Дж. А. Макгахан

Турските зверства в България


Пловдив (без дата)

       На два часа път от Пловдив се намира селото Перущица и ние стигнахме до него по един доста добър път, който пресичаше богатата плодородна долина на Марица. Това село било превзето и изгорено от башибозуците под предводителството на Ахмед-ага, когото не трябва да смесваме с другия Ахмед-ага, още по-гнусен изтребител на Батак. Някога това село е било най-живописно място, построено на една малка височина, откъдето се откривала гледка към твърде живописната долина на Марица. Сега от него са останали, както и от другите посетени от нас села, единствено развалини. Около хиляда души, повечето жени и деца, живеят понастоящем под сламени покриви, направени по ъглите на останалите стени; тия временни убежища могат да запазят само от слънчевия пек, но не и от дъжда. Едничкото им средство за преживяване съставлява новата жътва, събирана с голям труд по причина на липса на добитък, който турците откарали и отчасти помощта, която им дал пловдивският губернатор. Това е едничкият случай, в който турците са оказали каквато и да е помощ на жителите от изгорените села. Всичкият добитък от Перущица и от половината Мая се намира в притежание на турците от село Устин, който е далеч от него на не повече от три мили. Нито едно добиче не е върнато на злочестите собственици, макар добрият, съвестният и искреният пловдивски губернатор да ни уверяваше, че добитъкът им е върнат, къщите се строят и помощ на нуждаещите се е раздадена.
       За да проумеете, как могат турците хладнокръвно, изкусно и добросъвестно да лъжат, необходимо е сами да видите всичко, което аз видях в България. Аз съм пътувал много, но да си кажа правото, досега не можах да постигна до какво коварство може да дойде човек. Просто не е за вярване, с какъв честен искрен и сериозен тон турците лъжат и затова не е чудно дето се мамят най-скептичните, недоверчиви умове. Тук говорят така добросъвестно и с такова познаване на нещата, щото вие неволно се убеждавате в пълното съответствие на техните мнения с вашите възгледи и чувства. Те разбират доброто не по-зле от вас и затова струва ви се невъзможно, щото те за правят зло и, само като се убедите със собствените си очи, че те целенасочено, хладнокръвно лъжат, вие започвате да разбирате всичката дълбочина на коварството им. Има случаи, като сегашния, когато истината може да се провери, но ние нямахме възможност да проверяваме чутото и неволно трябваше да им се вярва. Необходимо е особено устройство на ума, за да се съмнявате във всяка дума, която ви казват, а европейците не се отличават с подобен навик, който се придобива от детинство. Ето защо европейците постоянно биват изигравани и измамвани на Изток. Може би, читателят ще каже, че в това отношение аз съм станал твърде изкусен. Но това само така изглежда. Аз съм напълно уверен, че пловдивският мютесариф или всеки друг турчин би могъл да направи да повярвам във всевъзможна лъжа, ако аз нямах под ръка средства, за да докажа тяхната измама. Аз се чувствувам като дете в ръцете им. Аз никак не бих се усъмнил в свидетелството на Киани-паша и Едиб-ефенди за това, че никой не е убит в Батак, ако сам лично не бях посетил Батак и не бях видял от 6000 до 7000 трупа, които се въргаляха по земята. Устинските турци не само че не са върнали на злочестите българи техния добитък, но като чуха за нашето посещение на Перущица, и като се бояха от енергичните мерки по този повод, откарали го в другата част на страната и го продали.
