Дж. А. Макгахан

Турските зверства в България


Пловдив, 10 август

       Не престоях тука дори един ден и чух, че в градската тъмница има личност, саркастически наричана от турците “българска царица”. Според техните думи, това е една твърде презряна жена, която застанала начело на бунтовниците, била коронясана за царица, препускала на кон по улиците на своето родно село с развито знаме като втора Жана д’Арк, и въобще отличила се с много безумни постъпки, които служеха за предмет за безкрайни шеги на турците. Естествено аз твърде силно желаех да се запозная с тая развенчана царица и да погледна на лицето, което е имало притезание върху престола на новата славянска империя. Съдбата скоро удовлетвори това мое желание; Скайлер поиска позволение да я посети и като го получи, любезно ми предложи да го придружа. Тя беше затворена в дома на един имамин наедно с една друга българка от това също село; когато ние дойдохме в Пловдив, освен тях нямаше други жени затворени. Нас ни придружаваше гръцкият доктор Владос, комуто беше поръчано медицинското наглеждане и над арестантите. След доста продължителна разходка по тесните и закривени улици, ние се спряхме пред едно ниско здание, направено от дървета и неодялани камъни. Докторът почука на двойните дървени врата и след дълъг разговор с един глас, който отговаряше отвътре, вратата се отвориха малко и в отвореното погледна едно сурово полускрито под яшмака лице, което гледаше на нас подозрително. Но това приглеждание, види се, бе удовлетворително, защото след минута вратата бяха съвършено отворени и ние видяхме на прага една млада възсуха девица. Зад нея стоеше една жена, стара, висок ръст и дебела; от първи път аз помислих, че тя е царицата, защото тя повече се приближаваше до идеала на амазонката и затова бях твърде изумен като узнах, че не тя, а младото момиче е играло на царици с такъв плачевен резултат. Нейната малка, грациозна фигура ясно се обрисуваше из-под бедната ù дреха; очите и бяха големи, винени, лицето ù продълговато, загоряло, носът ù дълъг и прав, устата ù мънички, подобни на вишня. Тя беше твърде суха и слаба, така щото едвам стоеше на краката си, а нейното младо лице се отличаваше с такова печално, убито изражение, щото беше болно да се гледа на нея. Тя беше вързала главата си в кърпа и всичките ù дрехи се състояха из груба вълнена канелиена дрешка и такава също къса фуста, която едвам достигаше коленете ù. На нейните нежни бели крачка нямаше нито чорапи, нито обуща, и всичките други дрехи, както тя после ми каза, не биле нейни, а и ги дали после, след като я изхвърлили гола. В малко думи тя ни приказа своята повест, от която узнахме, че тя е приемала само косвено участие във въстанието и че коронясването за българска царица е била глупава измислица. Самото название българска царица ù го дали турците, които се присмивали и подигравали с нея по най-груб начин, както могат да правят само разярените и кръвожадни войници. Тя била в затвора два месеца и през всичкото това време ù давали само хляб и вода; затова не е чудно, дето тя е така изсъхнала. Като взе пред вид нейното отслабване, Скайлер не рачи да говори с нея дълго и като обеща да направи всичко за по-скорото ù освобождаване, отидохме си.

Действително, благодарение на неговото ходатайство, на другия ден я пуснаха под поръчителство, а скоро я и съвсем освободиха. Аз сетне я посетих на хана, дето тя наедно с другарката си беше намерила временно убежище, и узнах от нея подробно цялата история. Тъй като тя има близко отношение към българското клане и в същото време дава прекрасно понятие за съвременното положение на българския народ, то ще ви съобщя разказа ù във всичката му пълнота. Името ù е Райка и тя е дъщеря на един свещеник в селото Панагюрище, 20 мили далеч от Татар-Пазарджик. На дванадесет години тя се отличавала с такъв ум и хубост, щото местното книжовно дружество решило да ù даде добро образование. За тая цел била открита подписка и със събраните пари изпратили я в женското училище, в Ески-Загра, отворено от американските мисионери и сетне предадено на българите, които и до сега го поддържат. (...)

