VI. ДЖАМАЛ БЕЙ

В Шумен, в долната махала, близо до крепостта, дето сега се издигат няколко стари високи тополи, беше в онова време издигнат не твърде голям дом, който принадлежеше на Джамал бея (началника на шумненските яничари). В една вечер, когато часът беше около дванайсет, фучеше силен вятър, гръм се раздаваше много силно, светкавици всяка минута осветляваха позлатените върхове на шумненските джамии и дъжд като из ведро се изливаше...

В това бурно време Джамал бей седеше сам в една тъмна стая и гледаше през едно малко прозорче навън. Макар той да не можеше нищо да види от страшния мрак, който беше покрил шумненската окръжност, и макар грозният гръм и ослепителната светкавица да го провеждаха в голям страх, но той все внимателно гледаше към ближната гора (която сега се назовава Илчев баир). Понякога той поглеждаше на часа и на лицето му се показваше гняв и нетърпеливост, като да очакваше някого.

— Ето че се минаха дванайсет часа, а никой не дохожда! — извика той с гняв, като стана и начна да се разхожда из стаята.

В това време се чуха три силни удара. Джамал бей малко се поуплаши, но като погледна на дългата си пушка, която стоеше закачена на стената, той се успокои и запита сърдито:

— Кой хлопа там?

— Аз, ефенди — чу се дебел глас.

„Дрипльо“ — каза на себе си Джамал бей и отвори едни малки врата, никак не се познаваха да са врата.

При Джамал бея влезе един млад момък, който справедливо заслужаваше името „Дрипльо“, защото на гърба му нямаше здрава дреха.

Дрипльо беше българин и се назоваваше Коста. Като беше още на 15 години, той много се караше с малките яничари, а най-много с Джамалбеева син — Алия. Един ден (когато беше сред зима) Али среща Коста на едно място и искаше да го срине в дълбокия сняг, за да мери възрастта му, но Коста излазя по юнак и като срина Алия долу, натрупва отгоре му много сняг. Бедният Коста, като направил това, вместо да бяга и да се скрий, той начнал да се смей и да вика другарите си, за да видят що е той направил. Дору се смеел, дохождат двама яничарина, улавят го и го завеждат при Джамал бея, който повелява в него час да го обесят. Джамалбеевото повеление в него час се изпълни пред очите му. Коста беше накрай гроба; но в това време, когато прекарваха примката на шията му и се канеха да ритнат големия чукан, който стоеше под краката му, Али (Джамалбеева син) падна на колена пред татка си и извика с нажален глас:

„Баба! Подари тогози гяурина на мене... той ще ми бъде кюле (роб)... Ако ли не ми го подариш, на, ще се убия!..“ — И Али опря на гърдите си острия нож (ханджар).

Джемал бей прегърна сина си и повеля да освободят Коста.

Оттогаз насам Коста (който нямаше ни баща, ни майка) остана в Джамалбеева дом под име Дрипльо, защото всякога му даваха да облача дрипави дрехи.

Като влезе Дрипльо (тъй и ний да го назоваваме) при Джамал бея, поклони му се ниско и целуна скута от дрехата му.

— Намерихте ли ги? — запита го Джамал бей с гняв.

Дрипльо наведе главата си надолу и каза с резтреперан глас:

— Не, ефенди.

— Не ли? Че доде ходи да ги търсиш?

— Дори до Варна... но никъде ги няма... Всичките села, гори и баири прегледах, но все напразно...

Джамал бей се начумери, поразходи се малко нагоре-надолу и като се спря до Дрипля, който трепереше като лист, каза му:

— Дрипльо! Ако и Емин се върне без жена ми, сина ми и без оная проклета гяурка — Петя, знай, че ти ще си изтеглиш! Ти знаеше, че те скритом държат християнската вяра... ти знаеше, че те имат намерение да бягат... а нищо не ми каза.

— Ефенди! Аз нищо не знам.

— Мълчи, проклетнико! — извика му Джамал бей. — Аз знам всичко... ти им помогна да побягнат... Но не бой се, и ти малко не ще теглиш... Иди, донеси свещ!

Като думаше тези думи Джамал бей удари Дрипля много силно.

— Аз не съм виновен, ефенди, защо ме биеш? — каза Дрипльо плачешком и излезе навън...

