Бойчо. Въстанието и клането в Батак

ІІІ. Въстанието


        С жадно любопитство очаквали първенците представителя си от събранието на народните тайни и секрети, или по-право от събранието за решението на народната съдбина, което ставало в Панагюрското «Оборище». Те нетърпеливо любопитствували да научат онова, което апостолът Ванков щателно избягвал да им каже, да научат истинните приготовления на главния комитет и всичките надежди за успеха на народното дело, които до това време само са се подсказвали от неизвестни и некомпетентни лица; но именно това си любопитство те не били честити да удовлетворят. Петър Горанов се завърнал само с едно окончателно решение, прието от народните представители в Меченската планина, без всякакви други сведения за каквито и да било мечтани сред народа вънкашни бунтовнически сили. Още в първата вечер на пристигането си, той дал на съзаклятниците следния отчет: [1]
        — Честит бях да присъствувам в първата българска камара, скрита от очите на тиранина в глухите и тъмните усои на гористото «Оборище» в Меченската планина, дето се обсъждаше и реши съдбата както на замисленото дело, така и на народа изобщо. Понеже всичко, което стана в него и което произлезе между представителите и апостолите представлява за всякой посветен в работата, голям интерес, то аз ще се потруди да ви разкажа всичко обстоятелствено и подробно. Когато пристигнах в Панагюрище, срещнах се с някои от тамошните и вънкашните представители, които се томяха от същите неопределени догадки по тайните приготовления на главния комитет, каквито и ние тука често сме повтаряли помежду си и които изразяваха един вид незадоволство от апостолите, задето не ги посвещават в истинността на тия тайни. Пазарджишкият представител Ив. Соколов преди да заминем за «Оборище» ми каза, че в събранието ще има препирня с Бенковски, защото не искал да съобщи истинския план за въстанието и дали има готови люде за тая цел в Румъния или не. Всички други, обаче, все вярвахме да се посветим върху някои от секретите на комитета. Бенковски беше взел предварителни мерки както за настаняването и приемането на представителите така и за препровождането им в назначеното място за събрание. От Панагюрище до планината, нас ни придружаваха десет въоръжени момъка. В планината на най-стръмните места, имаше наредени стражи, с които нашите преводачи си разменяха условни паролни думи. Определеното място за събрание беше посред един гъст букак, с пресечени дървета за сграда, заобиколен с високи и дебели кичести буче. От едната му страна стоеше до един бук една маса, на която се виждаха: едно Евангелие, кръст, револвер и нож, над които висеше един голям фенер. Така също и по другите буче околовръст светеха фенери, а по-отдалече имаше запалени големи огньове, на които се печеха агнета. Всичко беше устроено умно и предпазливо. Който беше влязъл в тоя букак, не можеше да излезе жив своеволно от него, без проводач и без предварително изволение на разпоредителите. Освен Бенковски и помощниците му Ванков и Икономов, имаше около стотина души представители. Събранието се отвори от председателя Бенковски с една реч, с която съобщи, че след направените от главния комитет агитации в България и Тракия, делото за провъзгласяването на народната независимост било навсякъде узряло, приготовленията свършени, всичките предпазителни мерки за сполуката му взети и съгласно дадените му тайни инструкции от главния комитет и на основание исканото му доверие от народа, пригласяваше представителите да го упълномощят, за да провъзгласи въстанието в часа, когато той намери за необходимо. Подир него говориха пламенни слова за нетърпимото робство Ванков, Икономов и Копривщенският представител Каблешков. След тях Бенковски пак стана и говори върху статистиките, като нападна лично пазарджишкия представител, задето не изпроводил навреме ония — за Пазарджик и принадлежащите му села. Соколов захвана да се оправдава, и аз станах да кажа няколко думи в защита на него, но Бенковски сърдито ме пресече. Тогава панагюрските представители отвориха въпроса за същинския план на въстанието, като предявиха, че те не могат да се решат да подпишат такова пълномощно с такива широки права, в които се излага на риск народното дело, пък и самото народно съществование, докле не им се каже самата истина, истинския план на бъдещите движения и силите, с които комитетът ще предприеме борбата против тиранина. Пазарджишкият представител и аз се присъединихме към панагюрските. Подир това отцепване станаха големи препирни. Говориха мнозина и от представителите, и от агентите. Ние отцепниците настоявахме да ни се каже планът на действията, за да можем да съобразяваме местните условия и собствената си сила с него, но Бенковски упорито и ядовито отказваше да изпълни това наше искане и настояваше да се подпише пълномощното само от ония, които са съгласни с него. — «По никой начин аз не мога да ви предам поверените мене от главния комитет тайни, — каза той гръмогласно — защото може да се намери изпомежду вас някой Юда, да ги предаде за няколко сребърника на тиранското правителство, след което всичко ще бъде изгубено. Тия тайни ще умрат с мене, ще ги скрия и в гроба си! Но тия тайни на никого не бъркат да приеме участие в народната борба, когато настане часът. Комитетът, който ме е изпратил помежду вас с пълномощно, разполага с такава сила, щото отцепниците ни най малко не могат да повредят на делото. Не искат въстание Панагюрище, Пазарджик и Батак? — нека се отделят; ние и без тях ще предприемем главната борба на народната независимост и подир това ще си прегледаме сметките… Не дипломати, политици, философи и калугери аз искам при себе си, — аз искам въстаници, въстаници! Не бабешки благоразсъдства, не рабски боязливости аз искам да слушам — аз имам нужда само от самоотвержени ратници за българската свобода, имам нужда от българи, готови при първия белег да строшат рабските окови и да провъзгласят независимостта си от петстотин годишния тиранин!» Това слово много въодушеви представителите и на няколко места се забеляза укорителна глъчка против нас — отцепниците. При все това панагюрският представител Георги Нейчов отговори, че ние сме най-големите ревнители на въстанието, но в интереса на самото намислено предприятие нам е нужен разпоредителния план на главния комитет и че ако Бенковски не приема по такъв начин да работи с нас, то можем да си изберем други агенти, посредством които да се добием до тая необходимост. Тогава Бенковски се разядоса и тръгна да си отива — «Аз не мога да работя вече с такива хладнокръвни неверници, — рече той разлютено. — Народното дело не е загубено и ако всички вие не вземете участие, но за това ще имате за себе си клетвите на потомството. Аз си отивам и ви оставям свободни да правите каквото желаете!..» Той тръгна, като съобщи, че внесените му 700 лири от селата се намират на съхранение у Ивана Джуджева. Много тежка беше за нас минутата на тая раздяла. Мнозина заплакаха. Ванков се припна подир него, стигна го, прегърна го и с плач начена да го умолява