Бойчо. Въстанието и клането в Батак

І. Предварителни бележки


Според живото предание и някои исторически паметници, Батак е заселено подир изтурчването на Чепинските села, от бежанците, които са искали да увардят бащината си вяра и са се крили по горите, до дето не са се прекратили фанатическите насилия над вярата им [1]. Няколко предположения съществуват за произхождението на неговото название. Прието е станало в болшинството да се мисли, че името Батак е дадено на селото, по причина на езерото, което се намира половина час далече на северозападната му страна, което селяните наричат «блато», а турците «гьол» или «батак», защото по-голямата му част е покрита с растителни преплетени над водата корени, обраснали с шавар, папур и трева, дето мнозина, които не знаят местността, са пропадали с конете си и са потъвали на дъното му. Друго предположение има, че новото селище е било кръстено в чест на Българския княз Батоя, който е управлявал Чепинските села, преди завладяването им от турците и е заповядал на находящите се в подножието на Родопите крепости, като: Крумник, Прищин, Перник до Станимака — и са го наричали Батоево, което отпосле властите, по свойствата на османлийския си език, съкратили на Батак. Но това предположение не се вижда да е за вярване, защото много столетия са отделяли бежанците от паметта на княза Батоя, на дори и да се е опазило по предание нещо за него, то от единия страх пред турците, от които тогава са се крили, не биха се решили да подновяват паметта на българския юнак от славните времена на българското царство и с това да си създадат повод към постоянни преследвания и гонения. По-вярно е друго едно предположение, според което първото име на новото селище било Батево, от брат, или от бате, наречено така, види се нарочно, или от бежанците, или от самите насила потурчени техни братя в чепинските села, за да изразят нравственото превъзходство на завардилите своята бащина християнска вяра. За това свидетелствува и един скъпоценен ръкопис от поп Методия Драгинов, писан в 1600 год. в село Корово, в края на един черковен требник, който многозаслуживший историограф Стефан Захариев привожда в Географико-Историко-Статистическото си описание на Т.-Пазарджикския окръг, както следва [2]:

        «Когито турский амира царь Мехаметъ нарукань ловець подигна сеферь на мора, та испрати 105 хиляды войска по море и 150000 по сухо. Тогись додоха ва плоднь Градь 6 паши та преминаха изь пещера, и мехаметь пашя са много iеничерь доде ва Цепина на Костантово, и сабра васы попове и кметове та гы тури ва веругы. и каза брехь ханиларь вась Али османь Патишя милува та недавате Царiево. само кога трiеба помагате на нашата войстя. и ные вы милуваме като нашите iеничере, а вье стiе искали да дигате глава на вашя цраь. тогись Бань Велю и протопопь Константинъ отговориха честити Везиро нашите момчета до скоро са били са царските войски по тунось, по траболусь и мисирь. че що видяхте грозно отъ насъ. и пашата каза вые лажете. мене обади карабашотъ ва филибе. (плодински митрополить проклеты Гаврiйлъ) и тiе казаха онь насъ незаповеда таче оти му недаваме керимъ та ни клевети. и пашата отговори елисте и вые кауре оти дане давате ето че сты асын. и повеле на iеничерете да ги исколять сыте. тогись некои кара имамъ хасань оджя умоли пашата даги просты ако се потурчать. и на гергювдень се потурчиха Бань Велю. протопопь Константинъ. попъ Гюрге, и попь Димитьръ ва костантово. и сыте кметове и попове отъ друзите села и като бiеше много гладия, пашата остави още четири оджи да ни турчать, и кои се потурчать даимь дадать жито за яденiе, и онь отиде прiесь разлога ва Солунь. нашите се турчиха до Богородица (Августа). които се неистурчиха едны исклаха. друзы бегаха по гората и тямь изгореха кащите. и асань оджя пусна много конie ва градоть (Татаръ-Пазарджикъ) та докараха жито оть бегликь хань (Куршюмъ-ханъ) и стовариго ва црьквите света петка, и светiи апостоль андрея ва костантово и раздаде на потурчените кащы по две мiери рожь и две мiери просо. Таче на петковдень доде фермань оть цароть да се саберать бльгарете та да станат рая. Да давать харачь и веримь и да ходять на ангарiя. И само турцето да отивать на войскя. и сьбрахасе бежанците та сагрядиха кащы ва каменьнiець. и ракитово. тогись повечето бежанци оть страхоть отидоха при стара рiека та сьгрядиха ново селище Батiево. асань оджя за кашмерь натера потурняците та расипаха сыте црькви от костьнець до станимька 33 монастире и 218 црькви. и така Божию попущенiю расипаха се бльгарете ва цепина. помени Господи грешнааго и недостоинааго раба твоiего попь Методiiе драгиновь оть село корова записа се вал ето а х (1600).

