Бойчо. Въстанието и клането в Батак

ІV. Нападение и защита


       Когато се лъгали още с надеждата, че брациговци могат да се пренесат и без техните коне, селото ненадейно било нападнато от башибозуците. На 29-и април семераланската стража, вечерта по 12 часа, забелязала по доспатския път откъде Таш-боаз да идат голямо множество въоръжени башибозуци, за което своевременно известила началството си. През нощта воеводата проводил трийсет души за подкрепление на стражата и с наставление да задържат по какъвто и да е начин, макар и със силата на оръжието си, башибозуците, до дето през деня им се проводят нови сили; но до това не станало нужда. Башибозуците, които, вижда се, предварително знаяли за семераланската стража, преминали през нощта отдалече през гората и на 30-и април заранта излезли на самото «Петрово бърдо», находящо се на четвърт час разстояние от селото, дето убили едно баташко воловарче (петнайсетгодишно момче) и забучили червен байрак с полумесец. Това произвело силна тревога. При целостта на силната стража в Семералан, тяхната поява на най-ближното бърдо до селото, приличала на поникнали от земята утринни гъби. Додето първенците се намирали под трепкавото обаяние на първото впечатление от появяването на тия ненадейно израснали живи гъби, и додето още не знаели на какво да се решат и какво да предприемат, пристигнал един батачанин, който бил хванат в гората от башибозуците, изпроводен нарочно от предводителя им, известния на всички селяни Ахмедаа Барутински, с послание да каже на баташките първенци да се представят незабавно при него и му обещаят в разстояние на два часа да му предадат всичкото оръжие и му преведат заптиите : Караджа Асан и Помак Мустафа — иначе той щял да нападне селото и да вземе оръжието със силата на своите башибозуци. По повод на това Петър Горанов събрал начаса съвета и след съвещание изпроводил в стана на Ахмедаа: Вранко Димитров Паунов, Яков, Водю Божков и Саид ефенди едирнелията (който до това време, както е известно на читателя, се държал под стража), да отговорят на башибозушкия началник, че батачани по никой начин не приемат да си предадат оръжието, с което са прогласили свободата и независимостта си и, че, ако Ахмедаа иска да го вземе със сила, те са готови да се бият!
        Тревогата все повече и повече се усилвала. Както появата на неприятеля, така и заплашителните му искания се разпръснали като мълния по селото, по позициите, по стари и млади. И от позициите и от селото излизали на по-високите места, и с някакво замръзнало любопитство гледали към «Петрово бърдо», дето турците стояли седешком по самите ръбове на бърдото и приличали отдалече с белите си чалми наистина на гъби. Някакви страховити предчувствия като че обхванали сърцата на всички!
        — Това не прилича на Чепинското побратимство! Виж, насядали са, като че чакат смъртта на селото! — говорили едни шепнешком.
        — Кръвнина!… Кръвнина ще падне! — казвали уплашено други.
        — Не току-така черните гарване от три деня насам непрекъснато грачат над селото! — мърша — човешка мърша чакат!… забелязвали по-суеверните и тия пророчески забележки се разпръсвали също като мълния… Разлагащата агитация, срещу която по-напред се взимали такива радикални мерки, сега ненадейно избликнала със силата на страшния факт, който стоял като гръмов облак пред очите на всекиго! Жените, старците и бабите се явили като непреодолими спомагатели на тая агитация. Още не била пукнала ни една пушка и селските пратеници не се били завърнали от неприятелския стан, а те се разприпкали по селото да разпитват в кои позиции се намират техните мъже, братя, синове, или близки роднини, и дали не са откъм страната на появилия се неприятел? Те сами създавали, разсаждали и увеличавали тревогата и страха! Те същите, които преди няколко дни като лъвици марширували по околните бърда облечени с мъжки дрехи и въоръжени със саръци (пръти – П. Б.) и маждраци, пред очите на чепинските помаци — сега притърчавали по улиците на селото като мокри кокошки и носили на гърба си било дрехи, било скъпоценни вещи, пари или нанизи, било житни запаси и други необходимости за черни случайности! А тия случайности с предстоящата страховита