Когато той донесе свещ, Джамал бей отвори един сандък, извади една малка икона (пресвета Богородица) и като се приближи до Дрипля, каза му с посмешлив глас:

— Я виж. Дрипльо, дали не ще познаеш и това какво е?

Дрипльо погледна с благоговение на иконата, успокои се и рече с твърд глас:

— Това е, ефенди, образ на Божията Майка.

— Ами знаеш ли де я намерих?

— Може от някого християнина да си я взел.

— Ако да бях я взел от християнина, то щях да се радвам — каза Джамал бей, като тежко въздъхна, — но аз я намерих в Алиева сандък!

Дрипльо зяпна с удивление.

— Освен това — продължи Джамал бей — аз намерих в сандъка на Алиевата майка един малък позлатен кръст! И ти, проклети гяурино, удивляваш ли се?

— Удивлявам се, защото не мога да разбера как в мюсюлманска къща да има християнски икони...

— Вън! Скоро вън! — разрева се Джамал бей и се спусна да бий Дрипля, но Дрипльо вече беше вън.

— Проклетото куче — мърмореше Джамал бей, като се спря пред прозореца и начна да гледа, — иска пред мене да хитрува... Но чакай! Аз него ще го питам...

В това време във въздуха се разпространи голяма светкавица, която освети Илчев баир.

Джамал бей, който не снемаше очите си от него баир, във времето на тази светкавица видя, че от него слазя человек.

— Иде! — радостно извика той и начна да се разхожда. — Иде ... но сам! Защо ли? Да не се е случило нещо! Кой ли пък ще дръзне?...

После той отвори малките врата и извика:

— Дрипльо! Дрипльо!

На вратата се показа Дрипльо.

— Ако хлопа някой на пътните врата — каза му Джамал бей с повелителен глас, — отвори му и го доведи тук... чу ли?

— Чух! — И Дрипльо излезе.

След половин час при Джамал бея влезе един человек — ни млад, ни стар. Той беше много мокър и тъй бледен, щото Джамал бей, като го видя, дръпна се настрана и извика:

— Що е туй от тебе, Емине? Ти си бледен като мъртвец!
 

— Нещастие, ефенди — каза Емин (който беше същият) с разтреперан глас.

— Нещастие ли? — извика Джамал бей. — Как? Да не сте убили сина ми?

— Не, ефенди, не. Ний изтървахме из ръцете си Вълковите синове...

— Изтървахте ли ги? — с гняв изкрещя Джамал бей. — Че как?

— Проклетото момче... то развали всичко.

— Пак ли?

— Да.

— Че не можихте ли да го уловите?

— То тъй хитро върши работата си, щото ний, дору се свестим, то прави, каквото ще...

— Засрами се, Емине, засрами се! И ти като се страхуваш от едно гяурско момче... то на другите какво остава?... Проводи ли, както то поръчах, Омара да го улови?

— Проводих, ефенди, но Омар се върна сам... Петнайсет души бях проводил с Омара, но то убило всичките и само Омар се отървал... И то не за дълго...

— Какво думаш, какво? — запита го Джамал бей, като прекьса думата му. — Омар се отърва не за дълго ли?

— Тъй, ефенди. Омар е сега на онзи свят.

— Омар ли? — извика Джамал бей, който щеше да падне, но Емин го задържа.

Като се съвзе, Джамал бай попита Емина:

— Наистина, убиха ли Омара, Емине?

— Наистина, ефенди; аз видях, като се претърколи главата му.

— Че как се случи това... и кой го уби?

Емин му разправи всичко подробно.

Джамал бей, като слушаше Емйна с внимание, погледна брадата си, измърмора една кратка молитва и каза:

— Ох, Емине, знаеш ли, че Омар ми е син?

Емин изпули очи от удивление и не продума нищо.

— Ти се удивляваш, Емине, но това е истина. Омар ми беше най-любезен син, но аз криех това от всичките, даже и от самаго Омара.

— Аз от това нищо не разбирам— продума изуменият Емин.

— И никога не ще разбереш... това е тайната ми и аз ще я занеса в гроба.

След тези думи Джамал бей, дору беше нажален, прие грозен вид и каза с гняв:

— Емине, аз очаквах от тебе радост, а не скръб... Да не си и ти заедно със сина ми Алия... да не си християнин.

— Пази Боже! — рече Емин, като поглади малката си черна брада.

— И син ми тъй думаше...

— Нима Али промени вярата си?