Райка се учила четири години, и както се види, получила е добро възпитание, може би по-добро от това, което много английски девици получават в по-блестящи училища. Тя показала особено пристрастие към ръкоделието и такова изкуство в шиенето, щото се прославила в цялата страна. След завръщането у дома си, тя затова минавала за истинско чудо в окръга; всичките гледали на нея с уважение и даже я приемали за висше същество, толкова повече че тя била забележителна по своя прекрасен, добър характер. Без да гледат на младите и години — тя едвам навършила 15 години — на Райка предложили място за селска учителка и тя с удоволствие стъпила на педагогическото поприще. В него време училищата в Панагюрище се намирали в цветущо положение. Подир разказа на Райка аз посетих този градец и направих разследвания за предишното положение на тия училища; те били три: две за момчета и едно за момичета; като съдя по видените от мене развалини, в които са се помещавали училищата, били са дотолкова големи и добри, че щото нито едно село в най-образованата част на Европа не би се посрамило от тях. Учителите биле шест: трима мъже и три жени, а учениците — 500 момчета и 180 момичета. Учителите получавали, като говорим сравнително, по-добра заплата, отколкото в Англия, Франция и Германия. Тримата мъже и Райка получавали 600 английски лири за година, което съставлява добър доход в тая страна и в едно отдалечено от железните пътища и телеграфи село, където се живее евтино и не се изискват големи разноски за дрехи; особено за младата мома, която живеела в родителския си дом, тая сума била твърде голяма. Но тя давала половината и на книжовното дружество като отплата за своето образование. Скоро тя станала инспекторка на женското училище и защото другите учители не били родом от това село, тя била всеобщата любимица. Не трябва да се забравя, че училищата в България се издържат от доброволен данък и затова цветущото положение на училищата в Панагюрище, което не съставяше особено изключение, ни дава вярно понятие да тия енергически усилия, с които българският народ се старае да се издигне над своето потъпкано положение. Що се отнася до Райка, тя при своя ум, възпитание, красота и общо уважение, намирала се на такава висота в своето родно село, щото, действително, можала би да се нарече негова царица. При това трябва да вземем в съображение, че школната учителка в такъв отдалечен кът на Балканския полуостров не трябва да я смесваме със школната учителка в Лондон. Значението на едната и на другата е съвсем различно. Аз питах някои от останалите жители панагюрчани имала ли е тя годеник и какво е станало с него. Те отговориха, че тя е била дотолкова по-високо от всичките местни младежи, щото никой от тях не би смял да поиска ръката ù. Горката мома! Сега никой един от тия младежи не би се съгласил да ù стане мъж.

Приятно течел животът на Райка до въстанието в Босна и Херцеговина. Тогава тя била вече на 18 години и, току речи, била изплатила дълга си към книжовното общество. Настанали тежки времена.

Не сварило да се разнесе известието за войната в Херцеговина, и се явил в Панагюрище събирачът на данъците с искания да му плащат данъка за текущата и за миналата година, защото по причината на безплодието бил даден почак (отсрочка). Мнозина нямали средства да удовлетворят нечаканите искания и тяхното имущество било задържано и продадено без да изключат добитъка и земеделските сечива. А когато не дохождали купувачи на продаваемите на мезат (търг) предмети, злочестите селяни ги затваряли. Естествено е, че подобни действия на турските власти разпростирали навред скръб, бедност и недоволство. Изобщо налозите на селското население са тежки и дохождат до 20% и 30%, а затова удвоени, са съвършено непоносими. Но това е малко! Събирачите скоро захванали да искат отнапред данъка за 1876 година, а след това следвали още по-големи притеснения, продавания на мезат, карания, нещастия и недоволства. Младежите захванали да устройват тайни събирания и да мислят за това, как да строшат тежкото турско иго и да достигнат независимост, като Босна, Херцеговина, Черна гора и Сърбия.

Българското въстание, ако така може да се нарече незначителното движение, станало в тая част на страната, е пламнало в Панагюрище. Както се види, в Букурещ е имало въстанически комитет, състоящ от млади българи, които са свършвали там своето образование или се занимавали с търговски дела. Това са били жители от Пловдивския и съседните нему окръзи, а не руси, както уверяваха турците и нашите английски дипломати, които зад всяка шубрачка видят московци. Въстанието било “приготвено отвън” само в това отношение, че тия млади българи са живели в Букурещ, но няма ни най-малко доказателство да са идвали в това място да агитират руси или сърби, макар, че за това турците се кълнат и сър Хенри Елиот им вярва.

