VII. КЪРДЖАЛИИ

Кърджалии! Кое чувствително сърце не се разтреперва при това страшно за нашите прадеди име? Кой българин не ще заплаче, като си припомни онези нещастия, които са търпели нашите прадеди от кърджалиите? Колко села са ставали тяхна жертва! Колко невинни моми и деца са бивали завинаги отлъчени от родителите си и след като претърпявали големи безчестия, свършвали мъченически временния си живот! Бащи и майки са погинвали с хиляди от кърджалийска адска злоба!... Но само от кърджалии ли са търпели нашите прадеди? Ами от яничари? От делибашии?...

Нощта беше ясна и тиха. На небето, което беше покрито с безчислени звезди, носеха се един след други тънки сиви облаци, през които ясната луна намусено надничаше... Голяма тишина царуваше навсякъде. Всичката природа спеше... Само два часа далеч от Котел, в една прекрасна долина, чуваше се неголям шум. Там се намираше цяла ордия кърджалии, които освен 5—6 мина всичките спяха. Тези 5—6 мина седяха около един огън, който вече угасваше, и си приказваха. Те по дрехите се познаваха, че са началници на тази ордия — а особено един от тях, който беше облечен, току-речи, в чисто злато. И наистина, той беше главният началник.

— Гняв ме е — каза той, като поглади брадата си и изгледа с гордост събеседниците си, — много ме е гняв, защото не действуваме умно. Вместо да се крийме, ний се показваме и нищо не можем да направим!

— Право казваш, ефенди — каза един от събеседниците му, който седеше до него, — ний сме наплашили всички и от нас се пазят... Освен това ний много слабо държим войската си и тя не ни слуша... А всичко това от тебе зависи.

Аклъ бей (тъй се зовеше началникът на кърджалиите ) намуси се, поглади брадата си и каза малко разгневено:

— Не ти разбирам, Сали... Хортувай по-ясно.

— Аз искам да кажа, че нашата войска е много разпусната и не ни слуша — кротко каза Сали.

— Как? Смей ли някой да не слуша?

— Вчера, ефенди, като се приближавахме до Котел, ти поръча на войската си да не вика, да не пушка, дору съвсем не се приближим... а никой не те послуша. Най-много ти поръча на стражата си да бъде мирна, но послуша ли някой? Не, всичките се развикаха, начнаха да пушкат и развалиха нашия план... Котленци догадиха и се защитиха...

Аклъ бей, без да продума, стана и начна да ходи нагоре-надолу, после, като се обърна към Сали, който такожде беше станал, каза му с кротост:

— Ти каза, че от мене зависи всичко, а?

— Да, ефенди.

— Като е тъй, аз ще се мъча да поправя всичко; ще накарам всичката ми войска да има думите ми за свети и да не смей да ги презира... Я иди, Сали, и виж стои ли стражата ми на местата си... Скоро!

Сали се поклони и отиде.

След като се отдалечи Сали, Аклъ бей сам накладе голям огън, извади от една торба десет железни кола и ги хвърли на огъня. Сетне пак начна да се разхожда... Между това Сали доде и каза, че стражата стои на местата си, но спи дълбоко.

„Това вече не е за търпение!“ — каза сам на себе си Аклъ бей. После извика:

— Да ги извържете и да ги доведете тук при мене!

Всичките други събеседници станаха треперешком и отидоха подир Сали.

След няколко време те доведоха при Аклъ бея десет мина млади момци, от които едни още не бяха отворили сънливите си очи, а други ги разтриваха; но те скоро се свестиха, като видяха, че Аклъ бей извади от огъня десет зачервени кола.

— Прости ни, ефенди!... За Бога, прости ни! — извикаха те с разтреперан глас и седнаха на колена пред Аклъ бея.

Аклъ бей не даде внимание на молбата им, но смигна на Сали и се отдалечи.

Подир половин час десетте млади момци се въртяха на колове и викаха отчаяно. Този техен вик разбуди цялата ордия, която скочи уплашена. Аклъ бей, като видя, че всичката му войска е будна, извика с тържествен и страшен глас:

— Нека знаят храбрите кърджалии, че който ми се противи, който не изпълнява волята ми и не слуша думите ми — тъй ще бъде наказан, макар и да е и най-първият ми чиновник!

Всичките кърджалии се поклониха.

— Никой да не е легнал да спи! — продължи Аклъ бей. — Всички да стоите при конете си, за да сте готови, щом като дам знак, да вървите.

Кърджалиите пак се поклониха.

— Кой престъпи волята ми, ще бъде зле наказан!...

Като каза тези последните думи, Аклъ бей седна до огъня. Това същото направи и Сали. А всички други отидоха при конете си и се наредиха, като че ще вървят.

