Дж. А. Макгахан

Турските зверства в България


Пловдив, 20 август

       Ние излязохме от Копривщица сутрин рано и конете ни захванаха да се качват по един стръмен планински баир, който отделяше тая малка долина от съседните, дето се намираше Клисура. След един час и половина изкачихме се на върха, откъдето тръгваше една живописна, стръмна пътека, която слизаше надолу в дълбока долина. Изобщо пътуването ни беше твърде приятно, ако и да трябваше половината път да вървим пеша по причина на непроходимата за конете стръмнина. Колкото повече се спущахме, толкова по-широк ставаше проходът, приличен на рога на изобилието; една малка река, която бързо течеше по своето каменно легло, сега, като жабуреше лениво, извиваше се между малките ливади, покрити с висока, разкошна трева, която още чакаше косачите, и като преминаваше през тлъстите пасбища, в които не се виждаха стадата, губеше се в трендафиловите градини, които се намират около Клисура. Сега ние се намирахме в центъра на трендафиловия окръг, известен с приготовлението на трендафиловото масло, толкова обичано от турските жени. Клисура се смята за един от главните градове, които се занимават с тая промишленост. Времето за бране на трендафилите беше преминало и земята беше покрита с изсъхнали пожълтели листенца, защото реколтата на трендафилите също така гниеше в Клисура, както на пшеницата в другите места. Като минахме стръмния път и малката долина, видяхме пред себе си на вълнистия хълм развалините на градеца, а зад тях значително количество чадъри, които се белееха под златистите зари на слънцето. Разположението на Клисура е твърде живописно и, вероятно, до разорението си тя е била прелестен градец. Тук има изобилна вода, която е била нужна в голямо количество за приготвяне на трендафиловото масло. В двора почти на всеки дом има чешма, водата на която е доведена от съседните горски извори, а сега тя безцелно тече, като си пробива път между развалините на къщите и на стените. В Клисура е имало 700 къщи, от които не е останала нито една. Изново е направена само една, твърде малка и ние тръгнахме право към нея, придружени от жителите, които ни бяха наобиколили. В тая къща имаше една голяма стая с голяма соба и широки миндери, още непокрити с черги и възглавници. Над вратата на тая импровизирана къща, в която царствуваше силна миризма на гнило, имаше следующия надпис на български език:
      „Днес тая къща е моя, утре на другиго някого, а всъщност не е на никого“.
      Като влязохме в стаята, ние се обтегнахме на миндерите и взехме да чакаме мюдюрина, който скоро дойде и тогава ние чухме от него оживен разказ за настоящето положение на градеца и станалите там безредици. Тук, в противоположност на всички посетени от нас градчета, местните жители наглед не се бояха от турските власти. В присъствието на мюдюрина, кетипина (писар, секретар – б. р.), онбашията и заптиите, те високо и без всякакво стеснение изказваха жалбите си. Тая чудновата свобода на словото в Турция се обясняваше отчасти с това, че мюдюринът беше добър и нестрог човек, а отчасти с по-високото развитие на самите местни жители, които, както вече говорихме, освен с приготовлението на трендафиловото масло, занимавали се и с търговия, за което са посещавали Цариград и градовете на Мала Азия. По тоя начин, запознаването със света им е дало някоя смелост и ги е научило на простата истина, че мюдюринът, всъщност, не е твърде важно лице. Те даже обвиняваха заптиите пред очите им, че биели и грабели народа. Това обвинение, видеше се, че не оскърбяваше твърде заптиите и мюдюрина, който ако и да не приемаше пълната му справедливост, но припознаваше, че заптиите като не получавали заплата, намирали се в същото лошо положение, както и българите. Те били принудени да се хранят с реквизиция и, разбира се, подобен способ на прехрана докарвал до скарване и даже до бой с местните хора.
      Аз мисля, че даже самият мюдюрин надали беше съвсем уверен, че има обезпечен къс хляб. Всичките те: мюдюринът, кетипинът, онбашията, заптиите и българите живееха съвършено еднакво и се бореха за съществуването си, при което по-силният взимаше от по-слабия всичко, що му се е падало на дела във вид на някое нещо за прехрана.