да се върне. Още една минута и всичко беше свършено… Ние, които бяхме причината на това, стояхме като изтръпнали и си разменяхме безсмислени погледи. В мене се загнезди мисълта, че каквото право имаме ние на претенцията си за общия план, такова право, ако не и по на здрава основа, може да си има и той, да не съобщава тайните на комитета. Неговото утвърждение, че той в качеството си на представител на главния комитет имал да разполага и с други сили освен нашите — озадачи всички, и ние се намирахме в такава мъчителна тъмнота, в която не се намираше изходна пътека. В мене като че се явиха някакви тайни укорителни гласове пред мисълта, че можем да станем причина на разделение и следователно на неуспешния ход на народното дело. Всички не вдигнахме очите си от прегърналите се разплакани апостоли. Най-после нетърпеливото любопитство се удовлетвори. Бенковски тръгна къде събранието, извади сабята си и извика с отчаян силен глас: — «Господа представители! искате ли въстание, или не?» На това питане всички представители се отзоваха с въодушевление: «Искаме, искаме!» Тогава се предложи на Бенковски да се избере една комисия измежду представителите, на която само да съобщи истината по общите приготовления, и с помощта на която да се наредят сборните пунктове на въстаниците и се назначат лицата, от които да се ръководи въстанието. Такава комисия се избра и в състава и от нашите страни влезе Васил Петлешков, представител от Брацигово. След едно съвещание, което направи тя с главния агент, съобщи на събранието, че Бенковски притежава всичките необходими данни, за да се има пълна вяра в неговите действия и разпореждания и че интересът на светото народно дело изисква, щото народното представителство да го облече с правата на пълномощието, за да ръководи въстаническото движение, с каквато цел е бил изпроводен и от главния комитет. След това обяснение, всички подписахме пълномощното, подир което Поп Грую от Мечка чете молитва и с кръста и револвера ни закле. Церемонията се свърши с общо изгърмяване на револверите, на което даде повод поп Грую и с виковете: «Смърт на тиранина! Да живее свободна и независима България!» … Възторзите и въодушевленията на всички представители и апостоли бяха безпределни и се изразяваха в прегръщания, целувки, сълзи и горещи поздравления… Подир това заваля град и съобщиха, че търновската поща дошла. Бенковски взе писмото, разпечата го, напече го на огъня и като се обърна към представителите, извика с радостен и тържествуващ глас: «Господа, в България всичко е готово! С нетърпение чакат тържествената минута да провъзгласят свободата си, — чакайте и вие тоя радостен час! …» След това станаха нови съвещания, в които се определи за общ ден на въстанието 1-и май; но тоя ден може да се ускори при някои случайности, каквито са: ако би делото да се предаде на властите от някой предател, или ако самото правителство нападне по следите на заговора или някого от заговорниците намислят да арестуват. Избраната комисия, за която споменахме, остана да нареди плана на местните действия и определи ръководителите и началниците на въстанието, които разпореждания ще ни се съобщят своевременно. Така се разреши нашата участ и участта на народа и за нас не остава друго, освен да напрегнем всичката си сила, за да бъдем готови и с волята на Всемогъщия, да провъзгласим радостно и тържествено свободата си от тиранина. Нека се осланяме на Божията помощ в това трудно, но патриотическо предприятие!..
        — Бог да е на помощ! — извикали съзаклятниците.
        Същият тоя отчет във вид на тайна се е разпространил помежду голяма част от селяните, които с нетърпеливо настроение чакали толкова дълго мечтаната съдбовна минута на новия живот. Наравно с него, носил се е и слухът, че всичките околни български села, като: Радилово, Брацигово, Ясъ-Кория, Каменица, Али-Кочово и др. щели да дойдат с фамилиите, челядите и с движимия си имот в Батак, като място най-сгодно за въстание. На това мнение били и апостолите; това преговаряли и самите селяни на споменатите села, това крояли и самите членове на разпоредителната комисия. И наистина, планинското местоположение на селото, широките Родопски гори и стръмните пътища, които му служат за съобщение със съседите, най-много би могли да благоприятствуват на въстаниците в неравната им борба против владетелите. Тука всякой виждал възможността на такива действия, каквито са упражнявали обикновено черногорците в трайните си борби с по-силните турци. Дори в най-простата маса се вярвало, че след дохождането на околните села в Батак и след завземане позиции в стръмнините на пещерския път, доспатския път и Каркария, или чепинските върхове, — селото ще стане непристъпно за турските войски, колкото и да бъдат грамадни те, колкото и да превъзхождат с оръжията са. И тия разсъждения от минута на минута се затвърдявали в селяните и самоизмамата растяла наравно с илюзиите за предстоящата победа!
        Така обаче не било писано в книгата на съдбата!
        На 17-и април [2] ония от селяните, които били в Пазарджик, за да си купуват жито и други домашни принадлежности, или както ги наричат по местното наречие «скараче» се завърнали бежешком от града, за да известят в селото паниката, която ненадейно обхванала правителствените чиновници и турското население, от слуха, че българските въстаници от Панагюрище идели да обсаждат града. Най-напред избягали правителствените чиновници от конака, подир тях турците бързо затваряли дюкяните и бягали по домовете си. Българи, гърци, арменци и евреи последвали уплашено техния пример и в няколко минути по целия пазар не останала жива душа. По улиците само прескачали кадъни и деца с виковете: «Гяур гелиор! (Гяуринът идва! – П. Б.)» Това произшествие се причинило от Т. Пазарджишкия кол-агасъ, който, след станалото предателство на Меченското събрание, бил изпроводен от правителството със значително число заптии да иде в Панагюрище и да вземе мерки против зломишлениците на държавното спокойствие; но който, като стигнал в Калагларе и се научил, че в Панагюрище има значително число въстаници, които се готвели да тръгнат за Пазарджик, уплашил се и се върнал назад в града, от когото се и причинила паниката. «Скарачете» съобщили тая случка с най-малките подробности на селяните, които се събирали на големи купове около тях и с нетърпеливо любопитство чакали около дома на Горанова, за да научат какво тълкувание ще се даде на станалото в града и какво разпореждане ще последва. По повод на тия доношения, Петър Горанов още в същата вечер направил събрание от първенците-съзаклятници, за да обсъдят и решат: дали да приемат станалото в града произшествие за даден сигнал за въстание, или не. Събранието се продължавало до среднощ и тълпата селяни стояла на мястото си, и с тиха глъчка и инстинктивни предчувствия очаквала да чуе съдбоносното решение. Жадното любопитство на някои нетърпеливци ги карало да отиват да подслушват около вратата на тайното събрание и бързали да съобщават на тълпата онова, което са могли да схванат от съвещанието на заговорниците.
