Дж. А. Макгахан

Турските зверства в България


Букурещ, 28 август

       Преди да замине от Пловдив, Скайлер се научи, че Селим-ефенди, председателят на съда за българските въстаници, използувал мъки, за да извлече свидетелски показания против тия въстаници, които той искал непременно да обвини. Към тях спадали свещениците, учителите и някои от по-богатите и знатни пловдивски граждани. Мъката се състояла в това: злочестите жертви ги окачвали така, че само с големите пръсти на краката си са допирали до земята, между пръстите на краката пъхали запалени, намокрени с газ хартии и ги биели безжалостно, докато тялото им ставало на една голяма рана или къс пихтия. Английският консул Рид в Русчук свидетелствува за още по-ужасни мъки, към които турските власти прибягвали по-често, отколкото в Пловдив. Не по-малко отвратително беше да слушам с какво презрително хладнокръвие говореха Селим-ефенди и Киани-паша за мързела и коварството на българите, които се изобличавали и предавали един-другиго. Даже турците повтаряха тия възгласи, като обвиняваха въстаниците в доноси против другарите си. Но много от злочестите, на които показанията били насилствено изтръгнати с мъки, на съда се отказвали от тях и рискували отново най-зле да ги накажат, заявяваха цялата истина за това, как се е водило следствието.
      Като събра достатъчно верни сведения и факти против съдопроизводството на Селим ефенди, Скайлер открито телеграфира за това по френски и на Мейнард, американския посланик в Цариград. На другия ден всичките във пловдивския конак се изпоплашиха. Не вярвам местните власти да са прочели телеграмата на Скайлер, а Мейнард не би сварил да направи каквато и да е постъпка пред Портата, но за вярване е, че копие от телеграмата е било незабавно предадено от телеграфното ведомство на великия везир. Така или инак, но пловдивските власти получили по този повод нареждане от Цариград; ето защо и стана паниката.
      След два дни, когато ние вече заминавахме от града, пристигна известие, че съдилището на Селим-ефенди е затворено, че Селим е повикан в Цариград, че вече няма да се наказват и че скоро ще се обнародва обща амнистия. Не съм още проверил дали са взети тия мерки по причина на Скайлеровата телеграма, тайно взета от Портата, или по причина на официалното застъпничество на Мейнард. В тоя или в другия случай е очевидно, че американската дипломация действува практически в полза на българите, което не може да се каже за дипломацията на другите държави. Аз виждам, че Беринг в предварителното си съобщение говори съчувствено за съдилището на Селим-ефенди и твърди, че в него делата се водели публично и открито така, щото всеки, който иска, можел да присъствува. Чудя се как Беринг, който трябва да има понятие за формите на английското съдопроизводство, е могъл поне за една минута да бъде излъган от тази подигравка над публичния съд. Сега той трябва вече да се е съвзел и вероятно няма да повтори своето заявление в подробния си отчет. Съдилището, което председателствуваше Селим-ефенди, се състоеше от две отделения, съвършено самостоятелни. В едното делата се слушаха открито и публично, както казва Беринг. Тук се спазваха външните правила на откритото съдопроизводство, четяха се пред всички свидетелските показания, обвиняемият се питаше и се обявяваше присъдата. Но свидетелите не се туряха очи срещу очи и не им се правеше кръстосан разпит; изобщо рядко се виждаха свидетели в това отделение на съда. И така, обвиняемите можеха само да заявяват за своята невинност, но не беше възможно да се проверят обстоятелствата по делото, за да се оцени правилността на свидетелските показания и да отдели това, което свидетели са лично видели, от това, което са чули и предполагали. Очевидно е, че като не е слушал свидетелските показания и без да ги препита, обвиняемият е могъл само голословно да заявява,че те са напълно справедливи, или съвършено лъжливи. Подир това се постановявала присъдата, без нужната проверка на фактите, представени от обвинението и при отричането от страна на подсъдимия. Изобщо, ако тоя трибунал е бил действително създаден за издирване на истината, той щеше да представлява презряна карикатура на съдилището. Но не е била такава целта му. Никой не си е и въобразявал, че той е длъжен да разреши въпроса за виновността на обвиняемите. Тая задача се възлагала на другото отделение на съда, където съдбата на обвиняемите се решавала съвършено по друг начин. Там също така председателствувал Селим-ефенди, но заседанията бяха тайни и никой, нито Беринг, нито Скайлер, не е повикан да присъствува.
      Тоя таен трибунал изслушвал свидетелите, прекроявал показанията им според произвола си с цел да обвини свещениците, учителите и знатните граждани и заповядвал да мъчат яко главните свидетели, след което те, едвам дишащи, готови са били да кажат всичко, което поискаш. Тук се решавала съдбата на обвинените, а не в това карикатурно съдилище, което Беринг е нарекъл безпристрастно и публично.
      Ние присъствувахме в две или три заседания и да си кажа право, всичко, което видях, твърде ме забавляваше. Селим-ефенди ни приемаше твърде радостно и любезно. Туряха ни да седнем между членовете на съдилището, отляво и отдясно на председателя, а на Скайлер позволяваха даже да взема участие в делата и да задава въпроси на подсъдимите. Черпеха ни с кафе и цигари, така щото, като пушехме и пиехме великолепната течност в хубавите порцеланови прозрачни като стъкло, чашки, преспокойно слушахме четенето на дългите свидетелски показания на турски език, като разменяхме сегиз-тогиз комплименти със Селима. Съдът се състоеше от десет или дванадесет членове турци и християни, които седяха на миндерите. Макар че болшинството от съдиите бяха турци, но това обстоятелство нямаше важно значение, защото това съдилище нямаше никаква власт, като изключим Селим-ефенди, който сам-си всичко правеше.
