщи ще бъдат по-малко… Не така мислил обаче главатарят на главорезите. Преди да издаде гореказаната заповед, той проводил бившия баташки коруджия Арнаут Селим в Пазарджик с донесение на правителството и на неограничения пред същото правителство Али Бея Гаванозоолу, с което разправил за произведената от него кървава драма и искал наставление за ония живи батачани, които по особени случайности останали незакаченп от ножа на правоверната му сган. Селим се върнал през нощта с отговор, какъвто желаел Ахмедаа. Правителството съветвало да не се остави ни един гяурин да ходи но земята на девлетя, ако няма други по-напред избегнали смъртта батачани, които да повдигат жалби за изколването на своите си братя съотечественици. Съгласно това, Ахмедаа изпитал жените и се уверил, че няма други живи селяни, освен тия, които били налице и че сам Петър Горанов бил убит. За удостоверение на това последното, той на заранта заповядал да му намерят главата и му я принесат като свидетелство. Главата на П. Горанов е лиса — гола, без косми; затова на башибозуците се заповядало да принесат за преглед само такива глави, и в скоро време се донесли около 20–30, от които назначеният експерт Горю Вълюв Кавлаков, след внимателно преглеждане посочил на една за главата на Горанова. Тогава Ахмедаа се качил на коня си, и с голяма част от башибозуците подбрал тристата мъже и ги докарал до изгореното училище, дето ги изклали един по един на дървения мост на реката срещу училището. И тука, както и у Богданови по-напред ги събличали голи и ги водили на дръвника. На всички телата падали в реката от едната страна на моста, а главите от другата; на всички очите застивали в разляната кръв, обърнати с молитвено изражение нагоре към небесата…
    Ахмедаа стоял на коня си, заобиколен със свитата от най-личните помашки аги и се наслаждавал на грозното зрелище на човешката касапница, красил си живота с мъченическата кръв на подло измамените си беззащитни жертви и си пълнил фибрите с фанатична насита!
    Реката станала кървава; кървите потекли като река и бързо се носили в дългото пространство на речното корито, за да наросяват бреговете му и събират около тях невидимите духове на правдата, от които не е скрита небесната книга.
    Ахмедаа бил посрещнат на Беглишките хармани с тъпани, зурни и диви провиквания. В неговите очи не останал ни един жив батачанин, освен оставения от самия него Горю Вълюв Кавлаков, за да му прави в Барутина доброкачествения баташки сапун.
    Тук-там само се виждали помежду жените и башибозуците някои момчета, но те стояли с привързани кърпи на главите си, което било знак на наложеното им мюсюлманство. От селото нищо не останало: то било обърнато на пепелище и поляна — не бил оставен ни един здрав зид, ни един камък върху камък.
    Жените, момите и децата, пак и ония скрити помежду тях в женски дрехи мъже, гледали като вцепенени с безизразните си очи на това коренно изтребление и унищожение на селото, и със същата оная притъпеност на чувствата, която придружавала в предпоследните минути закланите мъченици, чакали по-нататъшната си черна съдбина… Много жени тука хвърлили в реката малките си деца, за да не гледат смъртта им на ръцете си, понеже и така видът от смъртта на родители, съпрузи, братя, сестри и чеда пълнел с тежка, задушаваща отрова сърцата и душите им!
    Те чакали острието на ножа, за да отидат при душите на своите близки мъченици, но кръвопийците имали други намерения за тях. Те са били разграбени и разведени по изгорелите им домове, за да показват де има скрити в земята пари, дрехи и други вещи. Момите и младите жени са били подир това откарани по различните помашки села, отдето са ги продавали на богатите турци или пък са ги потурчвали за свои жени!
    Пред чадъра на Ахмедаа са били прострени два големи чула, на които са туряли на отделно златото и среброто от пари, нанизи, пафти, часовници и други скъпи вещи, събрани от убитите, живите, или изкопани от земята. Така също бил разграбен всичкият намерен добитък, като: коне, крави, волове, овце, кози и пр. и с тъпани и зурни като победоносни трофеи са се прекарвали по селата заедно с цели коли натоварени с дрехи, бакър и всичко друго, което се виждало за потребно и ценно от помака. Ахмедаа натоварил златото и среброто на няколко товара. Преди да напуснат обаче мястото на човешките кърви и на пепелището, един ходжа се покачил на едно дърво в черковния двор и извил един намаз (молитва — П.Б.), както извиват по джамиите; а друг се издигнал на една натрупана кошара от дъски на Беглишките хамбари и пред жените и башибозуците прогласил, разбира се по заповедта на Ахмедаа, «че гяурското се вече свършило, че по всичката земя на девлетя не останал ни един гяурин и че поляната от бившето село Батак ще се посее с ечемик за конете на правоверннте»…
    В селото между развалините останали само верните кучета, които зализали кръвта и закъсали месата на големите купове човешки мърши…
    Освен хубавиците моми и жени, които били скрити в харемите, или по тъмните катранджийски колиби, пръснати в малки села по широката Родопа, или потурчени с лъжливото убеждение, че българи не останали никъде по земята, всички други жени и деца подир няколко деня са били проводени в Пазарджик, отдето ги пръснали по градовете и селата и дълго време са прекарвали печалните дни на втория си живот с поддръжка чрез позорната просия.
    Не била участта по-усмихната и на ония, които сполучили да избягат невредимо куршумите и огньовете на пожариет, и се скрили в планините. Много време те са били принудени да се хранят с трева, листа и кори от дърветата като животни, и когато са били приведени от властта в Пещера, то и за тях не оставало друго средство, освен да си поддържат разранените сърца със същата професия…

Събитието, което описваме е толкова близко и прясно в паметта на съвременниците, че става излишно да се споменува за историческото му значение в нравствената роля на нашето освобождение; така също и за впечатлението, което произвеждали недокланите батачани и батачанки пред другите смирени султанови раи и пред чужденците филантропи и свободолюбци.

Текстът е подготвен по изданието: Бойчо. Въстанието и клането в Батак (исторически очерк) © съвременна редакция — Православна беседа, по едноименното издание, Пловдив 1892 г. — фототипно издаден от «Културно-просветно сдружение „Възраждане на град Батак“» и Университетско издателство «Св. Климент Охридски», София. 1991.

Бележки

1) Въстанието завърша с превземането на църквата не на 24 май, а на 4 май (ст. стил) Този ден е най-големият местен празник, който батачани чествуват тържествено всяка година. >>>


Предишната глава | Към главната страница | Съдържание

. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, регистрирайте се в нашия Открит каталог.! Вашите отзиви можете да оставите тук.