IX. УЖАСИ

Това веселие скоро се разпространи по целия Преслав. Момци и моми, сдружени с надутите гайди, отделиха се от общото пиршество (веселие) и по разни места заправиха разни игроводи. Нямаше ни една душа в Преслав, която да не се веселеше: гайди, кавали, свирки и радостни провиквания заглушаваха въздуха...

Веселбата все още продължаваше в Преслав. Преславската окръжност ечеше от радостен шум... Но заведнаж се раздадоха отчаяни гласове:

— Кърджалии... кърджалии идат...

Тези отчаяни гласове достигаха до Вълковите уши.

— Пак беда! — извика той и стана от обеда.

— Кърджалии! Да се запазваме, селяни... Кърджалиите са наблизо!... — чуха се пак отчаяни жални гласове.

Гайди, свирки, игри, провиквания престанаха, всичко това в една минута се прекъса и голяма тишина се возцари.

— Кърджалии! Кърджалии идат!... Тежко и горко нам — чуха се за трети път отчаяни гласове.

Преславци се уплашиха... те забравиха и веселие, и всичко. Децата писнаха, жените се разкрещяха, мъжете се разбягаха нагоре-надолу, без да знай някой де отива и какво прави. Смущението беше голямо... То можеше още много да се продължи, ако в Преслав нямаше хора с юнашки сърца...

— Не бойте се! — чу се звучен глас накрай Преслав.

— Не бойте се! — чу се други глас насред Преслав.

—Не бойте се! — чу се трети глас на другия край на Преслав.

Това бяха: Велико, Влади и Стоян.

Те, щом като чуха първия вик, грабнаха пушките си, разбягаха се на три страни и насърчаваха съжителите си.

— Скоро! Скоро вземайте пушките си и приготвяйте широките си ножове! — викаха те и сами държаха в ръцете си голи страшни ножове. — Кърджалиите са далеч и ний ще сварим да заградим селото си с коля, като че с крепост... а нашите пушки, нашите ножове ще им докажат, че ний като тях гости, които, без да ги викаме, дохождат при нас, ний ги посрещаме с куршуми и с остри ножове.

Тези думи събудиха заспалите от страх сърца на всичките преславци. Те, вместо да бягат нагоре-надолу, заловиха се за работа... И след половин час Преслав беше обграден с коля, зад които преславци с неустрашимост чакаха своите неповикани гости.

Скоро над Преслав се показа гъст прах и се чуваха диви гласове. То беше Аклъбеевата ордия, пред която сам Аклъ бей вървеше.

— Преслав! Преслав! — извика той, като загледа Преслав.

До двеста отборни кърджалии пуснаха конете си към Преслав. Но преславци ги посрещнаха с куршуми тъй добре, щото всичките попадаха...

Аклъ бей, като видя, че неговите отборни юнаци паднаха мъртви, улови се за брадата си и извика със страшен глас:

— Удрете, кърджалии! Нека Преслав изтегли, както и Жеравна... Никого не оставяйте жив...

Кърджалиите като бесни нападнаха на Преслав. Тогаз гръм от пушки и бръмчение от ножове заглушиха преславската околност. Преславците тъй мъжествено се защищаваха, щото кърджалиите се канеха вече да бягат. Но внезапно сред Прелав избухна силен огън, който приведе в ужас всичките преславци.

Този огън излазяше от Вълковата къща. Емин, надуман от Джамал бея, беше скрил около десет души от своята дружина в Преслав, на които беше поръчал, щом като нападнат кърджалиите на Преслав, те да запалят Вълковата къща, което и извършиха.

Вълко, който такожде се биеше с кърджалиите, като видя, че къщата му гори, спусна се заедно с Рада да унищожи този пагубен за цял Преслав огън. Но едвам той се приближи до къщата си и десет яничарина го улавят и свързват. Рада се спусна да отърве мъжа си, но и нея улавят и я свързват.

Наскоро Велико и Стоян довтасват на помощ, но Емин се явява пред тях още с други десет яничарина, улавя ги и ги свързва.

— Да идем сега в Шумненския балкан — каза им той и ги поведе.

Тежко и горко на преславци! Те останаха само с Владя, а Велика и Стояна нямаше вече сред тях!

Кърджалиите, като видяха, че сред Преслав избухва огън, приеха мъжество и с по-голяма сила нападнаха на преславци. Малко остана преславци да се победят, но грозният Владев глас и негова широк нож, който се лъщеше между кърджалиите, сякаш че им даде нови сили и те принудиха кърджалиите да бягат... Но уви! Това беше само там, дето се нахождаше Влади... На другия край на Преслав кърджалиите надвиха и влязоха в Преслав. Влади се спусна и към нея страна, но той още не беше се доближил и заведнаж се спря, издигна нагоре ръцете си и каза:

— Боже! Какво гледам аз? Жени и деца се бият с кърджалии!