        — Каква е работата? Какво има да стане? — питали се те шепнешком от първите редове на множеството.
        — На барут мирише! — отговаряли подслушвачете.
        — Ще каже: кръстът ще се развее!.. — разнесло се по всички страни на тълпата.
        — Барут! Барут! Смърт на тираните! Вътре вече преброяват поименно най-добрите пушкари, които на мухата могат да пишат!.. — повторили по-височко нови подслушвачи, които се били покатерили до самите прозорци на стаята, в която заседавали първенците-заговорници.
        — Почивайте си чаркове, планини, волове и пелки! Търкаляйте се чалми но земята! — извикал един глас с възторг.
        — Тука имаме, на крака дошла една чалма — синът на Барутинлията Ахмедаа, — доспатский разбойник!... Защо още чакаме, та не му светим маслото? — отзовал се друг глас и цялата тълпа селяни се раздвижила като класовете на нивата от силния вятър, зашумяла като вълните на бурното море. След глухи и шепотливи препирни една група се отделила от множеството и отишла да нападне Асан Ахмедов с другарите му, и да ги принесе за първа жертва пред олтара на народното отмъщение. Те заградили дома на селския «масрафчия» Ангел Ганев, поискали да им се предадат доспатските кръвопийци и като не се удовлетворило желанието им, разбили портите и със запалени борини, с ножове и пищови захванали да ги търсят по всичките тъмни кюшета, но не можали никого да намерят, защото верноподаният домакин сполучил да изведе гостете си от едни потайни врата, и още през същата нощ ги превел (прекарал) скрито чрез карлъшкия път за доспатските села, с което ги и спасил от неминуемата смърт.
        Между, това в къщата на П. Горанова са се извиквали някои момци, които, като повече посветени в работата са служели до това време като посредници пред по-простата маса по приготовленията и които след излизането от нея — бързо се явявали въоръжени с пушки, пищови и ножове, и са се нареждали на площадката до вратата ù. Това ставало без глъчка и обяснения, но то говорило на всекиму в сърцето и откривало самата същност. Всякой разбирал, че в тая минута, посред нощната тъмнина, първенците са решили да прекратят робството на селото, да счупят веригите на тежкото поданство, да обявят свободата и независимостта и да поздравят селяните с нов човешки живот. Под влиянието на това инстинктивно подсказване, всякой искал да посрещне тая минута с всичката си готовност да отстоява с живота си за нея и по примера на избраните момци, всякой от набраното множество бързал да се накичи с всичките си оръжия и да се яви на площадката пред казания дом. Такава минута не дава свободни въздишки, ако през рамото няма прикачена «бойлия» или на кръста препасана «френгия», или на пояса забучени «пищови с арбия». Такава минута не дава нито радост, нито тържество, нито доволство на човека, ако той сам не я съпрежи с вроденото си чувство за личното достойнство и самосъхранение за личната си гордост и длъжността към другите. Когато излезли съзаклятниците, П. Горанов, Стефан и Ангел Трендафилов, Вранко Паунов, Тодор Поп-Нейчов и Иван Божин, за да разпоредят призованите по-напред момци и ги изпратят да заемат далечни постове по високите планински върхове около селото, то с удивление забелязали, че голяма част от селяните въоръжени стоят покрай дома и чакат разпореждане и за себе си. Това било часът по три през нощта. Тъмнината ни най-малко не бъркала на възторга — напротив, придавала му по-голяма тържественост и по-голяма обаятелност. Петър Горанов ги приветствувал с провъзгласената свобода на народа от главния комитет в Панагюрище, споменал за длъжността, която налага отечеството на всякой българин в тая тържествена минута и свършил с думите: «Да живее свободна България! Смърт на петвековния омразен тиранин!..» Това се посрещнало с изгърмяване на пищовите от селяните. Такива гърмежи станали и по другите махали на селото. Поздравителните слова: «Честито да ни е!» се повтаряли от малко и голямо. Жените и децата със запалени борини излезли по улиците да се любуват и да поздравяват първите народни ратници за свободата от проклетите турци. Освен събраните пред дома на Горанова въоръжени войници, тръгнали и други четници по селото да известяват новия живот с весели провиквания и пушечни гърмежи. Наред с общата радост, това тържество като че е покривало с някаква свръхестествена тайнственост в тая тъмна и мълчалива нощ, която от своя страна раждала някакви нови чувства, в подобие на ония, които православният християнин чувствува през Великата нощ на Великото Възкресение! Като че Божият промисъл нарочно определил, щото батачанинът да тържествува първите минути на прогласената свобода от робството в такава тайнствена тъмнота на природата, в каквато той е тържествувал ежегодно Великото тържество на проляната Спасителева кръв, която дарила свобода, светлина, разум и любов на цялото човечество…
        Първите разпореждания на разпоредителния съвет подир провъзгласяването на въстанието били: Изпроводили се по няколко души на най-важните стратегически места по околовръстните планини за постоянна стража с наставления да обезоръжават всички въоръжени турци и за всичко станало да съобщават на съвета; изпроводили се други избрани бързоходци и известни пушкари по отдалечените върхове за съгледвачи, както върху околните помашки села, така и за правителствените движения по пазарджишкото поле. Освен това, още в същата нощ се обезоръжили находящите се в селото турци: Селим коруджията, който изпълнявал и шпионска роля на турската полиция, Саид ефенди от Одрин, чиновник по събирането десятъка и няколко души цигани — ковачи.
