II. САМОДИВСКО ЖИЛИЩЕ

Три часа далеч от Шумен, има място кое се зове Маркиш. Когато отива някой от Шумен в село Драгоево, трябва да мине през това място, ако иска по-скоро да стигне в горепоменатото село. Макар около това място да няма сега гъста и голяма гора, но пътникът всякога с трепетно сърце минава през там и често се случват там големи нещастия...

Това място в старо време беше непроходимо по причина на гъстата гора и челяшки суеверия... Сто крачки надолу от това място, към запад, нахождаше се сред тъмния гъсталак обширно поле, покрито с мека зелена трева и разноцветни цветя, които издаваха приятна миризма. Всред това поле имаше въздигнат малък един дом, който беше заобиколен с доволно пространна нива, на която високите класове, разлюлявани от тихия вятър, оприличаваха тая нива на малко езеро, а малкия този дом — на малък неподвижим кораб.

В този малък дом от три стаи повече нямаше. Всяка стая беше просто, но чисто стъкната. В една от тези стаи имаше накачени по стените пушки, пищови, две черни маски и две дълги сопи; на една страна се виждаше изображение на честния кръст, пред когото гореше ламбада. В тази стая седеше на мека дебела постелка един белобрад старец, който беше се дълбоко замислил. До него седеше на стол млад момък и с внимание гледаше на всяко едно старчево движение.

— Татко! — каза този момък старцу, като въздъхна. — Отколе имам намерение да те питам за нещо, но не смея...

Старецът издигна главата си, хвърли въпросителен поглед към момъка и му каза със слаб глас:

— Питай, сине, всичко ще ти кажа.

— Ето става двайсет години, откак ний живейме в тази пустиня, а аз не знам защо тъй пущинашки живейме.

— Пущинашки ли живееш, Владе? Всеки ден не ходиш ли при другарите си?

— Това е тъй. Но защо ний живейме тук, защо не идем в някое село? Освен това, защо ми ти поръчваш да не довеждам никого у дома?

— Ти и да искаш да доведеш някого, той не ще рачи да дойде...

— Че защо никой не се приближава до нашето жилище? Слава Богу, тук не живеят разбойници.

— Ако бяха живели тук разбойници, досега този дом не стояваше здрав и тази нива, от която се храним, потъпкваше се отколе; но има други причини, които ти не трябва да знаеш.

— Вероятно, защото не съм достоен...

И Влади заплака...

— Ах, Боже мой — каза старецът, като улови Владя за ръката, — кой ти дума, че не си достоен? Ти ми си всичко на света, че аз от тебе ли ще седна да крия нещо? Не! Но аз не ти казвам, защото съм уверен, че ти си щастлив, дето не знаеш защо ний живейме тук и защо никой не смей да се приближи до нашето жилище.

— Щастлив ли? Не, татко, не! Аз не съм щастлив. Мене ми омръзна да живея в тази пустиня, омръзна ми вече и да ходя по гората с другарите си.

— Омръзна ти да струваш добро? Омръзна ти да обръщаш горчивите сълзи в радост и смях на толкоз майки, братя и сестри?... Владе, Владе! Ти си млад, ти не знаеш още що е добро и що е зло и що е радост и печал.

Влади печално поклати главата си и като въздъхна, рече:

— Татко, ти се лъжеш. Не мисли, че аз с другарите си правя добро... Не, това е много далеч от нас. Вместо радост ний умножаваме повече горчивите сълзи на нещастните майки и бащи...

— Това може ли да бъде? — извика старецът и скочи като попарен от мястото си. — Може ли — продължи той, — мой единствени сине, когото аз възпитах по християнски и от когото се надявах да приема в старост утешение — да стане разбойник? Да вярвам ли? Кажи, нещастни, кажи истина ли е това? Признай се и ме проводи в гробът...

И при тези думи от пресъхналите старчеви очи излязоха две големи сълзи.

Влади видя, че татко му не го разбра, затова седна пред него на колена и като целуваше ръцете му, каза с умоляющ и плачевен глас:

— Успокой се, татко, аз не съм разбойник и мене много ми е жално, дето ми отдаваш това име. Аз досега изпълнях и дору съм жив ще изпълнявам твоята воля, която за мене е свята. Но слушай, татко, да ти разкажа що се случи из онзи ден и що видях аз днес, и ти ще се увериш, че ний, без да щем, правим зло.