      Клисурският мюдюрин принадлежеше към тия двама, трима видени от мене мюдюри, които действително се грижеха за положението на своите подчинени и желаеха да им помогнат, но се срещаха с пълната невъзможност да направят каквото и да е нещо. Към показаните от мен в предидущите ми писма сведения за злочестото положение на Клисура, ще притуря само това, което мюдюринът ми разказа за един факт, за който, вероятно, Скайлер няма да спомене в своя отчет, от страх да не наруши дипломатическия етикет. Мен не ме удържат подобни съображения, толкова повече, че Скайлер винаги правеше публично изследванията си, и затова, ако и да желаеше, не би могъл да ми попречи да чуя разказа на мюдюрина. Според думите му, Беринг, като посетил Клисура, разгледал заедно с Тосун-бея и преводача си Гварчино укрепленията, направени от въстаниците. Тия укрепления били толкова незначителни, щото първият дъжд почти унищожил дирите им; но Гварчино и Тосун-бей казали на мюдюрина, че понеже след тях ще дойде друга комисия, за която ще бъде твърде любопитно да погледне на укрепленията, то най-добре ще е да се заповяда да ги възобновят. Това поръчване му се видяло твърде чудновато, но като мислел, че такова е било желанието на Беринг, той ги послушал. И така, бедните, гладни хора, които едвам стояли на краката си, длъжни били да си губят последните сили за подобна безполезна и нелепа работа. Скайлер беше така ядосан от това, щото се отказа да гледа приготвените за него фортификационни работи. Справедливо ли е това сведение? То ни беше разказано от турския мюдюрин, който гледаше на нас като на приятели; той нямаше никакъв повод да лъже и думите му потвърдиха местните жители, разгневени от такава гнусна мярка. Разбира се, Гварчино ще каже, че Скайлер е бил излъган от българина преводач, но това нищо не доказва, защото Скайлер, както вече казах, имаше друг преводач, грък, от американското посолство, който бездруго би показал на неточността или лъжливото показание на другаря си. Освен това самият Скайлер достатъчно разбира по български, за да може да поправи грубата грешка на преводача. Напълно съм убеден, че Беринг нищо не е знаел за подобно разпореждане, направено от негово име; той е честен и благороден човек, но не е възможно и на най-безстрастния изследовател да изпита истината в обществото на такива хора, каквито са Гварчино и Тосун-бей. Разбира се, той не би трябвало да взима със себе си Тосун-бея в Клисура, която тоя същият турчин предал на огън и меч, но щом веднъж е направил подобна грешка, той вече не е могъл да се надява на достоверността на подобни сведения.
      Историята на въстанието в Клисура представлява почти повторение на това, което е станало в Копривщица. Народът се е вдигнал и е нападнал кетипина, онбашията и 8 или 10 заптии, които се намирали в това село. Кетипинът, двама заптии и един циганин били убити, а онбашията и останалите заптии побягнали. Това са едничките загуби, които тука турците претърпели, но не трябва да забравяме, че убитите са загинали въоръжени, в отворен бой, което не може да се нарече зверство. Аз особено наблягам на този факт и моля читателя никога да не го изпуща от вид. Приятелите на Портата постоянно утвърждават, че турците, които са убивали децата и жените, които са изгорили цели села и са правели най-безчовечни ужаси, само са отмъщавали за това, дето българите в честен бой са убили няколко турци. Турските приятели целенасочено смесват два противоположни факта и аз съжалявам, че към такъв възглед се придържат хора, от които можеше да се очаква по-строга логика.
      Обстоятелствата, които са следвали след въстанието, са били същите, както в Панагюрище и Копривщица: въстаниците така също ходели по улиците, като пеели народни песни и като се радвали на своята нечакана свобода, не мислели, че техният честит сън така скоро ще се прекъсне при светлината на горящите къщи и блескавината на ножовете. Тука, както и другаде, не било оказано нито най-малко съпротивление. При появяването на турците, въстаниците се разбягали, разделили се на малки групи и сетне уловени в плен, били избити един по един. Доколкото ми е познато по всичките тия места нито един турчин не е бил убит при усмиряването на въстанието. Всичката загуба от страна на турците се отнася към началото на въстанието, за това лесно е да се проумее неговата сила и значение.
      Въстание, усмирено без загубата нито на един войник, не е могло да има оня опасен характер, който иска да му припише сър Хенри Елиот, за да оправдае нечуваното избиване на българите и разорението на стотина села.
