Дж. А. Макгахан

Турските зверства в България


Букурещ, 22 август

       Едвам пристигнах тук след две седмици пътуване из България, повечето време заедно със Скайлер, който остана в Балканите да довърши своите изследвания. Преди да продължа разказа за това, което ние видяхме и чухме, аз ще си позволя да се обясня с Дизраели заради „преувеличенията“, ще направя няколко забележки заради действията на сър Хенри Елиот и ще представя очерк на сегашното положение на страната.
      В своята последна реч Дизраели още утвърждава, че разказите за турските зверства са силно преувеличени и са основани на това, че Беринг не е намерил положителни доказателства за двата печални факта: возенето по улиците на Пловдив на купове човешки глави и изгарянето в Ново-село на 40 момичета. Що се отнася до първия предмет, чини ни се, че е досущ безразлично карали ли са черепите по улиците или не, ако Беринг признава, че техните притежатели са били убити. Но работата е в това, че Беринг, като изпращал телеграмата, която Дизраели прочел тържествено в палатата, още не бил ходил в Ямбол. Ако той беше посетил това място и би поговорил с италианския консул в Бургас, то вероятно, не би изпратил телеграмата си. Италианският консул би му казал, че чували с човешки глави са изсипвани пред дома му. Този дом се намира на една височина и от него се спуска стръмна пътечка към малката река, която тече през града и черепите в отвратителна безредица са се търкулвали във водата, като че да бягат от гоненията на кучетата. Всичко това преувеличение ли е, мистър Дизраели? Вие имате пълно право, в Ново-село няма изгорени 40 момиченца. Но това е станало в Батак, и там са погинали от огън не 40, но 200 жени, моми и деца.
      Както се вижда, в очите на Дизраели и сър Хенри Елиот за всичко са виновни кореспондентите на вестниците. Според тяхното мнение, най-голямото престъпление не е убийството на няколко хиляди невинни хора, но е лъжливото заявление, че са убити 30 000 души тогава, когато в действителност са убити само 25 000.
      Страшното е не изколването на няколко хиляди младенци, но вестникарската статия, която удостоверява този брой, когато в действителност са били убити само 999. Не е важно, че са отсечени главите на мнозина, престъпно е да се утвърждава, че главите на убитите са били возени в каруца по улиците на Пловдив, когато тях са ги карали по такъв начин в друг град и са ги хвърляли на улицата пред дома на италианския консул. Подобна неточност Дизраели и сър Хенри Елиот не прощават. Сър Хенри Елиот заслужава пълно порицание за своите действия в тази работа.
      Неговата система на отношения към турците от самото начало е била коренно нелепа и безцелна даже от собствената му гледна точка. Ако английският посланик в Цариград е длъжен без друго да бъде приятел и защитник на турците, то, разбира се, той е длъжен да дава на Портата полезни съвети и внушения, като я въздържа от нелепи, безумни постъпки. Само по тоя начин може да се задържи още едно кратко време в Европа турското правителство. Но политиката на сър Хенри Елиот е била диаметрално противоположна. Той всякога се е ръководел от безсмисленото правило, че Турция е свободна и независима държава, затова никой не е длъжен да се бърка в разпорежданията на турското правителство, колкото безумни и да са те; това не стига; чуждите правителства са длъжни да поддържат всяко негово най-безумно действие, за да покажат независимостта и самостоятелността на Портата.
      Благодарение на това нелепо желание вечно да поддържа турците, да ги защищава от всичко, да одобрява всичките им действия, да си затваря очите пред всичките им недостатъци и да приема всички факти, свидетелствуващи срещу тях, като клевета, измислена от русите — сър Хенри Елиот става донейде отговорно лице за турското клане. Той най-вече е виновен, че не е удържал турците от повикването на башибозуците на оръжие, както трябваше да направи истинският приятел на Турция.
      Той е също така виновен за систематичното недоверяване към съобщенията за клането и за неизвестяването за това на своето правителство. Той не можеше да се съмнява в истинността на тия известия, защото, например, пасторът Лонг му е показвал купища оригинални писма от разорените от турците окръзи.
