Дж. А. Макгахан

Турските зверства в България


Търново, 25 август

      Положението на жителите на Пазарджик не беше така лошо, както в другите посетени от нас места. Неотдавна назначеният мютесариф действително им беше раздал едно количество храна и беше накарал турците, макар и твърде непълно, да върнат взетия от българите добитък. Освен това той взел мерки да се направят няколко дървени колиби, които могат да запазят злощастниците по времето на есените дъждове, но не и да ги запазят от зимните мразове и виелици. Трябва да се надяваме, че до идването на студовете, те ще получат помощ от Европа, защото от турското правителство да се чака нещо е слаба надежда. Княз Церетелев, който се намира при руското посолство, като ни настигна по пътя за Ямбол, раздаде няколко лири на вдовиците, мъжете на които бяха убити по време на турското клане. Ако научи този факт, сър Хенри Елиот вероятно ще види в него доказателство за руските интриги.
      Като се върнахме в Ямбол, ние веднага посетихме мютесарифа. Тук се случи един интересен епизод. Между лицата, които ни посетиха вечерта, беше и началникът на железния път, един грък, който говореше по френски. Като не знаеше, че между нас има и русин, той смело повтаряше старата история за руските интриги, като уверяваше, че българското въстание е било възбудено от руснаците, той твърдеше, че у въстаниците са намерени писма от генерал Игнатиев. В това отношение той отиде по-далеч и от турците, които никога не заявяваха нищо подобно. Княз Церетелев се реши да го накаже, както му се пада, и като стоеше при мютесарифина, където беше и гъркът, попита турския чиновник имало ли е настина намерени у въстаниците писма от генерал Игнатиев. Мютесарифинът, разбира се, отговори отрицателно. Тогава княз Церетелев попита вярва ли мютесарифът, че са били намерени някои руски писма, или да е имало в редовете на въстаниците руснаци. Турчинът отговори също така отрицателно. След това князът се обърна към гърка и го попита, какво значеше пропагандата му против руското правителство и така страховито го нападна, щото той едва не умря от страх. Мютесарифът отначало не разбра каква е работата, но като му я разясниха, той се усмихна. Види се тоя грък е бил честит да му улавят лъжите и да му правят неприятности. Когато Шевкет-паша бил тук, веднъж му заръчал специален влак за превозване на войската. Началникът на станцията отговорил, че той няма да даде влака, докато не му платят напред парите. Шевкет-паша се ядосал, плюл му в лицето, заповядал да го затворят и му обявил, че ако тренът не бъде готов след два часа, ще го убие. Не е нужно да се притуря, че влакът бил готов. И така излиза, че животът на началника на железния път в Турско е осеян с трънища.
      В това време Скайлер разменяше, както винаги, комплименти с мютесарифина и при това му каза, че той е чувал навред за него най-добри отзиви. Това никак не смути турския чиновник и той отговори, че като преминем Балкана, ние ще чуем за него още по-добри отзиви, защото той дълго време е бил в тамошния окръг, а тука бил назначен отскоро и не сварил да направи всичко, което той се надява сетне на изпълни. Ние едвам си удържахме усмивката при това хладнокръвие, с което той не само приемаше комплиментите, но даже се показваше, че напълно ги заслужава. Той ни покани на обяд и няколко пъти се връщаше към похвалите за своята минала дейност и към плановете си за бъдещата си деятелност за доброто на подчинените си. Да си кажа правото, той така се гордееше с разположението на народа към него и така наивно изказваше своето удоволствие, щото ни направи твърде приятно впечатление. Човек, комуто е приятно подчинените му да имат добро мнение за него, не може да не желае да се отнася добре към тях. Всичките допитвания напълно потвърдиха действителните достойнства на тоя управител.
      Аз така много писах против турците, щото с по-голямо желание записвам в летописа си този факт. Най-сетне ние сполучихме да видим поне един добронамерен турски администратор, който би постъпвал добре, ако имаше за това възможност. Той напълно разбираше тежкото положение на Турция, предвиждаше последствията от зверствата, направени в България и вярвам, че би желал искрено, доколкото е възможно, да подобри злочестото положение на народа. Той единствен от всичките турски чиновници открито казваше, че в България не е имало никакво въстание, достойно за това име и че затова извършените зверства не биха могли с нищо да се оправдаят. Той сам наричаше Шевкет-паша виновник за пазарджишките събития и лош човек, достоен за най-строго наказание. От всичките видени досега от мене турци, той пръв разбираше чувството на патриотизъм и скърбеше за бедствията на страната си, защото тя е негова родина, а не защото ислямът е в опасност. Ако всичките или половината от турските чиновници бяха вдъхновени от подобни стремежи, Турция нямаше да се намира в сегашното си положение и би било възможно да се надяваме за възраждането ù. Но в цялата Османска империя няма и десетина такива хора. Сетне ние се научихме, че този човек бил взет сираче в едно българско семейство, където бил отгледан не по-турски, ако и да си останал мюсюлманин. Ето защо той разбираше светите думи: "отечество", "патриотизъм", съчувствуваше на своите християнски съседи и ясно съзнаваше, че благоденствието на родината му зависеше така също от християните, както и от последователите на Мохамеда.
