Бойчо. Въстанието и клането в Батак

ХІ. Ужаси в черквата


Черквата «Света Неделя» била стара направа, метър и половина вкопана в земята, и захващала пространство около двеста четвъртити разкрача [1]. В черковния двор стояло околовръст гробище с ширина от десет до двайсет разкрача заградено от всяка страна с дувар от два метра височина, наричан «калето на черквата».
    Тука се събрала по-голямата част от цялото баташко население, което мислело, че се е запазило от ужасите на пожара и което вярвало, че светците на черквата не ще позволят на мръсните башибозушки ръце да осквернят с човешки невинни кърви светилището им. И наистина, на първо време техните илюзии се оправдали. Те били нападнати едновременно с ония, които били скрити в училището, но черковното кале не позволило на главорезите да видят с тях такава бърза сметка, каквато видели с клетниците в училището. Най-напред башибозуците се мъчили да влязат през калето, на което се възкачвали с голи ножове, но били събаряни от мъжете, или жените с дървета и камъни, които къртили от гробището. Тука всички били готови за отчаяна борба, но се лишавали от необходимите за това оръдия — били, както се казва, без ръце. Помежду хилядното множество, намерили се у децата, останали непредадени, само два малки пищова, с които Костадин Вранчов и Димитр Насков Кавлаков се качвали един подир друг на едно орехово дърво и са убили около двайсет помаци, додето пищовите се счупили.
    Като видели башибозуците, че е невъзможно да влязат през калето, захванали да къртят стената, да правят в нея дупки за пушките си и да убиват беззащитните. В скоро време куршумите запищели със смъртоносните си песни и мъже, жени и деца захванали да падат като круши. Най-напред батачани и батачанки се хвърляли отчаяно за отбрана, хващали масурите на отправените срещу тях пушки, отнемали ги и ги изпразвали в неприятеля; или се спущали с юмруци върху влезналите, събаряли ги на земята и ги убивали. Но тая самоотбрана била слаба и нищожна. Хиляди башибозуци навлезли в калето от всяка страна като бесни вълци и подхванали най-ужасяващото клане. Ония нещастници, които с голите си ръце се мъчили да окажат каквото и да било съпротивление, бивали съсичани от други. При това, калето се пълнило от такова сгъстено множество, че нямало възможност дори за юмручна самоотбрана. Само башибозушкият ятаган правил място, само той полагал тия човешки класове от мъже, жени и деца на земята, както сърпът на жътварката полага класовете на гъстата нива, както косата на косача полага високата трева на ливадата… Кървите на беззащитните текнали като пороен дъжд да напояват пръстта на закопаните и да се смесват с костите на изгнилите и стопените мъртъвци. Наред с глухите удари на ножа и с дивите гласове на касапите, слушали се от всяка страна детински отчаяни писъци, жаловити гласове, печални охкания и сърцераздирателни стенания на умиращите. Това било цяла «олелия». Башибозуците се явили в лика на най-грозната смърт и произвели потресаващ ужас у всички. Отчаяните въздишки, гласовете за помощ и плачовете като че се издавали от всички — от наранени и премазани (смачкани), от умиращи и здрави. Но първото впечатление скоро минало. Явната смърт, леещата се човешка кръв — на близки роднини, приятели и познайници, пък и самата ожесточеност на касапите, произвели своята си сила, която като тежка мъртвешка ръка налегнала чувствата с оная тъпост, която читателят е видял в по-горните кланета. Срещу неминуемото като че всякой противопоставил оная смирена готовност за смъртта, оная безропотна покорност на участта, каквато е завещал в пример нашият Спасител, каквато се среща в житиетата на много почитаеми от светата Черква светци. Риданията, стенанията и плачовете се задавили в гърдите на «обречените на заколение». По четирите краища на калето се възцарила предсмъртна тишина, в която се слушали само глухите удари на ятагана, тежкото падане на обезглавените тела и тънките цикания на хвърлените или оставените без родители бозайничета, на които, вижда се, тоя силен хипнотизъм не е могъл да действува. Дори болките не са се чувствували така силно, дори и те замирали в затъпените и затвърделите чувства. На ръцете на бащата, например, се премята в последни гърчове недокланият син, на самия баща ятаган е отсякъл едната ръка, а той го държи с всичката си сила, държи го като здрав и неповреден, и чака търпеливо и дълго нови по-решителни удари; или майка и дъщеря накълцани и недоклани, стоят прегърнати, мълчаливо гледат клането наоколо си и безропотно чакат новия си ред от други касапи…