      Наистина, той върнал тия писма, като казал, че не може да се основе на такива неофициални източници, като смятал, очевидно като официални изключително турските. Но навред е прието, щото дипломатическите агенти да предпочитат добитите по частен път сведения, ако те са само достоверни, пред официалните или официозни документи. Според общото мнение, задължение на всеки посланик е да съобщава на своето правителство за всичките важни факти, откъдето и по какъвто начин да е почерпил своите сведения; но сър Хенри Елиот разбира съвършено инак своя дълг. Той, види се, е сметнал, че е длъжен всякак да защищава турците и да гледа през пръсти на всичките извършвани от тях зверства. Той така е и постъпвал. Но той е имал и други източници на разположение за постоянно и пълно запознаване с извършваните в България ужаси. Френските, германските, австрийските, гръцките и руските консули са изпращали ежедневно подробни донесения за всичко, що се е случвало в техните райони; сър Хенри винаги е могъл да чете тия доклади и аз съм убеден, че той действително ги е чел. Най-сетне, в ръцете му са били сведенията, съобщавани от германските чиновници на железницата, които са живели близо до разорените села и са дишали смрадта от изгорените трупове. Но сър Хенри си мисли, че гръцките, австрийските, германските и руските консули, а също така и германските чиновници на железницата и американските мисионери са подкупени от руското правителство и, следователно, съобщаваните от тях сведения нямат никакво значение. Той даже, неизвестно по какви причини, признал за преувеличени двете доносения на английския консул в Едрине Дюпю.
      Но, без да гледа на всичко това, той не съобщавал на своето правителство за известните му факти и не изследвал тяхната достоверност, а само изпратил драгоманина си при турските министри за сведения. Драгоманинът се върнал с отговор, че турците са се отнасяли в България с гълъбова нежност, а злодеите славяни изклали безпомощните мюсюлмани. Сър Хенри се усмихнал добродушно и като отбелязал „аз така си и знаех“, не написал нито дума в Лондон. За това той е длъжен да носи тежката отговорност, че като е имал много достоверни сведения, е твърдял упорито, че вестникарските известия са преувеличени и не стига това, а още безсрамно и лекомислено е уверявал, без да го потвърди с никакви факти, че българите са извършили също такива ужаси, както и турците.
      Най-сетне, ако сър Хенри Елиот и сега, когато хиляди трупове на невинни жени и деца гният по българските полета, като викат към небето за отмъщение, намира за възможно да разсъждава за преувеличения, вместо да заяви високо и с най-силни изрази своето негодувание — то затова той не е достоен да бъде посланик на християнската кралица и да бъде представител в Цариград или другаде на благородния и великодушен [английски] народ.
      Дизраели прочел в парламента телеграмата на Беринг за това, че по негово мнение в цяла България са изгорени 60 села и са убити 12000 души. Не зная в какъв смисъл Беринг указва на тия цифри и смята ли ги за окончателни и безусловни. Във всеки случай, той по това време, когато е изпращал телеграмата беше посетил само Пловдивския окръг и не би могъл да има подробни сведения за това, какво е станало по другата страна на Балкана, затова аз мисля, че неговите цифри се отнасят само до Пловдивския окръг, а пък Дизраели сам-си ги е отнесъл към цяла България. Може той да е направил това без всякакво намерение, но уверен съм, че това е негова работа. Скайлер, докато се намираше в Пловдивския окръг, смяташе, че само в тази местност има убити от 12 до 15 000 души и изгорени от 60 до 70 села. Сетне, той е събрал сведения и за окръзите на север от Балкана и там се намериха до 40 изгорени села, при което турците са извършвали същите ужаси, както и на юг, макар че досега още не е обнародван общият брой на жертвите. Затова аз смятам, че имам пълното право да направя предидущата забележка за неправилното, макар, повтарям, може би и незлонамерено заявление в парламента.