катастрофа стояли за всекиго над самата му глава! Може би тяхното приближение не би се почувствувало така силно, а може би и никак не би се почувствувало, ако батачани и батачанки не били тържествували така весело новия си живот, ако не били така самоизмамно заживели в него, ако не били вкусили от нравствената победа пред заявеното покорство на чепинските помаци и ако така екзалтирано не предпразнували мечтаното величие, което щяло да им донесе бъдещето… Всяка крайност се замества от противоположна крайност. Тия, които не знаели предел в увлечението си, които в горделивите си пориви се считали за непобедими и чакали с нетърпение активната борба, сега стояли като замръзнали, горещата им кръв застинала от едната гледка на червения байрак на «Петрово бърдо», в чувствата и в силите им станал ненадеен и внезапен прелом, и те с наведени глави, с посърнали лица захващали разговор — не за предстоящата борба с неприятеля, а разговор тъжен и печален за децата, за жените, за къщите и покъщнините, за всичко мило и драго на земята!… Картините от представляемите по-напред победи срещу тирана се заместили с картините на бедствията, теглилата, лишенията и тежките неизбежни злочестини на своите близки, на своите в нищо неповинни дечица. Тия нови грижи и нови страхове били общи и взаимни. Четниците почувствували непреодолимо желание да отидат в селото и да видят своите домашни, което желание се разгаряло от тайния вътрешен глас на страховитите предчувствия, че краят на царството настъпва и поне за последен път да прегърнат и ако могат, да утешат милите си; от друга страна жените провождали по позициите децата си, които с насълзени очи се осведомявали за здравето на бащите и ги викали да отидат у дома си и помогнат, за да се прикрият и заровят в земята някои вещи, защото всички предполагали скорошен пожар на селото… «Огън! Пожар! Кръвнина!…» били думите, които с твърда вяра и без всякакви коментари се повтаряли все под формата на тайна в позициите. Мнозина скрито избягали от редовете си и произвели още по-голяма тревога в жените, но самите позиции се пазили с по-предишния ред. Началниците на четите се показвали хладнокръвни и спокойни пред развеяния полумесец на «Петрово бърдо» и се трудили да въодушевяват другарите си.
        За официално разсъждение у тях бил въпросът: много ли са башибозуците, има ли скрити в планините, или са само тия, които се виждат насядали по ръбовете на бърдото? Тоя въпрос се задавал отвсякъде, но никой не можел да отговори и каже самата истина. Изпроводеният от Ахмедаа селянин не могъл да определи тяхното количество, защото го държали в стана им с превързани очи. При това самото географско положение на Петрово бърдо не позволявало на наблюдателите да определят поне приблизително силата им, защото повърхнината представлявала ниска равнина, издигнатите краища на която заедно с обрасналите лески и габъри, правили я невидима от бърдата, на които стояли селските окопи. Георги Цурюв гледал с билюр, или както е прието у нас да го наричат «телескоп», но нищо не се добавило на простото око. Около червения байрак и наоколо по ръбовете на бърдото имало около 400 души башибозуци. Когато пръв път ги забелязали на заранта, времето било ясно и слънчевите лъчи се отразявали в лъскавите им оръжия; по-насетне числото им значително захванало да намалява, а с това заедно и времето взело да става все по-облачно и по-мрачно! Като че самата природа им способствувала да заяви могъществото си пред въстаниците, а после като че искала да съчетае техните действия с някаква мрачна тайнственост и страховитост! Преди да се завърнат пратениците от стана на неприятеля, Петър Горанов взел от позициите Свети Георги и Царюв комин сто души и тръгнал по височините, които водят към Кънева борика, за да наблюдава действията на помаците и в същото време да избере място и завземе нова позиция от лявата страна на неприятеля, защото между позициите Царюв комин и Беглишките хармани имало голямо пространство незащитено. От тия висоти, които лежат успоредно на северозападната страна на Петрово бърдо, той видял много натоварени коне, между които личали и товари със сандъци (газ за подпалване къщя) и множество башибозуци да се крият в