V. ОСВОБОЖДЕНИЕ

Недалеч от селата Осмар и Троица, които са близо до Шумен, има малка гора. Тая гора е тъй гъста, щото едвам смелият ловец (авджия) може със своето вярно куче да се провира между тъмния гъсталак, и то здрава дреха не остава на него.

Сега наскоро в тази малка гора се откриха няколко пещери, които по многото белези се познават да са били в старо време (може би в честитите български времена) жилища на някои благочестиви подвижници...

Но в това време, когато са произхождали събитията на тази повест, тая неголяма гора имаше съвсем други вид. Със своите дебели и безбройни дървета тя покриваше сегашните села Осмар, Троица и даже половин Шумен, простираше се чак до Преслав, дето се съединяваше с другите преславски гори... В това време, когато тая гора беше достойна да се нарича балкан, в нея освен някои по-важни хайдуци не смееше никой други да стъпи... Тя се зовеше тогаз Шумненски балкан.

Нощта беше тиха и приятна. Звездите блещукаха на високото небе и се виждаха като че се усмихват на величествената луна, която едвам що беше се показала. Тихият вятър разлюляваше безбройните дървета на Шумненския балкан, които със своите листи издаваха тих и упоителен шум... Понякогаж се раздаваше неприятният глас на горската сова, която хвърчеше от дърво на дърво.

В тази приятна нощ в Шумненския балкан в най-гъстото и най-скритото място гореше огън, около него лежаха повече от десет мина, които имаха страшни лица. Те всичките бяха добре въоръжени и се познаваха, че са хайдуци... Почти всички спяха, освен двама мина, които седяха близо до огъня и си приказваха. Тези двама мина викаха се Емин и Омар.

Два разкрача надалеч лежаха други двама момъка, които имаха свързани отподир ръцете си; на техните лица се изобразяваше голяма жалост. Тези двама момъка бяха Вълковите синове — Велико и Стоян. Тия, горките, вместо да спят, както им беше поръчано, те си приказваха, но тъй полекичка, щото едвам сами можеха да чуват какво си хортуват.

— Що си се тъй много замислил, брате? — питаше Велико брата си Стояна, като го гледаше с нежност.

— Мисля, че още малко време остана да живейме.

— Нима ний се страхуваме от смърт?

— Никак! За нас смъртта е нищо... А татко и майка, като се научат за нашът нещастен край?...

Велико наведе главата си и се замисли. Сълзата, която падна от очите му, показа, че той в сърцето си чувствува голяма жалост. Няколко минути той стоя умислен, после, като въздъхна дълбоко, каза:

— Най-голяма жалост чувствувам, Стояне, тогаз, когато помисля в какво жалостно състояние се намерват таткови...

— Те трябва да умрат от печал...

— Горките!... Как ли плачат и въздишат сега!

— Вижда се — каза Стоян, като удържа сълзите си, — че татко не е събрал нищо; защото ако беше събрал, той щеше да доде досега...

— Страх ме е да не са го убили...

— Да го убият ли? Че защо? Що им е той направил?...

— Не съм добре уверен, но из онзи ден Емин проводи двама мина в Преслав... Аз не можих да се науча защо ги проводи, но чух само, като им думаше: „Ако ви се противи — убийте го.“

— Дали за татка думаше... дали не е за другиго?

— Дано да е за другиго! Но не зная защо в тия дни съм много безпокоен и става два пъти наред как сънувам все един и същи сън...

— Все един ли? Какъв?

— Става два пъти как сънувам, че при нас дохожда едно момче, което казва, че било чичов Петров син. Той много прилича на самодивския син — Владя. Щом като доде то при нас, всичката Еминова дружина се разтрепера и от страх не смей да се помръдне. То ни думаше, че ще ни освободи...

— Това сънувах първи път. Вчера, като заспах, сънувах пак този сън; но този път то ни освободи и заедно с татка и майка заведе ни в една прекрасна градина. В нея градина ний доволно време се веселихме, но едвам се наканихме да излазяме от нея, и ето над нас додоха някакви безобразни и много страшни хвърковати животни, които със своите гаги пробиха главите ни. Таткови, като видяха нашето нещастие, паднаха мъртви... Аз извиках... и... се събудих!...

Стоян се поусмихна и каза:

— Лошев сън, брате; но не е ли сън — празно! Ти от това познай, че твоят сън е празен. То момче, което ти се явява насън, не ти ли казва, не ти ли казва, че бил чичов Петров син?

