Дж. А. Макгахан

Турските зверства в България


Пловдив, 10 август

       Филипопол, наричан от турците съкратено Филибе, а от българите Пловдив, е основан, според преданието, от Филип Македонски и вероятно е един от най-живописните градове във вътрешна Турция. Той се издига на един стръмен хълм, който откъм юг представлява почти отвесни канари, между които има залепени къщи, като гнезда на лястовици. Отдолу от широката долина на Марица се открива наистина великолепен вид към Филипопол, с неговите бели къщи, тъмно-зелени листа на дърветата и сивия цвят на канарите, които се сливат при блестящите зари на палещото слънце в една хармонична картина.
      Любителят на природата няма да се разочарова, като влезе и в града, който може да доведе до отчаяние хората, привикнали към удобствата на живота. Тесни, криви улици, се срещат под прави ъгли и като се пресекат, извиват се по стръмните ребра на скалата, и по по-голямата част от тях не само че не е възможно да минеш с кола, но даже е трудно да яздиш и на магаре, а някои са така стръмни, щото в скалите са издълбани стъпала, но и по тях е мъчно в лошо време да се качиш. Но като достигнете до въздушните гнезда на пловдивските жители, вие с удоволствие признавате, че не напразно сте се уморили. Къщите са големи, широки, въздухът е чист, прохладен, а пък откриващите се гледки върху долината на широката Марица и на заспалите надалеч Балкани могат да доведат във възторг всеки художник. Но аз не съветвам туристите да дохождат тук за свое удоволствие, ако те не се примиряват с най-първобитните условия на живот, или да вземат препоръчителни писма, които да им осигурят гостоприемен прием в частните домове. Тук няма гостилници, а само ханища или керван-сараи, в които стаите не само че не са мебелирани, но са даже без врата. Така щото, ако не затулите с някой чаршаф или черга отверстието, служещо за врата, то се подлагате на любопитството на голямо или малко количество любознателни деца. Друго неудобство на тия помещения се заключава в това, че с настъпването на нощта техните многочислени обитатели ви приканват на вечеря, на която не вие ядете, но вас ви ядат. Тъй като аз дойдох във Филипопол без приготвени пердета, врати и пр., то се отказах от гостоприемството на ханищата и с удоволствие приех любезната покана на доктор Вентилос, грък, който живее тука отдавна, и който с радост бил приел с радост най-напред Скайлер, а сетне и мене.
      Първият предмет, който привлече моето внимание във филипополските улици, не можеше да ми вдъхне утешителни мисли. Пред един дюкян стоеше един свещеник, по видимому дълбоко замислен, защото ръцете му бяха турени отзад, главата му малко наведена от едната страна. Близо до него няколко души мълчаха и като със страх го гледаха. Като се приближих, аз забелязах, че краката на свещеника не допираха до дървената пейка при вратата на дюкяна; като се вгледах по-добре, открих причината за това чудновато явление. Едно малко въже се виждаше над главата му и беше завързано за една греда, която се издигаше над главата му на няколко аршина. Той висеше така спокойно и краката му бяха така близо до земята, щото аз бих могъл да мина покрай него, без да забележа нищо, ако не стояха няколко уплашени зрители. Той беше един хубавец мъж на четиридесет години с голяма, малко побеляла брада, дървени обуща на боси крака и с малък кожен калпак. Той е бил очевидно селски свещеник и спокойното тържествено, макар и печално изражение на неговото загоряло лице правеше силно впечатление. Разказаха ми, че той умрял мъжествено: изкачил се с твърда стъпка на лавицата пред дюкяна и гласът му не трепнал, когато пред смъртта си благословил народа. Той оставил жена и пет деца без никакви средства за живеене. Сетне ние я видяхме в Копривщица. Тя дойде при нас със своите пет деца и ни разказа своята история на местното мелодично наречие, толкова приличащо на руския език, при което с отчаяние си кършеше ръцете, като си удряше главата в пода. Тя беше хубавица жена на тридесет години и, види се, не се отличаваше с геройство, защото никак не я утеши нашият разказ за славната смърт на мъжа ù. Селим-ефенди, председател на съдилището, което съдеше въстаниците, бивш телеграфист, ни уверяваше, че този свещеник бил виновен за подбуждане българите към въстание. Но Селим разпитвал свидетелите тайно, обвиняемият нямал защитник и въобще, както се уверил Скайлер, той използувал мъки, за да принуди свидетелите да свидетелствуват против свещениците и против учителите; затова аз си позволявам да се съмнявам във виновността на бедния свещеник и в юридическите способности, а най-главното, в честността на Селим.
      На другия ден, заедно със Скайлер отидохме при пловдивския мютесариф. У него ние срещнахме Киани-паша, изпратен от Цариград да изследва зверствата на башибозуците и за наказанието, или по-добре, за ненаказването на виновните. Поръчката, дадена на Киани-паша, беше една от тия хитри примки, с които турското правителство хвърля прах в очите на Европа. На целия свят беше обявено, че той ще иде на местата на зверствата и ще подхвърли на най-строг съд виновните. За това, ние естествено очаквахме, че башибозуците, които извършиха ужасите през май и юни, ще бъдат наказани с всичката строгост на закона. Но нищо подобно не стана. Той даже нямаше власт да изследва чудовищното майско клане, а само тия убийства които са станали през последните дни на юли. Киани-паша беше твърде любезен и разговаряше с нас, по видимому, съвършено откровено; той се разпростираше за печалния характер на междуособната война, за бедствията, които са постигнали неговото отечество, за трудностите да управляваш такъв народ, каквито са невежествените диви българи и за безчовечните зверства