долината, находяща се зад бърдото до самата гора. Когато стигнал на могилата «Кънева борика», от страната на неприятеля се отделили около 200–300 души с червен байрак и с диви викове се спуснали по посока към въстаниците. Петър Горанов дал заповед на четниците да направят същото, които със съответствуващи викове се втурнали срещу нападателите. Неприятелят, като преминал местността, наричана «превала» и като се приближил до батачани на раздалеч около двеста–триста разкрача, отклонил се към запад и бежешком отбягнал по бърдото «Света Троица» дето забучил байрака и завзел позиция. Ни една пушка не се пукнала. Батачани останали на открито място. Горанов повел четата си до самия ракитовски път, дето се виждал един продълговат, изкопан от водата яр (стръмен бряг – П.Б.), срещу самото бърдо «Света Троица», в който и наредил въстаниците. Тази позиция туряла в бездействие възкачения неприятел на бърдото и в същото време стояла като ляво крило срещу главния му стан. Батачани обаче от първата минута показали малодушието и разстройството си. По време на нареждането си в позицията, някои от но-личните люде, именно: Георги Божин и Никола Банчов, отделили се от четата и забягали към местността, наричана Мевтера; други се приготовлявали да последват примера им, но Горанов вдигнал чифтето си срещу първите и ги накарал да се завърнат на местата си с думите: «Върнете се, или ще бъдете убити». Тоя факт показвал, каква внезапна промяна настъпила в духа и сърцата на повечето от въстаниците. Пред зрелището на неизброимите тълпи башибозуци, които покривали целия друм от Петрово бърдо до самата Семераланска гора и пред отдалечените и слабо защитените селски позиции, губили куража, надеждата и най-разпалените момци. Върху тая беда дошла друга по-голяма. Тъкмо когато се свършила уредбата в новата позиция, пристигнал един момък от «Свети Георги» и обадил на Горанова, че дошли на позицията първенците: Ангел и Вълю Кавлакови и Георги Серафинов, убедили четата да остави окопа и да слезе в селото, от дето по-добре ще могат да се бранят, и че четата послушала съветите им и тръгнала за селото. Това послужило за начало на разстройството и анархията. Петър Горанов разбирал, какво влияние може да има горният пример на останалите чети, предвиждал, че защитата от селото е невъзможна по самото му географско положение, защото по такъв начин ще бъде изложено на пожар, и намислил да отиде сам в селото да употреби всевъзможни средства, за да повърне четата на мястото ù, като същевременно вземе мерки против споменатите агитатори. Той оставил позицията под началството на петдесетника Серафина Милева Лулугова и се упътил за селото. В гнева си той забравил неприятеля и пуснал коня си по пътя, който минава покрай самото «Петрово бърдо», отдето неприятеля се намирал на раздалеч от 80–100 разкрача и можал с камъни да го замери. Когато минавал покрай тях, хиляди диви гласове викнали върху него и той на няколко места спирал коня си да отговаря на попръжните им. На Беглишките хармани, дето четата се командвала от Стефана Трендафилова, намерил завърналите се пратеници, с изключение на Саид ефенди, който останал при Ахмедаа. Те носили отговора на башибозушкия началник, заключаващ се в думите: «ние сами ще ви вземем оръжието!» Додето началниците се още съвещавали за начина на защитата, оставеното отделение под командата на Серафина Милева срещу Света Троица пристигнало на същото место.
        — Защо оставихте позицията? — попитал ги Горанов.
        — Защото четите от Свети Георги и Царюв комин слезли в селото и ние зад гърба си нямаме защита, отговорили те. — При това от ракитовските върхове с червени байраци идат на големи купове помаците, — отдалече се слушат и тъпаните им…
        В същото време башибозуците от Света Троица и една част от Петрово бърдо, като забелязали разстройството на въстаниците, незабавно тръгнали да заловят оставените им позиции. За няколко минути околните върхове се накичили с башибозуци и байраци. От Беглишките хармани се гледало как бежешком се редели по Кънева борика, Царюв комин и на разпръснати колони пристъпвали към селото. Побягналата чета, въпреки заповедите на началниците си, влязла в селото и се загубила по къщята.
