III. ЖИВОТ ВМЕСТО СМЪРТ

Когато Петър и Влади плачеха неутешно за големите си нещастия, плачът им се прекъса от едно похлопвание, което се раздаде на двора. Петър скочи уплашен от мястото си, сне от стената черните маски, гуди една на себе си и като подаде друга на Влади, каза му:

— Скоро!... Това е необикновено.

После се приближи до един сандък, извади от него две дълги дрехи, подаде едната на Владя и сам навлече другата. Влади, макар и да не знаеше какво ще прави татко му, понеже той не чу, че се хлопа вън, но изпълняваше всичкото негово поръчвание. Като се наредиха добре, Петър подаде на Владя пушка и му каза:

— Иди отвори и ако е добър человек, доведи го тук; ако ли е лош — не го пускай.

Голямо недоумение се показа на Владевото лице и той беше отворил вече устата си да пита де го проважда татко му. Но в това същото време чу се силно хлопание. Влади завчас разбра всичко и тичешком излезе вън. Като се приближи до пътните врата, той запита със страшен глас:

— Кой дързай да ни безпокои в тази нощна тишина?

— Нещастен человек — чу се твърде слаб глас.

— Нещастен ли? — каза Влади полекичка. — Ами що търсиш тук?

— Смърт.

Тази дума беше тъй жално казана, щото Влади заплака. Неговото чувствително лице се напълни от жалост и той, като запрати пушката си настрани, отвори...

На вратата се показа един стар человек с бледно и сухо лице, с хлътнали очи и с разпуснати несчесани коси. Той, като видя, че отпреде му стои человек със страшно облекло, падна на очите си и извика отчаяно:

— Убий ме! Аз додох тук да умра.... Твойта силна ръка нека ме избави от тези нещастия, които вече не мога да търпя.

Влади с удивление гледаше на тогози нещастливца и бистри като бисер сълзи течаха по бялото му лице, което беше покрито със страшна черна маска. Той се приближи до стареца и като го издигаше, рече му:

— Ти си нещастен, старче. Но аз самичък не мога ти стори нищо; тук има от мене по-големи — да идем при тях.

— Ах! — извика нещастният старец. — И тук ли не намирам смъртта? Навсякъде ли ще бяга тя от мене? Ето, има един час, откак съм стъпил в самодивско жилище, а още жив!...

— Самодиви всякого не убиват — каза Влади притворно. — Те на нещастните дават утешение!

— Не ща! Не ща утешение! — извика старецът с отчаяние. — Аз искам смърт... Тя ще бъде моето утешение!
 

Влади дотолкоз се разжали, щото не можи да продума ни дума. А за да не покаже своето смущение и жалост, той улови нещастния старец за ръка и го поведе към татка си.

Когато Влади и нещастният старец влязоха вкъщи, не намериха никого вътре. След пет минути отвориха се едни малки врата и Петър се показа. Той беше облечен много страшно: дългата му кожена дреха влачеше се до земята, грозната черна маска лъщеше се по лицето му, на главата му беше дълъг меден калпак, който показваше Петра като едно чудовище. И наистина, той приличаше на чудовище. Когато се той приближи досред стаята, нещастният старец, който дотогаз стоеше като закован, от страх се разтрепера. Той на часът седна на колене и извика:

— Убий ме!

Петър, без да обръща внимание на това, рече със страшен глас на стареца:

— Що търсиш тук?

— Смърт — твърдо каза нещастният.

Петър видя, че неговите заплашвания нищо не ще помогнат, затуй начна кротко и ласкаво да му дума:

— У нас смърт няма, старче, у нас има утешение. Ако си нещастен, кажи ни нещастията си и ний можем да те утешим.

— Да — каза старецът, — вий ще ме утешите със смърт...

— Казах ти вече, че у нас няма смърт, у нас има утешение — рече Петър малко разгневено.

Нещастният старец съмнително поклати главата си и каза плачешком:

— Не се надявам, но може... Моето нещастие е голямо... О! Много голямо! Най-малкото ми дете го изгоря пред очите ми... а двамата ми синове са в разбойнически ръце... Разбойниците се канят да ги изгорят живи, ако не им занеса 50 000 гроша за откуп... Аз пък не можих ни пара да сбера... И тъй, моите нещастни деца...

Старецът не можи повече да продума, гласът му примря, очите му се напълниха с кървави сълзи и той падна безчувствен на Владевите ръце. С помощта на някои лекарства, които Петър извади от един малък сандък, нещастният старец скоро се свести.

— Пак жив! — извика той. — Боже! Ще се мъча ли още?

— Утеши се, нещастний — каза му Петър умилно, — кажи ми, не можеш ли откупи децата си?

— Никак; у мене няма ни една пара... А не зная защо, никой не ще да купи ни лозята ми, ни нивята ми, ни къщата ми...

— Отде си ти? — с безпокойство го запита Петър.

— Сега живея в Преслав, а преди 23 години живях в Шумен с братята си Ивана и Петра.