— Да — каза Велико умислено.

— Е, и ти си седнал да мислиш за този сън. Чичо Петър и сина му има 18 години, откак са умрели...

— Аз съм уверен, че сънят е нищо, но предчувствувам, че с нас ще се случи нещо... Емин, дору е толкоз кръвопиец, не се наема да ни убий: вижда се, че има нещо...

— Е, брате! Той не е ли человек? И той има совест... Тя може да го мъчи и... и...

Стоян не можи повече да продума, защото забележи, че Велико изведнаж побледня.

— Що ти е, брате! — запита го той.

— Мълчи — каза Велико бързешком, — мълчи и слушай какво си приказват Емин и Омар.

И наистина, Емин и Омар, които до това време си приказваха полека, начнаха по-високо да говорят, тъй щото Велико и Стоян можиха да чуят всичкия им разговор.
 

— Странно — думаше Емин на Омара, — ний тука оставихме вчера толкоз неща и като се върнахме снощи, не намерихме нищо...

— Освен това — каза Омар, — но и двамата стражари, що ги оставихме да вардят тук, намерихме ги заклани. Емин стоя около пет минути замислен и после каза:

— Тук може да е дохождал или Вълко, или друг някой отчаян человек, та като е видял, че нашите стражари спят, заклал ги е и взел всичко, щото е намерил тук.

— Може и тоза да бъде... Но, Емине, ний сме безумни, дето днес не убихме Велика и Стояна. Татко им се обеща още вчера да доде и да ги откупи, но и днешният ден мина, а той се не яви... Джамал бей с правда може да се разсърди за това...

Емин погледна на Омара, усмихна се и каза.

— Може Вълко, като сте го ранили днес, да е умрял, та затова не дохожда... А Османови, барем те защо не дохождат? Три дни стана, откак са отишли.

— Да не са ги уловили и затворили в тъмница? — каза Омар умислено.

— Никога! Джамал бей не ще допусне да ги затворят. Ами ти, Омаре, наистина уверен ли си, че Вълко беше заедно с онова момче?

— Да съм уверен ли? Този нож (и Омар извади ножа си) три пъти се пъха в тялото му и аз се надявам сега Вълко да е на онзи свят...

— Дай Боже! — каза Емин с радост. — Той тъй и тъй щеше скоро да умре... но жално, че не взехме ни пара за синовете му.

— Надявам се да не ги държиш вече живи.

— Да, сутре трябва да им се отрежат главите. Но право, Омаре, много ми е жално за тези момчета и ако Джамал бей не искаше непременно да ги убия, то никога не вдигам нож над тях. Защо пък той иска да ги убийме?... Що му те правят?

Омар с удивление гледаше на Емина и като се усмихна презрително, каза му:

— Емине! Срамота ти е да жалейш неверните... Те са от Бога проклети... Нека умрат! Бог е избрал нашата ръка, за да проважда нечестивите им души в ада...

— Мълчи! — страшно му извика Емин. — Ти, Омаре, не знаеш що иска Бог. И те не са ли създание Божие? Не вярват ли и те в тогова Бога, в когото вярваме и ний? Ако ли те право не вярват, то сам Бог ще ги накаже... Не е наша работа да съдим другите!

— Полека, че ще се посветиш — каза му Омар с присмех, — досега си пролял толкози кръв и не си се помислил, че и те са творение Божие, та сега си се размислил!... Или ти досега проливаше кръв не по своя воля?

След тези думи Омар отправи коварен поглед към Емина и се усмихваше. Той желаеше да узнай какво мисли Емин, та да може лесно да изпълни своя план. А неговът план беше: да намери някоя вина на Емина, за да го наклевети пред хайдуците, които без съмнение ще го умъртвят, и да стане той техен началник. На това той беше взел дозволение и от Джамал бея. Но Емин догади Омаровите мисли и като наведе главата си надолу, не му отговори нищо.

— Или за онзи свят мислиш? — запита го пак Омар.

— Знам защо тъй ме ти оскърбяваш, Омаре — каза му Емин с кротост, — но знай, че аз не се страхувам от коварствата ти... Ти прави каквото щеш.

— Да ме простиш, Емине, ако съм те оскърбил. Аз не ща да те оскърбявам, но ти, като показваш съжаление към гяурите, правиш ме да те мразя и да ти мисля зло...