        Първите двама се турили под стража, защото мнозина от селяните искали да ги видят мъртви пред себе си, което съветът не позволявал.
        На заранта П. Горанов, Ангел Трендафилов и Тодор П. Нейчов се явили на улицата с въстаническа форма, облечени с панталони със зелени ширити, с калпаци и пришити на тях сребърни лъвове, въоръжени с чифтета револвери и саби. Техния пример се последвал и от другите. Вънкашната форма е първата слабост на човечеството. Тя се видяла като първа необходимост в очите на всякой, който можал да носи пушка на рамо, — като задължително преобразование в новия живот. Наред с пушките и пищовите, захванали да се влачат бързо по улиците агнешки, ярешки, овчи и кози кожи, които с неимоверна скорост са се преобръщали на високи макар и прости калпаци, много по-страшни от най-страшните казашки, и са се натъквали на главите. Но това само не стигало. Всякой виждал, че за новия войнишки живот турските потури не са сгодни, — пак и за самото тържество — неприлични. Случайно тия желания и нови нужди намерили донейде удовлетворението си. В селото имало няколко склада от шарени влашки чували, които се отворили, разграбили и раздали на жените да ги преобръщат на панталони, прилични на шопските — като чисто народна форма. Още в същия ден мнозина излезли на назначените позиции с тия дрехи, шарени като дъждовници, с калпаци от цяла овча или козя кожа. Тая вънкашна премяна се счела от самите селяни за толкова необходима, че един сиромах, който по-напред си бил продал воловете, за да си купи пушка, като нямал с какво да си промени формата, и като не могъл да свари влашките складове, взел, та си заклал едничкото свине, одрал му кожата, обшил я с шила и я надянал на главата си.
        По-голямата част от селяните стояли въоръжени по улиците и сами разпрягали воловете на ония, които искали да отидат на работа. Дюкяните и механите се затворили. За малко време в селото не останал ни един достоен да носи оръжие мъж, освен началствующите лица; — всички излезли на позициите около селото, които били определени на ближните бърда: Свети Георги, Царюв комин, Иванова ливада, Галагонката, на Беглишките Хармани над селото и на Свети Никола под селото [3].
        При отсъствието на очакваните инструкции от Панагюрище, двигателите на въстанието не закъснели да наредят привременното управление. За началник, или главен воевода се нарекъл Петър Горанов, около когото се съставил един съвещателен съвет от първенците: Трендафил Тошев, Вранко Паунов, Петър Трендафилов, Тодор Попнейчов, Димитър Гълев и Иван Божин. Всичките въстаници с оръжие и другите, които не го притежавали, но били достойни да вършат спомагателни работи и в случай на нужда да воюват, наброявали около 1100 души, които се разделили на две отделения и се поставили под командата на двамата братя гиганти и по ръст и по сила: Стефан и Ангел Трендафилови, и се наричали петстотници. Отделенията се подразделяли на други по-малки и се връчили под надзора и управлението на петдесетници и десетници. Такива по-видни са били: Сеферин Нисторов, Тодор Ангелов Кавлаков, Ангел Мерджанов, Кост. Вранчов, Петър Ковача, Димитър Г. Коларов, Димитър Тянчюв, Иван Божин и Никола Банчов. Петстотниците влизали по право също в числото на съвета. Наредила се една конница от 30–50 душ, която обикаляла около позициите и служила за съгледвачи. Една постоянна стража се определила за вътрешната тишина на селото. На никого не се е позволявало да излезе от позициите без позволение и непокорните немилостиво са се наказвали от началниците. Съветът е заседавал постоянно и е надзиравал за точното изпълнение на издадените му разпореждания. Службата на секретар при него е изпълнявал А. Горанов.
        На другия ден поставените постове по върховете на Пещерския проход донесли сведението, че в пазарджишкото поле на много места се повдигнал голям пожарен дим, като да горят цели села. А на 19-и май съветът е известил, че брациговският представител Васил Петлешков на връщането си от Панагюрище предал на Стоян Попов в Пещера едно възвание от главния агент за въстание, адресирано до Петър Горанов, което тоя последният чрез баща си поверил доста непредпазливо на един батачанин, та пещерският туркофил Тасе Гаджов можал да се научи за него и съобщил навреме на местната власт, която го хванала [4]. Тия известия като че разпалили повече енергията и се подкачила трескава деятелност. Захванатите позиции се преобърнали на широки окопи. Жени, моми, баби, излизали с мотики и лопати да помагат на мъжете. Отдалечените постове се усилили. Освен черешовите топове, които довършвал Петър Ковача, Георги Цурюв захванал да лее един пиринчен, за което си имал пригодни съдове и инструменти. При това духът на селяните като че станал по-войнствен. Пожарните димове по пазарджишкото поле, които се виждали с просто око от баташките височини, се взимали за пожари произведени от българските въстаници по турските села. Никой не предполагал противното. Помежду войниците се породило демонстративно стремление, за да им се позволи да нападнат съседните помашки села, да ги изгорят и ограбят, но началникът Горанов не удовлетворил тия желания. Той искал по-напред да се научи за направените от Бенковски разпореждания и издадените инструкции за въстанието, за да съобразява своите си действия с действията на другите въстаници, затова проводил нарочно пратеници в Радилово и Брацигово да вземат един екземпляр от «възванието» и в същото време да научат, ако е възможно, плана на общите действия от тамошните главатари. Пратениците донесли от Радилово оригинала на «възванието», изпроводено до селото им, а от Брацигово — копието му, но нито за план, нито за инструкции можал някой да им обади нещо. Самият комисар Васил Петлешков не знаял нищо по това. Възванието било кратко, малко съдържателно и наместо подпис имало кървав кръст. В него се казвало само, че часът на освобождението от петвековния тиранин е ударил, че комитетът е провъзгласил въстанието и че всякой българин трябва да вземе оръжието, да се опълчи срещу народния душманин, да счупи оковите на робството и да помогне на възраждането на България. Това не удовлетворявало напълно надеждите, които се очаквали от разпоредителните комитетски агенти, защото само с едно взимане пушките при жени и деца, с усамотени действия, туряло се в хаос предприятието и се излагало на безразсъден риск народното дело. П. Горанов не допускал подобни слабости на главните инициатори и двигатели на въстанието, отговорността за успеха на което лежала върху им, за това проводил бързоходците: Ангел Трендафилов, Костадин Вранчов и Митю Вранчов да отидат през горите в самото Панагюрище и да научат същността на работата. Те стигнали само до Белюво, дето заварили братя Консолови с няколко души селяни въоръжени да вардят селото от башибозуците. По-предния ден Бенковски с една чета от 150–200 души нападнал железопътната станция до селото, изгорил я и пуснал на свобода служащите в нея на Хиршовата компания. От тука пътищата за Панагюрище били непроходими. Разярени и свирепи башибозуци сновели на всякъде, особено около Панагюрище, което вече се заграждало. Пловдивският Азис паша бил тръгнал от Пазарджик против него с едно отделение войска (21 април). Братя Консолови не могли нищо утешително и обнадеждаващо да съобщят на пратениците и те се върнали, носещи горчивата истина, че пожарите в пазарджишкото поле се причиняват от бесните башибозуци върху българските села и че всички въстанали трябва да се осланят на собствената си сила, да се ръководят от собствените си намерения и местните условия.
