Дж. А. Макгахан

Турските зверства в България


Пловдив, 1 ноември

      След моите последни писма за зверствата в България, аз обиколих много места от тая страна, за да видя с очите си сегашното положение на народа и да се убедя възможна ли е за него промяна към по-добро за в бъдеще. Посетих много села, говорих със стотици селяни и турски чиновници, с една дума взех всички мерки, за да събера най-точни сведения. Освен това, в продължение на последния месец, аз следях действията на комисията, която беше дошла тук да обезщети българите за станалите загуби, да възстанови изгорените села, да помогне на нещастните пострадали и да накаже виновните за клането. Имах прекрасния случай да изуча положението на народа, като гледах дейността на турската администрация в отдалечените места, където не достига погледът на чуждестранните консули и затова си съставих напълно обосновано мнение какво може да очаква тази страна от турското правителство в бъдеще. Убедих се не въз основа на няколко изключителни факти, но на хиляди всекидневно повтаряни убийства, грабежи, насилия, чиято многобройност доказва тяхната безнаказаност, че положението в страната е просто нетърпимо, че сегашният ред, или по-точно безредие не може да продължава и че никакви дипломатически фикции и фокуси не могат да поддържат разклатеното здание на турското правителство. Краят му е близък, неизбежен; то се разлага бързо и ще изчезне навеки не по силата на противодействуващите нему условия, но благодарение на невежеството, неспособността и варварщината на собствените му слуги. Не мисля, че хора, които са запознати с турската администрация, могат да имат друго мнение по този въпрос. Всички консули, които се намират тук, се придържат единогласно към това мнение, без да изключим английския консул Колверт, а Беринг, когото надали е възможно да подозираме в пристрастие към българите, неотдавна изказа същото мнение.
      Работата е в това, че никой, който съжалява мъченика-народ и който изпитва негодувание към мъчителното, варварското отнасяне с безпомощното, в нищо невиновно население, не е в състояние да премине на страната на турското правителство. Постоянното повторение на възмущаващите всяко човешко същество престъпления действуват накрая и върху най-пристрастния наблюдател, така щото ако сам лорд Биконсфилд би дошъл тук да преживее няколко месеца, непременно би почувствувал едно благородно негодувание и съжаление по повод на тия факти, които отдалеч, от 2 000 мили, се виждат като незначителни, нереални, но като ги гледаш отблизо — възмущават и отблъскват всекиго със своето варварство. Въобще, в Европа мислят, че ако и да е преминал ураган от убийства, насилия и грабежи, но след това пак е последвало спокойно време, че зверствата също така са се прекратили, както неочаквано са били и започнали, и че турците, като са възстановили царството на законния ред, се стараят по всякакъв начин да обезщетят пострадалите. Това определено е заблуда. Буря имаше, но след нея не е настъпила тишината, без да гледаме на всичките усилия на турците и на приятелите им, които искат да уверят света в това. Епохата на страхотиите е заместена от период на беззакония и насилия, който едва ли не е по-ужасен и ще доведе до най-мрачни заплитания в бъдещето. Аз се нагледах достатъчно на всякакви ужаси в тези месеци, в продължение на които обиколих страната във всички посоки и се убедих напълно, че в нея царува съвършена анархия и хаос, че едничкото и спасение зависи от чуждестранната намеса. Това е факт, с който рано или късно европейските държави ще трябва да се съобразят и колкото по-скоро направят това, толкова ще е по-добре даже за интересите на самата Турция.
      Аз разказах в предишното си писмо, как попаднах случайно в обществото на черкезите, които ме придружаваха няколко дни. Тия черкези малко нещо се занимаваха с търговия, т.е. купуваха от башибозуците пушки, пищови, ножове, дрехи, сребърни украшения и различни драгоценности, както и сребърни ченгели за пояс. Те даваха твърде малка цена, от една десета до половината от истинската стойност, според това колко се нуждаеше от пари самият продавач. Но главната им цел беше разграбването на Алексинац и те само се бояха, че няма да пристигнат преди да го превземат турците. Те се спираха у селяните, ядяха и пиеха колкото искаха, хранеха конете си и за всичко това нищо не плащаха, но обикновено уверяваха, че ще платят, като се върнат. Бедните стопани не смееха да им се противят и изпълняваха мълчаливо всички техни искания. Между другите предмети те питаха на много места за деца и моми, но съм длъжен да засвидетелствувам, че докато вървяхме заедно, никъде не се намери подобна стока за продажба, защото в тези окръзи нямаше пленници, които се намираха изобилно на юг от големия път от София за Ниш. По пътя ние срещнахме много черкези, претоварени с плячка; те се бяха ухитрили да прикачат към своите седла не само черги, покривки, дрехи, но и огледала и столове и други предмети, взети очевидно от някои по-богати къщи.