— Ако да не беше я променил, той не щеше да побегне наедно с проклетата гяурка и с майка си... Ето какво намерих аз в неговия сандък.

И Джамал бей показа на Емина малката икона, която по-преди беще я показал и на Дрипля.

Емин се издръпна наназад и гледаше като безумен на светата икона.

— Това не е за вярвание, ефенди — каза той полека, — това не може да бъде...

— И аз не се надявах — рече Джамал бей, като въздъхна, — но... случи се! Аз мисля, че някой от моите хора им помогна да побягнат; защото инак те никога не можеха побягна.

— Някои от твоите хора ли? Че кой ще е този безбожник?

— Кой ли ще е? Разбира се, че или Дрипльо, или... ти!

Таквази клевета Емин не чакаше. Той се улови за брадата и няколко минути стоя, без да продума. После, като се приближи до Джамал бей, рече му почти плачешком:

— Ефенди! Аз не се надявах да ме имаш за толкоз неверен... Таквази ли награда ми даваш, задето досега изпълнявах волята ти?... Колко пъти съм ти бил неверен?

— Слушай, Емине, аз не ти реках, че си ми неверен... но само си предполагах... Ти пък тъй скоро не трябва да се оскърбяваш. Мигар не знаеш в какво положение съм аз сега? Ами тия сега побягнаха. Омара убиха и Вълковите синове се отърваха!...

— Не се предавай на жалост, ефенди. Алия ний ще намерим, а онова проклетото момче, което стана причина, за да убият Омара, ще го уловим и ще му възвърнем...

Джамалбеевите очи светнаха сега от злоба. Той се начумери и извика:

— Отмъщение! Отмъщение! О — думаше той, като скърцаше със зъби, — аз ще забравя всичко; ще забравя и Алия, и Омара, само ще гледам да си отмъстя... Но моето отмъщение ще бъде много страшно! Това проклето момче ще познай, че аз съм бей — Джамал бей! Но моят гняв не ще се удовлетвори само с това, той ще се излей на Вълковата глава...

— Ефенди!...

Емин повече не можа да продума... Той се разтрепера и побледня.

— Що е, Емине?

— Погледни!

И Емин показа към прозореца. Джамал бей се обърна и като не можа да види нищо, усмихна се и каза на Емина:

— Не имай женско сърце, Емине! Ти си побледнял и трепереш... Да не си се уплашил от моите думи?

— Аз побледнях и се разтреперах — каза Емин с достойнство — не от страх, ами от гняв... В този проклети Шумен намярват се още дързостни хора, които да ни застрашават...

— Да ни застрашават ли? — извика Джамал бей, като се усмихна презрително... — Кой дързай?

— Не зная кой... Но днес аз случайно научих всичко, а това, що видях сега, потвърдява го...

— Що се научи ти днес... и що видя сега? — запита го Джамал бей с безпокойство.

— Отзарана — каза Емин — аз оставих другарите си в Преславската гора и се упътих нанасам. Дору вървях чувам отподире си глъч. Обърнах се и що да видя! Подире ми вървят двама от Караманбеевите хора и си приказват. Те щом ме видяха, спряха се и ме попитаха дали не съм от Джамалбеевите хора. Аз си помислих, че тук може да има нещо измама, и употребих хитрост — разтопих гърдите си, начнах да удрям и като се сторих, че уж плача, думах им: „Ах! Тоя Джамал бей изгори душата ми!... Но аз ако не, то Бог ще му отмъсти...“

Те се приближиха до мене и начнаха да ме утешават, като ми думаха, че Джамал бей скоро ще падне от достойнството си и може даже да изгуби главата си, защото злите му работи били вече нестърпими. Аз ги поразпитах отсам-оттатък и се научих, че Караман бей се оплакал на Силистренския паша, а пашата известил в Цариград. Оттам отговорили, че ако Караман бей види с очите си твоите злодейства и ги потвърди, тогаз те ще те накажат...

Емин след това млъкна и чакаше, щото Джамал бей да хване да кряска и да псува Караман бея, но за негово удивление Джамал бей се засмя силно и каза:

— Само това ли ти казаха?... Глупав си, Емине, глупав! Ти мислиш, че аз се страхувам от таквизи неща... Я кажи да видим що видя сега — да не е и то някоя опасност?

Емин се изчерви и каза:

— Не зная опасност ли е, но аз видях, че двама мина въоръжени гледаха от прозореца.