      Но което е минало, то не се връща. Мъртъвците се вън от всяка помощ; те вече не страдат и нямат нужда от нашето съжаление. Те са починали и са се избавили от турската жестокост и, може би, тях не можем да ги наречем злочести, защото те поне веднъж за винаги са се избавили от своята горка съдбина. Ние трябва сега да помислим за живите, тяхното положение е от най-плачевните. Нито животът, нито собствеността им са обезпечени в България. Турското население е въоръжено, а християнското е безпомощно и лишено от всички средства за самоотбрана. Нищо, буквално нищо, не може да удържи турците от произвола, разбира се, освен съвестта им, но доколко тях ги удържа съвестта им — жив пример виждаме в Батак. Турците ежедневно грабят безнаказано своите съседи християни. Българите са длъжни да работят даром на своите господари и даже на някои места те плащат за правото да си събират жътвата. От тях безнаказано вземат конете и добитъка им, ако се оплачат или най-малко се възпротивят, бият ги и всячески ги насилват, а жените и децата им позорно безчестят. В Крещина (?) ние видяхме значителен брой жители на съседното село Чанакци, които бяха дошли с цел да изпросят или заемат пари, за да си изкупят добитъка от турците. Злочестите никак не можаха да добият необходимата сума и, както се види, върнаха се у дома си без пукната пара. В друго село (не помня името му, но то е известно на Скайлер и на Беринг) българите събрали своята жетва само с условието да дадат половината и на своите турски съседи. Ето що става на десет мили от Филибе!
      В Перущица, която се намира още по-близо, турците от съседното село Устина взели от злочестите християни добитъка, който им останал след разоряването и изгарянето на къщите им и са отказали да им го върнат. А след нашето заминаване те откарали добитъка в друг окръг и там го продали от страх да не би да се оплачем на мютесарифа. Когато Скайлер бил в Копривщица, турците от близките села откраднали шест коня, с които работели в полето. Ние казахме за това на местния мюдюрин, но той отговори, че не може нищо да направи, защото няма власт над турците от това село, където били откарани конете, и че ако би изпратил там заптии, то тях само ще ги бият и ще ги изгонят без нищо. В Панагюрище при нас дойде един българин с прясна рана от саблен удар по главата. Като узнал, къде се намира неговият добитък, той отишъл с писмено оплакване при мюдюрина, за да си го получи от турците, но резултатът от тая експедиция бил най-плачевен. На пътя от Клисура за Копривщица ние срещнахме трима турци, които караха 30 глави добитък; те предложиха на нашите слуги да им продадат тоя добитък на половин цена, което напълно доказваше тяхната кражба. В Панагюрище една жена ни разказа, че преди два дни тя работила в полето на съседа си, когато ги нападнали трима турци, завързали мъжа, а жената обезчестили един след други. Тия турци били от близкото село и самите жертви ги познавали добре.
      Даже в Пловдив идваха при Скайлер двама българи и му показаха саблените рани, получени преди няколко дни; единият от тях имаше осем рани. В Сливен видяхме много подобни рани и в Търново заптиите даже биха момчето, което ни слугуваше, нещо което им беше, разбира се, известно.
      В същата нощ, когато бяхме в Ямбол, турците убиха един християнски момък, но при какви обстоятелства — нямахме време да изследваме. Жителите на Стрелча, едно от изгорените села, идваха при нас и ни уверяваха, че турците продължават ежедневно да безчестят християнските жени. Същите известия приехме и от селото Мечка. Близо до Татар-Пазаджик срещнахме 12 българи, вързани двама по двама и карани от няколко заптии; сетне Скайлер узнал, че някой-си Али-бей, който имал неясна тайна власт в Татар-Пазарджик, затворил по-богатите българи, като ги обвинявал, че принадлежат към въстаническия комитет и всячески ги мъчил, докато те не се откупили с от 15 до 50 лири стерлинги. С подобен печалбарски занаят се занимавали още двама други бея: единият от тях е известният Тосун-бей, който изгори Клисура и който придружаваше Беринг по време на пътуването му.
      Същото е ставало и в София, само че в по-голям размер. Там се пазарял каймаканинът и често изисквал по 500 английски лири откуп. Всичките жители в Ямбол се намират под властта на трима, четирима бейове, пред които даже каймакаминът не смееше да продума нито дума. Пред нас те издаваха заповеди, без да се посъветват с каймаканина, от когото направо зависеха тези мерки, а той стоеше пред тях с почтително мълчание. Не е чудно, че християните се намираха в такова подтиснато положение, щото малцина от тях смееха да дойдат при нас и то тайно, нощем.
      Ако вие говорите на местните власти за тия беззаконни действия на турците, то те или дръзко отричат истинността на тия факти, или, като наричат злочестите жертви лъжци, или направо признават своето безсилие за наказване и предотвратяване на турските беснотии.