        Четата на Стефана Трендафилова също се разстроила: повечето от половината избягали със заявено непокорство. Около Горанова останали само десетина души верни привърженици, с които влязъл в селото и се мъчил да възстанови някакъв ред и да изкара побягналите да бранят селото, но това било невъзможно. Вижда се, че всичката история на приготовленията и на самото въстание, всичките по-предишни въодушевления и възторзи не са били друго освен минутно рабско увлечение. У батачани е отсъствувала оная интелектуална зрялост, която дава на действията характер на обмислено и неотклонно, самоотвержено стремление към зададената цел. Мечтите и илюзиите не се срещнали с действителността и представите се заместили с отчаяние — отчаяние пасивно, мъртвешко — отчаяние, което внезапно и ясно определило всичките по-напред хранени потайни подозрения и грозни предчувствия — отчаяние, съединено с явна обреченост на съдбата и участта!… Улиците на селото представлявали страшна трагична и печална картина, когато влязъл Петър Горанов. Било подир обяд, часа къде осем по турски. Мъже, жени, деца, старци, бягали насам нататък по различни посоки и никой не можал да определи накъде бяга и защо бяга. По-големите викали, по-малките плачели, децата пискали… Мъжете стояли посърнали, притръпнали и като автомати машинално вървели подир жените си. Всички държали оръжията си, но ги държали като без цел. Едни нарамили пушките, а в ръцете прегърнали едно или две деца, други награбили дрехи, трети скъпи вещи и богатствата си, четвърти подкрепели старите си бащи, или майки и разнообразието се допълвало с всевъзможни картинки! Едни бягали да търсят места, които да не са изложени на пожар, други носили да закопават спестения си пот, трети се мъчили да се освободят от домашните си, за да отидат да се бият с неприятеля; но жените и децата с отчаяни ревове се хвърляли върху им и ги запирали… Горанов викал по улиците мъжете, заплашвал ги, убеждавал ги, че ако не излязат да посрещнат неприятеля, селото ще се обърне на прах и пепел; но никой не обръщал внимание на думите му. Всички само го гледали с печалните и безизразните си очи и като че се учудвали на ума и смелостта му. По-напредните: послушност, уважение и покорност към него като че се заровили в ледената земя само от дивите викове на башибозуците! Анархията била безподобна в пълния смисъл на думата.
        Между това нападателите заградили от всяка страна селото. Освен доведените башибозуци от Ахмедаа и всичките ракитовски помаци, явили се от южната страна Яни-Махаленци, Осеновци и другите помашки села на Родопите, все с червени байраци и тъпани. От северната страна, откъде Царюв комин, Божановото дере и Калина бърчина, те правили бърз пристъп към селото, запалили къщите, които се намирали по тия места и доближавали плевните, лежащи до самите къщя. Петър Горанов излязъл срещу тях с около четиридесет души на «Гробето» и пръв отворил огъня. До това време ни една пушка не била се пукнала. Помаците само викали и пристъпяли с знамената си. Това било достатъчно да загърмят хилядите пушки от околните бърда. Наченал се непрекъснат бой. На първо време башибозуците загубили няколко души убити и се видели принудени да се оттеглят от Божановото дере и Калина бърчина на такъв раздалеч, на който баташките куршуми не можели да ги стигат. Тогава Горанов заповядал да изкарат черешовия топ, който изпразнили четири пъти едно по друго, но не причинил никаква повреда на неприятелите и не им произвел никакво особено впечатление. Наред с пушечните гърмежи, следвали несмълчаеми диви викове от всички страни. Подир това отблъсване, нападната била позицията при «Галагонката», която не последвала примера на другите чети и стояла целокупна, под командата на Колю Църпюв и Тодор Колчюв. Борбата заведена от нея се гледала от «Гробето». При първото нападенье, турският байрактарин, който вървел напред, паднал убит, байракът бил взет от втори, който паднал също убит; третият и четвъртият байрактари станали и те жертва на куршумите на въстаниците. Горанов наблюдавал борбата с особен ентусиазъм, показвал на дружината си действията, ставащи на Галагонката и с висок глас ободрявал и насърчавал четата на Колю Църпюв. Раздалечът по права линия между позицията на Галагонката и Гробето едва ли ще има един километър, затова свободно се чуват човешките гласове от едното място на другото. Насърчителни гласове се донасяли и от училището, което било пълно с мъже, жени и деца. Но скоро тези гласове станали безполезни. Башибозуците с голяма сила направили пристъп към позицията. От двете страни се образували тъмни облаци от пушечния дим, от които не можело нищо да се види, но които силно се приближавали едни към други и подир няколко минути червеният полумесец се развял над самата позиция. От тука башибозуците замерили Горановата дружина. Куршумите залетели от две страни върху нея като град, Няколко души били убити и наранени, а останалите се разбягали. За последно усилие Горанов със слугата си Колю Чолака се помъчили да си послужат с топа срещу Галагонката, но нямали нужните амуниции за напълване и те слезли по стъпките на другарите си в селото.
