VIII. ВЕСЕЛБА

Нощта беше прохладна и мрачна. Вятърът духаше ту силно, ту тихо и разлюляваше големите и малките преславски дървета, които със своите листи издаваха тих, но страшен шум...

Вълковата къща беше най-добра от всичките други преславски къщя. Широките и равни дворове, такожде и прекрасните градини, придаваха на тази Вълкова къща много приятен вид. В градините между другите плодоносни дървета възвишаваха се и няколко дъбове, които със своите клонове покриваха почти целия дом.

Под един от тези дъбове в тази приятна, но мрачна нощ спяха Вълковите синове Велико и Стоян.

— Стояне — каза Велико, като разтриваше сънливите си очи, — стани да идем вкъщи, че дъжд ще вали...

— Ех и ти, бате! Кой ти каза, дето ще вали дъжд? — измърмори Стоян и се обърна на другата страна.

С това Стоян искаше да докаже на батя си, че не му се става и че той да престане да го безпокои. Но Велико, защото се боеше да не вали дъжд, никак не мислеше да остави брата си да спи. Той начна да го дърпа за ръката и да му дума:

— Я погледни какво е тъмно и какъв вятър вей...

Стоян, без да ще, отвори си очите, погледа малко и като легна, пак каза:

— Не бой се, бате, аз знам, че дъжд не ще вали.

— Знаеш! От какво? Да не си звездар?

— Никакъв не съм... Но снощи аз видях, че слънцето заседна, без да се помрачи барем от най-малко облаче.

— Ти все хитруваш, Стояне... Но, право да ти кажа, аз не мога заспа вече под това дърво.

Стоян се попрозява малко, разтри сънливите си очи и като стана, весело каза:

— Няма леснина я! Трябва да се става... Какво ми се спи!

— Как можеш тъй спокойно да спиш — не знам! Аз никак не можих спокойно да спя... Едни сънища, едни сънища... все страшни...

— Все пусти — произнесе Стоян.

— Знам, но не мога да разумея, защо сърцето ми тъй често все бие и като че предчувствува нещо!...

— Да не доде пак Емин да ни лови?... Струва ми се, че той позна и нас, и Владя какви сме.

— Не знам какво ще бъде, но сърцето ми предчувствува жалост.

— Защото след малко време ще чувствува радост... Не знаещ ли що дума пословицата: „След печал следва радост.“

— Не се надявам... но може...

— Вижда се да си забравил, че сутре ще се веселиш. Нашият забравен чичо и всичките наши съжители сутре ще се съберат да празнуват таткова празник, а заедно с това да се порадват на нашето чудно избавление... О, как ще се радва татко, като види оплаквания си вече брат! Как и ний ще се радваме, като посрещнем храбрия си братовчед, на когото сме длъжни за нашия живот!

Великовото лице, което досега беше печално, завчас се проясни и той извика с радост:

— О, нашият братовчед е юнак! Той има левско сърце и всегда постъпва юнашки... Но уви (печал пак покри лицето му); ако се сбъди моето предчувствие... моят сън... тогаз... О, не дай, Боже!

Стоян се усмихна.

— Ти пак бълнуваш със сънища — каза той, като потупка брата си по гърба, — де се е чувало сънища да казват право?

— Стояне! — рече Велико малко разгневено. — Аз не вярвам в сънищата, но в предчувствието... Струва ми се, че това ми предчувствие не ще ме излъже, както не ме излъга и тогаз, когато бяхме в Еминовите ръце... Помниш ли?

— Помня — каза Стоян замислено, — но тогаз беше друго, а сега — друго. Тогаз ний чакахме всякой час смърт и бяхме в голяма жалост. Разбира се, че в таквоз положение нашето въображение представяше ни не сън, но нещо утешително, което за нашата чест се случи. А сега, слава Богу, нямаме за нищо да скърбим и да късаме сърцата си... И тъй, каквото и да сънуваме или предчувствуваме, то е все пустота.

— Сън бива пустота, но предчувствие — никога! Аз съм изпитал няколко пъти: каквото и да предчувствувам, все се изпълнява. Когато бяхме в Еминовите ръце, аз предчувствувах радост и радост се случи, а сега предчувствувам печал. Още и сърцето ми каза: „Не се весели, защото скоро ще изпиеш чаша, която ще е много горчива!“

— Всичкото празно — рече Стоян презрително.

В това време се чу вика на селския говедар.