        Между това поставените по планината и по друмищата стражи имали няколко сблъсквания с турците. На «Кънюва борика» Иван Божин и Ангел Кахведжийски с поверените им момци имали сбиване с македонски помаци, от които трима паднали убити (единият бил известен строител на джамии), а останалите сполучили да избягат в Ракитово, и известили за баташкото въстание в Пазарджик, отдето на помаците незабавно се раздали пушки и патрони от правителствените складове. Караулът откъде Фотен убил един турчин и ранил няколко души. Никола Банчов в «Дъното» заклал един ученик от цариградските медресета, който искал да приеме християнската вяра и се кръстел. Съветът мъмрел убиеца за това, защото убитият бил без оръжие и не се противил. Освен тия в планините по тъмните букаци, или по глухите друмища — тук-там са оставяли вечни свидетели от друговерците на баташкото отмъщение, които деяния са се прикривали от управителния съвет.
        Турците от Яни-Махала и помаците от чепинските села се уплашили, оставили нивите, ливадите и чарковете, и се потаили у дома си, по в същото време тайно са се приготовлявали. Освен правителствените агенти, които им раздавали военни оръжия от държавните складове, по селата ходели и други тайни религиозни проповедници от башибозушките комитети, да проповядват клане върху християните. Планинските стражи на Батак забелязали отдалече по затрънените горски пътеки да се прекарват с коне военни припаси, убили и двама тайни агенти, ходещи по същите пътеки, но батачани не придавали особена важност на това. Те не се бояли от съседите си и не предполагали да се нападнат от тях. Техните опасения са били от войската, от правителствената сила, а за помашките приготовления мислели, че ще се ограничат само с вардене селата си. Та и изобщо по отношение към тях, батачани били надменни и горделиви. А сега, когато взели оръжия в ръцете си, когато се видели рамо до рамо с братята си, с уважаемите си първенци на позициите, когато знаяли, че в селото има страшилище топове, когато се лъжели в успешния напредък на панагюрските въстаници и когато още не губили надеждата в дохождането на околните български села тука — то на помаците гледали с такова високомерие като че съществуването им зависи единствено от тяхното благоволение! Не ще сбъркаме, ако кажем, че батачани са гледали на себе си с очите на по-слабите и по-опасно изложените български села, които са считали Батак за непристъпен като Черна Гора. Фактът, че от тия села прибегнали тука за спасение по-личните люде, затвърдявал ги до известна степен в понятията на самозаблудата. Такива били от Пещера първенците – богаташи: Христоско Попче, Георги Кюсе Иванов, Георги Гаджов, Иван Кюсе Иванов и Димитър Миндов, които били поискани от пещерските власти за гаранция, че съгражданите им не ще изменят на вярното поданство на султана, но те сполучили да избягат и се спасят в Батак; от Пазарджик — Петър Пенев; от Ракитово — Ангел и Петър Кахведжийски и от Каменица — Масларов и Никола Георгев Даскалов. При това селата: Ясъ-Кория, Радилово, Аликочово и някои други, макар че отишли в Брацигово, но все се носили слухове, че щели да дойдат заедно с брациговци, за да се действува по-свободно и по-надеждно в широките родопски гори.
        На Гергьовден, 23-и април (ст. ст. — б. р.) П. Горанов заповядал да слязат четите от позициите, които са наредили по войнишки на широкия площад пред черквата «Света Неделя», дето се извършило молебствие от свещениците: Поп Нейчо Паунов и поп Петър поп Илиев. Възторгът бил неописуем. Въодушевлението сияело на веселите, бодрите и пълните им с живост лица. По високия си ръст и с високите рунтави калпаци те приличали на гора дървета с кичести върхове. Момите, жените и децата с китки в ръце и сълзи от радост се трупали около тях и много не можели да познаят своите си. Подир молебствието всичките целували кръста под благословението на свещениците за успеха на светото предприятие. Учениците заедно с по-развитите младежи, запели:
       
        «Дойде време, дойде час
        «Иго да строшим,
        «Стига, стига вече!
        «Робство да търпим.
        «Хайде, хайде, хайде
        «На бой да вървим и пр.
       
        Четниците под тактния напев на песента, в строеви ред, след като взели по китка от жените и момите и ги натъкнали на устата на пушките си, заминали отново за позициите, дето направили по околните хълмове и бърда маршировка, имаща демонстративен характер.
        На позициите било весело. Воеводата, началниците, учителят Д. Тонджоров и свещениците всеки ден ги обикаляли и въодушевявали селяните. Тука жените в определено време през деня носили ядене на своите юнаци и всякой ден отделните чети пекли по няколко агнета на ръжен. Виното било забранено в голямо количество, каквото изобщо обичат батачани и само това произвеждало чести неудоволствия.