       Като минавам сега към разказа за тукашните безредици, ще отбележа преди всичко, че и тука са извършени тези ужаси и зверства, както и във всичките други места. Ако аз не се спирам върху подробностите, то това е само за това, че струва ми се, вече съм представил на читателя доста ясно понятие за поголовното клане на жителите и за разграбването на жилищата им, а следователно, безполезно е да се повтарят безкрай едни и същи ужасни разкази. В Перущица имало 350 къщи и 2000 или 2500 жители. Това е почти едничкото село, където жителите са показали действително съпротивление на башибозуците, без да гледа на своята неподготвеност, народът тук се е защищавал с твърде по-голяма енергия отколкото жителите на Панагюрище, които са правили окопи. Но, без да гледа на уверението на турците, Скайлер не можал да събере никакви доказателства за открито въстание. Из всичката маса от противоречиви сведения може да се извлече само едно, че цялата страна е била твърде развълнувана от известията за предстоящата сръбско-турска война, и че както християните, така и мюсюлманите, еднакво се бояли едни от други. Паниката на първите напълно се оправдала от последващите събития. Жителите на Перущица отричат, че в тяхното село се намирал въстанически комитет, или пък че въстанието при тях е било организирано. А едничкото доказателство за тези факти от страна на турците се е заключавало в това, че местните жители били закопали още през пролетта своите драгоценности и сетне, като разорали земята, засеяли я, за да скрият всичките дири; от това обстоятелство турците заключили, че на българите е било известно по-отрано за въстанието. Но, разбира се, подобно доказателство няма никакво значение. Българите така са навикнали към насилията на турските власти, които постъпват не по-добре от крадците и разбойниците, щото винаги закопават в земята драгоценностите си. За това, този факт е само доказателство за безредното положение на турската администрация и отсъствието на каквато и да е безопасност в страната. Хората, които живеят на север от Балкана и които ежегодно отиват на южния му склон да работят по време на жетва, винаги преди заминаването си заравят нещата си, това същото били направили всички българи по отношение на парите си, драгоценностите си и пр., щом като се разпространило известието за въстанието в Босна и Херцеговина.
       Местните жители твърдят — и аз нямам основание да се съмнявам в справедливостта на техните думи, — че преди да стане клането в съседните места и преди да видят заревото от горящите села, на тях и на ум не из дохождала мисъл за въстание. Когато тия лоши знаци изпълнили сърцата им със страх, те изпратили старейшини в Пловдив при губернатора Азис-паша с молба да изпрати редовна войска да ги защити. Като не получили отговора на другия ден, пак изпратили куриери с молба за помощ. Това обстоятелство не отричат и турците. Едничката разлика между разказите на българите и на турците се състои в това, че според думите на последните губернаторът обещал своето покровителство, а първите тържествено утвърждават, че Азис-паша писмено им отговорил, че той няма войска и в случай на нападение, те са длъжни сами да се защищават. В същото време той ги съветвал да стоят спокойно по домовете си и да не пускат при себе си никого от съседните села. Всичките местни жители единогласно утвърждават, че такова писмо е съществувало и няма причини да се съмняваме в това. Но ние не можахме да видим това писмо, защото човекът, който го бил донесъл, бил изпратен отново в Пловдив със същата молба за покровителство и там бил затворен. Писмото било у него, и турците, разбира се, са му взели това драгоценно доказателство. Между това Азис-паша изпратил двама заптии в Перущица, където те стояли само няколко дни. Като обявили, че те ще идат в Устина на разузнаване и че незабавно ще се върнат назад, те се качили на конете и заминали. Повече не ги видели в Перущица. Скоро след това двама башибозуци дошли с известие, че техният началник Ахмед-ага ще дойде с 200-300 души да пази Перущица, съгласно с молбата на местните жители. Селяните не се зарадвали на такава помощ и обявили, че не се нуждаят от покровителство. Но башибозуците настоявали на своето и отказали да донесат такъв отговор на Ахмед-ага. По причина на това станало скарване и турците били убити в общата навалица. Тези факти ми ги разказа една арменка, мъжът на която държал в това село нещо като кафене, дето и станало свиждането между старейшините и турците. Тук е мястото да се отбележи, че арменците и евреите са едничките хора, показанията на които могат да се смятат за безпристрастни; те не са нито турци, нито българи, според вярата и езика си, за това и двете страни се отнасят с тях като с приятели. Според думите на тази жена, българите отначало не показвали никаква вражда против турците, напротив, черпели ги с кафе в дома ù. Беринг също така разговарял с тази арменка и, затова, надявам се, ще приведе нейното свидетелство в отчета си.