      Аз твърде добре зная, че всичко, казано от мене в негова полза, ще му причини вреда в Цариград. Но моите похвали не могат да повлияят върху съдбата му, защото бейовете от тези окръг водят срещу него такава упорита борба поради опитите му да покровителствува християните, щото е за вярване, че скоро ще бъде махнат (Предсказанието на Макгахан се оправдава и той известява с телеграма от 7 ноември, че ямболският мютесариф, когото хвалиха не по-малко Скайлер и Беринг, е изгонен от Великия везир поради отказа му да подпише документ, който оправдавал всичките действия на Шевкет-паша. Само благодарение на най-енергичното застъпничество от страна на сър Хенри Елиот, този едничък добър чиновник в Турция пак е върнат на мястото си — Забележка на руския издател).
      То и той сам ни казваше, че за него е все същото дали ще го махнат или ще го държат, защото той си има обезпечена издръжка. Според думите му той ще изпълнява дълга си докато властта се намира в ръцете му и ще се раздели с нея без никакво съжаление. Но, повтарям, той беше едничкият човек посред невежественото, фанатично турско население, и ние видяхме достатъчно доказателство в ежедневните примери на насилията от страна на турците, че той не е можал да им даде никаква възможност да прави добро, към което се стремеше.
      От Ямбол ние отидохме в Сливен — град, който се намира в южните поли на Балкана и който едвам бе избягнал участта на Пазарджик. Като стъпихме на главната улица, ние се учудихме, като видяхме такъв хубав, макар и малък град; казвам малък защото той имаше 15 000 жители. Къщите бяха каменни, твърде добре направени и поддържани. Улиците бяха постлани, не по-зле отколкото в някой френски или английски градец, и чисто пометени. По чистотата си тоя градец се намира в съвършено изключително положение. Всяка от улиците му се полива от бистра речица, която извира от съседната планина. Изобщо тук водата е така много на всяка улица, във всеки двор, щото общият вид на градеца е твърде приятен и разхлаждащ, особено за пътниците, които са пристигнали по прашния път; и на трите мегдана под клонестите дървета текат веселите фонтани. С една дума, мога да засвидетелствувам, че той е един от най-приятните, хубави и чисти градове, които досега съм виждал.
      Ние се спряхме в една малка тясна уличка пред едни дървени врата с две канати, направени в една висока дървена стена. Като слязохме от конете, вратата се отвориха, въведоха ни в двора, където растяха няколко големи сенчести дървета. Като се изкачихме по една тясна стълба, влязохме в една голяма ниска стая, която запълваше целия етаж и беше досущ отворена към двора, като че ли архитектът е забравил да направи от тая страна стена. Тук ни посрещна стопанинът и с радост ни поздрави. Сетне ни поведоха по една тясна стълба пак в една голяма стая, първоначално отворена откъм двора; но види се, тук архитектът се е сетил за необходимостта да замени с нещо недоправената стена и е направи посред нещо като оранжерия, а по краищата турил стъкла. По всичките прозорци се увиваше лоза, като придаваше на стаята очарователен вид. Тук покъщнина нямаше никаква, освен една маса и три стола в оранжерийката, която като че ли канеше всекиго да иде в нея с чаша кафе и цигара. Тая стая играеше ролята на приемна и зала. В нея ни чакаха стопанката на къщата, жененият и син и трима неженени, женената и дъщеря, хубавата и сестрица-мома, около половин дузина деца и всичките слуги. С всяко едно от тия лица без да изключваме слугите, ние бяхме длъжни да се здрависаме, като ги улавяхме за ръката. Приемът беше най-сърдечен.
      Отначало ние се бояхме да не обезпокоим стопаните с многобройността на нашето общество и предлагахме да се разделим на части, така щото едни да останат в тази къща, а други да отидат в съседните. Но гостоприемните българи не искаха и да слушат за това.
      Изобщо къщите тук са големи и скоро излезе, че имаше доста място за всинца ни, както за постоянните обитатели, така и за нас, девет гости; първите се наместиха долу, а на нас дадоха горната стая с оранжерията. От страни на залата имаше две малки стаи с широки миндери, на които ние веднага се изтегнахме, като заменихме ботушите със чехлите на стопанина. Скоро дойде дъщерята на стопанина и ни донесе на една табла сладко от трендафилови листа. Ние взехме по една лъжичка и пийнахме студена вода, светла и блестяща, като очите на младата хубавица, която ни черпеше. Трябва да си кажа правото, че това сладко е много вкусно, макар че миризмата на трендафила е твърде силна. След това жената на стопаниновия син донесе кафе и цигари, а след това ни оставиха сами няколко часа.
      Вечерта, когато се поразхлади, ни поканиха да обядваме, като ни прислужваха стопаните и дъщерите им, защото да обядват с нас би било противно на правилата на гостоприемството. След обяда, пак ни подадоха кафе и цигари, и преди да си легнем, младото момиче, на което, види се, специалността беше да подава сладка, ни донесе няколко различни лакомства.