      Понякога ни питаха, защо християните се оплакват на нас, а не на местните власти? Отговорът е твърде прост. Те се оплакват и на турските чиновници, когато смеят, но повечето се боят от тях, защото знаят, че всичките им оплаквания са безполезни и опасни. Например: каква полза да се оплакваш на каймакамина от Галиб-бея в Ямбол? Той също така се бои от Галиб-бея, като и селяните. Притурете към всичко това, че българите се заплашват с ново клане и християните навред се боят от повторението на баташката трагедия. Този страх напълно се обосновава от поведението на турците. Но освен терора, поддържан с постоянни насилия, хиляди хора са лишени от всякакво средство за съществуване. Турските власти, без да гледат на всичките обещания да помогнат на злочестите, да върнат откарания добитък и да възстановят изгорените къщи, досега нищо не са направили. Вземете, например, Клисура, изгорена от Тосун-бей. То е било цветущо селище с 700 къщи, от които не е останала нито една. Според думите на мюдюрина, само 50 семейства имали средства да си съзидат едно каквото и да е жилище; а що се отнася до другите, то той решително не знае, как те ще изкарат зимата. Жителите на това село се занимавали най-вече с приготвянето на розово масло и в него имало от 130 до 150 малки работилници с 500 казана за дестилация. Всеки от тия казани струва по 10 английски лири и следователно, общата им сума прави 5 000 лири. Всичко това, заедно с другото имущество на клисурците, е ограбено от съседите турци под предводителството на Тосун-бей. При това не само че е била взета всичката покъщнина и откаран добитъкът, но са взети и керемидите от покривите, а след изгарянето на къщите, турците събирали в развалините гвоздеите и другите железни останки. Ето до къде стига систематичното разбойничество на турците.
      Без да гледаме на многобройните обещания, нито казаните, нито добитъкът не са върнати. Пловдивският мютесарифин обясни, че множество добитък има събран в Пловдив и че на жителите от околните села е било заповядано да дохождат, за да разпознаят добитъка си. Това разпореждане, разбира се, е твърде разумно и справедливо. Трябвало е само да дойдеш, макар понякога от 100 мили далеч, и да докажеш своето право на собственост, за да си вземеш добитъка. Скайлер и Беринг били във възторг от тази проста и напълно действена мярка. Доколкото знам, Беринг и досега е останал на това мнение, но Скайлер с отличителното си умение да разкрива тайните, се научил, че едновременно с това разпореждане е било заповядано да не пускат от селата без особени паспорти. И така, българите имали пълно право да дойдат в Пловдив и да си вземат стоката, но те били длъжни да упражнят това си право без да се отлъчат от селата си. Нищо по-добре от този пример не може да докаже, как турските власти удовлетворяват европейските искания за справедливост към християните. В Клисура никому не се позволявало да напусне развалините на дома си и да иде в съседните села на работа, да проси милостиня, или да посети приятелите си. Мюдюринът намираше това разпореждане да твърде нелепо и притеснително.
      Мнозина от клисурците са се занимавали, освен с приготвянето на розовото масло, още и с дребна търговия, за което зиме са ходели до Цариград и даже в Мала Азия. Ако биха им позволили сега да напуснат пепелището си, те, благодарение на своя кредит и на рядката способност към търговията, биха могли скоро да поправят положението си и пак да си съзидат изгорените домове. Мюдюринът ни разказва, че той е писал два пъти, като е молел да позволят свободно излизане на желаещите, но не е получил никакъв отговор. Така също без полза е молел да разрешат да върне на християните откарания от турците добитък.
      Когато Скайлер попита за това пловдивския мютесариф, той отговори по един най-безсрамен начин, че не е съществувала никаква забрана българите да не се отдалечават от селата си и че мюдюринът имал пълно право да взема назад откраднатия добитък, където той да и се намира. От Клисура така също, както и от Батак, турците са отвлекли множество деца и моми, които са и потурчили. Родителите им и досега, т.е. три месеца след открадването им, не могат да си ги вземат назад. В Татар-Пазарджик и в Пловдив ни разказаха и за други подобни случаи. Сега чак аз разбрах, какво се е разбирало под потурчването на младата мома от Солун, което стана причина за убийството на германския и на френския консули.