       Доколкото можахме да узнаем, не е имало никаква достатъчна причина за убийството на тия двама турци. Наистина, те принадлежали към башибозуците, които били разорили няколко села и бяха дошли да плашат и Перущица. Не можахме да узнаем, при какви обстоятелства са ги убили: в открит бой ли, или в пусия. Както се вижда, искали са да им дадат оръжието си и когато те отказали, са ги убили. Селяните си мислели, може би, че те изпълняват заповедта на Азис-паша за самозащита, защото щом убили тия двама башибозуци, те изпратили за трети път куриер (илчия) до губернатора, за да го известят за станалото и отново да го молят да покровителство. Но турците уверяват, че той изпълнил само втората част от даденото му поръчение и бил премълчал за убийството на двамата башибозука; затова след два дни, като се открила истината, затворили го в Пловдив, където той дотогава се намирал. Както и да е, няма съмнение, че жителите на Перущица не са скривали своята постъпка и са пратили да кажат за това на мютесарифа. Между това, като не получили никакъв отговор и на своята трета молба и като се бояли от отмъщението на башибозуците, които всеки ден все повече разорявали страната, те взели нужните мерки за самоотбрана. А някои от тях побягнали в Пловдив и в съседните села, като хвърлили имота си на произвола на съдбата. А тия, които решили да се бранят, събрали храна за няколко дни в църквата, която била построена на едно издигнато място и заобиколена с висока стена. Те направили няколко бойници в стената, набавили си вода и въобще се приготвили за обсада. При това не трябва да се забравя, че те не са излизали никак от селото си и не са докачили нито един съсед-мюсюлманин. Най-сетне във вторник 29 априлий по стария стил, в навечерието на баташкото клане, башибозуците се показали по пътя от Устина. Всичките жители, без изключение на жените и децата, напуснали домовете си и потърсили спасение в църквата. Но на някои в последната минута храбростта изменила и те се решили да сложат оръжието. Турците, като ги приели с покорността им, незабавно ги убили. Разбира се, че подобен пример само е укрепил решимостта на останалите да се защищават до последна капка кръв.
       Между лицата, които в това време излезли от селото, имало един французин, който се занимавал в Пловдив с търговия и бил дошъл в Перущица да търси един друг французин, негов другар, за когото се боял да не му се случи нещо лошо. Той отишъл заедно със селяните при башибозуците и обяснил работата си на Ахмед-ага. Той говорел твърде добре на турски и бил известен в цялата страна. Без да гледат на чуждестранния му произход, го затворили и сетне убили, вероятно с цел да го ограбят. А що се отнася до неговия другар, то сетне излязло, че него по-рано го е постигнала същата участ. Френският консул, като узнал за тези факти, направил жалба до Портата и вероятно френското правителство ще поиска възнаграждение за семействата на злочестите. Този факт е твърде важен за доказването престъпното поведение на башибозуците. Много от жителите, като не се доверявали на човеколюбието на турците, но в същото време като не се решавали да се присъединят към смелите защитници на църквата, побягнали в полето, където турците ги преследвали и избили до един. Като свършили по този начин със своите мирни противници, башибозуците ограбили напуснатите жилища, но не се решили да превземат църквата с пристъп, а отдалеч гърмели отгоре ù. Въобще те били твърде храбри с жените и децата, но не показвали особено желание да влизат в бой с въоръжени хора.
       Във вторник, сряда и четвъртък те се забавлявали с грабежа и изгарянето на селото, като гърмели сегиз-тогиз върху злочестите селяни, укрепени в църковните гробища, откъдето те гледали пожара на къщята си.
       Дълго да се бранят на тази шепа хора било невъзможно, защото те били по-малко от 200 души, а башибозуците повече от 1000. Аз разговарях с една млада арменка, която по време на обсадата била в черквата и нейният разказ е твърде любопитен. Баща ù и майка ù, за които ние вече споменахме, отишли при башибозуците да се покорят, наедно с другите жители. Благодарение на тяхната народност и сиромашия, те не били подхвърлени на никакво насилие от страна на турците, но те не взели със себе си дъщеря си, за да не би да попадне в ръцете на башибозуците и я оставили с другите в черквата. Според нейните думи, всичките жени и деца били събрани в черквата, препълнена докрай, а мъжете останали на гробищата, от оградата на които гърмели срещу турците. Тя уверяваше, че българите действували твърде хладнокръвно, мъжествено и никак не се отчайвали в успеха на отбраната срещу башибозуците. Никой от тях не действувал като главнокомандуващ, никой не ръководел защитата, но всичкото отивало успешно: нощем слагали стражи и въобще те храбро се държали до четвъртък. Тя ни разказа един твърде интересен факт за младите моми от селото. Решено било всичките момичета по-големи от десет години да се преоблекат в мъжки дрехи, за да избегнат жестокото отношение на башибозуците. Почти всичките млади момичета облекли дрехите на братята си, остригали си дългите коси и всячески се стараели да приличат на момчета. Според думите на моята събеседница, на нея също така давали мъжки дрехи, но тя се срамувала да ги облече и през цялата обсада останала облечена в своите си дрехи. Тя говори, че тия млади момичета се държали твърде мъжествено и много от тях биха взели с удоволствие оръжие в ръце, но и не всички мъже били въоръжени и излишно оръжие нямало.