— Хо! То се съмнало! — каза Велико, като се прозяваше и протягаше. — Говедарят вика.

Велико и Стоян станаха; те се облякоха, умиха се и отидоха при татка си; но защото той спеше, те влязоха при майка си, която беше в другата къща и метеше.

— Добро утро, мамо! — казаха те и ù се поклониха.

Майка им престана да мете, погледна ги с нежен майчин поглед и им каза весело:

— Дал ви Бог добро, мами.

После тя притворно се начумери и им каза сърдито:

— Гуреливи вий! Брей, досега спи ли се?

— Ний отколе се събудихме — рече Велико, като се усмихна, — но домързя ни да станем и ний си приказвахме...

— То се знай, че вий сте си поприказвали за любовниците си, а забравихте, че днес ще ни додат скъпи гости и че трябва за тях малко риба или барем нещо диво: заяц ли, що... Татко ви снощи толкоз поръчва...

— Ний пък забравихме! — извикаха и двамата заведнаж, като плеснаха ръцете си. — Но още е рано... ще сварим...

— Какво ви рано! Не виждате ли, че пладне стана?

— Ще сварим, ще сварим...

— Ще ви видя я...

Велико и Стоян взеха всичко, щото им трябваше, нарамиха пушките си и отидоха.
 

* * *

— Пет часа стана, откакто са отишли, а още ги няма! — каза Вълко с нетърпение на жена си, която се занимаваше да пече хляба.

— Може да не са наловили — рече тя.

— Че аз снощи им казах да не ловят много... Сега, като има много месо, риба не се яде.

— Бе никак не ни трябваше риба... ама...

— Какво не ни трябваше! Това е приличие...

— Сякам, че идат — каза Рада, като се поослуша.

Вълко погледна през малкото прозорче, извика:

„Брат ми!“ И излезе вън. Той едвам що доде насред двора, и пътните врата се отвориха: Петър и син му Влади влязоха вътре.

— Бате!

— Вълко!

И двамата братя, които в разстояние на двайсет години се считаха един друг за мъртви, крепко се прегърнаха и от голяма радост останаха за няколко минути като безчувствени. Само сълзите, що се изливаха като порой от очите им, показваха ги, че те не са лишени от чувствата си. Между това Рада стискаше в обятията си Владя и го обливаше със сълзи. Като утолиха що-годе голямата си радост, те влязоха вкъщи с весели лица. Но заведнаж Влади побледня, обърна се към Рада и я попита бързешком:

— Ами де са Великови?

Рада се почуди на този внезапен въпрос и каза:

— Те отидоха да ловят риба и още ги няма.

— Чичо — рече Влади с разтреперан глас, — ти здрав ли си?

— Слава Богу, здрав съм — каза Вълко с удивление.

— Вземи пушката си и върви подиря ми.

Това като рече, Влади нарамчи пушката си и с бързи крачки излезе навън. След него тичаше и Вълко, съвършено замаян. Те вървяха около половин час, без да продумат един. другиму дума. Най-сетне Вълко, като не можа да търпи, попита съпътника си Владя:

— Де отиваме ний?

Влади, вместо да му отговори, запита го:

— Велико и Стоян не отидоха ли да ловят риба?

— Да, отидоха...

— Не питай сега ний де отиваме... Те са в голяма беда... дано да не закъснейме.

— Те са в беда! — извика Вълко и удвои крачките си.

Един час далеч от Преслав към запад има прекрасна долина, през която минува гордо реката Камчия. Напред там ходеха преславци да ловят риба. Влади и Вълко се приближиха до тая долина; те заведнаж чуха отчаян женски крясък.

— Чуваш ли, чичо? — каза Влади и се затече към това място, отдето се чуваше крясъкът.

И Вълко се затече подир него.

В долината до един голям камък имаше няколко души, които махаха с голи ножове и се мъчеха да разсекат двама млади момъка, които защищаваха една стара жена и една млада мома.

— Емин там! — извика Влади. — Той иска да убий Велика и Стояна... Скоро, чичо!

И Влади в три минути се намери пред Еминовата дружина.

— Ах! Това проклето момче и тука ни намери — извика Емин с уплашен глас. — Бягайте, дружина!

Еминовата дружина се разбяга, но Владева нож свари да свали от тях трима мина.

В това време довтаса и Вълко.

— Стой, Владе! Напразно кръв не проливай!... — каза той. — Те сами бягат.