Тези думи бяха произнесени тъй жално, щото Петър (тъй се зовеше старецът) заплака и като прегърна сина си, рече:

— Ах, сине! Аз те оскърбих!... Аз те назвах разбойник...

— Аз не се оскърбих, татко, защото съм уверен, че ти не ме разбра.

— Да, не те разбрах; но и посега не ми трябва нищо да знам... доволно е, дето знам, че ти си чист...

— Но мене не е доволно. Аз трябва да ти разкажа защо ми омръзна да ходя с другарите си по гората. Инак — не ще бъда никога спокоен.

— Казвай инди — с радост рече Петър и седна на мястото си.

— В онзи ден — каза Влади — аз намерих другарите си сред гората, които ми известиха, че разбойници уловили едно момче от с. Златар и ищели за него откуп 20 000 гроша. Татко му продал къщата и нивите си, събрал парите и се наканил да им ги занесе. Ний се сдумахме да нападнем на разбойниците тогава, когато те вземат от нещастния баща и най-последната му парица. Тъй и направихме... Но вместо да освободим това нещастно момче, вместо да зарадваме татка му — ний го разплакахме навеки... Ний убихме сина му!... Да, ний го убихме: ако не бяхме ний, разбойниците щяха да вземат парите и щяха да го пуснат...

При тези думи Владевото лице се намокри от сълзи, но той скоро отри сълзите си и продължи:

— Щом разбойниците развързаха това окаяно момче, и ний нападнахме; но те в същата минута го разсякоха на две части и се разбягаха... Ний плакахме заедно с нещастния му баща, но той никак не гледаше на нашите сълзи, а ни наричаше убийци и ни молеше да убием и него. Можеш ли каза сега, татко, че ний правим добро? Нямам ли правда, дето думам, че ми е омръзнало да ходя с другарите си по гората?

Петър плачеше — и нищо не продума.

— Днес — продължи Влади — аз отидох на кладенеца за вода и като се връщах, чух челяшки плач. От любопитство отидох към това място, отдето се чувате този плач, и, о, Боже! Там, до големия дъб, стоеше нещастният отец, на когото ний станахме причина да убият сина му, и горко плачеше. Щом като ме видя, той се спусна към мене, прегърна ме и извика радостно: „Стояне, милий Стояне, жив ли си?...“ Но след малко като ме изгледа добре, той ме отпусна, дръпна се назад и начна да ме гледа с мътен и твърде жален поглед. Аз не можих да се стърпя и заплаках. Той, като ме видя, че плача, усмихна се горко и каза: „Сега плачеш, а вчера, като убиваше сина ми, не плачеше!... Знам, знам, че ти уби сина ми... ти... ха, ха, ха!... Как той лежеше в кръвта си! Как беше хубав!...“ След тези думи, които ясно показваха, че у него нямаше ум, той извика: „Стояне! Бягай, ще те убият!“ И побягна. Аз исках да го уловя и доведа тук, но той, като се приближи до големия камък, хвърли се долу и издъхна!...

Влади млъкна, но едрите сълзи не преставаха да падат от очите му.

— Хвърли ли се? — каза Петър с удивление.

— Да, хвърли се и умря!... Горкият!

Петър отвори устата си, за да каже нещо, но не можи — сълзите не му позволиха. Той стана от мястото си, начна да се разхожда нагоре-надолу и да въздиша тежко. После, като се приближи до Владя, каза му:

— Имаш правда, Владе, дето думаш, че вместо добро зло правиш. Такожде имаш правда и дето думаш, че ти е омръзнало да живееш тук. Ти си млад и не е чудно, дето ти се показва това уединено жилище мрачна пустиня. Иди, прочее... Аз ти позволявам да идеш, дето щеш, и моето благословение нека бъде с тебе.

— Ами ти какво ще правиш тук?

— Аз ще остана да моля Бога, за да прости греховете ми. Сега познавам, че Бог ме наказва.