       Вероятно, читателят ще узнае с удоволствие, че тия от младите моми, които били избегнали смъртта по време на обсадата, се спасили и от безчестието. Много от тях били убити, защото ги мислели за мъже, но останалите живи не били опозорени и между тристата или четиристотин души, които ни обградиха при идването им в селото, аз видях не една млада мома, горделиво гледаща към нас, макар и да беше с остригани коси. Много жени тук били обезчестени, както и навред, но към тях принадлежали повече ония, които в началото се предали на башибозуците или които при появяването им са се разбягали. Младата арменка ни уверяваше, че нощите, прекарани от тях в черквата, били ужасни. Постоянният страх от нощно нападение, воплите на децата, плачът на жените при вида на техните горящи къщи, гърмежите и виковете на неприятеля, стълбовете дим и грамадният пламък, от който на гробищата било досущ като видело — съставлявали трагична сцена, разказът на която предизвикваше потресаващо впечатление. Черквата била така препълнена с хора, щото не им било възможно да седят или да лежат, и те спали стоешком. Но ужасът бил така голям, щото надали някой би могъл да спи. Така се продължавало до четвъртък вечерта, когато станала промяна. Ахмед-ага, командантинът на башибозуците, пратил в Пловдив да кажат, че всичкото село било въстанало и той го нападнал. Жителите на Перущица не искали, като батакчани, да сложат оръжието си и да бъдат избити като телета; заради това ги признали за бунтовници и решили да постъпят с тях съответно. В същност са въстанали башибозуците, а не християните; поне във всяка друга страна, освен в Турция, така би погледнало на това дело общественото мнение. Азис-паша, който дотолкова съчувствувал на християните, щото сетне бил махнат от поста си, не обърнал никакво внимание на всичките молби на българите за покровителство и вместо да им окаже помощ, тръгнал против тях начело на един отряд редовна войска с една батарея.
       Той дошъл в селото в четвъртък вечер, без да иска то да се предаде, направо захванал да го обстрелва с оръдия, така щото първото известие за идването му е бил гърмът на топовете. Аз знам, че според думите на турците, той бил пратил ултиматум на въстаниците, преди да открие огъня, но селяните отричат това и понеже турците признават, че при Азис-паша е имало изпращани хора три пъти да искат покровителство, то не е за вярване, че той е бил получил отказ да се предадат, когато се е явил начело на един отряд редовна войска. Аз знам, че Гварачино се е старал да намери доказателства за този факт, но съм убеден, че достоверни сведения той не е могъл да събере, защото обстоятелствата, признавани от самите турци, говорят противното, а именно, че въстаниците, които до тогава се държали юнашки, незабавно след започването на артилерийския огън изпаднали в отчаяние и, като напуснали църквата, която могла да се държи дълго благодарение на своето укрепено положение и големи запаси храна, потърсили спасение в бягство.
       Както се види, това би трябвало да е достатъчно доказателство за Гварачино, че българите не са се противили на редовните войски, но той се е старал да докаже, че те са продължавали и след бягството си да се борят с турците. Според думите му, те са се затвор или в друга църква, която се намирала в една долинка на другата страна на селото. Но там съпротивлението е било безсмислено. Случайно ние разгледахме заедно тази църква, защото Беринг и Скайлер в един ден посетиха Перущица. От всички страни тази долинка беше заобиколена с височини, така щото отгоре беше възможно да се обстрелва църквата и гробищата. Наистина, оградата на гробищата представляваше значително средство за защита, но тя беше до 10 фута висока, така щото било е невъзможно да се стреля над оградата. Черквата също така не е могла да се удържи. Тя е имала само два прозореца под самия покрив, които биха могли да служат за стрелба. Както всичките български църкви, тя беше твърде ниска и подът и беше по-долу от нивото на земята.