— Владе! Ти и тоз път ни освободи! — извикаха Велико и Стоян и прегърнаха братовчеда си.

— Татко! — рече Велико, като се отпусна от Владя и прегърна татка си. — Благодари на Владя, че той два пъти става как ни спасява от явна смърт...

Вълко, вместо да каже нещо, наведе главата си и се мъчеше да скрий сълзите си, които бяха покрили лицето му. Тук не е място нито за радвание, нито за благодарност — каза Влади. — Да си вървим, че леля и татко с нетърпение ни чакат!

— Да заведем и тези нещастни у дома — каза Стоян, като показа с пръст на двете жени, които като замръзнали стояха на местата си.

— Не се приближавайте до нас! — извика младата хубавица. — Вий сте злодеи... Вий убихте любовника ми...

— Как! Християнска кръв ли проляхме? — рече Велико с плачевен глас. — Кой е твоят любовник?

— На, този е — рече тя и показа на един леш [1], който беше покрит с кръв.

— Че той не е християнин — каза Велико.

— Не е ли?... Я гледай!

И младата хубавица разкри изранените гърди на един млад яничарин. На тях висяха два златни кръстове.

Велико, щом като видя знамение на кръст, седна на колена и извика:

— Боже! Аз го убих!...

Той повече не можи да продума, сълзи го задавиха.

— Че защо се е облякъл той с яничарски дрехи? — запита я Стоян плачешком.

Влади и Вълко плачеха.

— Вий плачете... Вий сте добри хора — каза тя, като видя, че Вълкови плачат. — Аз ще ви разкажа всичко, но тук не е място ... Да идем у вас.

— Да идем — с радост извика Велико и се наведе да вземе на гърба си тялото на убития яничарин.

— Стой! — каза старата жена. — Този е мой син. Аз искам тук да го закопайте, защото той не беше още кръщан.

Велико и Стоян завчас изкопаха с ножовете си един гроб и спуснаха вътре младия яничарин.

— Да ти е лека пръст, любезни сине — рече старата жена, като хвърли една шепа пръст връх сина си. — Ти — прибави тя — пожела да станеш християнин, но твоето желание не се изпълни. Вероятно за татковите ти грехове... Да вървим сега — каза тя, като се обърна към Вълка.

И те тръгнаха.

Между това Рада и Петър с нетърпение чакаха да се завърнат Вълкови. Радиното нетърпение беше тъй голямо, щото тя няколко пъти излазя вън от Преслав, за да гледа дали не идат.

— Горкана си! Какво ли им се случи — каза тя, след като влезе вкъщи. — Аз не мога вече да търпя...

И на нейните очи се показаха сълзи.

В това време Вълковите кучета радостно залаяха.

— Идат! — извика Рада и излезе вън.

На двора стояха Вълко, Влади, Велико, Стоян и двете жени.

— Ний доведохме гости — каза Вълко, като се приближи до Рада. — Скоро стопли вода и умий краката им.

След един час всичкото Вълково семейство беше в голяма радост. Вълко седеше до брата си Петра и не снемаше очите си от неговото лице. Велико и Стоян приказваха с Владя и радостно се смееха; Рада беше взела в полата си младата хубавица, милваше я по гладкото чело и приказваше със старата жена. С една реч, радостта и щастието на това толкоз нещастно семейство бяха достигнали до най-висока степен...

Но, уви! Те трябваше скоро да се преобърнат в голяма печал, която ни едно от тия щастливи лица не предчувствуваше освен Велика. Бедният Велико! В наи-гояямата тази радост чувствуваше униние, което го правеше много да се безпокои...

Скоро подир това у Вълкови додоха и други гостя. Вълко им обяви, че той ще празнува своя си празник и освобождението на синовете си. Той призова и всичките преславни да участвуват в този домашен празник и те, като не щяха да оскърбят Вълка, не се отказаха от тази призовка.

Скромният български обед наближаваше да се свърши. Тогаз Вълко напълни една малка паница с вино, издигна я нагоре и каза:

— Братя! Нека пийме за здравието на нашите нещастни гости, които бяха в яничарски ръце.

И той показа към старата жена и младата хубавица.

— Да бъдат здрави! — извикаха всичките Вълкови гости.

В това време старата жена, вместо да се усмихне, въздъхна тежко и изпусти две едри сълзи, които се проточиха по бледното ù лице.

— Молете Бога по-скоро да умра — каза им тя със слаб глас, — защото аз съм най-нещастна...