След тези думи Петър преклони колена пред образа на честния кръст и начна да шепне топла молитва. Влади такожде и той преклони колена и неговият приятен глас се раздаде сред нощната тишина. Той пееше благодарителна песен на Иисуса Христа, съчинена от татка му... Като свършиха молитвата си, Влади се приближи до татка си и му каза:

— Татко, аз никога не ще се отделя от тебе! Дето бъдеш ти, и аз там ще бъда. Но на мене ми се струва, че по-добре ще е да отидем да живейме в Преслав или в Драгоево. Аз там ще се трудя по-много: ще копая лозя и градини, ще слугувам на чужди хора, ще ора... с една реч — ще се трудя тъй, щото никога да не се лишаваме от нищо.

— Това не може да бъде, Владе. Ако да знаеш колко е свещено за нас това място, ти не ще ме принуждаваш да го оставя...

— Свещено ли? — произнесе Влади.

— Да, аз не съм ти казвал досега нищо, но сега съм принуден да ти кажа: тук е погребана майка ти.

— Майка ми!... Аз пък досега нищо не знам!

Влади право каза, че не знай нищо. Никога не му е дохождало наум да пита татка си по каква причина те живеят в нея пустиня. Той досега не знаеше дали е имал майка. „Тук има нещо тайно“ — помисли си той и като улови татковата си ръка, опря главата си на гърдите му и с умоляющ глас му каза:

— Кажи ми, татко, всичко подробно. Тук може да има нещо печално.

— Ах! Добре беше да не знаеш, но няма що... трябва да ти се каже. Слушай!

Твоят дядо (татко ми) живееше в Шумен и беше много богат. Двамата мои братия заедно с татка занимаваха се с търговия: а аз, защото бях още малък, ходех в училището, дето се учех да прочитам по гръцки. Като стъпих в 16-та година, татко ми ме проводи в Цариград да се уча. Там не ми беше никак добре, но как да е, привикнах. След три години чух, че татка го убили, разграбили всичкото му имане и изгорили къщата ни. Искал» да убият и брата ми Ивана, но той побягнал и тъй сe отървал от смъртта. Брат ми Вълко, който остана жив, писа ми да се върна, защото майка ми била твърде болна. Аз се върнах, но вече тогаз, когато майка ми я нямаше на този свят. В Шумен аз се научих от брата си Вълка защо убили татка ми и защо искали да убият и брата ми Ивана. Брат ми Иван се оженил за едно момиче, което Джамал Бей (началникът на шумненските яничари) искал да го потурчи. А пък защото в тази работа действувал татко ми, затова Джамал бей подкупил няколко панти, които като запалили къщата ни, убили татка, грабнали братовата ми Иванова жена, искали и брат ми да убият, но той побягнал ... Тези нещастия, както се вижда, бяха доволни за нас, но неумолимата Божия съдба проводи ни и други...

В разстояние на две години ний поправихме състоянието си, станахме пак, както преди, богати, направихме си по-добри къщя и начнахме пак да си живейме мирно. Джамал бей, макар и да се стараеше много, за да ни стори зло, но никак не можеше, защото ний имахме други защитник. Той беше шуменският митрополит, който имаше силно влияние в цял Шумен, и затуй Джамал бей, като гледаше, че ний прибягваме под негова защита, не смееше да ни закача. Освен това нас ни защищаваше и Караман бей (вторият яничарски началник), когото беше гняв на Джамал бея, Бог знае за какво, и търсеше причина да го свали от чина му.

Но ний не можихме дълго да се наслаждаваме с това спокойствие. Шумненските граждани наскърбиха митрополита, защото не рачиха да му плащат за венчило по 8 гроша. Той не можи да търпи това оскърбение и защото беше уверен, че не ще получи от шумненци удовлетворение, остави Шумненската епархия.

След две недели подир митрополитовото отхождание в една бурна нощ видяхме, че шумненския пазар гори. А пък нашите дюкяни бяха там. Брат ми беше вече се наканил да иде, за да види що именно гори; като мислехме така и гледахме издалеч онуй жалостно и ужасно зрелище, заведнаж избухна силен пламък от къщата ни. Додето аз извикам „огън“! — и брат ми каза, че къщата ни се е запалила от четирите страни!... В тази минута замина край нас един черен человек и извика: „Знайте, че това е отмъщение! На пазара горят вашите дюкяни, тук гори къщата ви, а след малко и вий ще изгорите!“ О, Владе! Оттогаз се начнаха моите нещастия... В него време аз изгубих майка ти, а сестра ти може да е станала жертва на огъня...