Нощната тишина пак се възцари. Само глухите охкания на окаяните стражари, които умираха на коловете, прекъсваха я понякогаж.

Аклъ бей, като запали дългия си позлатен чибук и като изпусти заедно с тежко въздишание гъст дим, рече на Сали:

— Сега поправих погрешката си. Ще ли смей някой да ме не слуша?

— Никой, ефенди, никой! — рече му Сали, като му се поклони почтително.

— Спокоен съм сега, спокоен съм, но гняв ме е, дето не можихме да влезем в Котел...

— Как е възможно да влезем, ефенди? Котленци се обградили с коля и пушки, но само това да е, то лесно; а ти не видя ли какво беше се натъкмил градът да се пази? — продължи Сали.

— Градът беше обграден с един голям зид (дувар), подобен на твърда крепост, който го опасваше навсякъде; но при това не беше само гол зида, а на всеки 20 разкрача на раздалеч имаше по едно доста голямо число человеци, събрани да вардят по-мъчните места на влизането в града. А при по-лесните проходи на зида, сир. при всеки път, който водеше в града, беше затворен с високи порти, до които имаше устроени по две табии, снабдени с всичките нужности за в бойно време. В тези табии имаше по едно голямо множество человеци, да пазят, които бяха въоръжени много храбро, за да отблъсват нападателите си; но при всички тия техни разделения и устроения забележваше се, като гледахме издалеч, в тях една деятелност храбра и покорност към своите началници, които яздеха на коне и обикаляха от едно място до друго гвардията. В тях аз забележих един отличен началник, който беше весма светло облечен; той беше възседнал на кон, щото едвам стоеше отгоре му.

— Ха, видях го — каза Аклъ бей с гняв — и както се научих, той им бил главният началник и се зовял Божил чорбаджи...

— При всичко това тяхно приготовление — каза Сали — твърде мъчно може да се влезе, догде не се пролей много кръв!... Освен това те, като видяха какво направихме ний с околните села, и особено с Жеравна, вероятно са се решили по-добре да умрат, а не да ни пуснат да влезем в Котел..

— Ах, Жеравна, Жеравна!... Тя беше добра патка, но малка. Ако бяхме влезли и в Котел — тогаз щяхме да се награбим хубавичко!... Но, добър е Господ — казваше Аклъ бей с кротост, — кога да е, ний в Котел ще влезем и тогаз... цял свят ще се разтрепере от нашето име.

— Нашето име и тъй разтреперва целия свят. Малко села ли сме изгорили досега? Малко християни ли сме избили? Я помисли какво голямо юначество показахме в Жеравна!... Нито един жеравнянин не се отърва... Всичките проляха гяурската си кръв. Само които побягнаха, те останаха живи. Но и те не щяха да побягнат, но от нашата глупост: защото ако бяхме бодри, ний щяхме да заловим по-напред Котел, че после другите околни села; а пък ний им направихме тъй, щото да прибягнат и да се спазят в Котел.

— И не видя ли, ефенди — продължи Сали, — че в Котел беше потъпкано от хора, които даже и весело прекарваха, и спокойно? Не чу ли, че когато приближихме, градът беше екнал от гайди и тъпани и като видяха, че додохме по-наблизо, те със свирни пушкаха против нас и с викове от радост се провикваха доде най-сетне ни отблъснаха, без да ги повредим ни най-малко, и след отиването ни те пак пееха и играеха, като на присмев, и с викове пушкаха из въздуха...

— Ах! Ах! — каза Аклъ бей. — Знаеш ли, Сали, че сърцето ми се къса от гняв, като не можихме да ги отблъснем, за да влезем, но добър е Господ...

— Аз се уверих — каза Сали, — че влезванието ни в Котел ще бъде невъзможно за нас, още като бяхме в Жеравна; защото като бяхме я запалили — не помниш ли? — и като се веселяхме в сред селото, че ненадейно гръмнаха 20—30 пушки отведнаж накрай селото от котленските гяури и ний, додето излезем до високия баир (Ветрила), те свалиха от нас около 25 мина, защото нашите пак, като непослушни, тръгнаха самоволно и, за зла чест, паднаха. Също и когато излезе Хасан Чауш, уж да ги пристигне с коня си, те в същата минута гръмнаха около 30-40 пушки наведнаж и го свалиха, който, горкият, беше станал на решето от куршуми. Аз тогава изтръпнах, като видях това, а още повече, като съгледах, че на върха на баира бяха си устроили митиризи, за да пушкат... Отистина, жал ми е, че останахме слаби тогаз, но добър е Господ; може, кога се върнем, да изпълним желанието си.