Както се види, Райка не е вземала никакво участие в приготовлението на въстанието. Според думите ù, тя се научила за него през пролетта, около Великден. Веднъж я повикали в дома, дето се събирало училищното настоятелство. Тя отишла, като мислела, че имало работа по училището, но, за нейно голямо удивление, видяла, че вместо настоятелството в залата се намирали много млади люде, които слушали пламенната реч на Бенковски, който ги подбуждал към въстание. Аз не можах да узная, кой е бил тоя Бенковски и какво е станало с него. Казват, че той е бил убит близо до София, но това не е никак достоверно. Аз мога да заявя, че истинското му име не е Бенковски и че той е българин. Мисля, че мнозина знаят кой е и отгде е, но не искат да говорят, за да не компрометират неговите роднини и приятели. Райка разказваше, че той бил хубавец мъж, висок на ръст със сини очи, руси мустаци и увлекателна, пламенна реч. Неговите думи така силно подействували на младежта, щото било решено да въстанат всички, щом Сърбия обяви война. Незабавно се пристъпило към подготвителните мерки и преди всичко те помислили за знамето. Нейното изкуство в ръкоделията било всекиму познато и затова на нея искали да поръчат да ушие знамето на въстаниците. Подбуждана от просбите, заплашванията, а може би и от надеждата, че въстанието ще бъде сполучливо, Райка, най-сетне, се съгласила. Тежко е да се помисли, че умението да шие, едно от чисто женските достойнства, е навлякло върху ù една такава страшна злочестина. Като не желаела да компрометира родителите си, тя правела забранената работа в дома на един от съзаклятниците. Но всичките тия предпазни мерки били напразни и нейният баща бил убит със стотина други люде в черквата, като извършвал богослужението. Ние видяхме шитото от Райка знаме, което било взето от турците и служи като веществено доказателство в заседаващите сега съдилища. Окаляният и разкъсан плат представлява добре ушит първобитен рисунък на жълт голям лъв, стъпил с крак върху полумесеца; над него стои българския надпис: “Свобода или смърт”.

Към 1-ий май (нов стил), определен за въстанието, знамето е било готово. Но Сърбия не обявявала война и в Панагюрище било получено известие, че турските власти научили за съзаклятието. Като взели оръжието си, младите люде отишли в църквата, пратили за двама свещеници, в това число и за бащата на Райка, и като им обявили за намерението си, молили ги да ги благословят за святото дело. Те изпълнили общото желание. Макар няколко свещеници да били убити по време на общото клане и още по-много сетне обесени, но, види се, всичкото участие на духовенството се е ограничавало с благословение на борците. От църквата въстаниците отишли при Райка и обявили ù, че тъй като тя е ушила знамето, то длъжна е да го пронесе през градеца начело на отряда. Тя се отказала, но те я хванали, покачили я на кон, турнали в ръцете ù знамето и така тръгнали в процесия с гръмко пеене. Като обявили война, въстаниците пристъпили към военните действия. В това време мюдюрина го нямало и те можали да действуват свободно. Най-напред те пристъпили към укреплението на своето село и, види се, нямали други план, освен защитата му от турците. Същото може да се каже за три-четири села, където така също се опитали да въстанат и трябва да се признаем, че трудно е да се съчини по-глупав план за военни действия. Вместо да образуват от младежите на всяко село партизански отряди за унищожението на железните пътища и за неочаквани нападения на малки групи турски войници, въстаналите села решили всяко село само да се противи на редовните войски. Това обстоятелство и фактът, че са били въстанали само три, четири села и то не в едно време, доказват, че членовете на букурещкия комитет били люде неопитни в делото на въстанието и че тяхната организация е била неудовлетворителна, ако такава е съществувала. С подбуждане към въстание на тия малобройни села, те се надявали, че всичката останала страна ще последва на дадения пример и въстанието ще се разпространи от само себе си навред. Но останалото българско население, без водачи и организация, стояло в бездействие и спокойно позволило да го избият турците.