        Едновременно с тия сражения, Стефан Трендафилов давал силен отпор на башибозушките нападения от страна на Петрово бърдо. Неговата чета, както споменахме по-горе, се разбягала, а в минутата, когато се наченала борбата, той видял четата си намалена от сто души на петнайсет-двайсет момъка, с които храбро отблъсквал всичките пристани на силния неприятел. Борбата, както тука, така и на Гробето се продължавала от 8–12 часа по турски.
        Взело да се мръкнува. Турците завзели всичките височини покрай селото и непрестанно гърмели върху къщята. Куршумите пищели като град около селяните и ронили от каменните покриви разбитите на дребни парчета камъчета по бягащото население. Тук-там по улиците били наранявани и убивани мъже, жени и деца. Освен куршумите, навсякъде летели като парцали сняг, запалени омаслени пачаври, за подпалване къщята и плевните; а когато се мръкнало добре, те в очите на уплашените батачани падали като огнен дъжд и нажежени камъни от небето — падали като Божие наказание за някакви неизплатими с друго грехове, освен с кръв и огън!..
        Населението, без разлика на пол и възраст, се събрало в черквата, в училището и в Трендафил Кереловата къща, които места се считали за по-здрави, по-сгодни за самозащита и по-неизложени на подпалване. Петър Горанов отишъл в училището и черквата, срещнал се с по-първите и по-влиятелните селяни и ги убедил, че едничък изход за спасение има само ако се съберат всичките селяни и отидат в долния край на селото, от която страна неприятелят бил по-слаб, за да си пробият път и да излязат в планината. Нямало никакво съмнение, че селото ще се запали и изгори; а башибозуците били толкова многобройни и с такива благовидни за тях условия, че никаква защита не можела да се уреди в селото, никакви намерения, шансове и надежди не можели да се питаят пред разрушителните пожари, които току-що се начевали. След даденото съгласие на събраните в училището и черквата, Петър Горанов проводил Серафина Малев Лулугов в Кереловата къща да каже на събраните в нея взетото решение за излизане от селото в планината и да ги повика да слязат бързо всички на долния край, от дето можело да се излезе с по-малки жертви. Серафин бързо отърчал да изпълни заповедта и подир малко се завърнал и съобщил, че у Трендафилови не приели предложението да оставят селото, като мислили, че по добре ще направят, ако се бранят оттам. — «Те се скараха помежду си по повод на това предложение, рекъл Серафин. — Разделиха се на две партии: едни искаха да излязат, други искаха да стоят. Последните бяха повечето. Жените и децата правеха такава викотявица, че слисваха мъжете и бащите си, които не знаят на какво да се решат и какво да правят!.. Господ да ни е на помощ!..»
        — А ти какво мислиш?
        — Аз ще се върна у Трендафилови да търся децата си… Бог знае дали ще ги намеря!..
        От училището и черквата тръгнали подир Горанова за долния край, но голяма част от тях се върнали обратно от сред пътя, защото по улиците се сипели като бурен град куршумите и мнозина били наранявани и убивани. Горанов се трудил да насърчава селяните, укорявал и навиквал ония, които придържали оръжията си със сгърнати ръце, но всичко това като че действувало отрицателно. Тук-там се слушали негодувания срещу него, като главен причинител на въстанието, понякъде жените го кълнели, понякъде му заявявали явна закана, а когато се намирал на долния мост на реката, то от дюкяна на Къпинчов Колю, дето имало събрани около двайсет души, стоящи все въоръжени със сгърнати ръце, един от тях дигнал пушката и го замерил да го убие, но друг му я пернал и куршумът минал настрана. Когато стигнал на долния край, турците от Яни-Махала се съединявали с чепинските помаци от северната страна на реката и по такъв начин завързали веригата на цялата ограда на селото. Тук селяните не правили никакво съпротивление и като бездушни истукани гледали плахо на смелите и енергичните действия на башибозуците, а позицията на Свети Никола стояла пуста. Множеството жени, деца, мъже и старци се натрупало в малко обемистата Богданова къща като по-здрава сграда, дето влязъл и П. Горанов и открил от прозорците ù огън срещу неприятеля, но понеже от нея можело да се действува само по една посока и следователно не можало да се брани целия край, на който турците ожесточено правили пристъп откъм Пискилиева скала, то той оставил тая къща и отишъл в Келешовата, отдето принудил неприятеля със значителна загуба да се оттегли по високите бърда. Забележително е, че тука е имало около двеста души въоръжени селяни и само седем пушки са действували!