      Ние ги питахме откъде са взели всичките тия вещи, а те отговаряха, че са ги купили от башибозуците от плячката, която се е паднала на последните в Сърбия, но българите твърдяха, че всички тези неща били взети от тях от башибозуците по време на последните безредици и са били препродадени на сегашните им собственици. Като съдя по това, което видях, подобна търговия се правеше навсякъде пред очите на властите, които продължаваха да ме уверяват, че всичкото ограбено имущество е върнато на собствениците. Както се вижда, черкезите си делят плячката съвсем акуратно и справедливо. Всичко, взето от едно село, се оценява правилно и се дели между главите на семействата, както между тия, които са взимали участие в грабежа, така и между останалите по домовете си. И така, тия грабители се отнасяха честно поне помежду си.
      По пътя към нашата дружина се присъедини един редиф или войник от турската резерва, който си отиваше у дома в отпуск. Той носеше своя обикновен войнишки мундир, но през нощта се обличаше в една женска дреха от тънка материя, като кастор, обшита великолепно с разноцветна коприна. Аз го попитах с любопитство за историята на тая дреха и, признавам си, я изслушах с пламенно негодувание. Според думите на войника, той взел тази дреха от Зайчар, където се бил промъкнал с още четирима-петима другари, като се разпространило известието, че градът е напуснат от сърбите. В една от къщите те намерили сръбско семейство, което не искало да бяга, като се надявало, че турците ще го пощадят. То се състояло от един старец, от неговата женена дъщеря с две деца и четиринадесет-годишно момиче, роднинските връзки на което турците не сметнали за необходимо да определят. Те преди всичко затворили външните врати, за да не може никой да побегне, а сетне ограбили всичко, що се намирало в дома; понеже тази челяд била богата, то грабежът и делбата продължавали няколко дни. Аз няма да предавам разказа на войника за това, как те прекарали нощта, защото има хора, които не само противодействуват на премахването на тия ужаси, но още и започват да негодуват от тяхното съобщаване. Аз не желая да нарушавам спокойствието на тия докачливи лица, но ще кажа само, че на следващата сутрин грабителите цял час са се препирали за това какво да сторят със злочестите сърби. Разказвачът уверяваше, че той предлагал да ги оставят живи, но повечето, без да гледат на плача и на молбите на стареца, майката и децата, решили, че по-забавно ще е да завършат делото с общо клане. Тая присъда била изпълнена и горките жертви погинали под саблените удари. Като го попитах, откъде е взел дрехата, войникът отговори, че с нея било облечено младото момиче и като му се харесала, като отличен подарък за неговата собствена дъщеря, той я съблякъл от злочестата преди смъртта ù, за да не я оцапа с кръвта си. Другарите му, като видели, че много му се иска да вземе дрехата, взели му 50 гроша откуп. Това беше един див, груб варварин, който ни говореше с флегматичен тон, като ме гледаше много радостно, като англичанин и, следователно, приятел на турците.
      Като се връщам към българите, аз ще покажа пример това насилие, което царува тук. По пътя си срещнахме една кола, в която бяха впрегнати волове и нашият турчин талигаджия я закачи с колело, макар че българският селянин, който вървеше след тях, и да ни стори път. Турчинът го обсипа с псувни и българинът напусна колата си, където беше детето му, като се спаси с бягство. Тежко беше да гледаш, как един здрав силен четиридесетгодишен мъж така трепереше и се страхуваше от друг невъоръжен човек, но види се, злочестите българи са навикнали още от люлката си да треперят от страх, щом видят някой турчин. По друго време спряхме в селото Шуше и там един пиян заптия, който бил дошъл да събира данъка, биеше с една тояга най-безжалостно селяните за това, че те, като се намирали на полето, го накарали да чака няколко часа.