        Местоположението на Батево [3] е съответствувало на намеренията и желанията на заселниците, за да се прикриват от очите на тогавашните яничере. То е построено от двете страни на Стара река, при подножието на високия Родопски връх Скардак (Карлък) в една неправилна длъгнеста котловина, обиколена с бърдата: Петрово бърдо, Кънева борика, Царюв комин, Кадино бърдо, Свети Георги, Пискилнева скала, Галагонката и Бучете, — някои от които образуват издигнати нлоскогорни равнини, наречени: Иванова ливада, Илинова ливада, Ленищата, Саята и др. От югозападната страна на тая котловина се издига високата планина «Семералан,» която се скача с Рила планина; а от североизточната страна стоят високите гористи клонове на «Пирин» покрай които текат Стара река и Карлъшката река. Всичките тия бърда и равнини са били покрити с големи стари буки и др. планински дървета, които са служили за естествена ограда и са представлявали голяма удобност за прикриване от фанатическите нападения на владеющето племе. Така също на повечето от тях и на много други места около селото, има развалини на стари крепости, манастири, църкви и оброчища, много от които трябва да влизат в числото на съборените от самите потурнацп по поощрението на Хасан ходжа, съгласно свидетелството на приснопаметния поп Методия Драгинова.
        Суровостта на природата и трайната зима като не помагат на плодородието по тия места, принудили са заселенците, пък и техните потомци до сегашно време, да боравят изключително с дърводелство, да се борят непрестанно и немилостиво с непроходимите гори, с които природата от памтивека е накичила така хубаво и весело широката Родопска планина. От тия усилени физически занятия, от студената вода и здравия планински въздух, Батачани били едри, здрави, силни, бодри и безстрашни. Тяхното юначество станало пословично за околните села. Когато отношенията им не били покварени с потурнаците, те взимали участие в гюрешмеците на сватбите и байрамите им и всякога печелили наградите. Живото предание съобщава няколко факта, с именното обозначение на борците, с които помаците, заедно с тогавашните власти, употребявали различни лукави средства, за да ги убият от завист във време на борбата и нищо не могли да им направят — благодарение само на гигантската им сила. Такива гиганти и по ръст и по сила, никога не са липсвали помежду селяните. Преди петдесет години турските власти в Драма с удивление са забелязали на стената на правителствения дом, високия ръст на един Батачанин, който преминувал покрай него, като назначили и награда на оногова, който би изпълнил с ръста си отбелязаната висота на първия. А Кавалският управител преди 120 години щедро наградил Янко Кавлаков, задето повдигнал от земята един стар крепостен топ, който се мъчили трима гръцки прочути но ония места бабаити да го повдигнат съвместно за изпълнение на някаква своя облага. Подобни на тия факти има много да се приказват, както от самите селяни, така и от съседите им. Батачани, обиколени отвсякъде с иноверци, с враждебно и фанатично настроение към всичко християнско, са могли да съществуват безвредно само с твърдостта, буйността, неустрашимостта и решителността си. Те не са правили никакви отстъпки на съседите-потурнаци — напротив, не са изпущали ни един случай по тъмните гъсталаци на балканите да не им заявят своето презрение и своята мощна неустрашимост. Ако те са стояли нащрек пред постоянното поощряване на ходжите