Аклъ бей поглади брадата си, усмихна се и рече:

— Мене ми излазя смях, като помисля, че онази жена, която сама се натъкна на ножа ми, защото разпрах дъщеря ù... Ха, ха, ха! Видя ли, Сали, как онзи, дебелият човек, се хвърли в огъня заедно с двете си деца?

— Че аз го накарах да се хвърли я! По-напред улових жената му и я разсякох, имаше барем на хиляди части. Той като видя това, уплаши ли се, какво — грабна децата си и се хвърли с тях в огъня...

— Безумни хора! Те мислеха, че ще ни надвият, та от първо не ни пускаха в селото си...

— Бе те пак юнаци излязоха! Насила влязохме в селото им... За малко не щяха да ни пуснат.

— Юнаци излязоха, ама... Сега Жеравна ще помни кога са минували през нея кърджалии с началник — Аклъ бей... Не можахме ний и в Котел да изиграйме таквази игра... Тогаз и котленци щяха да ...

В това време се чу глас на един от Аклъбеевите чиновници:

— Хей! Кой е там?

— Приятел — отвеща друг непознат глас.

Аклъ бей и Сали прекъсаха разговора си, станаха и начнаха да се ослушват.

— Да ме заведете при Аклъ бея! — каза непознатият глас.

— При мене иска да доде — рече Аклъ бей, като погледна с безпокойствие на Сали, — кой ли ще да е той?

— Може да е от някого проводен — каза му Сали.

— Може... Иди, та го доведи.

След няколко минути Сали доведе при Аклъ бея едного яничарина, който имаше под мишцата си един голям възел.

— О!... Ти си яничарин — наш враг — каза Аклъ бей, като го видя. — Но да видим, защо ли си дошъл?

— Аз додох с добро намерение и не съм ви враг — рече младият яничарин, като му се поклони.

Недоверчивият Аклъ бей изгледа младия яничарин от глава до пети и като поклати главата си съмнително, каза му:

— Да не си проводен от Силистренския паша, за да ни придумваш да се предадем?

— Съвсем не! Аз съм проводен от Караман бея да те поздравя, да ти кажа нещо и да ти дам тези подаръци.

При тези думи младият яничарин развърза големия възел, който беше под мишцата му, извади оттам един позлатен часовник, една пъстра копринена чалма, унизана с Маргарит, и две копринени кърпи, обшити наоколо със злато. Всичко това той подаде на Аклъ бея.

Аклъ бей с голяма радост прие тези подарки, най-повече защото бяха пратени от Караман бея (най-големия му враг). Но той скоро се намуси, като помисли, че този яничарин е пратен да му каже някоя тайна.

— Каква тайна ще ми кажеш? — запита го той с гордост. — Кажи я.

— Караман бей ми е поръчал — рече младият яничарин, като се поклони — да ти кажа, че ако стъпиш в Шумен, ще изтеглиш голямо зло... не от него, а от Джамал бея.

— Голямо зло ли? — с презрение извика Аклъ бей. — Че какво право има Джемал бей да ме закача, когато аз по царска заповед трябва да мина през Шумен? А не мисли ли той, че аз, ако се разгневя, ще бъде за него зле?

— Не знам, но Джамал бей приготви войската си, въоръжи всичките шумненци и чака само да се приближиш до Шумен.

Тези думи накараха Аклъ бей да се замисли.

— Това не може да бъде! — каза той, като поглади лицето си. — Мене ми са поръчали да не закачам другите села, защото, като ида в Шумен, ще ми дадат всичко, що ми е потребно за войската ми. А сега?... Сега трябва да нападвам на селата — инак не може...

— И това е напразно. Джамал бей прибра в Шумен всичките селяни с всичкото им имущество.

— Ах! — с гняв извика Аклъ бей. — Този Джамал бей много ще се разкайва, но ще бъде късно!

После като си помисли, той прибави.

— Нищо друго не остава, само утре да нападнем на Котел, да вземем всичко и да го изгорим. Оттам да идем в Шумен и там самаго Джамал бея да забийме на кол...

— Това може да стане — с присторност каза младият яничарин, — но малко мъчничко, защото Джамал бей тъй лесно не оставя челяка да го забива на кол...

— Мълчи! — извика му сърдито Аклъ бей.

— Аз ще млъкна, но дозволи ми да ти кажа още няколко думи.

— Кажи да видим.

— Дето ще се залавяш с Джамал бея, не е ли по-добре да сториш тъй, както иска Караман бей?

— Че как иска Караман бей?

— Той иска да се съединим с тебе и да предаде Шумен в твоите ръце.

Аклъбеевите очи се лъснаха от радост.

— Бива — каза той радостно, — ако Караман бей се съедини с мене, то и за него, и за мене много добре ще бъде.