Влади, който с голямо внимание слушаше таткова си разказ, при тия думи стресна се и каза с удивление:

— Сестра ми? Нима аз имах сестра?

— Да. Тя се зовеше Петя и беше три години по-малка от тебе.

— Ах! — извика Влади. — Тя умряла с ужасна смърт? Че защо не се постара да я избавиш?

Този въпрос оскърби Петра. Той се обля със сълзи и с дълбоко въздъхвание каза:

— И ти, сине, и ти ме оскърбяваш! Но аз не съм виноват...

Влади поиска да седне на колена и да иска прошка от татка си, но татко му го спря и продължи:

— Когато страшният огън с голяма ярост захвати къщата ни, аз бях сред двора и като безумен гледах на свирепия пламък, който със силно фучение скриваше се в облаците. В него време чух един слаб крясък, който излазяше от къщи. Аз познах, че майка ти вика, и се спуснах да я отърва; но едвам сполучих, за да вляза вкъщи, а отподир ме удариха тъй силно в главата, щото паднах на къщния праг като мъртъв. Не зная колко време съм стоял в това състояние, но на свестявание ми беше ужасно!... Аз, като се свестих, с голямо удивление видях, че съм сред гора!... В таквоз положение аз проклевах деня, в когото съм се родил, проклевах всичко, що има на света, и бях тъй отчаян, щото се реших да се умъртвя с някакъв начин. С това намерение аз се приближих до една река (тя била Камчия), която беше половин час наблизо, и се наканих да се хвърля в нея: но заведнъж чух детски плач. Аз се обърнах и видях, че десет-разкрача надалеч от брега стои до едно дърво петгодишно дете... и то дете беше — ти, Влади...

— Аз ли?

— Да, ти беше. Като те видях, аз благодарих Бога, дето не ме допусна да се удавя. И наистина, ако бях се удавил, тебе кой щеше да те отгледа, храни и облача? Никой! Ти щеше да умреш от глад... Но Бог никога не оставя человека. Той мисли за всички и пази всички.

При тези думи Петър издигна очите си, които бяха пълни със сълзи, към небето и дълго се моли. После седна пак на мястото си и продължи:

— Като те намерих, аз почувствувах радост, но тази радост скоро отстъпи място на дълбока печал. Аз не знаех де съм и накъде да ида. Скитах се нагоре-надолу дано намеря път, но нищо не можих да открия, наоколо ми беше се гора. Слънцето изгря, всичката природа се съживи, а аз все още не знаех де съм... В отчаяност седнах, прегърнах те и начнах да плача с глас. В него време, когато аз плачех, някой си извика над главата ми: „ Мълчи!“ Аз издигнах главата си и видях, че на дървото, до което седях, стои един человек, който беше насочил пушката си към мене и ме гледаше страшно.

— Убивай! — извиках му аз, без да престана да плача. Но той, вместо да ме убий, скочи долу и извика със страшен глас:

— Кажи ми, що търсиш тука?

Аз само го погледнах и продължих да си плача...

— Виждам — каза той, — че ти си нещастен. Но не ще ли кажеш от що си дошъл тук? Дали не ще мога да те утеша?

— Уви! — извиках аз. — Моето нещастие е голямо! Никой, никой освен Бога не може ме утеши! — подир това аз му разправих всичко.

Като свърших печалния си разказ, аз отрих сълзите си и начнах да се готвя за смърт. Аз мислех, че той е разбойник и не ще се забави да ме умъртви; но за мое удивление той запрати пушката си настрана, взе тебе от ръцете ми, целуна те няколко пъти, ороси те със сълзите си и както ми те подаде, каза:

— Като порасте това дете, кажи му, че чичо му Иван зарад него се е облякъл в хайдушки дрехи...

— Иван ли? — извиках аз, като скочих от мястото си. — Де е той?

— Аз съм.

И чичо ти Иван ме прегърна. Ний много време стояхме прегърнати и нашите сълзи се смесиха. Моето сърце, колкото и да беше раздрано от печал, но в тази минута се изпълни с радост. Аз забравих преминалата си жалост и като проливах радостни сълзи, думах на брата си.

— Да се върнем, брате, пак в Шумен; ний имаме добри и великодушни приятели, които ще ни помогнат...