Вълко и всичките други я погледнаха с голямо удивление.

— Вярваме, че ти си нещастна — каза Рада с нежен глас, — но кажи ни нещастията си и ний може да те утешим...

— Не се надявам; но може да ми поолекне, като ви кажа страданията си... Слушайте:

Аз съм се родила в село Струмица в Македония. Моят татко беше много богат... Какво ти богат! В него време, който имаше десет погоня ниви и няколко овци, почиташе се за много богат. Моето детство беше щастливо. Сестра ми Радка, която беше две години от мене по-малка, никога не се отделяше от мене и ний все заедно си играехме из нашите широки градини. Тогаз ний не знаехме печал. В нашите сърца всякога царуваше детско веселие... Ах! Няма него време сега!

И тая бедна жена заля се със сълзи.

— И тъй, като стъпих в 13-та година на възрастта си — продължи тя, като се поуспокои, — аз бях пак весела, както и преди. Но татко ми поръча никак да не излазям на пътя и даже някой път ме криеше в подземни дупки (таквизи дупки в нашия двор имаше две). Почти цяла година мене не ми позволяваха да се покажа на пътя и през всичкото това време татко ми беше много печален. Но после то начна малко по малко да става весел и аз бях свободна да излазям на пътя.

Рада слушаше с голямо внимание този разказ и понякогаж на лицето ù се изображаваше голяма радост.

— В една нощ — продължи старата жена — аз се разбудих от силен крясък. Сестра ми Рада прегърна ме и извика с уплашен глас: „Како! Татка и мама ги бият!“ Аз дотолкоз се уплаших, щото не можих да извикам. В тази минута мама жално извика. Заведнаж вкъщи се разля светлина от няколко свещи и аз видях... о, Боже!...

Сълзите за няколко минути ù прекъсаха гласа.

— Аз видях — продължи тя, като отри сълзите си, — че татко и мама стоят... забити на кол и... жално викат... Аз извиках и изгубих чувствата си...

Рада, която слушаше с нетърпение, спусна се, прегърна старата жена и като я обливаше със сълзи, извика:

— Сестро!... Стоянке! Ний пак се видяхме!...

Вълко и всичките други останаха замаяни.

— Нима тя е твоя сестра? — запита Вълко жена си Рада.

— Тя е, тя! — каза Рада и начна да целува сестра си. — Аз сега си припомних всичко... като милата ми сестра изгуби чувствата си, аз помислих, че тя е умряла, начнах да викам и да плача. В това време една голяма грапава ръка запуши устата ми, завърза очите ми и ме изнесе навън. Аз от страх не знаех жива ли бях, или мъртва. Гласът ми се прекъса и аз не можих да викам. Не зная много ли, малко ли ме носиха, но този, който ме носеше, спря се и ми каза: „Не бой се сега, Радке, ний се отървахме.“ Дору думаше това, той развърза очите ми. Колко се зарадвах, като видях отпреде си чича Петка, нашия добър съсед! Аз се спуснах да го прегърна, но завчас се пак дръпнах назад: лицето му беше изранено и от гърдите му течеше кръв. Той, като видя, че се уплаших, погледна ме с нежен поглед и ми рече: „Не бой се, дете, аз сега ще направя да престане тази кръв.“ И наистина, след няколко минути кръвта, която течеше от гърдите му, престана. Тогаз аз се спуснах и го прегърнах; той ме стисна в обятията си, обливаше ме със сълзи и ми шепнеше:

„Нещастно дете, ти остана сираче!... Ти никога вече не ще видиш това място, дето си се родило.“ Аз не му разбирах защо ми хортува тъй и продължавах да го гладя по сбръчканото му чело. „Да вървим, нещастно дете“ — каза той, като въздъхна и се упъти. Мене ми се струваше, че той тичаше силно.

— Ами мама, ами кака... на кого останаха? — запитах го аз.

— Те отидоха напред — измърмори той с разтреперан глас и удвои крачките си.

Скоро ний влязохме в една гора, чичо Петко тъй бърже тичаше, щото мен от очите ми излазяха сълзи. Той, без да спре, подсвирна силно и пред нас излязоха трима млади момци. „Скоро... скоро! — каза им чичо Петко бързешком, — че подир нас идат!“ Додето той издума, и един от младите момци изведе от гъсталака един добър кон, подаде юздата му на чича Петка и му каза: „На, бягай, ний ще те стигнем.“ Чичо Петко в едно мигновение хвърли се на коня, взе мене в полата си и хубавият бял кон хвърчеше като птиче... Подир нас вървяха и онези трима момъка. Нашият път беше дълъг; една цяла неделя вървяхме — наконец додохме в Шумен и там аз останах... Там се ожених за Вълка, там родих Велика и Стояна.