и софтите, за да се колят християните, то и помаците във време на рамазаните и байрамите са туряли далечни стражи от страх да не отидат батачани да ги изколят. Това страховито понятие за Батак не се е ограничавало само в съседите, — то е било разпространено и в по-далечни места. Много време турците-пътници от Македония не смеели да нощуват в селото, което лежи на самия доспатски друм и им служи като станция. От тука са минували постоянно македонските еничари, редифи, мустахафъзи, башибозуци и хайти, които са опустошавали наред християнските села, но на Батак нищо не са могли да направят. В такива случаи, обикновено кметът с няколко селяни ги е пресрещал далече от селото и убедително ги е накарвал да не влизат в селото. Само във време на Кримската война, батачани видели да пренощуват македонски башибозуци и редифи, с които в много къщя се случили кървави разправии. През времето на тая война, сполучили така наречените хайти, въоръжени само с маждраци, прилични на казашките пики, да вземат с измама кмета Хаджи Горю Янков, задето не им дал квартири по къщята, и го извели в балкана с намерение да го убият, но не могли да изпълнят намерението си: едно, защото самият кмет побягнал на далечно разстояние с ранения си от техните маждраци кон, и друго, защото ги настигнали въоръжени батачани и ги принудили да се разбягат в честите гори. Ония посегателства на имота, честта, вярата и семейните святости, на които са били постоянно изложени българите в полските села — на тукашните селяни не са били познати. И самата произволна система, практикувана от бившето владичество по събирането правителствените данъци, тук е получавала голямо изменение. Много пъти се е случвало агентите на закупчиците десятъка, които са били обикновено освободени от тъмницата разбойници от влиятелните бейове, да бъдат бити, опозорени и насила изпъдени от селото за някои упражнени производства. Всички тия проявления за запазването честта и доколкото се може човешкото си достойнство, съставили се в околните села понятието за тяхното юначество и неустрашимост, като са отъждествявали мнението за батачани с понятието за черногорец!
        В интерес на безпристрастието и истината, обаче, считаме за своя длъжност да се потрудим да дадем истинното определение на гореказаните похвални черти и свойства на батачани, които по самата си същност, много се различавали от ония, които са лежали в понятията на околните им потурнаци. Ако здравотата и физическата сила се е обуславяла от климата и занятията, то и духът им се е развивал в пределите на условията на живота, на потребността на нуждите и обществения строй. Необходимостта ги накарала да търсят препитанието си изключително във високите планини, които им станали като китайска стена за околния свет. В тия стени ако и да се виждали като усамотени и някак отделени от отвратителното зрелище, което представлявали турските разюздени страсти помежду полските българи, то пак чувствували гнета на тежкото иго, — пак се озъртали уплашено наоколо си; — било кога са в селото или на нивата, или в гората, за да не се нападнат от фанатиците мюсюлмани и в това постоянно гнетящо и тревожно положение, губили се традициите от бащите и дедите им, и постепенно-постепенно заживявали в ограничените рабски понятия, свиквали се с тях, задишали отчасти в широките си гърди робската боязън, униженост и малодушие, и в тая сфера гигантската им натура възпитавала духа си… Балканските