        Стъмнило се.
        Никога батачани не помнили и не виждали такава тъмнина и такава нощ. Било черно като в рог; на раздалеч от два-три разкрача не можело човек да се види. На мнозина се струвало, че тая извънредна тъмнина се образува от безчислените башибозушки куршуми, които се сипели по улиците и сградите като пороен дъжд. При това, чарковете откъм Карлъшка страна, които лежали отдясно като красив челенк (белег – П.Б.) на долния край на селото се запалили, осветили околните бърда и като че сгъстили тъмнината по улиците. Покрай селото и вътре в него блеснали други огньове, които от минута на минута гигантски се увеличавали и червените пламъци се губили в тъмната небесна покривка, вървели право, без никакво разклонение, в небесната дълбина, както е вървял Авеловият дим от Богоприетото му жертвоприношение. Всичко било страховито, всичко представлявало все по-страховити ужаси! Наред с пушечните гърмежи дивите провиквания от хилядите башибозушки гърла, западали по-ясно и с по-страшна внушителност в сърцата на батачани. Безподобни са били картините, които в тая нощ се представлявали те в сборните пунктове. У Богданови, Керелови, в училището и черквата мъже, жени и деца се трупали един въз друг в неприличен и извинителен безпорядък. Всички се движели насам-нататък като сенки, всички охкали, всички викали, ридаели, сърдили се, плакали и едни друг се търсили. Майка загубила детето си, детето — майка си, брат — сестра си, мъж — жена си и се лутали, блъскали в множеството, тъпкали се един друг, пустосвали се, проклинали се, молили се и съставлявали такава монотонна и еднообразна глъчка, която от време на време замирала за почивка пред гръмогласните викове от околните бърда и отново се продължавала като че с нарочна цел да отбият от ушите смъртоносните песни на куршумите, които обикновено последвали подир дивите провиквания! Те се движели, притискали безсъзнателно. Децата пискали под краката на възрастните и наместо помощ, получавали нови несъзнателни налягания. Тия, които ходили, мислили, че се носят от сгъстеното множество, — тия, които се носили от това последното, считали себе си за двигатели на движението! Давлението било такова тежко, впечатленията толкова усилни, че повечето майки държали на ръце децата си, държали ги с всичката сила на материнската любов и с тях (на ръцете си) ходили да ги търсят, с тях питали, разпитвали, с плач пак за същите!
        Обаче скоро тия глъчки едновременно по всичките сборни пунктове замлъкнали. Всички били налегнати от непреодолима дрямка. И тия, които били здрави, и тия, които били наранени, или имали други физически повреди от притискането, и тия, които търсили до полуда загубените свои близки, — всички, всички затворили очите си и не могли повторно да ги отворят. И легналите, и притиснатите, и седналите, и правите, и старците и младите — всички безразлично потънали в дълбока дрямка. Смъртта, с всичките си ледени ужаси, стояла при краката на всекиго; страховете за милия живот още никого не оставяли, а никой не можал да премине буден тия предпоследни минути, дарени от черната съдбина! От какво е произлизало това? Дали дивите викове на неприятеля, с куршумените удари и пожарните огньове не били ги умишлено омаяли, за да изпълнят по-лесно и по-скоро нечестивите си замисли? Дали самите приживе страхове били омаломощени и затъпили чувствата им в такава тежка дремота? Ние нито ще утвърждаваме, нито ще отхвърляме предположенията за психическите причини на това странно състояние, само констатираме фактът, че една невидима мъртвешка ръка налегнала еднакво всички в несъзнателната сънлива почивка, на всички еднакво съхнела устата, затъпявала чувствата и ги преобръщала в живи мъртъвци…
        Малцина се намирали в сборните места да стрелят срещу пушечните огньове на башибозуците, но и те неусетно задремвали над оръжията си. Мнозина от по-енергичните момци стреляли по силата на привичката. От Трендафиловата къща и от долния край защитата се водила по-оживена.
