Дж. А. Макгахан

Турските зверства в България


ПЕЩЕРА, 1 АВГУСТ

Задачата, която са взели върху си Беринг и Скайлер, е незавидна. Те се заловиха за работата твърде ревностно и посещават всичките главни градове и села, изгорени от башибозуците, за да видят със собствените си очи докъде е достигнало разорението и със собствените си уши да чуят разказите на злощастните селяни. Затова те са принудени да пътуват от 5 до 15 часа в ден, по невъзможни пътища под палещото слънце в задушливата августовска атмосфера. Беринг вече два пъти е заболявал от уморяване и пек; даже Скайлер, който е навикнал към подобно уморяване във времето на странствуването си в Туркестан, едвам издържа това тежко изпитание. При всичко това уморяването, жегата, тягостното повтаряне на едни и същи въпроси и еднообразното събиране на еднакви факти може още леко да се претърпи, но сърцето се къса и силите слабеят, като гледаш безбройни грамади жени и деца останали без покрив и парче хляб, като погледнеш хиляди вдовици и сирачета, които оплакват убитите си бащи и мъже.

Ние едвам що преминахме през селото Радово, което, види се, да е било цветуще и сравнително с другите най-малко е пострадало от башибозуците. То е имало 160 дома, от които не е останал нито един, и жителите му сега живеят под сламени шатри, направени посред развалините. Те тозчас наобиколиха и ни приказаха, че никак не са се противили на башибозуците и че щом узнали за приближаването им, во време побегнали, и така спасили жените и децата си. От тях погинали само 22 души и 8 били затворени след завръщането им в селото. Повели ги оковани във Филибе и по пътя ги убили; а когато телата на тия злощастници били намерени в шубраците, турците обяснили, че това вероятно са труповете на някои убити въстаници, неизвестно по кой начин изпаднали на пътя. Като се върнали на своите пепелища, Радовчанете не намерили нищо — добитъка, овцете, конете, покъщнината им и всичко друго било разграбено от турците. Жетвата и досега стои в полето несъбрана и селяните не могат нищо да работят без волове, от които всяка челяд е имала по един чифт, всичко до 640 глави. Турците се отказват да върнат плячката си, освен 33 за нищо непригодни волове, а ако злочестите пострадали не си вземат назад воловете, няма да съберат жетвата си и да си направят къщи, за което е нужно да се возят дърва отдалеч, то през зимата тяхното положение ще дойде до ужасно бедствие. Турските власти уверяват навред Скайлера, че добитъкът е върнат на жителите на опустошените села, и че ще се даде помощ на селяните, за да си направят нови къщи; но народът навред отрича това. Аз съм убеден, че никак не трябва да се вярва на обещанията на турските власти, които само хвърлят прах в очите на Европа и, като не ги е грижа за разорението на страната им, боят се само от европейската намеса. Като че за да се подиграват със своите обещания, те сега изискват плащането на данъците в разорените села, като да не е ставало нищо в тях. Например от Радово искат 400 фунта стерлинги, което бедните селяни положително не могат заплати. Турците показват като предлог за изгарянето на това село убийството на двама заптии или полицейски: но селяните отхвърлят тоя факт, като казват, че никой не е дигал ръка против турците. Понеже в другите села, дето действително е имало убити турци, българите право си обаждаха, то аз вярвам на показанията им и, следователно, турците са разорили Радово с цел за грабеж. Ние обиколихме цялото село, което представляваше печално зрелище от опушени развалини. Много от жителите на това някога цветуще село нямаха друго живелище, освен мократа земя, на която те се въргаляха често без завивка или слама. На няколко места бяха се запазили огнищата и сиромасите там си готвеха храна, макар, разбира се, и най-оскъдна.

Като се простихме с това село, ние продължавахме пътя си към Пещера, дето и стигнахме след един час по един лош път, при което нашите кола веднаж се обърнаха и един от нас без малко не биде убит. Ние се спряхме у един българин, който ни прие твърде гостолюбиво и прекрасно ни угости. След половин час яви се мюдюрина на селото с двама чиновници от Татар-Пазарджик; единият от тях по заповедта на каймакамина длъжен беше да ни придружи до Батак, но Скайлер решително отказа да го приеме, като казваше, че той няма да допусне в свитата си никакви официални лица. След отиването на мюдюрина в двора на нашия дом захвана да иде много народ: повечето от тях бяха жители на с. Батак, които бяха прибягнали за помощ у своите по-честити съседи, и сега ни наобиколиха, като пълнеха въздуха със сърцераздирающи жалби. По-многото от тях бяха жени и деца, останали без покрив и средства за съществувание. Ние не можахме с нищо да им помогнем и само печално слушахме техните ужасни разкази, като им обещавахме да им направим всичко, щото е възможно, след връщането си в Цариград. Но тежко! Аз съм уверен, че всичките тия обещания са досущ празни.

Предишната глава | Следващата глава


© Православна беседа — pravoslavie.domainbg.com