на въстаниците, които най-сетне принудили мюсюлманите да вземат оръжието за защита на своето бащино огнище. Разбира се, че те си позволявали също така някои крайности, но до това са ги довели дивите българи, които не различавали ни пол, ни възраст, и заради това напълно са заслужили своята участ. Ние се стараехме да узнаем от него някои отделни факти за извършените от българите зверства, но той отговаряше само с общи уверения, че зверствата са съвършено много и най-отвратителни. Най-сетне, той спомена за жената на панагюрския мюдюрин и за жената на копривщенския мюдюрин; тия два случая вече бяха изследвани от Скайлер и, както е известно на читателите, излязоха досущ лъжливи. Сетне, той доказваше превъзходството на турските съдилища пред английските, защото в тях няма перуки, мантии и пр., а истината се достига бърже и без всякакви непотребни обреди. Освен това, той се хвалеше с човеколюбието, което турските съдилища показват към подсъдимите. Скайлер отбеляза, че турското съдопроизводство щеше да е по-удовлетворително, ако свидетелите се разпитваха публично и че би било твърде любопитно да се узнае, с какви средства при сегашните наредби се узнава истината. Киани-паша си прехапа устната, но след минута с усмивка ни отговори, че турските закони забраняват публичното разпитване на свидетелите, но че техните показания се прочитат в открито заседание пред обвиняемия, което според неговото мнение, било все същото. Аз сетне пак ще се върна към въпроса за турските съдилища, а сега ще продължа разказа си.
      Мютесарифът не говори почти нищо с нас, защото Киани-паша беше с по-висок чин от него, и освен това, като не знаеше нито един от европейските езици, той трябваше за разговаря с нас чрез преводач, което твърде затруднява разговора. Докато Скайлер и Киани-паша разговаряха, той продължаваше своите служебни занимания и аз с любопитство следях всички движения на този администратор на един град с шестдесет хиляди души население. Той беше стар човек на около шестдесет години, среден на ръст, с ниско подстригана бяла брада и с меко, смирено изражение на лицето. Той седеше на един стол, или по-добре да кажа стоеше на колене, щото подгъваше краката си изправени, а не кръстообразно, както правят другите турци; от време на време той скачаше от стола и сетне отново заемаше своята предишна поза с бързината на двадесетгодишен момък. Въобще той беше бърз и пъргав, което аз не очаквах да срещна при един турски паша, всякога тежък на повдигане и флегматичен. Той седеше на един малък писмен стол и пишеше не знам какво върху малки парченца хартия, които даваше на един слуга-негър, който ги вземаше с ужас на лицето. При това пашата всеки път звънеше с едно звънче и негърът, като дохождаше в стаята, взимаше листа с два пръста и отиваше заднешком към вратата.
      Този мютесариф изглеждаше като твърде честен, съвестен и добронамерен човек, който иска да управлява справедливо и енергично своя окръг. На това място той беше дошъл само преди два месеца и както ни уверяваха пловдивските гърци, той не е взел още нито един подкуп, за което на него гледаха, като на образец за добродетелност. Турците от своя страна го обвиняваха в съчувствие към българите и искаха да го махнат. Той беше така спокоен в обръщението си и наглед така искрено желаеше доброто, щото ние отначало съвършено се уловихме на въдицата и си въобразихме, че сме намерили поне един добър паша. Само сетне, като се убедихме, че неговите добри обещания са били само думи и че той постъпвал досущ противоположно на думите си, ние взехме да се съмняваме в неговите добродетели. Прочее, аз и сега не мога да изкажа решителното си мнение за този човек. В миналото, струва ми се, че ако той би действувал самостоятелно и ако би имал възможност да приложи на практика своите разпореждания, то би се опитал да осъществи своите добри идеи. Ако той е заповядал да събират данъка от злочестите баташки жители и от другите изгорени села, то мисля, че той е получил предписание за това от Цариград. Но когато ние научихме, че той е брат на Шевкет-паша, който изгори Бояджик, то нашите съмнение още повече се усилиха.
      Обедът, с който той ни нагости, беше с колосални мащаби и се състоеше от съединението на турската и френска кухня. Ние седяхме не на земята и ядяхме не с пръсти от една паница, но бяхме разместени около една голяма маса сред която имаше китка цвете и приборите бяха сребърни. Но самият обяд беше пълен с изненади, капани турени за лекомислените гастрономи. Всичките ястия бяха от 25 до 30, три пъти подаваха сладко и плодове, а сетне пак идеше: говеждо печено, овче варено, пилета, дивеч, пилаф, риба, пресол, картофи и пр. Всичко това се явяваше в такива грамадни обеми и в такава безкрайна върволица, щото аз скоро се отказах от участие в тая борба. Обедът се захвана часа по 8 и се продължи до 12, когато всичките присъствуващи сложиха оръжието си, напълно поразени и деморализирани, макар че цели батальони ястия бяха готови да продължат боя. Стопанинът никак не разбираше цялата нелепост на подобен обяд и би продължавал да повтаря ястията до сутринта ако не бяха го помолили да ни пощади. Трябва, прочее, да признаем, че всяко блюдо беше твърде добре приготвено и ние с удоволствие бихме изяли всичко, ако ни бяха дали време, поне десетина дни. Друга забележителна особеност на тоя обяд беше тая, че нам прислужваха писарите от канцелариите на Селим-ефенди и Киани-паша. Те изпълняваха своите нови задължения така блестящо, щото по нищо не отстъпваха пред знаменитата прислуга на парижката Maison doree, и те никак не считаха това за унижение, а напротив, за чест. На Изток въобще да прислужваш на гост или на човек с голямо звание http://pravoslavie.domainbg.com
)