— Ти искаш да не показвам съжаление към тези бедни гяури? Но помисли, Омаре, помисли ний какво правим!... В разстояние на десет години колко хора сме убили, колко сме разплакали, колко мъки сме причинили на безчислени нещастни фамилии!... Ний гледахме как се убиват майки и бащи пред очите ни и никога не сме се смилявали!... И защо правим всичко това? За пари ли? Не, но само за една пуста слава!... И то от кого я добиваме? От подобни нам! Дали за това сме се родили? Дали за това носим человечески сърца?...

Емин заплака, защото той не беше способен да направи хайдутлук, но случаят тъй го докара. Роден беше от родители християни. Емин до 25-та година на възрастта си здраво държеше бащината си вяра, но когато яничарите убиха татка му и майка му, те взеха и него със себе си; той обаче, като не можа да удържи татковата си вяра, потурчи се и стана най-зъл християнски враг. А сега, като угади, че Омар търси причина да го убий и като помисли, че това може до сутре да се случи, в него се разбуди заспалата совест, начна силно да го мъчи и го накара да плаче.

Омар, който имаше каменно сърце, от тези Еминови думи почувствува жалост и на очите му се показаха даже сълзи; но вкоренената ненавист към гяурите взе връх и той каза злобно:

— Не, Емине, гяурите не трябва никаква радост да чувствуват. Те са наши роби, и ний, както щем, тъй и постъпваме с тях. Ти криво съдиш...

— Аз не съдя криво, но казвам, що чувствувам. Сърцето ми се раздира на части, като мисля колко зло сме сторили и колко струваме сега... Знаеш ли, Омаре, защо Османови отидоха в Преслав? Те отидоха да свършат ужасно дело: те ще убият Вълковата жена и най-последното му малко дете!... И досега може да са направили това ужасно дело!

При тези думи Велико и Стоян, които слушаха този разговор, разтрепераха се, побледняха и на очите им се показаха сълзи. А Емин и Омар, без да знаят, че те ги прослушват, продължаваха:

— Тъй трябва! — каза Омар със зверска злоба. — Тъй иска Джамал бей.

— Да, тъй иска Джамал бей, но той не е человек... той е звяр — каза Емин гневно.

— Емине, мисли, що хортуваш!... После да не се разкайваш!... Джамал бей знай да наказва изменниците.

Емин сякаш че се стресна. Той тури ръка на челото си, помисли малко и каза:

— Сега вярвам, Омаре, че ти си верен на Джамал бея. Аз се преструвах, че жалея гяурите, само и само да те изпитам... Нека сега начнем да приказваме за друго... Знаеш ли какво непременно иска Джамал бей от нас?

Омар подозрително погледна на Емина и като се усмихна с презрение, каза му:

— Не зная.

— Той иска, правим, що правим, да му уловим онова чудно момче... Аз се надявах вчера на тебе, но ти...

Омар се изчерви, но пак каза с гордост:

— Ти искаш да ми се смееш, дето вчера отидох против това проклето момче с десет мина, а се върнах сам!... Смей се, Емине, колкото щеш, но знай, че и ти да беше, щеше да бягаш.

Емин стана и начна да се поослушва.

— Какво слушаш, Емине? — запита го Омар с удивление.

— Чу ми се челяшки глас — каза Емин, като седна.

Но едвам той що седна, чу се шум и отпредя му се изправи един едър человек.

— Османе! — Извикаха изведнаж Емин и Омар, като станаха.

И наистина, человекът, който доде при тях, беше Осман, когото Емин беше проводил в Преслав да умъртви Вълковата жена и дъщеря му.

— Де е другарят ти? — запита го Емин...

— Той умря — рече Осман, — Вълко го уби...

— Аз бях уверен, че това тъй ще бъде — каза Емин сърдито, — ами ти де беше досега, Османе?

— Аз бях ранен и досега се криех в една циганска колиба...

— Ами не се ли научи дали е жив Вълко?

— Нищо не знам; знам само, че Вълко като уби другарят ми, излезе от домът си и Бог знай де отиде.

— Вероятно той е отишъл да търси онова момче — каза Омар; — за да нападне на нас и със сила да отърве синовете си...

— Дето и да е отишъл — извика Осман, — но ний трябва да се запазим.

— Да се пазим ли! Че защо? — с безпокойствие го запита Емин.

— Защото 50 крачки надалеч оттук насреща ми излезе едно голямо куче и се хвърли върху ми. Аз поисках да се отбраня, но не угадих как падна на главата ми едно тежко нещо и аз се прострях като мъртъв. Когато се свестих, наоколо ми беше тихо...