условия ги правили сурови, решителни и безстрашни; а игото с грозните всекидневни опасности — превивало ги е и ги е ограничавало, — дразнило ги е и ги е сушило. Тяхната дързост, юначество и смелост са се изразявали скришно в тъмните гори, защото игото ги карало сами да се страхуват от тия си качества. Ако понякога се проявявали дух на самостоятелност и противодействие — дух на човешко достойнство, някои от които има изброени по-горе, то в основата на тия проявления, пак е лежало голяма доза от боязън, която се преобръща от суровия нрав в раздразнителна бойкост. В тях не можем да търсим оная устойчивост на личната самоотверженост, каквато я имат обикновено и природно свободно порастналите горци. Следният пример от старите заселници, които именно са се славили по ръст и физическа сила, ни дава ясна характеристика на крайното несъразмерно отношение на духа им с телесната якост и сила:
        Трима се съгласили да идат да убият нощно време една мечка стръвница, която им опропастявала посевите и на която предварително били изучили леговището в планината. Те назначили за сборен пункт един ближен до леговището връх, но в определеното време не можали да се съберат и тримата. Най-първо пристигналият, който бил въоръжен само с арба и балтия, като почакал другарите си, полюбопитствувал да се научи дали ловът е на мястото си. Той в тъмнината дебнешком се приближил до пъна, който се издигал над скалата, под която лежала мечката; но тя го усетила, пробудила се, изревала и се хвърлила върху му, обаче в момента, когато се изправила пред пъна, той я сграбчил бързо за предните крака, притиснал я към дървото, което го запазвало от зъбите на главата ù и почнали да се въртят около пъна. В такова положение ги заварил вторият през нощта, който се уплашил от страшното зрелище на отчаяната борба и от страшните потресаващи ревове на звяра, и, като не намерил достатъчна нравствена сила в себе си да иде на помощ на другаря си, побягнал назад. Третия се явил на разсъмване и направил същото. И двамата тия последни вярвали, че звярът е свършил с другаря им и през деня вторият отишъл да види, какви белези са останали от грозната борба и когато пристигнал на мястото, то с удивление заварил борците в същото положение, в каквото ги бил оставил.
        — Ето сега ще те освободя, рекъл той и се приближавал към звяра с маждрака си.
        — Стой, не я закачай! — викнал първият. Това право се пада мене. Тя ме е мъчила цяло денонощие, та трябва да умре от мене. Ела прихвани полека предните ù крака, за да довърша с нея.
        Вторият взел една подир друга лапите на звяра и се наместил на мястото на първия, да вършее с царя на тукашните планини около пъневия дармон. Това разядосало още повече мечката, която с отчаян и разярен рев се помъчила да се освободя, но силата ù се омаломощила в оная — на гиганта.
        — Охо! Още малко остана да ми измъкне ръцете! — казал уплашено вторият.
        — Ако ти можа да одържиш тоя неин силен и отчаян напън, то свободно ще си играеш с нея толкова, колкото аз съм играл — отговорил първият. — Аз ще отида да си почина в село и утре вечер ще ти проводя третия другар на помощ…
        — Но тя си забоде вече единия нокът в месото ми, кръвта затече…
        — Няма нищо; то ще ти послужи за пиявица — рекъл в насмешка първият и си отишъл.
        На другия ден с третия се повторила същата история и само на четвъртия ден свършили с омаломощения звяр.