Стоянка (старата жена, която наистина беше Радина сестра), като слушаше този Радий разказ, беше се замаяла от радост; тя прегърна сестра си Рада и ù каза:

— Ах, сестро! Ний сме били в един град, а не сме се видели... Но де ще се видим... Аз стоях като птиче запряна...

— Боже! — извика Влади, като седна на колена пред св. икона Богородична. — Нашът род, нашите роднини, всички са теглили от тези проклети яничари и дору досега все теглят!...

— Само ний не теглим — каза Стоянка, като прекъса думата му. — Слушайте да ви разкажа всичко, че тогава ще видите само ний ли теглим:

Как додохме от Струмица до Шумен, аз не помня — продължи тя. — Помня само, че като додохме в Шумен, Джамал бей (началникът на шумненските яничари, който беше ме грабнал) начна да ме принуждава да се потурча, но аз никак не рачих. Той ме плашеше с бой, с убиване и с колене; канеше се още да отреже ръцете ми и носът ми, че да ме пусне да ходя из Шумен, но всичко беше напразно: аз се реших да изгубя живота си, а не душата си. Джамал бей, като видя, че не ще може да ме склони на своята вяра, остави ме в покой, но направи ме само да му бъда жена. Няколко пъти аз посягах на самоубийство, но всякой път се случваше препятствия и аз все оставах жива. Вероятно то се случваше по Божие щение, защото на Него било угодно да живея аз, за да спася и друга жертва...

Младата хубавица при тези Стоянкини думи въздъхна и хвърли към нея един поглед, в когото се изражаваше нежност и благодарност.

Стоянка продължи:

— Минаха се цели десет години и аз все стоях запряна. В една нощ в моята стая введоха една млада жена и едно момиченце на три години. Тая жена беше християнка. Горката! Тя плачеше и искаше да се убива, но не смееше, защото при нея всякога стоеше момиченцето, що бяха го взели с нея заедно и което беше нейна дъщеря. Аз я утешавах, като ù описвах моите страдания, но тя не щеше да чуе нищо, само викаше и късаше косата си. Мигаха се три години и Джамал бей все се надяваше дано да се потурчи новата му жертва, но тя никак не се склоняваше. Най-сетне той се разгневи много, начна да принуждава и мене да се потурча и аз, като не рачих, той ни заведе на чифлика си, дето начна да мъчи онази горката жена. Но дору я той мъчеше, яви се един едър българин, който с юмрука си свали Джамал бея долу, грабна нещастната жена и си отиде... Джамалбеевите хора се спуснаха подире му, достигнаха го, но не можиха да вземат жертвата си, а само отсякоха на българина ръката му...

— Той бил брат ми Иван —извика Петър и като взе в обятията си младата хубавица, той прибави:

— Дъщерко! Прегърни престарелия си татка.

Младата хубавица, без да знай що върши с нея, обви с белите си ръце Петровата снага и го целуна по сбръчканото чело.

— Да — продължи Петър, — ти си моята дъщерка... ти си милата ми Петя... Тоя челяк, що грабна майка ти от Джамалбеевите ръце, беше мой брат, той донесе майка ти при мене... Владе! Иди прегърни загубената си сестра!...

Брат и сестра се прегърнаха... Лицата им бяха мокри от сълзи.

— Сега аз съм щастлив — извика Вълко. — Подир толкоз страдания, толкоз годишна раздяла, ний пак се събрахме наедно. Нека сега се веселим!...

Додето той думаше тези последните думи, заведнаж се раздадоха, според българския обичай, най-напред жални гласове на старите баби, които, като седяха една до друга, умилително пееха песни, в които се изображаваше нашето страдание от яничарите и кърджалиите... И тези песни извлякоха сълзи от очите на всичките слушатели... След като млъкнаха бабите, раздадоха се сладкозвучни гласове на младите булки, които пееха юнашки, старобългарски песни. Наконец писнаха гайди, кавали и други свирки, раздадоха се радостни провиквания, начнаха сеhttp://pravoslavie.domainbg.com)