— Не може да бъде! — рече Джамал бей, като помисли малко. — Тебе тъй ти се е-видяло, Емине!... Защо аз не можих да ги видя?

— Защото, щом като се показах на тях, и те се изгубиха.

В това време се чу на двора гърмеж от пушка.

Джамал бей се стресна и грабна дългата си пушка, която висеше на стената, а Емин извади широкия си нож.

Те се канеха да излязат вън, но Дрипльо влезе и им каза да бъдат спокойни, защото той изгонил двама мина хайдути, като подарил на едного шест драма куршум.

Джамал бей и Емин се спогледнаха и се засмяха.

— Аферим, аферим — каза му Джемал бей, като го потупка, — аз ще те наградя... Иди сега вън и варди да не додат и други.

Тази чест за Дрипля беше голяма. Той се поклони ниско и излезе, като думаше в себе си: „Джамал бей ме потупка по гърба и се обеща да ме награди! Може да ми даде някой чин!“ И с тези думи Дрипльо седна вън на двора, извади свирката си и начна радостно да свири. Уви! Той никак не мислеше, че след половин час ще лежи мъртъв...

Джамал бей се замисли няколко минути. После седна до прозореца и каза на Емина:

— Отистина, Емине, ти си видял хора: но кой ли ще ги проводи да ме предирват? И защо ли?

— Аз мисля, че тях ги е проводил Караман бей... Цял Шумен знай, че ти искаш да погубиш всичкото Вълково семейство...

— Бедният Караман бей! Той иска да ме възпре, за да не отмъстявам на Вълка... Той не знай, че аз имам за това важни причини...

— Напротив — рече Емин, като прекъса думата му, — цял Шумен уверява, че ти от една злоба, от жажда за кръв искаш да погубиш Вълка.

— И ти смееш ли да хортуваш?

— Не аз, но всякой! Аз знам, че без причина ти нищо не правиш; но толкоз хора напротив хортуват.

— Виждам, Емине — каза Джамал бей, като въздъхна, — че и ти се съмняваш, но това не ме удивлява. Ти никога не си слушал от мене нищо и нищо не знаеш. Макар да ми си зет, но аз нямах никакво намерение да ти съобщавам никаква тайна, защото в тебе тече гяурска кръв; но сега, като се лиших от Омара и като син ми Али ме принуди да го прокълна — ти ми си сега наместо син, брат, зет и приятел... На тебе трябва сега всичко да открия, що лежи на сърцето ми. Ти виждаш, Емине, че аз жадувам за отмъщение — и много жадувам! Но тая жажда възбуди в мене пак тоя проклети род, пак това проклето семейство, на което ще се излей моя гняв.

След тези думи Джамал бей поглади гъстата си бяла брада и като прие важен и строг вид, продължи:

— Преди двайсет години, когато в мене вреше тази яничарска кръв, която сега замръзва в жилите ми, аз бях влюбен в една хубава българка, за която имах намерение да се оженя; но Иван, най-големият Вълков брат, отне я от мене... Аз не можих да търпя това и в разстояние на пет години всяка нощ проваждах по 5—10 мина дано убият Ивана и да грабнат жената му, и все напразно. Иван със своите братя мъжествено се забраняше. Най-после сполучих да запаля къщата им и дюкяните им. В това време, когато Иван се беше залисал и не знаеше що се върши около му, моите хора убиха татка му и грабнаха жената му. За нещастие, Вълко, който искаше да я отърве, но не можи, каза на брата си. Иван, като чу, изкрещя силно и се спусна връх моите хора; с юмрука си той уби двама мина, грабна от другиго нож, прободе няколко души и се приближи до жена си. Тя, като го видя, каза му със слаб глас: „Иване! Ти не ще можеш ме отърва, но и не ме давай жива... убий ме! Ако ме любиш и ако ми си мъж!...“ Иван стоеше до нея като безчувствен. Той я гледаше с безумен поглед и само ронеше сълзи. Тя, като видя, че той не се наема да я убий, грабна от ръцете му широкия нож и го заби в гърдите си...

— Не може да бъде това — извика удивленият Емин, — у жена да има таквоз сърце!

— И аз мислех, че не може да бъде, но с очите си го видях.

— Ами Иван какво направи от то насетне?

— Той се спусна отгоре ми и посегна да отсече главата ми, но за щастие, не сполучи: само плещите ми изпитаха острия му нож...