        При всичко това, трябва да се забележи отрадния факт, че в продължителния процес на общото омаломощаване, явявали се от време на време самоотвержени личности, някои от които с личен риск са поддържали духа и човешкото достойнство на селяните, а други открито са се обявявали против турските производства и насилства. Отначало заселниците живели в добри отношения с потурнаците и въпреки крайните различия на вярата им, те до скоро си запазвали и уважавали роднинските връзки. Фамилните родове: Пелювци, Кавлаковци, Балиновци, Вранчовци, Каркалячовци, Пейчиновци, Гърковци, Цурювци, Кънювци и пр. и досега съществуват под същите си названия в чепинските помаци. Когато някой е дохождал в Батак, отивал е да гостува на право в оная къща, домакинът на която е носил името на рода му. Старите люде помнят, когато те са познавали помежду християните своите калтатове и калимани, на които са носили и различни дарове. Но с време тия роднински и братски отношения се променили. Различните ходжи, които постоянно са се провеждали помежду потурчените, карали ги под страх на наказание да се отклоняват от преданията, обичаите, нравите и песните си, и те постепенно- постепенно забравяли миналото, навиквали на настоящето, заживели в ограничените фанатични понятия на новата вяра и захванали да се отнасят към по-напрешните си Батювци първо студено, а по-сетне враждебно. Тия отношения още повече се изострили, когато се захванали препирня помежду им за горите, пасищата и ливадите, които се намират около споменатото езеро, които много често са имали кървави сетнини. Непрестанно действуващата баташка пелка, като унищожила гората около селото, като преобърнала речените по-горе бърда на възвишени голи поляни, взела да се приближава към пределите на дорковските, костандовските, ракитовските и инимахаленските планини, захванали се скритите нападения, грабежите, взаимните нарушения на владенията, тайните убийства, а с това заедно се уякчавала взаимната вражда и ненавист. Батачани се виждали заобиколени отвсякъде с лични и кръвни врагове. Освен това, явила им се и друга рана. Току-речи цяла Родопа е разпределена на отделни пасища, повечето от които от време са били подарени за известни заслуги пред първите султани, на дивото, суровото и студеното племе «юруци» които сами наченали да боравят с овцевъдство по собствените си пасища и захванали да преследват и те батачани. Подир Кримската война се явили любители на християнската пот и от вътрешността на Македония. Юруци, разбойници, помаци кръстосвали всичките пътища около селото и батачани не смеели да се покажат в градините си. Самата власт по тия места, която се състояла от няколко заптии по планинските кули, които се намират на доспатския път и подчинени на доспатския бей — ги поощрявала. Пътят за Македония станал непристъпен за християните.
        Тогава от Батак излязъл Тодор Банчов [4], с една малка чета в планината, с цел да преследва турските разбойнически шайки. При всичко, че той е известен в населението под името «Хайдук Тодор», за него заслужава да се спомене, защото в многогодишното си скитничество по Родопските планини, Средна гора и Стара планина, нищо разбойническо не е извършил върху никой християнин, а е нападал само на турците. Той бил съвременник на Илю воевода, с когото често се срещали в Рилската планина, на които действията в нищо не се различавали. За него и за другарите му: Бейко и Ваню Тупаров, се разказват цели легенди сред населението. В разстояние на няколко години той сполучил да очисти доспатските гори от турското разбойничество, нападал на самите военни власти и накарал целия помашки край да затрепери. Той е бил човек със среден ръст, широки плещи, широко валчесто лице, дълбоки големи черни очи, дебели сключени вежди, които му давали страховит изглед, и надарен с извънредна сила. Приказват, че в младостта си, кога бил сгоден за едно момиче в с. Радилово, което стои пет часа далече от Батак, ставал е вечер от селото, след като заспят домашните му, отивал е в Радилово да се види с годеницата си и в същата нощ се е завръщал у дома си, дето заварял домашните си да лежат още в постелята. Той доживял до последното въстание и умрял в обичната си планина пак като бунтовник. Достоен за забелязване е фактът на чудовищната търпеливост на брата му Петър Банчов, в чиято къща Тодор се криел ранен, когато полицията го нападнала, претърсила къщата и като не намерила воеводата, турнала го на мъки. Петър се преправил (престорил) на мъртъв, с твърдото намерение да отбегне всякакво заплашване и изкушение на езика си, за да спаси брата си от неизбежната смърт, а себе си — от предателство. На всичкото биене, мушкане и бодене с игли месата му, той не дал ни най-малък белег на живот. Тогава за по-сигурно удостоверение, звероподобните мъчители взели, та му наболи борина под ноктите на краката, дето се намират остроконечните нерви и ги запалили. Ноктите, месата и кръвта захванали да пращят от огъня на борината, но Петър с свойствената си твърда воля и тука издържал характер, и тука заглушил мъките и останал пак като неподвижен и бездиханен труп. Той пошавал само, когато се удостоверил, че полицейските оставили дома му!..
        В последните времена преди въстанието в 1876 година, когато са се появявали турски чети по баташките гори, то са се съставлявали тайни дружини под воеводството на Стефана Трендафилова и всякога са ги унищожавали.