Аз ни най-малко не се съмнявам, че ако въстанието би било общо, добре организирано и под ръководството на опитни предводители, турците длъжни били да си идат в Едрине, като оставят всичката страна на север от Балкана. Те никога не биха могли да воюват със Сърбия и Черна гора, ако е трябвало да поддържат съобщение с армията си през враждебна страна, която е вдигнала оръжие против тях. По мое мнение, това е най-добро доказателство, че не е съществувало организирано въстание в страната, инак то непременно би се увенчало с успех.

Както се види, всичките учители в Панагюрище са взимали участие в приготовлението на отбраната и, според думите на Райка, даже жените работили на укреплението — така силен бил общият ентусиазъм. Аз сетне видях тези укрепления наедно със Скайлер. Те състояха от два обкопа и пресичаха двата пътя, които водеха към селото, на разстояние от него в две мили. Височината на обкопа беше 3 или 4 фута, а дебелината 4 или 5, така че той не би можал да бъде преграда и за три-фунтово гюле (пред него имаше трап в 5 или 6 фута широчина). Всичко това би могло да служи за защита за стрелците, но не и за друга някоя цел. Най-сетне, ако даже и това укрепление и да е било добре построено, то селото, като открито от всичките страни, би могло да бъде превзето отвред без обсада на траншеите.

Фортификационната работа се продължавала десет дена и в това време се случили няколко любопитни епизоди. Първо, двама събирачи на данъците, които дошли в селото, получили заповед да си дадат оръжието и подир отказа били убити отведнъж. Като говорим строго, тия събирачи на данъците били не правителствени чиновници, а агенти на откупвачите, които са били възбудили народната ненавист със своите притеснения. След това дошли и други седем турци, двама заптии, двама събирачи на данъка, един писар и двама помака и получили заповед да си положат оръжието; те се покорили и с тях се отнесли твърде любезно, с изключение към един заптия, когото, за неговите предишни жестокости, осъдили на смъртно наказание и го разстреляли. След два дни едни неизвестни лица в карета дошли до окопите и не искали да се предадат, а напротив, впуснали се да бягат. След тях изгърмели, и когато спрели колата, то в нея намерили двама мъже и две жени. Мъжете и една от жените били убити от изстрелите, другата жена изскочила от колата с меч в ръка и наранила един въстаник, за което била веднага разстреляна. Последната жена била взета в плен и останала в селото, докато дошли турците; тогава я освободили. Доколкото можах да се убедя от събраните сведения, въстаниците не са убили нито една жена, освен тия две, от които едната, както видяхме, загинала съвършено случайно. Турските власти във Филипопол уверяват, че имало убити 12 жени, но те не са представили на Скайлер нито имената на злочестите жертви и названието на селата им, в които те са живели. За това Скайлер не приема този факт за доказан, докато не му представят неоспорими доказателства. Киани-паша, изпратен да разследва злодействата, направени от башибозуците, казал на Скайлер, че жената и дъщерята на копривщенския мюдюрин били убити; но сетне излезе, че жената на мюдюрина е жива и здрава, а дъщеря той никога не е имал. Турците разказваха също така за убийството на жената на панагюрския мюдюрин, но както вече казах, по време на въстанието мюдюринът не е бил в селото и, следователно не са можали да убият жената му. От дванадесет случая на убийства на туркини, ние изследвахме пет и се убедихме, че три от тях са били досущ измислени. Тъй като не сполучихме да узнаем, в кои именно села са убити останалите седем жени, то не можахме да изследваме истината и имаме пълно право да се съмняваме в справедливостта на тези истории. Що се отнася до разказа на Едиб-ефенди за турското момиче, убито и сетне обезобразено по най-отвратителен начин, то това е просто фантастична приказка. Ние не можахме да намерим нито най-малка диря от подобно произшествие. Никой от турците или християните в Татар-Пазарджик, дето казват, че това е станало, не е чувал нищо подобно; така също и европейските консули в Пловдив, които са получавали ежедневни донесения за всичко, което е ставало от самото начало на размириците, не са имали никакво понятие за тоя трагически епизод до появата на доклада на Едиб-ефенди. Работата е в това, че, тая дръзка лъжа няма нито сянка на правдоподобност. В продължение на девет или десет дена на въстанието в Панагюрище са били убити двама турци и две туркини; от тях само жените и един заптия не са имали оръжие в ръцете си. Имало запрени до 20 души и с тях са се отнасяли твърде человечно докато ги е освободила турската войска. При това трябва да забележа, че аз предавам разказа не само на Райка, но като посетих сетне Панагюрище, проверих думите и с показанията на другите лица и излезе, че тя нищо не е преувеличавала. Да си кажа правото, тая проверка беше излишна, защото самите турци не показват на по-голямо число убити.