      Така денят завърши най-приятно. Следващата сутрин се започна пак същото; пак дойде при нас тази прелестна Аврора и със скромна усмивка тури на масата различни сладка, кафе и цигари. Този обичай дъщерята на стопанина да дава сладко на гостите е остатък от друг още по-очарователен, но напълно предосъдителен обичай, който е съществувал в тая страна преди сто години.
      Сутринта захванаха да прииждат от всичките съседни села купища хора, които бързаха да ни разкажат най-подробно за своите бедствия. Всеки от тях наивно мислеше, че разказът му е пълен с такива ужаси, каквито ние никога не сме чували, когато всичко това беше еднообразно повторение на добре известни нам факти. Това, което за тях беше страшно нещастие, невъзвратима загуба на любим човек, горест, отчаяние и неизказано бедствие, за нас имаше само значение на още един убит, на една обезчестена жена, на още една изгорена къща, въобще на един допълнителен малък факт, посред хиляди други по-големи факти. Ние можехме само да изслушваме всичките тия разкази, да запишем нов брой на ужаси в бележника си и да обещаем, че ще ходатайствуваме в Цариград.
      Сетне посетихме училищата или по-точно училищните помещения, защото те всичките били затворени по времето на безредиците и само две от тях бяха захванали отново дейността си. Тук му е мястото да се забележи, че в България няма училищна статистика, както и каквато и да е друга и не е възможно да се каже утвърдително, колко училища има в цялата област, колко ученици и какъв процент от младото поколение е неграмотен. Аз мога да съдя за броя на училищата по един факт, че никога не съм чувал и виждал за село, което, като е имало възможност да поддържа училище, да не го е отваряло. В Сливен има две големи училищни здания и две малки, така щото в тях могат да се вместят хиляда ученици. Женското училище се намираше в един нов, хубав дървен дом, с широка стълба, многобройни големи прозорци и сенчести дървета, които заобикаляха цялото здание.
      Вътре имаше осем големи стаи и обширни зали, отделени една от друга със стъклена преграда, които събираха до 400 деца. Аз бях твърде учуден, като видях в отдалечения кът на почти никому неизвестните Балкани едно толкова добре направено училище, с всичките съвременни спомагателни средства: географически карти, глобуси, астрономически и географически инструменти, геологически и ботанически таблици. Училището беше затворено и жителите не се решаваха да захванат в него преподаването. Наистина, на другия ден след нашето пристигане в Сливен мъжките училища бяха отворени и струва ми се, жителите се възползуваха от нашето пристигане, като средство за защита от турците. Разбира се, ние посетихме тия училища и също така се учудихме от всичко, което видяхме. Стаите не бяха още приготвени, но ние погледнахме висящото на стената разписание на уроците за миналата година.
      Целият курс напълно отговаряше на изискванията за подобно училище; забравих, за зла участ, да си препиша тази програма, но добре помня, че в главното училище имаше шест класа, в най-големия от тях се преподавало: история, геометрия, френски, старославянски и турски езици, европейска литература и счетоводство. В една стая имаше събрани до 50 кални, окъсани момчета, но Скайлер, като ги изпита, намери, че те всичките умееха да четат и пишат. Между другото той повика едно момченце, осемгодишно с бляскави черни очи и му продиктува една фраза на български език; детето я написа с гордост на черната дъска. Неговият твърд, объл, хубав почерк би могъл да засрами (дори) някого от нас. Сетне Скайлер изпита един клас по география, а други по аритметика и намери, че децата са твърде развити и отговарят без смущение.
      Като гледахме на това училище, пълно с весели, блестящи детски лица, неволно си спомнихме за изгорените училища в Панагюрище, Клисура и други места, а най-главното за това страшно училище в Батак, в което били изгорени живи също такива малки същества, пълни със сила и надежди. Съобщиха ни, че в Сливен има двадесет учителя, в това число тринадесет от мъжки пол и седем от женски. През деня всичките те дойдоха при нас и ние с любопитство мислено ги сравнявахме с педагозите от другите страни. Длъжен съм да се съзная, че това сравнение никак не беше във вреда на българите. Наистина те бяха облечени твърде зле, но имаха умни, отворени лица и, види се, гледаха на занятието си, като на най-почтено и благородно.
      Всички те са се обучавали в България и никога не са излизали вън от нея, освен трима, които са получили образование в Букурещ и Русия. Разбира се, сър Хенри Елиот ще каже, че това е също доказателство за техните интриги. Учителките бяха твърде скромни и срамежливи, но техните искрени, отворени лица неволно вдъхваха към себе си уважение и съчувствие. Като ни казаха, че са получили образование в България и никога не са излизали от нея, те види се, нямаха какво повече да ни съобщят и бяха твърде радостни, когато аудиенцията се свърши. Като вземам всичко това в съображение, мисля, че българският градец Сливен в педагогическо отношение, както и във всяко друго, може да се сравни с подобни градчета във Франция и Англия. При това трябва да отбележим, че всичко, което са направили българите за възпитанието на децата си не е предизвикано от задължителните парламентарни постановления и от разпорежданията на училищните съвети. Училищата се издържат в цялата страна от добрhttp://pravoslavie.domainbg.com
)