        Батак е бил под полицейски надзор на доспатския бей, който е живял в с. Барутина, и на когото деятелността се ограничавала да взима някои подаръци от селото за съгледателните заптии, поставени по кулите на доспатския път. Всичките селски разправии, като: граждански, поправителни, семейно-брачни, училищни и черковни, съгласно местните обичаи са били предоставени на старейшинския съвет, или пък самите спорещи страни взаимосъгласно са избирали за свой помирителен съдник някой от почтените и авторитетни селяни, решенията на когото считали за задължителни. Не се помни батачани да са водили някога съдебни процеси пред турските съдилища в Пазарджик. Самата черковна власт е считала себе си като самостоятелна преди разрешението на българския черковен въпрос. По примера на чепинските българи, които не припознавали гръцките черковни власти, като се основавали на един стар договор, сключен от техните деди по време на предаването им на турците, в който тия последните им запазили правото да не зависят от друга черковна власт и сами да се управляват духовно — и батачани не припознавали покорно правата на Агатоникийския епископ и само в някои случаи — когато са се заплашвали от някои интриги — плащали му по нещо. Богослужението всякога се е изпълнявало в едничката им черква «Света Неделя» на старобългарски език. Нито свещениците, нито някой друг селянин е познавал някога гръцки език. Отначало свещениците са служили за учители и са предавали по черковнославянската азбука и черковните книги в собствените си домове. Първото училище се отворило в 1835 г. от учителя Хаджи Найдена от Пазарджик [5], от когото има съставен един календар, според който месеците се намират по пръстите. Вторият учител е бил калугер Генадий и през всичкото време отпосле селото не е оставало без учители, при които често са дохождали от околните села ученици. Въобще ученолюбивото чувство се забелязва тука по-рано развито от много други по-претенциозни градове и села. По всичко се вижда, че първите преселници са били сбор от по-развитите и по-чувствителните българи, защото в скоро време тука се изменило чепинското наречие, на което и до днес приказват тамошните жители, — на един чист, гладък и правилен български език и защото във всяко време Батак е имал интелигентни представители с ученолюбиво и патриотическо настроение. Старецът поп Илия, известен в целия родопски край по своята ученост, родолюбие и философска мъдрост, преди 70 години проводил един от синовете си Георги П. Илиев да се образова в Русия, дето получил университетско образование и който под анонима Георги Бусилин е написал Български Буквар, напечатан в Москва и в 1844 г. раздаден дар на българските общини. Тоя буквар е написан на образцово-правилен български език, който и до днес служи за пример на нашите филолози. Петър Горанов бил проводен от ученолюбивия си баща на учение в първото новооткрито българско училище в Пловдив, после — в Рилския манастир да продължава богословието, който отпосле е играл видна роля в моралното развитие на селото и в последното въстание. А на кого от съвременниците и младото поколение не е известно името на господин Д. Б. Манчова, с когото Батак справедливо може да се гордее, и началните книги на когото стоят като краеъгълен камък на общобългарското учебно дело? Той е подкачил книгоиздателската си деятелност в 1854 год. с «Черковно песнопение» и календарче «Старопланинче», и с една похвална и неуморима последователност, през всичкото време отпосле, е издавал цел ред елементарни книжки за първоначалното образование, известни на всички съвременници. Нему се дължи първата промяна на Ланкастърската метода в звучка, по която читанките му «Бащин Език» с непрестанното и внимателно усъвършенствуване, стоят и сега на първо место в педагогическата ни книжнина. При това, батачани изобщо се отличават с природен ум и духовита способност, каквито не се забелязват в много други села.