Въстанието пламнало на 2-и май (нов стил) а на 12-и Хафуз-паша дошъл в Панагюрище с един полк редовна войска, три топа и голямо количество башибозуци. Въстаниците, като се види, са имали само 250 души, въоръжени с пушки или със щуцери; а другите имали ловджийски ножове или пищови, носени от всичките местни жители до последните безредици. 150 от най-храбрите българи отишли по единия път към Татар-Пазарджик, а сто по другия, за да спрат неприятеля, защото, както се види, те не са знаели отде ще дойде той. И така Хафуз-паша срещнал само сто човека, които, като видели толкова многобройни врагове, побягнали при първия гърмеж. Даже те, струва ми се, не изгърмели, защото не е имало нито един ранен или убит турчин. Между това панагюрчани, обзети от паниката, така също се опитали да се избавят чрез бягство, но селото им е било обиколено от турците и бягащите отчасти били върнати назад, отчасти посечени в откритото поле. Аз забравих да кажа, че при настъплението на башибозуците жителите от съседните осем или девет села напуснали жилищата си и потърсили убежище в Панагюрище, дето изпълнили улиците, като цепели въздуха с ужасни викове. Тъй като всяко противене се прекратило, или да кажа по-добре, никога не е започвало от страна на българите, то Хафуз-паша оставало да влезе в селото, да затвори предводителите на въстанието и да възстанови реда. Но той вместо да направи това, турил отпред артилерията и, без да поиска предварително предаване на селото, захванал да го обстрелва с гранати, които с трясък се пукали посред купища жени и деца. До сред нощ ечал гърмът на топовете, сетне дошъл редът на ръчния бой.

През нощта и сутринта турските войски и башибозуците, като стъпили в селото, се предали на грабеж, насилие и убийство. Станалите при това ужаси напълно се изравняват със зверствата, извършени в Батак. Нищо не задържало турците, нито полът, нито възрастта. Цялото село било ограбено и сетне изгорено. Повече от четвърт от домовете били изгорени, а хора е имало убити до 3,000, от които 400 родом от Панагюрище, а другите — околни съседи, които са търсели спасение в този градец. Старците, които са молели за помилване, и децата, които са викали в уплашването си, еднакво умирали под острия нож. Но, без да гледаме на многобройността на жертвите, тука не видяхме тия страшни сцени, които ни поразиха в Батак. Причината за това, че Хафуз-паша е постъпил по-умно от Ахмед-ага, като заповядал в първите три дни след това чудовищно клане да заровят всичките трупове и с това скрил дирите на клането.

Постоянно повтарят, че тия ужаси били извършени не от редовните войски, но от башибозуците, следователно, без разрешението на властта. На това основание, ако би било доказано, че зверствата са били извършени от редовните войски, то наедно с това би се потвърдила отговорността на властите. При проверката излиза, че редовните войски са се надпреварвали в зверствата с башибозуците и, както ще докаже Скайлер в своя отчет, редовните и нередовните войски се отличавали с еднаква жестокост в Панагюрище. Хафуз-паша е не по-малко виновен от Ахмед-ага и това е твърде естествено. Те са турци и за това си приличат. Навред клането е ставало по нареждане на правителството и злодеите, които са извършили ужасните зверства, са получавали награди и почести.

В Панагюрище ни показаха развалините на черквата и на това място, дето се намирал престолът, имаше куп изгорели кости, върху които лежеше китка цвете. Това бяха останките на свещеника Тодор Пеев, 85-годишен старец, когото турците изтезавали, като се надявали за вземат от него пари, сетне измъчили го най-изтънчен начин, както могат да правят само турците и, най-насетне, изгорили го пред олтара. Малко по-далеч показваха мястото, дето били до смърт слепия старец Дончо Стръгнев (?), когото най-сетне хвърлили в огъня и изгорили жив.