        На 24-и април пред позицията на «Беглишките хармане» се явили двама известни по бабаитлъка и решителността си заптии, именно: Караджа Асан и Помак Мустафа, изпратени нарочно от Барутинския Ахмедаа, полицейски началник на всичките доспатски села, за да дойдат в селото и да видят дали наистина са въстанали батачани и ако са въстанали, да питат за подбудителните причини на това. Под предлога на пратеници, те са били пропуснати свободно от планинската стража на «Симералан», находяща се два часа далече от селото на доспатския друм (път). По заповед на воеводата, петстотникът Стефан Трендафилов отговорил на техните питания утвърдително, че селото наистина е въстанало срещу нетърпимото и тиранското султаново правителство и че то, както и всички други въстанали българи, ще отстоява до последната капка кръв своята свобода и независимост. Заптиите били обезоръжени, приели ги вежливо като пратеници (посланици), нахранили ги и ги пуснали свободно да се завърнат и да предадат на началника си истинския факт на въстанието; но те приели тия вежливи отношения за слабост и когато се отстранили няколко разкрача от позицията, Караджа Асан се обърнал към въстаниците и със заплашителен тон казал: «Ще видите подир няколко дена какво има да стане с вас!» — Ето, какво ще стане — отговорил Стефан ядовито, дигнал пушката и прострелял Асана право в сърцето. Помак Мустафа тозчас припнал да бяга, но втори изстрел от същия Стефан го положил мъртъв на земята.
        Това произшествие се разнесло като мълния по окопите и в селото. То служило за повод на нови възторзи и въодушевления на ново тържество. Кървавите предвиждания на близките победи се смесвали с ентусиазма на справедливото отмъщение над доспатските кръвопийци, които много години своеволствували над батачани и другите християни, минаващи през широката Родопа, покрай планинските кули, които им били поверени. Множество гърди в позициите въздъхнали радостно и с вътрешно задоволство; мнозина позавидвали на честта и щастието на Стефана. Но при това на мнозина станалото произшествие подействувало отрезвяващо и като че ги пробудило от сладкия сън на самозабравянето. Те захванали да мислят за сетнините и по таен начин да нареждат бедствията, които ще има да сполетят селото. Като по-явен представител на тия последните се явил влиятелният Ангел Кавлака, който никога не бил съгласен за въстание и който бил взел участие в заговора просто от кумова срама пред зетя си П. Горанова, когото почитал и уважавал. Със съзнателно убеждение за предстоящите опасности, той не се стеснявал да показва страховете си за недалечното бъдеще и дори да иронизира над тия, които случайно минавали покрай него въоръжени. В позициите взели да се приповтарят думите му и тук там взело да се забелязва разлагащото влияние на тая агитация. Тогава воеводата, в желанието си да прекрати по-нататъшните му агитации, нападнал го лично насред улицата и със свойствения пламенен и трудно обуздаем гневен характер, без да гледа на родствените свръзки, ударил го няколко пъти с чифтето, после извадил сабята, но дядо му сполучил да избегне и се скрие. В същото време се издала заповед на началниците на четите да наказват строго всички, които си позволяват да критикуват станалото или които изказвали страхове и опасение за бъдещето. Началниците изпълнявали охотно, ревностно и своеобразно заповедта; мнозина се били немилостиво до осакатяване и наместо да прекратят критиките, те наред със строгостите, увеличавали неудоволствията и по тоя начин спомагали да се развива по-бързо тайната разлагаща агитация, показвали по-нагледно страховитата завеса на предстоящото…Обаче, тия така да се нарекат, разкаяния и самооборавяния старателно са се таили, защото не е имало представен случай да се изкажат и са се заглушавали в общия ентусиазъм.
        Убийството на казаните заптии станало известно и в околните помашки села, които били в тайно сношение с барутинския Ахмедаа. Това обстоятелство, заедно с демонстративните маршировки на четите близо техните владения и на съществуващата помежду им стара племенна вражда, загрижило ги и ги уплашило. Само с дадените им от правителството военни пушки не се считала за безопасни, защото познавали юначеството на батачани и с трепет се озъртали да не би да бъдат нападнати. Понеже от Пазарджик не могло да им се проводят военни сили за защита на селата им, то първенците аги от Ракитово, Дорково, Костандово и Корово, след съвещание едногласно решили да отидат и да паднат на молба пред баташкия воевода, за да не ги счита за свои противници и не им причинява някакво зло, защото те са готови с благодарение да приемат всяка нова промяна на политическото си положение.
        На 25-и април заранта те извадили около двеста души въоръжени мъже от селата си като предохранителна стража за всякакъв случай, излезли по върховете, находящи се срещу баташкото блато, прикрили се в горите и чакали благоприятно време да проводят пратеник до някоя от маршируващите по голите бърда чети. Тяхната поява била забелязана от баташките постове, които тозчас известили началството си. П. Горанов тутакси излязъл с конницата състояща от четиридесет души, взел от позициите «Свети Георги» и «Царюв комин» други триста души пехота и тръгнал срещу тях по посока към чепинските върхове «Голака», дето се прикривали помаците. Всички били с въодушевена готовност да се бият. Били изпроводени наставления на другите чети, за в случай, ако стане нужда за подкрепление от тях. Нареждал се и планът за самия театър на действията и се съобщавал за сведение и ръководство на петдесетниците и десетниците. В строеви ред те преминали по хълмовете: Къневата борика, Света Троица, Мевтера и слезли в полето на ракитовския път, дето се спрели, защото насреща им тичал с голяма бързина един човек, когото приели за пратеник. И наистина пред тях се представил ракитовчанинът Петър Говедаря запъхтян, с молба от чепинските аги до воеводата, да не прави настъпление върху им и с предложение да се изпроводят от двете страни по двама трима от първенците насред полето, за да направят братско споразумение. Петър Горанов приел предложението и изпроводил за комисари от своя страна, конниците: Петър Трендафилов, Вранко Паунов и Иван Божин, които на местността «Тумбата» се срещнали с агите комисари от помашка страна, Моамед Ималов от Дорково и селските чорбаджии на Ракитово и Костандово. Тия последните приветствували воеводата на въстаниците и помолили пратениците да му засвидетелствуват техните братски чувства и му съобщят, че те не само, че нямат нищо против въстанието, но с радостна готовност що приемат всяко ново положение, което би им се наложило и което ще считат като пратено от самия Аллах, стига само да им се оставят домовете, селата и челядта непокътнати. Комисарите повърнали Петъра Трендафилова да съобщи на воеводата тия желания на съседите и да получи наставления за по-нататъшните преговори. Горанов поръчал да им се отговори, че батачани са въстанали само против тиранското правителство на султана, а не против мирното турско население, което нека да живее в братска любов с тях; че