— Никога — каза брат ми с разтреперан глас, — никога не ще стъпя в Шумен ни в друг някой град или село. Моят град е широкият Балкан, а моята къща са дебелите клонести дъбове!... Мене пред очите ми убиха татка, взеха всичкото ми имане, лишиха ме от жена и най-после, като не можиха да угасят превеликата си злоба и ненаситното си отмъщение, искаха и мене да убият... Да — продължи брат ми, като все повече се предаваше в скръбните си възпоменания. — Ето години се минуват, а тяхната злоба, тяхното отмъщение не е угаснало! ... И ти, бедний, стана тяхна жъртва...

Брат ми можеше още да продължава, но ти заплака и го накара да прекъсне скръбните си възпоменания. Като чу, че ти плачеш, той каза:

— Да вървим, Петре.

— Де? — запитах го аз с удивление

— Ще видиш — каза той и като взе тебе в ръцете си, тръгна. Повече от един час вървяхме, без да продумаме един другиму. Най-подир брат ми прекъса това мълчание, като ме запита:

— Не се ли удивляваш и даже оскърбяваш, Петре, като ме гледаш, че аз с пушка на рамо, с нож и пищови на пояс ходя по гората?

— Разумява се, че се оскърбявам — казах аз нерешително, — защото ти може да си убивал.

— Ти се лъжеш, брате, аз не съм убивал досега никого, нито съм се облачил досега в хайдушки дрехи, но само вчера се облякох, и то зарад вас, че трябваше да ви помогна.

Тъй каза брат ми и сълзи намокриха лицето му.

— Да помогнеш нам! — казах аз брату си, като го улових за ръка. — Че ти отде знаеше, дето ний ще сме в нещастие?

— Ще научиш всичко, но не сега — с бързина каза брат ми.

След този разговор настъпи пак мълчание, но това мълчание беше по неволя, защото ний влязохме в таквъзи гъсталак, щото един с други се не виждахме. Но след малко пред очите ни се представи една малка полянка, постлана с мека зелена трева и с разни благовонни цветя. Тази полянка беше забиколена с тъмен гъсталак и се прорязваше от една малка вадичка, която с бистрата си като сребро вода приличаше на кристална линия. Като стъпихме в тази полянка, брат ми ме изгледа внимателно и ме запита:

— Не трепереш ли, Петре?

— Да треперя ли! Че защо?

— Знаеш ли, че ний сме в самодивско жилище?

Тези думи сякаш че ме попариха. Аз подскочих назад, разтреперах се като лист и не можих да продумам. Дотолкоз бях се уплашил, И не е чудно, понеже от детинство още ми бяха натъпкали сърцето със суеверия. Много чудеса са ми приказвали за тези самодиви. Казвали ми са, че те улавят челяка и го карат да ги носи по разни нечисти места или са залюбяли някого и му изпивали кръвта и пр. Ето защо, като чух, че сме в самодивско жилище, аз се разтреперах. Брат ми, като видя, че се страхувам, приближи се до мене, улови ме за ръка и ми каза:

— Не бой се, Петре. Всичко що си слушал да приказват за самодиви, лъжа е, глупост и суеверие. И аз като тебе вярвах преди, че има самодиви, и се страхувах; но като познах, че всичко това е пусти въображения, престанах да вярвам и да се страхувам.

— Отде знаеш, че това е пусти въображения и глупости? — запитах аз брата си, като все още треперях.

— От опит — отговори брат ми. — Знаеш ли, че аз, за да избягна от смърт, побягнах от Шумен?

— Знам, но не подробно.

И брат ми, като седна на меката трева, приказа ми следующето:

— Като побягнах от Шумен — каза той, — аз се заклех никога вече да не стъпвам в него. С това намерение аз първо отидох в Белград, а оттам — в Цетина, дето живях три години. Но и там нямах спокойствие. Аз мислех все за вас и се страхувах да не би и вий да пострадаяте, както мене. Най-после аз не можих да търпя и се върнах, но не в Шумен: аз се поселих в Драгоево. Там живях няколко месеца спокойно, но като се известих, че вас ви преследува моя враг (Джамал бей), принудих се да оставя Драгоево и под вид на просяк да се заселя в Шумен. Като отивах в Шумен, наумих си да набера дренки, за да ги продавам. Но като ходих много нагоре-надолу из гората и не можих да намеря дренки, по случайно влязох в тази полянка, на която прекрасният ù изглед много ме удиви, а най-много аз се почудих, като видях, че среща ми иде един человек, който по дрехите се познаваше да е смирен пустинник. Той като приближи до мене, застоя се и кръстоса ръцете си. Аз го погледнах с благоговение: защото неговото ангелско лице, неговият кротък поглед, в който блещеше небесна благодат, караха ме неволно да благоговея пред него.