      Тук най-вече се е отличил Тосун-бей, който се е обогатил за сметка на злочестите жертви. Той бил дошъл начело на башибозуците, влязъл в Клисура, ограбил майсторски къщите и убил 200 жени, откарал още толкова в плен, като се предавал на най-ужасни беснувания, убил повече от 600 мъже, и най-сетне, изгорил всичките къщи наедно със старците и болните, които били в тях. Грабежът бил най-систематичен и ние вече видяхме, че турците са вземали всичко, което е било възможно да се вземе.
      Разбира се, те не са пазили и църквите, и ми разказваха, че юздата на коня на Тосун-бея, когато придружавал Беринг, била украсена с църковни принадлежности.
      В Клисура имало две мъжки училища и едно женско. Всичките били изгорени, а от учителите двама убити, третият побягнал, а четвъртият е заточен. Учителки имало само две и благодарение на временното им отсъствие, те останали невредими. Що се отнася до извършените от турците ужаси, те са били такива, както и в Батак, но не толкова многобройни. Аз охотно признавам това, защото никак не желая да клеветя даже и турците. Но загиналите заслужават по-малко съжаление от останалите живи. Последните, които били навикнали към сравнителни удобства на живота, сега са доведени до положението на дивите зверове. Те нямат нито покрив, нито постелка, нито дреха, нито храна.
      Много злочести жени, измъчени и болни, са длъжни да се грижат за прехраната на три или четири деца. Те отиват в полето, събират няколко шепи житени зърна, трият ги с ръце, мелят между камъните и пекат от това импровизирано хляб за децата си; всички те спят върху слама под развалините на своите някога удобни къщи. А много деца, без да гледат на цялото си отслабване и болестност, въргалят се по калната и мокра земя.
      Никой, който е видял лично последствията от изгарянето на селото, не може да си представи, колко е страшно това бедствие. Най-безжалостният грабеж не може да се сравни с него. В първия случай у разорения народ все пак се запазва покривът и домашното огнище, ако и опустошени; във всяка къща все ще остане нещо от покъщнината и нещата за прехрана, защото всичкото не си струва и не е възможно да се отнесе. И така, нещастните могат някак да задоволят първите потребности на живота; но ако след грабежа следва пожар, ако се предават на огъня презрените, строшените и нищо не струващите за грабителите, но скъпи за жертвите предмети; народът, действително, достига до положението на дивите зверове.
      Турските власти са изпратили тука няколко чадъра за запазването на злочестите старци и болните от пека, но не и от дъжда. Но и тия оскъдни убежища бяха малко. Сегиз-тогиз мюдюринът получавал малък запас от неща за прехрана и го раздавал на местните жители, които нямат никаква възможност да се спасят от гладна смърт. Но този извор беше и недостатъчен, и несигурен; той можеше да пресъхне всяка минута. Аз вече описах излизането ни от Клисура: стотина жени и деца ни обиколиха, като не ни позволяваха да се поместим. Злочестите създания, като ни показваха дрипите си, с отчаяние ни говореха: „Ние бяхме богати, имахме къщи, покъщнина, добитък, а ето сега всичко, що е останало у нас!“ И те ни показваха своите голи изсъхнали ръце и посинелите си прилепнали гърди, в които напразно търсеха едвам дишащите младенци поне капка мляко. „Ние умираме от глад, децата ни умират от глад“ — викаха те. „Какво да правим? Нима вие нищо не можете да направите за нас?“ Ние не можехме нищо да направим за тях, освен да проливаме безполезни сълзи.
      А турците от съседните села, които бяха откарали от тези нещастници конете, кравите, овцете и бяха ограбили всичкото им имущество от дрехите до керемидите, дръзко дохождаха върху откраднатите коне, за да погледнат с презрителна усмивка на гладните и измръзналите, по тяхната милост, създания. Ние с отвращение видяхме няколко подобни, тлъсто охранени турци, които хладнокръвно и безсрамно гледаха на всяка страна. Турците не познават не само чувството на съжалението, но и на патриотизма. Те не смятат славяните за свои съседи и съотечественици. Те са твърде невежествени и тъпи, за да могат да разберат простата истина, че като правят вреда на славяните, те вредят на себе си, погубват отечеството си. За тях съществува само ислямът. Населението на Индия и чергарските племена на централна Азия, които те никога не са виждали и за които, може би, да са чували един, два пъти в живота си, са им по-бhttp://pravoslavie.domainbg.com
)