те като са обявили своята свобода, решили са да я бранят и да отстояват и за оная — на другите си притеснени братя — българи, до последната капка кръв; че техните (на помаците) миролюбиви заявления не съответствуват на далата и отношенията им с беззащитните християни от селата Каменица и Ракитово, защото въстаниците са получили точни сведения, според които чепинските българи са били бити, обезчестявани, опозорявани и ограбвани от еднокръвните си братя потурнаци, които деяния задължават въстаниците да ги прекратят веднъж за всякога със силата на оръжието си, и че чепинските аги трябва на дело да покажат братските си чувства да помогнат със своите преносни кола на чепинските българи (от Каменица и Ракитово) да се пренесат в Батак [5] с всичките си движимости и житни запаси, защото другояче въстаниците ще се принудят насила да ги освободят от техните варварски насилия. Горанов обръщал особено внимание на комисарите върху последния пункт на преговорите. Той забелязвал, че отсъствието на чужденци в селото спомагало на отрицателните агитации помежду селяните, за каквито споменахме по-горе. Батачани, както знаем от втората глава на «приготовленията», като мечтаели за въстаническия живот, затвърдявали се в убеждението, че селото им ще стане център на въстаническите действия; а сега, когато околните села наместо в Батак, отишли в Брацигово, имало се страх да не отпадне духа на батачани и да не се свърши делото с печална катастрофа. При това и самите бежанци от чепинските села описвали с черни краски положението на тамошните българи след явилите се пожари в пазарджишкото поле и съобщавали, че те са готови да прибягнат в Батак, ако помаците не им възпрепятствуват. По тия съображения П. Горанов заповядал да се предаде от негова страна внушително на агите, че ако в разстояние на двайсет и четири часа те заедно със селяните на Баня и Лъжен не освободят и сами не помогнат на българите да се пренесат в Батак, то селата им ще станат на прах и пепел.
        Агите приели това предложение с рабска покорност и се обещали, че ще направят всичко от своя страна за неговото изпълнение. Под влиянието на страха и техните съселяни единодушно се съгласили на това. Те всички като че гледали с увеличително стекло на въстаниците, които им се показали гиганти в безчислено число. Комисарите-аги още до вечерта отишли в Лъжене и Баня да предадат направените условия с баташкия воевода, като добавяли, че те със собствените си очи видели около петнайсет хиляди въстаника, че се забелязвали помежду им Московци и Черногорци, защото по голите бърда правили военни упражнения и че по всичко се виждало воеводата да е Черногорец. Лъженци запазили правото да дадат съгласието си на тия тежки условия подир банянци, а тия последните след дълго съвещание отказали. — «Още не се е проляла ни една капка кръв от нас, казали те, — ислямството още е непокътнато, държавата още съществува, защо да приемаме такива унизителни за вярата си условия.» Но заедно с тоя отговор, те припознавали голямата опасност за чепинското население от батачани и решили поне отчасти да удовлетворят техните предложения. С много обещания те побързали да се сдобрят с българите от Каменица и Ракитово, които доброволно отказали да отидат в Батак и по такъв начин уплашените аги намерили благоприятен изход за извинение.
        На 27-и април помаците изпратили в същата охранителна стража, както в по-напредния ден, Моамед Имамов, Медю Бейкташов и други двама ракитовски първенци, да представят лично на батачани, кметовете: Дядо Христо от Каменица и Тотко Тупаров от Ракитово, за да чуят от самите им уста изявлението, че не желаят да се преместят в Батак; така също да им предадат за охрана находящите се по събирането десятъка чужденци в селата им, Кючюк Георги и Андон Русин от Пловдпв. Новата среща станала на същото място. От баташка страна били изпроводени: Петър Трендафилов, Вранко Паунов, Никола Поп Петров, Ангел П. Горанов и пещереца Иван Георгюв Кюсе Иванов.
        В първата среща батачани били поласкани и обрадвани от сетнината на направените преговори, от унизителните раболепства и покорни обещания на бившите си владетели и тоя ден гледали да се покажат по-бляскави, по-страшни и по-силни, отколкото са били в действителност. Наблизо до срещата на комисарите стояла в ред построена конницата, начело на която стоял воеводата. По страните на Петърово бърдо, Света Троица, Царюв Комин, Костина Могила, Мевтера и Свети Георги, стояли наредени в боеви ред отделните чети. По самите бърда излезли жените и момите, облечени с мъжки дрехи (някои с потури, някои с набързо ушити панталони от шарените влашки чували) и въоръжени с маждраци, натъкнати на дълги сопи, или само със сопи, които отдалече приличали на турските някогашни хайти, или на руските казаци. Малко по малко околните бърда почернели от високите стройни батачани и батачанки. Белите сопи се лъщели като стъкла от слънчевите лъчи. Различни конници препускали от чета на чета — и към воеводата за заповеди, като че се приготовлявали за страшен бой. Отдалече се слушали пушечни гърмежи от постовете на далечните позиции, весели провиквания и песни. Всичко това приличало на голям военен лагер, поставен да извършва някакви церемониали по случай на одържаната вече победа! А тая нравствена победа засвидетелствувана от уплашените аги била известна на малко и голямо. Радостта и ентусиазмът били безпределни. Тоя ден за тях не бил друг, освен златните минути на дванадесет дневното им царуване. В него те, като че се трудили да преживеят всичката слава и могъщество на новия живот, всичкия блясък на войничеството си!…
        Така също и срещата на комисарите била горделива и достолепна за батачани. Батачани стояли седешком облегнати на пушките и чифтетата си, а помаците уплашени, посърнали като мъртъвци, разтреперани като есенни листа, приседнали на колене и взели смирена, покорна и рабска поза, двама от агите самоволно станали за слуги и придържали цвилещите атове на въстаниците. Тука били изслушани доведените българи — първенци от Каменица и Ракитово, които свободно заявили, че те не виждали никакво притеснение от съжителите си помаци и че желаят да си останат в селата през това размирно време и чакат участта и съдбата си край домашните си огнища. Подир това, въстаниците обявили, че понеже целта на въстанието е да се унищожи досегашното турско правителство, което почти еднакво е притеснявало както българите християни, така и българите помаци, от чиято пот само са се поддържали безбройни султански и пашовски хареми, то те приемат техните братски изявления за искрени и поискали, щото турското население да не препятствува на българските чети, които биха се появили в техните местности и им спомагат с храна и други помощи. Агите приели на радо сърце това задължение и в удостоверение заверявали го с духовната си клетва: «валлааха, билляха»! Завел се и разговор за тяхната народност, за родствената кръв и те припознали, че са българи, някога насилно потурчени, но понеже наследили османската вяра от бащите си и дедите си, то не могат отведнъж да я отхвърлят и променят.