      Той не слушаше обясненията им, че те не са знаели по-рано за пристигането, а като попитах, защо българите не се махнат от пияния, драгоманинът ми отговори: “Те не смеят да си отидат; той има пищов и ако те направят една крачка, то ще хване да гърми”.
      Подобен факт ясно доказва в какво ужасно положение се намира страната. Наистина, какво биха могли да сторят злочестите, освен мълчешката да подлагат гърба си на ударите. Но ако те биха помислили да се оплачат на каймакамина, то биха ги били още по-страшно, или като изслуша разказа им, спокойно би ги изпратил, като би ги посъветвал да не се оплакват друг път. “Защо народът не оставя да го стрижат като овца?” — възкликваше неотдавна Виктор Юго, като говореше за българите. Великият поет се изразил така сатирично, но думите му са верни и в буквален смисъл; турците бият и стрижат българите като безсловесни животни.
      Случаите на избиване на българи се повтарят ежедневно, и струва ми се, не си струва да се говори за всичките зверски случаи, които съм видял, ще спомена само още два. Веднъж ние срещнахме една кола, подкарвана от двама заптии, единият от които, двадесетгодишно момче, биеше със страшни ругатни един шестдесет-годишен българин за това, че уморените му волове не вървели бърже.
      Беловласият старец стоеше мълком с наведен гръб и аз преброих поне до двадесет удара, които му удариха.
      Ритнете някое стамбулско куче и то никога няма да залае, така и българинът мълчи и под най-тежките удари. В едно от селата, покрай което минахме, един свещеник лежеше болен на постелка и на нас ни обясниха, че той заболял от ударите, които му наслагал един заптия за това, че като му дал да държи коня му, свещеникът го изпуснал. Но тоя навик на турците да разрешават работите си собственоръчно, не се ограничава само до българите. Аз слязох в Пазарджик в дома на един богат грък. Той беше сварил в градината си двама турци, които си пълнели кошниците с грозде, и когато той се възпротивил на подобна безцеремонна обноска, те го били и му взели часовника. Той, разбира се, се оплакал на гръцкия консул и последният искал удовлетворение от турските власти. Работата завършила с това, че единият от грабителите бил затворен за шест дни, а часовникът не бил върнат. Ако жалбата на чуждестранния гражданин, който се намира под покровителството на своя консул, довежда до такъв резултат, то какво остава да чакат българите?
      Но, ако турските варварства се ограничаваха само с биене, то като говорим сравнително, положението на християните щеше да бъде поносимо; на всяка крачка чуват разкази за грабеж, насилие, безчестене на жените и пр. Като бях в Пазарджик, то ме наобиколиха навалица от българи, които искаха да ми разкажат за всичките претърпени от тях теглила, както по време на въстанието, така и в последващите дни. Един богат българин, например, имал обширен чифлик в една околия, населена с турци, и по време на отсъствието му съседите-турци му ограбили всичко, което имал: добитъка, земеделските сечива, семето и когато той се върнал, го изгонили като го заплашили, че ще го убият, ако той пак си покаже носа. А за доказателство, че това самоволно завземане на земята не е временно, а постоянно, захванали да обработват и засяват полетата. Бедният собственик се обърнал с молба към пазарджишкия каймакамин и той обещал да направи всичко, което може, но, разбира се, нищо не направил. Друг християнски земевладелец ми се оплака, че преди три години той купил едно парче земя от един турчин, а след въстанието турчинът си взел земята назад, като казвал, че никога не го е продавал. В Турция няма утвърдена система на отбелязването на синори и затова е почти невъзможно да докажеш правото си на собственост на някоя определена част. И така, клетият българин не ще може да си върне земята без продължителен процес в съдилищата, където ще спечели онази страна, която даде повече подкуп. Въобще турците измислят всевъзможни предлози за грабеж и за измъкване на пари. Един преспокойно взима от българина коня, който му е продал преди две години; друг насила взима от християнина парите, които той сам му е платил преди няколко години за купения кон; трети иска повторно заплащане на дълга, като заплашва, че ще съобщи, че длъжникът му е член на въстанически комитет; четвърти иска назад своя изплатен дълг и т.н. Старите давии също така дават повод за многобройни спекулации.