      Когато излязохме от Клисура, след нас вървяха 200 или 300 нещастни, бледни, измъчени жени, повечето с деца на ръцете. Те тичаха след нас около една миля, като цепеха въздуха с викове и отчаяни вопли, задето си отиваме, без никак да подобрим тяхното печално положение. Такава също раздирателна сцена стана и в Панагюрище, където повече от 400 души ни изпровождаха с безнадежден вик, че след нашите заминаване с тях ще се отнасят още по-зле. В еднакво положение, като описаните от мене Батак, Панагюрище и Клисура, се намират повече от 100 български села. Бедността на жителите им е толкова голяма, щото е страшно за нея и да се помисли. Воплите и отчаяните викове на бедните жени, които не знаят с що да нахранят гладните си деца, като че още кънтят в ушите ми. Където и да съм, каквото и да правя, денем и нощем ме преследват техните измъчени, безнадеждни, бледни лица, като страшни призраци. Наистина, те скоро ще станат призраци, ако не им се даде помощ. Болестта, гладът и студът ще довършат страшното дело на ножа.
      Да направим обобщение на всичко казано. В настоящето време в България цари пълна анархия. Турските власти не могат да изпълнят двете главни функции на правителството: те не са в състояние да осигурят правосъдие и да опазват реда. Те направо се отказват да пазят християнското население от насилията на мюсюлманите или открито си признават, че, че не могат да постигнат подобна цел, ако и да биха това желали. Според думите на каймакамите и мюдюрите турците навред се съпротивляват на техните заптии. Пловдивският мютесариф ни казваше, че той не може да умири турското население без един кавалерийски отряд, но аз се съмнявам дали той би употребил подобен отряд, ако даже и го имаше, за покровителството на християните. Изобщо, турските власти сами не искат да направят нищо, и ако е възможно, пречат и на другите. В Пловдив народът поиска да отвори подписка в полза на злочестите страдалци, но мютесарифът не им позволи, като казваше, че правителството им дава всякаква помощ, т.е. никаква. Не е възможно да се предвиди докъде може да достигне турското коварство. То е извън всяко понятие и съображение. Само турците могат да обяснят защо са забранили подписката в полза на гладните жени и деца.
      Ако Европа не се намеси, нищо няма да се направи за злочестите българи. Ако християнските държави, които са поели върху себе си покровителството над славянските народи само за това, да ги предадат със свързани ръце и крака на варварите-турци, не вземат това дело в ръцете си, то бедните жени и деца трябва да умрат от глад, студ и болести. Когато Скайлер напускал Париж преди три месеца, той бил яростен туркофил, но така дълбоко го поразило всичко, що е видял тука, навред разпространеното опустошение и бърже нарастващата сиромашия, щото се е решил да се опита да възбуди чуждестранната намеса и да се назначи комисия за покровителство над българския народ. Той иска да предложи на тая комисия следните необходими, според неговото мнение, мерки: първо, да обеси Ахмед-ага, изтребителят на Батак и другия Ахмед-ага, пак толкова престъпния герой на Перущица, Шевкет-паша, наградения за своите жестокости с почетно място при султанския дворец и Тосун-бей, за когото няколко пъти вече споменавам; второ, да се обезоръжи турското население и трето, на своя сметка турското правителство да възстанови изгорените села, като обезщети напълно пострадалите християни.
      Без всяко съмнение, ако тия мерки не се вземат веднага, над България виси второ, още по-страшно клане. Ако турската войска бъде разбита в Сърбия, може да се вярва, че турците ще въстанат навсякъде срещу християните, които са сега напълно обезоръжени.
      Аз чух от Гварчино и Беринг, че българите са длъжни да молят небето да прати победа на турската войска, защото, в противен случай, всичкото българско население ще бъде заличено от лицето на земята.
      Подобно признание от страна на Гварчино е по-красноречиво от десетина книги за печалното положение в България. Ще сполучи ли Скайлер да проведе предлаганите от него мерки? Не мисля. Хората, които ръководят съдбините на Европа, са твърде сити, за да могат да проумеят плача на гладните жени и деца, твърде разкошно живеят, за да обърнат внимание върху злочестите младенци, които нямат друго убежище, освен голата земя и откритото небе. Техните богати къщи не са заплашени от никаква опасност; варварите няма да обезчестят жените им и децата им, младенците им не ще умират от глад.


© Православна беседа
(http://pravoslavie.domainbg.com)