        Животът на батачани е бил патриархален. Главата на семейството, оставал си е такъв върху порастналите в съвършеннолетство и оженени синове до смърт. Управлението на имота и търговията или по местното определение «държането на кесията» се е изпълнявало по ред, съгласно волята на главата на семейството. Делбата на имота е правил бащата на живот. Гладенето на къщята е било каменно и двуетажно, първият кат на които е служил обикновено за зимници на домашния им добитък. Случвало се е в една къща, от едно семейство, със синове и внуци, да живеят заедно от 25–40 души.
        Тука са се практикували много симпатични нрави и обичаи. Ние ще отбележим само ония, които не влизат в числото на общо принадлежащите и общо свойствените на нашия народ. Понеже занятието било еднообразно на всички и мъчно изпълнимо без помощници, то те се събирали на дружини, правили си в планината чаркове, или другояче бичкиджийници за дъски, и работили задружно по следния начин. Работните дни на общата фабрика (чарк) били разпределени едно по друго между задружниците, но във времето, когато единият от тях отбичвал трупите си, другите му приготвяли за негова сметка други в гората, или му помагали в прекарването им до чарка, ако е имало такива отсечени вече, в замяна на което той е вършил същото за тях, когато е дохождал техния ред. Всички заедно са работили за всякой член от дружината, който е бил задължен само да има грижата да им достави необходимата храна за посветения им нему ден. В случай, когато някой се разболявал, или по други оправдателни причини не е можал лично да се възползува от реда си, то се избирали другарите му на негово место един от помежду си да извърши работата пак за негова сметка; или сам болният е поканвал някого от дружината да иде да му работи, като му е давал само храната. Това е ставало безвъзмездно, сиреч считало се е като братска помощ на болника, който не е бил задължен да отвръща тая работа. Ако такъв се е разболявал за по-дълго време, то неговите редове са се изпълнявали поред от останалите; или пък, ако някой от тях е употребявал неговото право на чарка за своя си полза, то му го е отвръщал пак с работа, като е сякъл или трупи, или му отбичвал такива. Не е ставало никакво издирване по повод на тия взаимопомагания. Че воловете на единия били по-здрави и прекарвали повече трупи, а на другия — по-малко, или че единият извършвал повече работа от другия — това не се е издирвало. Те живели един за други, помагали си като братя и съставлявали общества, които другояче се наричат задруга. Това братолюбиво чувство на помагането с работа упражнявало се и в другите родове занятия, несвързани от нравствените връзки на каквито и да било задружвания. Заградявал ли е някой къща, или плевня, или друга някаква сграда, то всякой негов роднина, или ближен познайник считал себе си за длъжен да проводи колата си ден, два или три в негова помощ, за да си прекара камъни за стените, тикли (каменни плочи) за покрива, греди, била и други дървета от гората за сградата. А когато сградата се е свършвала, съседните жени и моми, по приетия обичай изнасяли са сами каменните плочи на покрива, които тука се употребяват наместо керемиди. Така също, ако някой е пожелавал да преобърне целина в нива, чрез разкопаване или — пожар [6] в нива, то са се събирали на помощ безвъзмездно множество моми и жени от махалата, познатите и роднините, които за работата са получавали само дневната храна. Така е било и с жетвата, коситбата, събирането на сеното, с тлаките, с плевенето и др. Хубостта на момите се е изглеждала на хорото, а работността — в работните ù помощи. Някои съвременни философи препоръчват като едничък лек против общата деморализация от несъразмерно разпределения капитал, средството да се замени паричната помощ с личен наръчен помощен труд, — батачани отдавна са го употребявали, ако и да са нямали понятие от никакви философски възгледи!
        Но същевременно тия братолюбиви отношения, трябва да се забележи, че когато селото се уголемило и се разделило на махали, захванали да се проявяват някои антагонизми помежду им, по повод на горделива надменност, по смелост и юначество, които понякога са дохождали до сблъскване и се зараждали отмъщения, изпълняващи се чрез тайни подпалвания на движимости и недвижимости. При всичко, че благоразумните люде, които са се радвали на авторитетно уважение, са действували всякога за прекращението на тия диви нрави, то пак в последните времена, по особеното географско положение на селото, не е било възможно общото сдумване и единомислие, а се е забелязвал малък антагонизъм между горнокрайци и долнокрайци, предел на които е служил, черквата и училището «Св. Кирил и Методий» [7]. Горнокрайци се считали не само за по-юнаци, но били и по-богати и по-развити; те всякога държали селския ключ и всякога стояли на чело пред външния свят.