В тази същата минута чу се кучешки лай... Емин и Омар разбудиха дружината си, която, щом като се събуди, начна да прегледва оръжията си... Кучешкият лай се раздаде по-силно и по-наблизо и пред Еминовата дружина се спря едно голямо черно куче, което махаше опашката си и лаеше силно.

— Това е то същото куче, което се хвърли върху ми — извика Осман.

— Ба! — каза Емин с безпокойство. — Това куче сякаш че ни познава!

— То може да има юнак стопан — каза Омар, като вторично погледна пушката си.

— Юнак е — чу се зад него твърд и звучен глас.

Емин и Омар се стреснаха. Те много сепочудиха, като видяха, че пред тях стои един млад селянин, който дързостно ги гледаше.

— Че ти много юнашки ни гледаш! — каза Емин, като се приближи до него. — Да не искаш да ни плашиш?

— Аз ви казах, че съм юнак и не съм дошъл да ви плаша, но само да поприказвам с вас.

Това като рече, младият селянин (който беше Влади) усмихна се и седна до огъня.

— Радвай се, Емине — шепнеше Омар на Емина, — това е онова проклето момче... Познаваш ли го?

Емин поклати главата си, с което показваше, че го познава, и като седна при Владя, запита го:

— Не те ли е страх да ходиш нощя по таквизи страшни места?

— Ами вас не ви ли е страх?

— Ний сме мнозина, а ти си сам.

— А туй какво е? — каза Влади, като показа на дългата си сопа.

Емин взе сопата му, турна я на огъня и като се усмихна, каза му:

— Я гледай как гори хубаво твоята сопа.

И наистина Владевата сопа, защото беше суха, час се запали и изпусна силен пламък.

— Ами я вижте пък вий какъв плод имат тези дървета — извика Влади, като показа нагоре.

Всичките разбойници издигнаха очите си нагоре и се вцепениха от страх. На всяко дърво седяха по двама-трима мина и имаха към тях отправени пушките си. Те бяха Владевите другари.

Влади, като видя, че разбойниците много се уплашиха, приближи се до Емина и като го улови за ръката, каза му с приятен глас:

— Не бой се! Ний не сме жадни за кръв... Ний ще ви оставим в покой, ако ни послушате, ако ли не...

— Какво искаш от нас? — каза му Емин с разтреперан глас.

— Да оставите пушките си тук и да се отдалечите.

Омар, който стоеше зад Владя, посегна да го ръгне с ножа си, но Пометко в тази минута скочи долу от дървото и Омаровата глава се претърколи пред Еминовите крака.

След Пометка всичките Владеви другари скочиха долу и извадиха острите си ножове.

Емин се разтрепера, като видя, че Владевите другари се разгневиха и искат да проливат кръв. Той погледна Владя с умоляющ поглед и му каза:

— Ти думаше, че не сте жадни за кръв?

Влади погледна другарите си и сам побледня. Те всички се канеха да колят; но неговата бледност още повече се умножи, когато той видя, че и хайдуците се готвят да се защищават.

— Без кръв! — извика той на другарите си.

Но Пометко, без да обръща внимание на Владевите думи, извика със страшен глас: „Не се помръдвайте!“ — и издигна широкия си нож върху Османа, който такожде държеше в ръката си нож: но като видя, че Пометковият стои над главата му, изпусна го долу.

Не се помръдвайте! — развикаха се всичките Владеви другари и издигнаха и те ножовете си.

Хайдуците, едвам що бяха начнали да дохождат в себе си от първия страх, замръзнаха пак на местата си. Те нищо не можиха да продумат... Само гледаха с умоляющ поглед на Владевата дружина.

— Какво искате от нас? — отчаяно извика Емин, като се приближи до Пометка, и на очите му се показаха сълзи.

— Вий чухте от началника ни какво искаме ний; затуй не трябва да се повтаря — каза му Пометко бързо и гневно.

Емин и всичките други хайдуци оставиха оръжията си и един по един се отдалечиха.

След един час по Преславския път се чуваше писък от няколко гайди, кавали и цигулки; чуваха се радостни провиквания, песни и разни игри...

Това беше Владевата дружина, която с голяма веселба завеждаше Велика и Стояна в Преслав.


[предишна глава][следваща глава]

© Православна беседа
(http://pravoslavie.domainbg.com)