— Вероятно, че някое нещастие те накара да дойдеш в това пусто място? — каза ми той тъй нежно, тъй кротко, щото на очите ми се показаха сълзи.

И си припомних всичките мои нещастия и му рекох плачешком:

— Да, аз съм нещастен человек... но никое нещастие не ме е накарало да дойда тук.

Аз му разправих всичко подробно. Той, като изслуша с внимание разказа ми, рече:

— Да, ти си нещастен, но ако слушаш моя съвет, ще забравиш всичките си нещастия.

След това той ми яви, че мястото, дето стоиме ний, зовяло се самодивско жилище, и като видя, че аз от това негово известие се разтреперах, той ме увери, че самодиви не са съществували и не съществуват. Освен това той ме съветува да остана при него. Аз го послушах и останах...

Брат ми замълча и се замисли. Аз не можих да се стърпя и го запитах:

— Де е сега тоя пустинник?

— Той след три дни умря — каза брат ми умислено. — Аз си направих колиба и навсегда се поселих в тази полянка; но и тук мислех, че ти, брате, със семейството си, както и брат ми Вълко ще бъдете в опасност, и това никак не ми даваше спокойствие. Почти всяка неделя аз идвах в Шумен и там под вид на просяк просех милостиня. Преди една неделя бях в Шумен и там в една кръчма (механа) научих се от двама яничарина, че Джамал бей щял да запали къщата ви, а вас да убий. Това откритие ме принуди да се приготвя, за да ви забраням. Аз отидох в Драгоево, събрах десет души млади юнаци и с тяхната помощ отървах тебе и сина ти от явната оназ ужасна смърт...

— Видиш ли, татко, кой ни е освободил? — извика Влади с възхищение.

— Твоят чичо беше добър като ангел, Владе. Аз много го молих да идем да живейме в някое село, но той никак не се съгласи. Ний си останахме в тази полянка и мирно си живяхме, както и досега.

— Нима ний ли живейме в тази полянка? — запита Влади татка си с изумление.

— Да, ний живейме в тази полянка, която и досега се нарича самодивско жилище и благодарение на това име ний спокойно си живейме... При нас не смеят да додат даже нито свирепите яничари и кърджалии...

— Ах! — извика Влади. — Сега се сещам защо моите другари не се приближават до нашето жилище. Суевери! Те мислят, че аз живея между самодиви!... Ами де е сега чичо Иван?

— Умря! — каза Петър, като въздъхна, и по лицето му се проточиха две едри сълзи; после като се събра с дух, той продължи: — Умря, но не от собствената си смърт...

— Ами от що?

— Един ден той излезе много рано и чак надвечер се върна изранен, окървавен... Едната му ръка беше отсечена, а в другата той носеше... Знаеш ли кого, Владе? Майка ти, която беше такожде изранена и окървавена...

— Майка ми ли? — изкрещя Влади и улови главата си.

— Чичо ти — продължи Петър, без да гледа на Владевото изкрещявание — след пет минути умря, а майка ти живя още един час, но от нея нищо не можих да науча, защото тя не продума нито дума...

— Това е ужасно, татко! — каза Влади, като си държеше още главата. — Нашият род, нашето семейство, освен чича ми Вълка, все търпи ужасни нещастия...

— Не се знай дали и чичо ти Вълко не търпи нещастия, Владе! Струва ми се, че и той се нахожда в нещастие...

— Ами защо не дохожда той при нас? Или ний защо не ходим при него?

— Той може да мисли, че нас ни няма вече между живите, както и ний не знайме дали е и той жив...

След тези думи Петър заплака и плачът му, като се едини с Владева, чуваше се надалеко...


[Предишна глава] [Следваща глава]

© Православна беседа — pravoslavie.domainbg.com