При тези думи Влади се поиздръпна назад и начна с голямо внимание да разгледва чича си. А Петър проливаше безбройни сълзи, които не се виждаха под черната маска, и малко остана да извика от радост. Но той скрепи сърцето си и като се разходи малко нещо нагоре-надолу, застоя се пак пред нещастния старец и го запита:

— Как се зовеш?

— Вълко — отговори старецът.

И наистина, той беше нещастният Вълко.

Влади беше вече прострял ръце, за да прегърне чича си, но Петър с едно страшно изкашляние, което беше понятно за Владя, принуди го да се откаже от намерението си.

Петър се приближи до стареца и му каза с умоляющ глас:

— Старче, разкажи ни, що те принуди да оставиш Шумен и да се преселиш в Преслав?

— Голямо нещастие ме принуди да направя това — каза Вълко, като се силеше да възпре сълзите си. — Злобна ръка запали всичко, що имахме на света... Немилостив огън се разпространи над нашите бедни глави и с ненаситна гладност поглътна всичко... Този страшен огън поглътна и брата ми Петра с всичкото му семейство...

Старецът при тези думи се задави в сълзите си, но след малко като се съвзе, той продължи:

— След това ужасно и пагубно за мене произшествие, защото нямах пари да се заловя за търговия, аз се преселих в Преслав, дето досега мирно прекарвах дните си. Но и тук черната съдба не ме остави, тя ме порази с жестоката си ръка... Освен това, тя въоръжи и всички против мене... Като ходих в Шумен да прося помощ, с която да откупя децата си, един великодушен человек ми даде повече, отколкото му просех. В това време, когато той ми връчваше своята великодушна помощ, дойдоха при него трима яничари, които го свързаха и го хвърлиха в тъмница. Отсетне аз се научих, че защото искал да ми помогне, затуй го затворили в тъмницата... Подир това аз ходих още на няколко села и градове, но навсякъде моето моление и горчивите ми сълзи се посрещаха с принуждено хладнокръвие. Като никъде нищо не можих да сполуча, аз се връщах с голяма горест в Преслав, но и тук немилостивата съдба ме порази с ново нещастие. Разбойниците влезли в къщата ни и умъртвили двегодишното ми дете... И то как? Хвърлили го на огъня!...

— Ужасно! — извика Петър с разтреперан глас.

— Това ново нещастие — продължи Вълко — принуди ме да дойда в тази пустиня, защото старите хора уверяват, че който стъпи в това място, никога вече не се връща... тук умира. И аз се надявах да намеря тук смъртта... Но уви! Самодивите били по-милостиви от человеците...

— Да — каза Петър, като скри смущението си, — самодивите са по-милостиви, те ще ти помогнат и ще те утешат.

— Ще ми помогнат ли? Ще ме утешат ли? — извика Вълко с радостно удивление.

— Сутре ще видиш синовете си освобождени.

— Възможно ли е?

— Самодивите не знаят лъжа...

— Да, не знаят — повтори Влади.

— Вярвам — каза Вълко, — но не се надявам...

— Надявай се... иди и утеши жената си.

След тези думи Петър се скри в един потаен ъгъл.

Така също направи и Влади.

Вълко се замая, като видя, че неговите странни събеседници изчезнаха заведнаж. Той се прекръсти набожно и каза полекичка: „Самодивите ще ми помогнат!... О, Боже! Да се надявам ли? Аз додох тук да търся смърт, а приемам живот... приемам надежда! И от кого? От самодиви, които могат всичко да направят!...“

С тези думи Вълко излезе от мнимото самодивско жилище и си отиде радостен към Преслав.

След като замина Вълко, Петър и Влади влязоха в онази стая, в която седяха, преди да дойде Вълко. Те седнаха пак на местата си и Петър, като въздъхна дълбоко, каза на Владя:

— Виждаш ли, Владе, че и Вълко с всичкото си семейство търпи големи нещастия?

— И отникъде няма помощ! — с горест каза Влади. — Ами защо не му казахме ний кои сме?

— Защото, ако бяхме му казали, той не щеше да си иде с таквази радост. А сега той ни има за по-горни от смъртни и се надява, защото мисли, че ний можем всичко да направим.

— Ний се обещахме, че ще му помогнем, ами как, като у нас пари няма, за да му дадем...

— Бог е милостив, Владе. Той ще ти помогне да утешиш чича си Вълка. Ти имаш вярна и храбра дружина... с нея ти ще можеш освободи братовчетата си...

— Колко си добър, татко! — каза Влади с радостен глас. — Моите другари са юнаци... Те ще ми помогнат да ги освободя...

— Тук юначество не ще помогне, но хитрост. Време минува... Дойди да те благословя и върви... Върви да освободиш братовчетата си...

След половин час Влади с пушка на рамо, с нож и пищови на пояс излезе от мнимото самодивско жилище, като напяваше юнашка песен.


[предишна глава] [следваща глава]

© Православна беседа
(http://pravoslavie.domainbg.com)