    Но само кръвта и смъртта на беззащитните не удовлетворявала и не насищала желанията и намеренията на помаците. Те виждали, че жертвите им стоят като кротки и безчувствени агнета на касапницата и че следователно могат, когато поискат, да ги подведат под острието на ножа си, но в същото време разбирали, че с бързината на изтреблението им губили много в материално отношение. На убитите мъчно се вадили неповредими дрехите, мъчно се и разтърсвали за пари и други ценни неща, които се намирали току-речи у всички батачани и батачанки. Ето защо след ужасното клане в калето, една част от тях — най-вече жени и деца, били оставени до време и откарани на Беглишките хамбари, за да бъдат мъчени за пари и да се насищат други желания на побеснелия фанатизъм…
    Останали скритите в самия храм — черквата.
    Тука били събрани и заключени четири-пет пъти повече люде, отколкото са могли да се вместят живи, изправени и по възможност сгъстени човешки същества. Тука било едничкото място за спасение и тука се стекло такова множество, което само си създало нови смъртоносни удари, само станало палач на слабите си дечица! Нямало ни едно място, на което е било възможно да си отдъхне човек да не е било запълнено от няколко души насядали и прихванати за равновесие един с друг. По столовете, по амвона, по препречените спонди под кубето, по олтарния иконостас, по великите двери и самия престол — навсякъде били накачени един въз друг мъже, жени и деца! Дъхотата, притисканията били тежки и уморителни. По-силните придържали на рамената си по-слабите; бащите и майките се трудили да държат високо над главите децата си, додето се омаломощавали силите им и падали заедно с тях в краката на множеството… Едни падали на земята, други ставали и бивали повалени въз първите… Някои се хващали за полилеите, повесвали на високо на ръцете си, за да си починат и отдъхнат от притисканията, и след последна умора, спущали се като пресечено дърво… Тежката глъчка, печалните гласове, охканията, сърдитите упреквания едни други и самата задушливост на разваления въздух, омаломощавали и най-сърцатите, най-коравите натури. Мнозина стояли върху удушените деца в несвяст и държали върху си други паднали в безчувствие, които пък служили за основа на изправените…
    Тука било същият ад на мъките!
    Башибозуците заобиколили храма, награкали около прозорците с пушки и ножове и поискали предаването им.
    — Предайте се, москов гяурлар! — викали те със страшни гласове, но никой от затворените не мислел за предаване. Захванали да стрелят, но батачани прихващали отчаяно подадените от прозорците оръжия, трошели ги, или принуждавали притежателите им да се оттеглят. Помъчили се да откъртят и строшат вратите, или да ги изгорят с газ за да си отворят път; но и това не им се удало, защото те били дебели, дрянови и обковани с широки железа. Опитвали се да развалят стените, качвали се да открият и покрива, но нито едното, нито другото било възможно. Те само гърмели с пушките и пищовите през прозорците, без да могат да видят какви резултати се получават…
    Макар в мъчително и угнетяващо положение, затворените в храма все пак се крепели с надеждата, като за сламка в морето, че само търпението ще ги избави и спаси от кървавия нож на отвратителната помашка сбирщина. Бедите и теглилата все се увеличавали, задушаването на жени, моми и деца все повече се умножавало, минутите ставали все по-тежки и по-ядовити, а те, клетниците, все търпели, все чакали спасение, все се надявали на нещо, без да си определят ясно изгледите на надеждата!
    Цели три денонощия те преминали в такова състояние; цели три денонощия те са се мачкали и тъпкали един друг; цели три денонощия, те не са затваряли клепките си в дремота, или съновна почивка, но същевременно и не са ги отваряли ясно, не са можали да имат ясното съзнание, че живеят!..
    Дъхотата, притискането, страхотиите и всичките други адски мъки, изнурили силите на малко и голямо, засъхнали им устата и гърлата и им отворили страшна жажда.
    — Вода, вода! — завикали от всяка страна с примрели и сухи гласове.
    — Вода, вода! — завикали и притъпканите и завалените под краката на множеството.
    Но вода нямало никъде.
    — Дайте само да си наквасим устните, — викали други, умирайки от жажда.
    — Дайте две капки.
    Но и това нямало.
    — Дайте да се наквасим от кандилата, — казали едни и кандилата отведнъж се разграбили и разквасили попуканите устни едва на една стотна част…
    — Кладенец, кладенец, да се изкопае! — извикали други в отчаянието си от жажда.
    — Инак ние ще измрем от жажда!..
    — Кладенец! — гръмнало се от всички, които можали още да си спомагат с последните звукове на гласа и целият храм заехтял от повторението на тая едничка надежда.
    Тоя си час, най-коравите ръце се заловили, кой с мотика, кой с лопата, кой с пръсти и в скоро време изкопали една дупка от два метра дълбочина, но вода не се показвала: земята като че нарочно се показвала суха и колкото по-дълбоко, толкова по-суха!
    — Боже, вода не излиза! — понесло се като мълния в давещото се от дъхота и жажда множество.
    — Квасете си устата с кървите на убитите, или с ония на собствените си рани! — чул се един съвещателен глас, който се приел за ново спасение и кървете се засмукали.