— Караман бей иска да се съедини с тебе, но ето с какво условие: като влезеш в Шумен, да го запалиш и колкото богатство добиеш от Шумен, да го разделиш с Караман бея... Съгласен ли си?

— Съгласен съм, съгласен — бързешком каза Аклъ бей.

— Ако си съгласен, потвърди съгласието си писмено.

— Добре.

И Аклъ бей извади от пазвата си една бяла книга, подаде я на Сали и му каза повелително:

— Писвай!

Сали седна и начна да пише:

„Аз, що се подписвам отдолу, обещавам се, че като предам Шумен в жертва на огъня, колкото богатство взема, половината ще дам на Караман бея, защото той, според както се обещава, ще стане причина, за да влезе Шумен в ръцете ми.“

Аклъ бей се подписа, удари големия си печат и като подаде записа на младия яничарин, каза му тържествено:

— На ти тази записка! Караман бей нека бъде верен на думата си... Аз ще изпълня обещанието си.

Младият яничарин скри малката записка, що му я даде Аклъ бей, поклони се и каза:

— Слушай още една дума... един съвет.

— Слушам — рече Аклъ бей.

— Четири часа далеч от Шумен има едно село Преслав, което е много богато, и Джамалбеевите синове са там. Ти с войската си трябва да нападнеш на това село. Джамал бей, за да отърве синовете си, ще доде против вас с всичката си войска. Тогаз Караман бей ще отвори всичките шумненски врати и ти свободно ще можеш да влезеш в Шумен.

Аклъ бей толкоз много се радваше, щото, макар да каза „слушам“, но не чу нищо от онова, що му каза младият яничарин.

— Какво... какво ми каза? — запита го той, след като посмали радостта си.

Младият яничарин му повтори.

— Добре, добре! — с радост рече Аклъ бей и на лицето му се изображи голямо удоволствие. — Иди и кажи на Караман бея, че аз ще изпълня всичко, според както той ме съветува, и никога не ще забравя това добро.

Младият яничарин се поклони и си отиде.

Когато Аклъ бей и Сали останаха сами, първият каза на последния.

— Сега вече Шумен е в нашите ръце. Няма никакво съмнение, че ний като направим Шумен на пепел, както Жеравна, нашето име ще гърми по цял свят. Ах, Сали, колко ще е приятно да гледаме Шумен как гори!

Сали поклати главата си и каза:

— Никак не се надявам. Искам да река, че Караман бей върши някое лукавство.

— Как може да бъде то, като той ми проводи скъпоценни дарове! От това не се ли познава, че той се нуждай от моята помощ? Вероятно е, че той трябва да се е скарал с Джамал бей и иска да му отмъсти, а това обстоятелство ще принесе нам голяма полза. Ний ще гледаме, от когото вземем по-много пари, да бъдем на негова страна.

— Все трябва да се пазим... понеже не знайме защо ни викат в Силистра...

— Ех, Сали, какъв си пък ти — не знам! Явно е, че ще ни проводат да се бийме с московските гяури.

— Да не изтеглим нещо, че...

— Бе гледай си работата! Смей ли някой да ни направи зло? Слава Богу, само нашият табор не отива в Силистра я?... Аз още и в Анадола имам войска.

— Това е тъй, ама...

— Знам аз какво правя, знам. Ако яничарите искат да ни направят зло, то най-първо Джамал бей и Караман бей ще видят коя кръв е по-червена и по-гореща: яничарската ли, или кърджалийската... Но виждам, Сали, че съмва, трябва да вървиме.

—Трябва.

И Сали се отдалечи от Аклъ бея, който начна да ходи нагоре-надолу и да се усмихва.

— Ех! — каза той на себе си, като се застоя, — Сутре моето име пак ще разтрепери толкози души... Преслав заедно с жителите си ще погине. Може и Шумен да изтегли това... Весели се, Аклъ бей!

В това време Сали се завърна.

— Всички са готови, ефенди — каза той.

Аклъ бей отиде при войската си, която стоеше десет крачки надалеч от него и беше готова да върви.

— Юнаци! — каза той, като се качи на коня си. — Досега не сте посрамили името си, надявам се и отсега нататък да не го посрамите... Жеравна ще ви помни вовеки!... Сега пак ще идем в Преслав и даже в Шумен, да заковем в сърцата им нашите страшни имена! Пламъкът, който ще излезе от нашите ръце, нека бъде гроб на тези гяурски жилища, а всичкото им богатство ще бъде наше... Разбирате ли! Но гледайте добре! Дору съвършено не се приближим до Преслав, никой от вас да не пушка, да не вика и да не пей! Ако някой не слуша, той http://pravoslavie.domainbg.com)