Джамал бей въздъхна и продължи:

— Иван побягна и не се чу вече. Аз много го търсих и като не можих да го намеря, заклех се да гоня и мъча целия Иванов род, дору не остане от тях жива душа... Аз ще свърша клетвата си! След няколко години Ивановите братя — Петър и Вълко — се обогатиха. Аз помислих, че вече настана време да ги мъча и в една нощ поръчах на моите хора да запалят дюкяните и къщата им. Моето поръчение се изпълни и аз грабнах Петровата жена и дъщеря му... Исках да грабна и Вълковата жена, но Вълко я отърва и след няколко дни се пресели в Преслав. Петровата жена, като не рачи да се потурчи, заведох я на чифлика и там начнах страшно да я мъча; но някой си юнак българин грабна я от ръцете ми и побягна. А пък Петровата дъщеря Петя, що я любеше мой Али (при тези думи Джамал бей въздъхна тежко), вчера побягна...

— Ето защо аз мъча тези хора — каза Джамал бей след петминутно мълчание, — аз желаех, щото всичките тези хора да измрат от ужасна смърт, и вече Иван и Петър, както казват, са пукнали от глад, остава сега само Вълко ù семейството му... И те бяха близо до гроба, но на Бога било угодно с по-големи мъки да ги умъртвя. Всичката моя ярост ще се излей на тях! А онова чудно момче ще познай кой съм аз!... Знаеш ли ти, Емине, от кое село е това момче?

— Не.

— Не ли? Нищо от това! Аз ще сбера селата и градовете, ще разровя цяла шумненска кааза, пак ще го намеря... И то ще види тогаз!

При тези думи Джамал бей става много страшен, от очите му изскачаха искри, лицето му позеленя, той цял се разтрепера и като извади един нож, спусна се, та го заби в гърдите на нещастнаго Дрипля, който преди две минути беше влязъл...

Дрипльо извика с резтреперан глас и падна мъртъв.

— Тъй ще умрат всички, над които се излей моя гняв — каза Джамал бей, като погледна с гняв на Емина.

Емин трепереше като лист и не можи нищо да продума. Джамал бей, без да гледа на нещастието на Дрипля, който лежеше в кръвта си, каза с повелителен глас на Емина:

— Иди в Преслав, улови Вълка, жена му и синовете му, заведи ги в гората и ги умъртви с най-грозна смърт...

— Ефенди! —извика Емин, като чистеше студения пот, който се показа на челото му. — Вълко и синовете му са юнаци... Освен това те имат и много дружина....

— Ако щат и 1000 мина да имат, ти трябва да ги уловиш и умъртвиш!... Чуваш ли! Скоро да идеш, че аз не мога вече да търпя.

— Но това е невъзможно!

— Защо? Що е тук невъзможно?

— Знай, ефенди, че Караман бей гледа да ти...

— Това е нищо. Нека гледа Караман бей да ми стори зло... Това зло на него ще се обърне. Сто караманбеевци да има, аз не се страхувам... И ти не трябва да се страхуваш, Емине. Върви, върви скоро, та върши работата си!

— Но...

— Знам, знам! Ти се не бой, ще ти доде помощ; след една неделя тук ще дойдат кърджалии... И ти трябва да знаеш какво правиш...

— Че каква помощ ще ми дадат кърджалиите?

— Знай, Емине — каза Джамал бей, като поглади с важност гъстата си брада, — че за Аклъ бея (началника на кърджалиите) дават царски нишан и 10 000 гроша, който го убий. Аз ще направя тъй, щото да убият и Аклъ бея, и Караман бея. Ти само гледай, щом като заобиколят кърджалиите Преслав, влез вътре и запали Вълковата къща... Хайде, върви сега...

Емин се застоя няколко минути като замаян. После, като погледна Джамал бея, поклати главата си и каза:

— Никак не ми стига ума как ще бъде това. Ами ако не минат кърджалиите през Преслав?

— Непременно ще минат и може даже да го изгорят.

— Ще видим.

— Но не забравяй да проводиш 15 души да търсят Алия и онази проклета гяурка.

— Не ще забравя.

И Емин, като се поклони, излезе.

— Скоро, скоро ще си отмъстя! — радостно каза Джамал бей и като подритна замръзналия Дрипльов труп, излезе вън.


[предишна глава][следваща глава]

© Православна беседа
(http://pravoslavie.domainbg.com)