        Във всяко друго отношение батачани водили весел живот. Всичкото пещерско вино и голяма част от перущинското се консумирало тука. Селото от ден на ден растяло, напредвало и богатеело. Всяка неделя ставало пазар, дето дохождали власи, юруци, помаци, и пещерци, — едни да си продават произведенията, маслата пр., други да купуват едничкото баташко произведение — дъските, с които се е пълнил Измир.

Текстът е подготвен по изданието: Бойчо. Въстанието и клането в Батак (исторически очерк) © съвременна редакция — Православна беседа, по едноименното издание, Пловдив 1892 г. — фототипно издаден от «Културно-просветно сдружение „Възраждане на град Батак“» и Университетско издателство «Св. Климент Охридски», София. 1991.

Обяснителни бележки

1) Историческата наука все още не е установила кога е възникнал град Батак и произхода на наименованието му Становището, че той възниква през 1657 г е неточно Първият писмен документ — надписът на чешмата Кричимския манастир «Св. Богородица», — върху който личат името Батак и имената на построилите я батачани Анастас, Велю, Теню и Геро, е от 1592 г. >>>
2) Ръкописът на поп Методи Драгинов, както показват редица изследвания (на Христо Попконстантинов, Константин Иречек и др.) не е писан през 1657 г., а по-късно. Дълго време посоченият от Бойчо требник се съхранява в известния възрожденски род на поп Илия Янков, който го предава на Стефан Захариев към 1861 г. >>>
3) Имената на споменатите местности и селища се нуждаят от известни пояснения: Връх Скардак (Карлък) сега се нарича Баташки Снежник; «Пирин» е местност в Пещерско землище; Град Станимака се нарича Асеновград, село Корово — Драгиново (сега квартал на град Велинград). Квартали на същия град са и бившите села Каменица, Лъжене и Баня (Чепино), споменавани често в книгата Яни-Махала, Ясъ-Курич и Аликочово (40—41) се наричат съответно Нова Махала, Равногор и Капитан-Димитриево. >>>
4) Тодор Банчов (1814—1877), водач на В. Левски из Пазарджишкия район при основаване на революционни комитети, починал през 1877 г. >>>
5) Хаджи Найден Йованович (1802—1862), книгоиздател и книгоразпространител, е основател на първото светско училище в Батак, в което учителствува четири години. Дотогава в Батак е имало три килийни училища. В Рилския манастир П. Горанов е бил привлечен вероятно от архимандрит Йосиф и братовите му деца Кирил и Никифор, ръководили манастира като игумени около 40 години. Георги Попилиев (1823—1845) е ученик на Теофил Каирис на остров Андрос (1836—1839). След закриване училището на Каирис отива в Атина, където завършва гимназиалното си образование. През 1841 г заминава за Москва, където се свързва с известния славянофил проф. Михаил П. Погодин. От началото на 1842 г е вече студент с персонална императорска стипендия — първи български студент в Русия. През 1844 г издава под псевдонима Г. Бусилин своя «Български буквар», с който достойно се представя в нашето Възраждане. >>>
6) Пожар се нарича място с изгорена гора, дърветата на което предварително са отсечени, и го преобръщат на нива чрез разкопаване. По такъв начин са станали току-речи всичките баташки ниви. >>>
7) Тук за първи път се споменава името на основаното от хаджи и Йованович училище — «Св. Кирил и Методий». Негов приемник сега е ЕСПУ «Отец Паисий». >>>


Към главната страница | Съдържание | Следващата глава

. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, пишете ни! Вашите отзиви можете да оставите тук.