        Батачани приели на охрана двамата пловдивчани и се завърнали доволни и тържествуващи. С горделиви изражения, с гайди, песни и гръмогласни провиквания четниците заловили своите си места, а жените слезли в селото да облекат отново домакинските си престилки…
        Но това тържество на нравствената победа, подир първото впечатление като че усилило съществуващите подозрения и опасения за бъдещето у по-здравомислещите първенци. В управителния съвет се подкачило отново разглеждането плана на браненето в случай на неприятелско нападение и се отворил въпросът от воеводата: да се остави селото и да се пренесат жените, децата, покъщнините и хлебните запаси в гората на някой планински връх, около който да се изкопаят окопи за защита от нападение, а въстаниците да се разпределят на чети за активно действие. Това се предлагало по следните съображения: 1) завзетите позиции по околните бърда не били в състояние да запазят селото от неприятелско нашествие, защото се намирали на далечно разстояние една от друга, та неприятелят можел да се промъкне помежду им; 2) по-близки до селото позиции не били възможни, защото по географското му положение неприятелят можел само с прости пачаври да запали плевните, па и самото село от висотите на околните бърда; 3) тия условия възпрепятствували на началниците да предприемат активни действия и 4) а такива действия приближавали да съставляват цяла необходимост, защото хлебните запаси наченали да се свършват. Още в първите дни на въстанието, управителният съвет бил принуден да открие «беглишките хамбари» и Петър Горанов своите запаси за бедното население. В това отношение батачани били съвсем неприготвени.
        Тоя въпрос обаче останал нерешен. Проводили се само вещи лица да пригледат и да намерят сгодно за бранене място в планината, за да се има, в краен случай, пред вид. Никой не бил против подобна мярка, но никой не дръзвал да настои за приемането ù. Всички се намирали в една непроницаема тъмнина — в хаос. Те не знаели какво се върши вън от Батак и що правят другите въстанали села. Те гледали от височините само мъглата от пожарните димове, която покривала цялата пазарджишка и пловдивска равнина и в която се забелязвали тук-там големи огньове, и все още не им се щяло да вярват, че тия пожари се причиняват изключително от башибозушки ръце, — все още чакали своята пътеводна звезда…
        Тъкмо в това време пристигнали от Брацигово: Радиловецът Георги Ангелиев и пещерецът Стоян Попов с писмо от Василя Петлешкова, с което известявал баташкия двигател на въстанието, че брациговци, заедно със събраните околни села са решени да се преместят в Батак, като място по-неизложено на опасности и молил батачани да изпроводят колкото имат на разположение коне, за да натоварят децата и движимия си имот, и се пренесат. Начаса съветът събрал двеста товарни коне с по два празни чувала на всеки кон и ги изпроводили с двайсет въоръжени момъка, освен карачите, под началството на Златана Вълчинова, на когото се точно определил прикрития път през горите. Обаче той не се съобразил точно с дадените му заповеди и излязъл с конете в самия център на заетата турска пусия от чанакчийци, които изгърмели върху тях, разпръснали по гората конете и придружаващите ги войници, от които двама уловили, а останалите се завърнали в Батак. Единият от уловените отпосле бил намерен убит до брациговските ливади в «Бриза».
        След тая несполука последвали други изпитания. Яни Махленци, които сполучили да хванат по гората много от баташките коне, въодушевени от успеха на чанакчийци, взели една част баташки овце от местността «Латинска света Богородица», дето не е имало постове и ги закарали в селото си за своя собственост. По тоя повод в Батак станали вълнения. Едни съглеждали в произшествието началото на бедствията, други негодували за произволния грабеж и настоятелно искали да се нападне Яни-Махала и се възвърне нанесеното оскърбление на честта и гордостта на баташкото население, но съветът не разрешавал такова нещо.

Текстът е подготвен по изданието: Бойчо. Въстанието и клането в Батак (исторически очерк) © съвременна редакция — Православна беседа, по едноименното издание, Пловдив 1892 г. — фототипно издаден от «Културно-просветно сдружение „Възраждане на град Батак“» и Университетско издателство «Св. Климент Охридски», София. 1991.

Бележки

1) Подробно описание на събранието в «Оборище» има в няколко издадени вече съчинения по българските въстания, с които авторът не е имал възможността да се запознае. Тука се забелязва в кратко същността на това, което е било съобщено от П. Горанова на съзаклятниците му в Батак. [б.а.] >>>
2) Априлското въстание е обявено на 20 април (ст. ст.). Вестта за него донасят на 21 април пристигналите от Пазарджик батачани. >>>
3) Въстанически позиции имало и в местностите «Света Троица» и «Сухо бърдо». >>>
4) Вероятно дните са 22 и 23 април. Въпросното писмо изобщо не стига до Батак. Не е вярно и твърдението, че Васил Петлешков не знае нищо за плана на въстанието, тъй като той участвува в комисията, на която се вьзлага изработването му. >>>
5) В Панагюрище Батак е определен за един от големите въстанически центрове. Съгласно решенията на Военната комисия, в горите край Батак трябвало да се съберат всички селища на юг от Марица — от Перущица до Костенец и 12 села от Разложко. Според показанията на Стоян Заимов пред турските власти, Батак е бил определен за един от петте въстанически центъра. >>>

Допълнителни четива и препратки

Д. Макгахан. Турските зверства в България(Писма на спец. кореспондент на Daily News Д. Макгахан) — 1876 г. // Положението на християните под мюсюлманска власт


Предишната глава | Към главната страница | Съдържание | Следващата глава

. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, регистрирайте се в нашия Открит каталог.! Вашите отзиви можете да оставите тук.