И наистина жените с дълги сопи се защищаваха от кърджалийските ножове, а децата хвъргаха камъни на кърджалиите. Владевата сестра — Петя — стоеше с неустрашимост пред отчаяните жени, тя приличаше на амазонка. На главата ù се развяваше червен месал, а дясната ù ръка въртеше широк нож, който често се впиваше в сърцата на безчеловечните кърджалии.

— Братко! — извика тя, като загледа брата си. — Върви помагай, че аз се уморих... Ско...

Тя не можа да свърши тази дума „скоро“ и безчеловечният кърджалия заби в гърдите ù широк нож и тя падна...

Влади и няколко други момци-преславци, като видяха, че Петя падна мъртва, изкрещяха от удивление и с голяма ярост се спуснаха връх кърджалиите... Но напразно! Кърджалиите вече влязоха в Преслав...

Малко по малко оглушителният шум начна да се смалява и най-подир съвсем утихна. Преслав стана на пепел! Всичките преславци погинаха!... А кърджалиите, които бяха многочислени, останаха твърде малко, и то почти всичките изранени...

След един час над Преслав се показаха до 15-мина яничари, между които имаше и четири мина свързани българи. Това беше Емин със своята дружина, а свързаните бяха: Вълко, Рада, Велико и Стоян.

— Вижте сега какъв е Преслав — каза Емин на своите жертви, като показа към Преслав.

Вълко, жена му и синовете му, като погледнаха към Преслав, заляха се със сълзи и седнаха на колена. Те не думаха нищо, но сълзите им показваха, че те чувствуват голяма жалост... И можеха ли да не чувствуват жалост, като те видяха, че тяхното любимо село Преслав станало на пепел?

— Уви! — извика Вълко, като из пусти много тежко въздишание. — Няма вече Преслав!... Немилостива ръка и него изтреби!...

— И Влади заедно с татка си и сестра си погина от кърджалийските ножове! — каза Стоян с много нажален глас.

— Бог е милостив! — извика Вълко и отправи умоляющ поглед към небето. — Той не ще ни остави!... Нашите врагове само телата ни умъртвят, а душите ни ще отидат при Него, за да се наслаждават във вечна слава... Бъдете спокойни, деца — продължи той, като видя, че жената му и децата му начнаха да плачат посилно, нас ни чакат тук люти, но минутни мъки, а там (и той посочи към небето), там милост и благодат Божия!... На Бога било тъй угодно...

При тези думи Емин се приближи до него и като запуши устата му, рече:

— Не е на Бога тъй угодно — а нам.

— Емине! — страшно извика Велико и като стана, понечи да измъкне Еминова нож... Но, уви! Неговите ръце бяха вързани!

— Полека! — извика Емин с насмешлив глас и удари Велика тъй силно, щото той малко остана да падне.

После Емин начна да мушка жертвите си с една сопа и да ги кара напреде си, като им думаше:

— Бърже, бърже вървете, че още малко остана да идете на онзи свят... Вий ще умрете с ужасни мъки.

Вълко, жена му и синовете му вървяха си мирно, като агнета на заколение; те бяха уверени, че ще ги убият, и защото чувствуваха себе си невинни, те отиваха с готовност към грозната смърт, като славеха и благодаряха Бога.

Слънцето приближаваше да заседне, когато Емин със своите жертви се спря на това страшно място, на което бяха и през онази нощ, в която Влади с дружината си си освободи Вълковите синове.

— Тук ще бъдат гробовете ви — рече Емин на Вълка, като му показа на един дълбок, почти непроницаем трап.

Вълко само се усмихна и нищо не продума.

— Бе вий твърде хладнокръвно гледате на тази грозна смърт, ама... — каза Емин, като видя, че Вълко и синовете му никак не се страхуват.

— Ний не се страхуваме от смърт, макар тя да бъде и най-люта — смирено рече Вълко, — ти не можеш уби нас...

На Еминовото лице се изображи силен гняв.

— Виждам — каза той, — че вий се надявате пак на онова момче да ви освободи, но. напразно! Аз проводих 100 мина яничари да го търсят навсякъде, те непременно ще го намерят и уловят... и...

Емин замълча, без да свърши думата си; от гъсталака се показа един человек, от главата до краката облечен в чисто злато. Той държеше в дясната си ръка отрязана глава, от която капеше кръв.