    Било писано обаче че това кърваво утоление да замре веднъж завинаги в минутата на появата му — да замре в други ужаси, в други адски мъчения и терзания… Тъкмо в това време, свирепата помашка изобретателност се явила като нов по-страшен гръмов удар и разбила у нещастните клетници и най-последните искри на надежда за живот и спасение!.. От прозорците почнали да хвърлят кошери с пчели, които сърдито, като ядовити змии, забръмчали между тях и забождали клосилата (жилата — П.Б.) си в плътта им. Подир тях взели да хвърлят натопена в газ и запалена слама. Пчелите ги клосили, жилили; запалената слама горяла, пържела живите им още лица; гъстият дим ги давел, затварял им очите, тровел ги…
    Адът се преобърнал в пъкъл…
    Тука била преизподнята!
    Всяко ново движение, предизвикано от жилата на пчелите, или от огнените езици на газовата слама, произвеждало нови и нови стъпквания, смазвания и удушвания на мъже, жени и деца…
    — Милост! Милост! Човеци сме!… — викали злочестите жени отвътре, но никой не ги слушал. Пчелите продължавали да се хвърлят, терзанията все повече и по-силно се увеличавали и храмът заприличал на истинска преизподня!…
    — Милост! Милост! — повторили други и отворили главната врата, за да покажат страхотията на грозното и ужасното зрелище и да омекотят сърцата им.
    Но на вратата се показали не такива същества, които да носят в сърцето си човешки чувства, показали се в първите редове на башибозушката сган, най-отчаяните кръвници. Те били: прочутият разбойник от неврокопското село Чече, наречен Левицата, Медю Бейкташа от Ракитово, Алиш пехливан от Баня, Моамед от Дорково и др. Те били с възпретнати ръкави, с препасани престилки, с голи ножове и наченали клането е думите: «гиди москов гяурлар!». Подир тях навлезли други, трети и колкото можел да събере пътят на отворените кървави редове. Кръвта текнала, запръскала ликовете на светците и покривала телата на падналите и лежащите в несвяст.
    Колкото и да били омаломощени и изнурени батачани, пак се хвърляли отчаяно за отбрана и падали като борци под острилото на ножа. Христю Станков сполучил да откърти в натрупаното множество едно дърво от черковните столове, нападнал башибозуците, убил двама, взел ножа на един от убитите, нападнал на други и се борил, додето го съсекли. Така също и жени в куп с голи ръце се спущали върху някои от касапите и са се съпротивлявали, додето са бивали насичани на парчета от други…
    Наред с клането, правили се и отвратителни подигравки с телата на убитите и вършили се такива грозотии, каквито само башибозушката кървава фантазия можела да измисля. Много бременни жени били разпаряни живи, вадили децата от утробата им, натъквали ги на ножовете си и с диви тържествуващи провиквания се разхождали помежду беззащитните християни, за да им покажат геройското си тържество…
    Други са имали охота да потурчват, но никой батачанин или батачанка не приемали съзнателно такова спасение.
    — Потурчи се! — казвали десетина башибозуци на интелигентния момък Никола Поп Петров [2], като му вперили в тялото голите си ножове.
    — Аз не променям бащината си християнска вяра на вашата кучешка — отговорил той твърдо и презрително.
    — Приеми макар кучешката ни вяра, — за да те оставим жив, повтаряли те.
    — Аз предпочитам да умра християнин, а не да живея като куче, — отговорил той още по-твърдо и по-презрително. И мъжествено посрещнал най-грозните мъчения, мъжествено претърпял всички болки от постепенното отсичане членовете на тялото му и мъченически се преселил във вечния покой на християнските светци…
    Като заклали мъжа на Лаза Богданова, известната хубавица в селото, убиецът бил пленен от красотата ù и ù обявил, че я взема за жена, за да краси харема му…
    — Добре, но аз по-напред трябва да видя твоята кръв, както видях кръвта на мъжа си, — отговорила тя твърдо, извадила един малък нож захлупач и с мъжествена сила го забола в сърцето му, а другарите му я насекли на части.
    Такива примери били на всяка крачка.

Текстът е подготвен по изданието: Бойчо. Въстанието и клането в Батак (исторически очерк) © съвременна редакция — Православна беседа, по едноименното издание, Пловдив 1892 г. — фототипно издаден от «Културно-просветно сдружение „Възраждане на град Батак“» и Университетско издателство «Св. Климент Охридски», София. 1991.

Бележки

1) От незапомнени времена батачани са имали дървена църква. Историческата църква «Св Неделя» е изградена през 1813 г. за 75 денонощия. В нея руския йеромонах Партений през есента на 1839 г. отслужил църковна служба. Той пише, че тя притежава «прекрасен иконостас и много икони от най-висока византийска изработка», «писани от светогорски монах», много кандила и пет кристални полюлеи. >>>
2) Никола Поппетров е внук на поп Илия Янков. >>>


Предишната глава | Към главната страница | Съдържание | Следващата глава

. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, регистрирайте се в нашия Открит каталог.! Вашите отзиви можете да оставите тук.