       Нищо не доказва, че вътре е имало лавици да се турят до прозорците и че от тази църква е направен поне един изстрел. Струва ми се, че тоя факт, дето българите били напуснали укрепената позиция и са търсили убежище в едно толкова открито, незащитено място напълно доказва, че те са се били отказали от всяка мисъл за съпротива. Но не така е мислел Гварачино. Той се е старал да изтръгне от нещастните българи признание, че Азис-паша бил искал да му се предадат, а че те били стреляли срещу парламентьора, като продължавали борбата; а когато българите не се съгласявали да направят подобно признание, той шумял, викал, наричал ги бунтовници и се кълнял, че те напълно заслужили съдбата си. Освен тия доказателства съществува още и свидетелството на младата арменка, според думите на която, по-голямата част от селяните побягнала нощем през оградата и останали само 60 души с жените и децата; следователно, никой не е оказвал действително съпротивление на редовните войски.
       Но какво е направил Азис-паша, когато народът се разбягал от неговите топовни гърмежи, като се криел в църквата? Той, както по-напред, не поискал от нещастните да се предадат, а просто преместил топовете си и в петък сутринта захванал да бомбардира втората черква. По стените и по пода и още и досега се виждат дирите от гюлетата и бомбите. Според думите на младата арменка, тази черква също така била препълнена с жени и деца, сред които пред нея избухнали три бомби. Други свидетели ни разказваха, че върху черквата са паднали не три, а пет бомби, може би младото момиче да е припаднало и да не е видяло останалите. Но във всеки случай и трите са достатъчни. Всеки, който е видял как на бойното поле избухват бомбите над главите на мъжествените войници, няма да отдаде на подобен факт голямо значение, но не е възможно да си представи каква паника е предизвикало избухването на снаряда сред уплашената тълпа от жени и деца.
       Това е станало в петък, когато повечето мъже са търсили спасение в бягството. Мнозина от тях били хванати и убити. Останалите защитници на черквата дошли в крайно отчаяние. Те били само до 100 души, а жени и деца имало до 500. Те пратили четири стареца и баби при Азис-паша с молба за помиряване, но никой от изпратените не се върнал. Както се вижда, тях са ги убили башибозуците, преди да стигнат до Азис-паша, когото съм готов да не обвиня за гибелта им. Вече и това е достатъчно, че той приел три молби за помощ, дошъл в селото и без да иска предварително предаването му и да чуе оправданията на българите, направи пристъпил към обстрелването му, при което бомбардирал църквите, препълнени с жени и деца. Излишно е да се доказва, макар че това не би ни било трудно, че той се отказал да чуе всяка молба, която е могла да стигне до него през редиците на башибозуците. Гварачино и турците особено настояваха на този факт,че парламентьор никога не се е явявал пред Азис паша и че ли той не е отговорен за това, че не са стигнали до него. Ние сега ще видим, как се е отнесъл той към пратениците, които са достигали при него.
       Но злочестите обсадени направили още един опит да измолят от турския предводител да прекъсне огъня и две от най-богатите жени на селото се наели да отидат при турския генерал. Младата арменка ни разказа, че тия жени преди тръгването си оправили, доколкото е било възможно, своите накити и си сложили всичките оскъдни драгоценности, които тогава се намирали при тях, с надеждата да поразят башибозуците със своето богатство. Може би тяхната сметка да е била вярна, защото те наистина стигнали до турския генерал. Той им обещал да не бутне никого с пръст, ако защитниците на черквата се предадат и изпратил с тях един старец, който бил паднал в плен. Но той не им дал никакъв ескорт (прикритие) и при връщането си двете жени били уловени от башибозуците, ограбени, обезчестени и най-сетне убити. Старецът продължил пътя си самичък и разказал на въстаниците за печалната съдба на неговите спътнички. Естествено е, че защитниците на черквата не се решили след това да излязат от оградата и останали там цялата нощ срещу петък. Азис паша продължавал от време на време да изстрелва снаряди върху черквата, а башибозуците поддържали от околните височини гърмежи с пушките, срещу които нямало никакъв отговор. Положението на злочестите защитници на църквата било ужасно. Те удържали четиридневна обсада. Мъртъвците лежали на земята непогребани, за раните никой не се грижел, понеже нямало доктори и самите борци изглеждали като призраци, бледни, измъчени, оплескани с кръв.