Това беше Джамал бей.

— Познаваш ли коя е тази глава? — запита той Емина, като се приближи до него.

Емин внимателно разгледа отрязаната глава и радостно извика:

— Аклъбеева! Нима тъй лесно се предаде той?

— Какво ще стори, че да не се предаде? У него имаше само 100 мина изранени кърджалии, а аз нападнах върху му с 500 храбри яничари... Видиш ли, Емине, как върша хитро работата си? Аклъбеевата глава е в моите ръце. Караман бея няма го вече на този свят, а Вълко с всичкото си семейство стои отпреде ми свързан и е готов да насити моето ненаситно отмъщение!...

— Насити се, проклети! — извика Вълко и заплю Джамал бея. — Ний сме в твоите ръце... Ти си свободен, както щеш, да си отмъщаваш!... Но знай, проклети, че и ти не ще останеш без наказание: милостивият наш цар султан Махмуд зле ще те накаже за твоите безчислени злодейства!... А всеведъщий Бог ще ти въздаде прилична на постъпките ти награда!...

Джамал бей, който с нетърпение изслуша тези Вълкови думи, усмихна се и рече:

— Бог не ще ме накаже, защото аз мъча неверните гяури. А други никой не смей да закача яничарите...

— Вий скоро ще погинете! — каза Вълко. — Милостивият султан Махмуд ще изтреби всички яничари...

(Вълковото пророчество се изпълни: не се минаха 10 години, и султан Махмуд, подбуден от чувство человеколюбия, крайно изтреби кръвожадните и свирепи яничари.).

Джамал бей излезе от нетърпение, той удари с всичката си сила нещастния и дързостния Вълка и рече с гняв на Емина:

— Скоро, Емине, скоро върши работата си... Аз не мога вече да търпя. До половин час да е готово всичко. Аз ще накарам да направят на това място път, по който да може да се върви с кон, а че щом чуя крясък, ще дода да се наслаждавам... Но не забравяй от първия път да ги помъчим малко.

След тези думи Джамал бей се скри в тъмния гъсталак.

Емин се застоя няколко минути замислен. После той гуди ръката си на челото си и каза:

— Страх ми иде!... И двете ми уши писнаха заведнаж... но... нищо! Както ми е повелено, тъй ще правя...

Емин с помощта на няколко от своите другари в кратко време свърза Велика и Стояна един срещу други на две дървета и накладе огън под тях да горят постепенно тези невинни жертви. С това като не се задоволи злобният Емин, той отряза ушите и носовете им.

Велико и Стоян издигнаха с благоговение очите си към небето и шепнеха сърдечна молитва. Те не се уплашиха от страшния огън, но като почувствуваха нетърпима болест, която им причини силният пламък, те извикаха към родителите си:

— Простете ни, мили родители! Ний вече отиваме при Небесния Цар!...

Те повече не можиха да продумат, пламъкът ги захвати и от четирите страни и не им дозволи да продумат последна дума ни родителите си... Чуваха се само глухи охкания, които накарваха челяка да трепере.

Вълко и Рада се спуснаха, за да прегърнат за последен път милите си дечица... Горките! Забравиха, че са свързани... Те искаха барем да целунат децата си, но жестокият Емин, като ги дръпна назад, каза им с грозен глас!

— Стойте! Сега е ваш ред... — И без да се разтрепере, той ги заби на колове...

Крясъкът на тези невинни жертви, които умираха в ужасни мъки, заглуши Шумненския балкан.

В това време се показа Джамал бей; той седеше на прекрасен кон, който като стопана си беше покрит със злато. Джамал бей, като видя, че неговите жертви тъй ужасно се мъчат, весело се усмихна, поглади брадата си и извика с радостен глас:

— Живей, Джамал бей, живей! Ти си отмъсти!... Наконец изпълни се желан...

Той не беше доизрекьл още тази последната дума „желанието“, и заведнаж, конят му се подплаши, разскача се и свали Джамал бея, който, за своето нещастие, не можи да откачи едина си крак от седлото и като се влачеше много бързо от коня си, разчекна се на две части, защото другият му крак беше се закачил за едно дърво...

Това явно Божие наказание пробуди Еминовата съвест, той се улови за брадата си, погледна към небето и извика:

— Боже! Какво струвах аз досега?

След тези думи Емин се хвърли в огъня, от когото горяха Велико и Стоян, и заедно с тях (ако не по-скоро) изгоря и той...


[предишна глава][следваща глава]

© Православна беседа
(http://pravoslavie.domainbg.com)