Още ни разказваха за мъченическата смърт на стареца Цвятко Бояджиев, прочут обществен благотворител, който е много жертвувал за училището, хранил е за своя сметка много вдовици и сирачета в селото и изобщо обсипвал с щедростите си както християните, така и турците. Него го уловили, изболи му очите и след страшна мъка жив го изгорили. Подобна съдба чакала и другия свещеник Нестор; от него също така се надявали да измъкнат парици и за това хладнокръвно му отсичали пръст след пръст, докато най-сетне дошъл ред за двете ръце и главата. Показаха ни в двора на една малка къщица един скорошен гроб, до който стоеше на колене една баба. Тук бил погребан синът и, осемнайсетгодишно момче, който се бил върнал в родината си малко преди въстанието и който не вземал в него никакво участие. Турците го уловили и само за разтуха пред очите на майка му отрязали ръцете му и главата му.

Това обстоятелство, че тия зверства често са били извършвани пред лицето на плачещите роднини: майки, жени и сестри, уголемява техния ужас. Що се отнася до числото на злощастните жертви, те са погивали със стотици и цялата книга не би стигнала ако бихме на мислили да предадем всичките слушани разкази. Не само старците и юношите са бивали мъчени и убивани, но жените, момите, децата и младенците са разделяли същата горчива участ. Турците не знаят нито жалост, нито състрадание; в това те са по-лоши и от дивите зверове, защото тигрите, например, никога не докачат малките от своята порода, а турците хладнокръвно са изваждали младенците от люлките с острието на щика, и като са ги прехвърляли няколко пъти от щик на щик, като топка, хвърляли ги в лицето на ридаещите майки. Те са носели по улиците деца, нанизани на щиковете, така щото техните главички и ръчички висели над дупката на пушката, като обливали с кръв своите джелати. Най-сетне те отсичали главите на децата и карали техните другари да носят тия глави по улиците.

Моля читателите да помнят, че всичките тия факти са записани пред мен от Скайлер и ще влязат в неговия отчет, а нещастниците, които ги разказваха, горчиво плакаха и кършеха ръцете си при мисълта за видените от тях зверства.

Стотици жени ни разказваха за това, което те са видели и пострадали. Нито една жена в Панагюрище не избегна поруганието. Те всички открито си признаваха това. Но в другите места, жените някога се срамуваха да признаят това и даже направо отричаха своя позор. Така в Копривщица при Скайлера дойде депутация и той беше твърде учуден от малобройността на техните заявления. Но като си отиваха, те му оставиха едно писмо, подписано от всичките, в което те открито заявяваха, че нито една жена от градеца им не е можала да избегне поруганието. Според техните думи, те не можали да се решат да говорят с него за това, но като узнали, че той е дошъл за официално изследване, те не искали да скрият от него истината. Освен това стореното им безчестие е било такъв общ публичен факт, щото напразно би било да се стараят да скрият своя позор. Най-безсрамни беснувания турците си позволявали да правят не само по домовете, но и по дворовете и на улиците. Те даже не познават животинския срам и не се трудят да скриват своя разврат. Майките са бивали обезчестени пред очите на своите дъщери; момите пред очите на братята им. Една жена, която си кършеше ръцете, ни разказа, че я обезчестили в една стая с нейната петнадесетгодишна дъщеря и младото момиче, като трепереше с цялото си тяло и като си затуляше лицето с ръце, изповяда, че са го опозорили десет войници. Друга жена на патерици обясняваше, че била ранена с куршум в крака и изпълнила въздуха с викове от болка, тя била насилена от трима войници. Малките момичета от десет до дванадесет години били също така безжалостно осквернени. Една майка ни разказа, че пред очите ù един башибозук обезчестил нейното дванадесетгодишно момиче, без да гледа на това, че тя като откуп предлагала себе си и всичко, що имала. Най-сетне очевидци ни разказаха тъжната повест, как турците намерили момичета от 12 до 15 години и, като обезчестили две, умъртвили ги заради съпротивлението им, така щото останалите бледни и треперещи от страх се подчинили безпрекословно на своята съдба.