       Разказът на младата арменка за събитията в петък и събота е дотолкова див и невероятен, че аз не мога да си го обясня инак, освен с това, че тя е внезапно полудяла. Тя уверява, че в петък, след убийството на двете парламентьорки, обсадените от отчаяние решили да се убият един другиго. Според думите и, някои вече били готови да изпълнят плана си, но жените им се намесили, като молели за започнат клането от тях. Станалата след това сцена е дотолкова ужасна, щото ние никога ни бихме повярвали на младата арменка, ако част от нейния разказ не се потвърждаваше от всичките селяни. Излиза, че двама българи със силни вопли и чупене на ръце действително убили своите жени и деца, а сетне и себе си. Според думите на момата, двете жени коленичели, и като държали децата си на ръце, горчиво плакали, а мъжете и бащите им, без да се подвоумят, ги умъртвили. Всички селяни удостоверяват този факт, но младата арменка отиваше още по-далече. Тя твърдеше, че около 50 или 60 души убили така жените и децата си, че много моми и жени, на които мъжете и бащите загинали или избягали, също така молели да ги убият, като се страхували да паднат живи в ръцете на башибозуците, и че техните молби били чути. Тя казва, че около 200 души са загинали така, но самата тя се е отказала от една толкова печална съдба, когато и предлагали да последва примера на другите. Този разказ така напълно отговаря на мрачния, безнадеждния характер на славяните, щото аз бях готов да му повярвам, ако беше подкрепен от някакви доказателства. Работата е в това, че в действителност подобни случая е имало само два; единият от убийците е имал жена и две деца и другият — жена и три деца. Що се отнася до разказа на арменката, аз си го обяснявам с това, че като прекарала четири нощи без сън и посред всевъзможни ужаси, тя просто е имала халюцинации. Като се съвзела от припадъка или продължителната забрава, тя вероятно видяла, че двама мъже убиват своите жени и деца. Тя погледнала наоколо и навред се търкаляли в кръв телата на убитите. Подът, според думите и, е бил залян с кръв и затова не е чудно, ако тя в тая страшна минута стигнала до убеждението, че участта на всичките е била еднаква. Но и двата примера са достатъчно. Те ясно доказват, до какво отчаяние е бил дошъл народът, благодарение на безсмисленото поведение на турския началник. Гварачино настояваше на това, че всичко това се е случило по вина на българите, които не искали да се предадат. Младата арменка разказваше, че по едно време тя търсила смъртта и се опитвала да застане на това място, където падали снарядите, но другите жени не я оставили. В това младо създание нямаше нищо романтично. Тя е проста селянка с флегматично, тъпо изражение на лицето и аз мисля, че нищо освен телесните мъки, не е могло да я подбуди да види в смъртта своето освобождение.
       Мъчно е да се каже положително, как е завършила обсадата или какво се е случило в събота сутрин. Селяните разказват, че в петък турците стояли около черквата и улавяли всеки българин, който излизал извън оградата, когото незабавно убивали, но не смеели да влязат в нея. В събота сутринта, види се, башибозуците били повикани назад и били заместени от редовна войска.
       Младата арменка ни разказа, че в събота сутринта тя погледнала навън от църквата и като видяла, че зад оградата стои войник, побягнала към него и го молила да не я убива. Той и обяснил, че тя няма защо да се бои и добавил, че ако всички излязат от църквата, то няма да им направят нищо зло. Тя се върнала при своите другари и след няколко минути подир нея излезли от черквата 250 или 300 души, повечето жени и деца. Тях ги завели при Азис-паша, който ги приел с отворени ръце. Той похвалил арменката за нейното начало на това дело и обявил, че не разбира, защо те така дълго са се противили и не са се предали по-рано, защоhttp://pravoslavie.domainbg.com
)