        Вечерта часа по два Стефан Трендафилов слязъл на долния край със седемнадесет души, които напоследък го придружавали в позицията на Беглишките хармани и търсил да се съедини с Петъра Горанова, за да пробият път през башибозушката верига и излязат в планината, но не можал да се срещне с него, защото тоя последният често променял с малцината си другари местата за действие среща нападателите. Стефан повел четата си по страната на Пискилиева скала по посока към пещерската местност Дъбето. Турците го забелязали, защото пътят му стоял насрещу запалените чаркове, гърмели среща него, но не му причинили никаква повреда. Горанов наблюдавал това, и тоя час проводил Ефтима Илиева да повика повторно събраните у Трендафилови и черквата, за да излязат и нападнат неприятеля от гърба му, обаче, донесения отговор бил същият, какъвто на Серафина Милюва, сиреч, че те ще се вардят от къщята. Тогава той проводил да разбудят всички у Богданови, за да излязат през Пищрановото дере, защото Стефановият път през Пискилиева скала се заградил от башибозуците. Около 600–700 души мъже, жени и деца тръгнали в тъмнината с потаена глъчка. Горанов вървял напред с пещерските първенци. Като излезли от селото чули детински плач в нивите на хвърлено бозайниче дете, майката на което намерили убита близо до него. Глъчката замлъкнала. Диханието се запрело в гърдите им. 700 души не правили по-голям шум от 7 човека. Процесията се повдигала дебнешком и полека само по дълбината на дерето. Всички влачили измъчените си крака, едва повдигали сънливите си глави и с жадно нетърпение чакали минутата, когато да излязат в безопасно място и се сложат в дремливата си почивка. Всякой мислил това и всякой считал спасението си за сигурно, когато ненадейно от дясна страна на дерето препукали в множеството един залп от 20–30 пушки, придружен с дивия вик: гери гяурлар! («Назад, гяури!» — П.Б.) Горанов и Колю Чолака на мига изпразнили пушките си в неприятелския огън и поздравили в челото началника на лявото турско крило Саид Пехливан, за когото Ахмедаа плакал с сълзи. Турците не повторили огъня и се оттеглили незабавно с убития си началник; а батачани посред женските отчаяни плачове и детински писъци, с падане един въз друг, завърнали се бежешком назад в селото.
        През нощта Горанов с пещерските първенци сполучили да излязат изпомежду неприятелските позиции и проводили Ангела Благова Джурков да извести на останалите в селото да излязат от същия път. Но преди появата на Джуркова, помежду батачани се разгласило, че Горанова и дружината му убили от турските пусии, защото подир тяхното излизане, чули се няколко залпа към тяхна страна и ги считали за убити. На думите на пратеника дори не обърнали внимание, а повечето от селяните отишли с децата си да се вардят от пожара и да се бранят в черковата. С Джуркова се решили да излязат само няколко жени, между които и семейството на Горанова.
        Останалите в долния край се събрали пак в Богдановата къща. Първи май бил ден на непрекъснати гърмежи и от двете страни. Повече от четири хиляди пушки произвеждали непрестанен екот над селската продълговата котловина. Батачани направили мазгали по стените на сборните пунктове и стреляли само на тия, които лазили по корем, за да запалват къщята. Селото отвсякъде се запалило. Пожарът се продължавал сам по себе си.

Текстът е подготвен по изданието: Бойчо. Въстанието и клането в Батак (исторически очерк) © съвременна редакция — Православна беседа, по едноименното издание, Пловдив 1892 г. — фототипно издаден от «Културно-просветно сдружение „Възраждане на град Батак“» и Университетско издателство «Св. Климент Охридски», София. 1991.


Предишната глава | Към главната страница | Съдържание | Следващата глава

. Православна беседа. При препечатване на материали посочването на автора и на pravoslavie.domainbg.com е задължително. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, регистрирайте се в нашия Открит каталог.! Вашите отзиви можете да оставите тук.