И след това сър Хенри Елиът и Дизраели ще утвърждават, че всичко това са само преувеличения? Направените тука зверства и насилия не могат да бъдат преувеличени. Ние слушахме разкази за такива безумни жестокости, щото сърцето се облива с кръв. Например, едно шестнадесетгодишно момиче е било обезчестено в присъствието на стария му, сляп баща и сетне единият от злодеите решил да убие стареца. Момичето се изтръгнало от ръцете на своите мъчители, и като обвило с ръце врата на баща си, мъчило се да го запази със снагата си. Всичко било напразно. Два куршума убили на място бащата и дъщерята. Може би аз би трябвало да искам извинение от читателите за всичките тия отвратителни подробности. Но аз пиша не за деца и за млади момичета, но за мъже и жени, които трябва да знаят, какви са турците, които искат да ги поддържа Англия и които мислят, че англичаните не само са техни приятели, но и одобряват всичките им действия.

Ако ние сме действително длъжни да подкрепяме разклатеното здание на турския деспотизъм и да носим на плещите си неизцеримия прокажен, то нека, поне, правим това с отворени очи и с пълно съзнание. Скайлер е събрал неоспорими доказателства за много други престъпления, дотолкова възмутителни, щото даже тук за тях не споменавам. Беринг, струва ми се, няма тия сведения и не вярва в тяхната достоверност. Това не е за чудене. Подобни престъпления бягат от светлината и се гнездят в ниските, най-долни дупки. Скайлер ги е изследвал всичките с хладнокръвието на хирурга, който вкарва хирургическия нож в най-зловонната рана; но аз се съмнявам, че той ще може да опише тия факти в своя отчет. Те не могат да се изразят на английски език, а що се отнася до мен, аз отказвам дори да спомена за тях.

Но какво е станало с “българската царица”, с младата селска учителка?

Уви! Нейната съдба била също такава, както и съдбата на стотици други жени. Аз не смеех да я разпитвам за подробностите на нейната злочеста история, която твърде ясно бе написана на нейното бледно, посърнало лице, макар и още младо и симпатично. Но в Панагюрище ние видяхме една жена, пред очите на която тая образована, развита, впечатлителна девица е била уловена и обезчестена от трима или четирима башибозуци. Тия груби злодеи и досега безнаказано оскверняват земята със своето низко съществуване! И това е ли преувеличение, сър Хенри! Но ако бяха постъпили така с Вашата дъщеря, то вие също така ли щяхте ли да продължавате да се разпростирате за така наречените преувеличения? Но това е малко. Баща ù е бил убит в собствения си дом и Райка с майка си му изкопали гроб в градината и го погребали. Но, види се, че чашата на нейните бедствия още не се е била препълнила. Като узнали, че тя е шила знамето на въстаниците, две седмици след потъпкването на въстанието я арестували. Мюдюринът я заловил към десет часа вечерта и я закарал в дома си заедно с жената, в дома на която тя била шила знамето; то беше тая висока плещеста жена, за която споменах в началото на писмото си. Горката Райка сама ни разказа, как постъпили с нея в дома на мюдюрина. Без да гледат на нейните молби и сълзи, които биха умилостивили и тигъра, съблекли я гола, били я, плюли я и я обезчестили. Тук на присмех я нарекли българска царица и на другия ден я изпратили в Татар-Пазарджик, където турското население я замеряло с кал, оплювало я и най-гнусно я псувало. В сърцето на тия варвари няма състрадание и те даже не се засрамили от това, че тя била сама, безпомощна девица сред разярената тълпа. Сетне я хвърлили почти в безсъзнание в талигата, закарали я в Пловдив, дето я тикнали в тъмницата и я хранили само с хляб и вода до идването на Скайлер. Тогава, както видяхме, я освободиха със строшено от скръб сърце и съвършено развалено здраве.

Сетне ние видяхме панагюрския мюдюрин и Беринг свидетелствува, че това е най-омразният варварин, какъвто другаде не е срещал. В тая нощ, когато Беринг е бил в това село, мюдюринът, като че да му се присмее, заръчал да му доведат две млади жени, мъжете на които били убити в общото клане. Те се отказали да изпълнят искането му, но на другата нощ, когато беше вече дошъл Скайлер, мюдюринът беше пратил повторно да ги вика. Те отново отказали да отидат, но на другата сутрин дойдоха при Скайлера и му обявиха с отчаяние, че щом той си отиде, заптиите ще ги уловят. Скайлер разказа на това нещо на пловдивския губернатор и той отговори, че познава този мюдюринhttp://pravoslavie.domainbg.com)