      Подсъдимите имаха адвокат, който казваше няколко думи в тяхна защита, като утвърждаваше, че те са така глупави и невежествени, щото били постъпили безсъзнателно и заради това, според неговото мнение, най-добре е да ги освободят. Защитата, както ни разказаха, никога не е излизала вън от тия граници и адвокатинът не се опитвал нито веднъж да отблъсне привежданите обвинения. Той признавал виновността на обвинените и само молел съда за милост. Той беше българин и, както сетне се научихме, бил един от тия българи, които предали въстаниците на турското правителство. Затова той би могъл да защищава прекрасно подсъдимите, ако не се боеше да загуби главата си и ако самите негови клиенти да не гледаха на него с по-голямо отвращение, нежели на самите турци.
      В стаята се намираха три или четири писари, които бърже пишеха, но не на маси, а на ръката си, така щото беше тежко да ги гледаш. Всеки, който пише турски, никак не се грижи за реда и симетрията на написаното. Захващат обикновено да пишат от средата на страницата или дето се случи и сетне продължават да пишат думите по всевъзможни направления, без да спазват успоредността на редовете. Затова при четенето на турски ръкопис е най-трудно да намериш началото, останалото вече не представлява никаква трудност. Но нито един турчин, колкото той и да е добре запознат с тайните на турската калиграфия, никога не може да чете бърже турската ръкопис, а полека я разчита. Чиновниците, за които току-що споменах, виждаше се, така също малко се грижеха за съхранението на документите, както и за писането им. На масата лежеше един куп листа непрегледни и неномеровани, така щото, когато беше нужно да се намери някой документ, чиновниците претършуваха всичките листа.
      Според както се научихме, излиза, че в Пловдив, значителен град с 50 000 жители, архивите се водят по същия ред. Листата и документите се насукват на масурчета, свързват ги с червени гайтани и ги слагат в големи сини торби, които окачат по стените. Чиновникът, на когото му трябва някакъв лист, отива в архива, сваля някоя торба и изважда всичките свитъци, сетне ги преглежда наред, туря ги назад в торбата и я окачва на стената. Така той претърсва торба след торба, докато не намери случайно листа, който може да бъде първия и последният. Ако чиновникът е честит наведнъж да намери нужния свитък, за него този ден е празник. Препоръчвам този почтен и удобен порядък на всичките служители в английските министерства.
      Но да се върнем към съдилището на Селим-ефенди; цялото производство в него се ограничаваше с прочитането на подсъдимия на обвинителния акт и на свидетелските показания, които го обвиняваха. Всичко това се излагаше във формата на дълги въпроси, които обхващаха две или три страници и заключаваха в себе си много различни факти, от които едни може да са били справедливи, а другите — лъжливи. Четенето ставаше твърде бърже по турски, а на български не се превеждаше и половината. На подсъдимия оставаше да каже само „да“ или „не“, защото не го оставяха подробно да отговори, а при това нему са внушили, че по-добре е да каже „да“. Сетне му задаваха няколко въпроса, адвокатинът изнасяше кратката си защита, подсъдимия го извеждаха и съдилището обявяваше своята присъда. Пред нас съдиха по тоя начин един свещеник, който беше така слаб, измъчен и болен, щото едвам се държеше на краката си. Той, види се, нищо не чуваше и не разбираше от това, което ставаше наоколо му; за него, виждаше се, че беше все едно как ще свърши съдът и той желаеше само по-скорошното му свършване.
      Като се възползува от любезното поканване на Селим-ефенди, Скайлер отправи няколко трънливи за обвинението въпроси и тозчас се показа до доколко е то било слабо построено. В едно от писаните свидетелски показания се казваше, че подсъдимият е писал писмо, в което възбуждал народа да се вдигне. Това писмо не беше представено, а подсъдимият заяви, че той никога не е писал подобно писмо. В системата на турското съдопроизводство никаква проверка на тоя факт не е била мислима и съдът, без всякакво по-нататъшно изследване, би постановил присъдата. Но Скайлер попита, не може ли да повика свидетеля, на което Селим-ефенди тозчас се съгласи. Свидетелят потвърди показанието си и заяви, че той отлично знае почерка на подсъдимия. Като го попита Скайлер знае ли да чете, той отговори: „не, но все пак различавам почерците“”. Селим-ефенди потвърди, че, действително, и неграмотен човек може да познава почерка. „Да кажем — продължи Скайлер — но как се научи, що е било писано в писмото?“ — „Другите ми казаха“, отговори свидетелят.
      Уверен съм, че девет десети от свидетелските показания, които се четат в съдилището на Селим-ефенди, са също така достоверни, като горното, и Скайлер, като видя, що то е за съдилище, не се губеше вече времето да го посещава. Но те все пак останаха в най-любезни отношения със Селим-ефенди, даже след изпращането от Скайлер на телеграмата за мъките и махането на Селим-ефенди от мястото, което заемаше.

Предишната глава | Следващата глава


© Православна беседа
(http://pravoslavie.domainbg.com)