      Независимо в чия полза е решено делото, турците взимат парите си от българите понякога и втори път.
      Изкуството, с което те намират поводи за такъв грабеж е наистина изумително, но още по-любопитно е, че те съчиняват поводи, когато биха могли да вземат мълчешката всичко от съседите си, щом им е угодно.
      Към това трябва да се добави, че подобни насилия и грабеж теглят не само лицата, компрометирани по време на въстанието, но и жителите на селата, неразорени и неизгорени от башибозуците. Но бедните селяни теглят еднакво както от правителствените власти, така и от частите лица. Тях ги карат даром да возят храната за войската и големият път от Пазарджик до Ниш е пълен с коли на местни жители. Аз говорих с много колари и никой от тях не ми каза, че е получил възнаграждение за своя труд; някои от тях се надяваха, че ще им платят след войната, но повечето бяха уверени, че никога нищо няма да им дадат. Други стотици и хиляди селяни правят военни пътища, мостове, секат дървета, зидат сгради за войската, копаят трапища, насипват валове. Вие виждате навред тези работници лошо облечени, зле хранени, как работят най-тежък труд с нямо, търпеливо постоянство като волове. И всички те казват едно и също нещо без горчивина, без негодувание, като че това е най-обикновеното явление в света: “Нищо няма да ни платят”. Най-много теглят в това отношение най-близките до театъра на военните действия окръзи — софийският и нишкият. На турците и на ум не им дохожда да разпределят равномерно военните тегоби върху цялата страна, като плащат на работниците за труда им и за изгубеното време. Те просто взимат хора, коли и волове там, където е нужно, без да разбират, че като откъсват селяните от едно селище от полските им работи, те намаляват общите производителни сили на страната и на цялата държава и с това вредят на самото правителство.
      Миналата година селяните от софийския и нишкия окръзи бяха до такава степен затрупани с ангария, щото трябваше да орат и да засяват нивите си на лунна светлина или на светлината на фенера. Същото те правят и тази година, но в по-малък мащаб. Смята се, че сега има засеяно не повече от четвъртината от обичайно обработваната земя. Товарът, който вече отдавна притиска този работлив, търпелив народ, става нетърпим и той си кръстосва ръцете в отчаяние. Това не е чудно. Българските селяни са длъжни да работят не само за правителството, но на много места и за своите съседи-турци. Един от жителите на Стрелча ми разказа, че той работил 18 дни без заплащане и дори без храна, така щото най-сетне, като видял, че няма да може да засее нивата си, побягнал в гората с челядта си и сега проси милостиня по улиците на Пазарджик.
      Всичкото християнско население на Стрелча се намира в чокойска зависимост от турците. То работи за своите господари, търпи всякакъв вид оскърбления и бой, а най-главното длъжно е да търпи безчестенето на своите жени и дъщери. Ако те всички още не са избягали, като моя приятел, то е само за това, че турците не ги притесняват до крайна степен, а им позволяват да обработват нивята си, като поддържат с това надеждата за по-добро бъдеще. Селянинът здраво се държи за своята земя и при най-страшната тирания, защото все пак той има къс хляб, ако и неуздравен, а ако побегне, чака го сиромашия и гладна смърт. В село Здребишко (дн. Жребичко, Пловдивско, бел. ред.) жителите са били длъжни след клането да работят повече от 12 часа на ден своите турски съседи и освен това да плащат от собствената си оскъдна жетва тая храна, която им давали турците по време на този чудовищен труд.
      Подобни явления се повтарят в днешно време на много места, ако и Портата и нейните чиновници да уверяват, че всичко е благополучно. Дори в Перущица, пред очите на пловдивския мютесарифин, който постоянно обявяваше на Скайлер и на Беринг, че населението ще получи всякаква помощ за прибирането на жетвата, селяните били принудени да дават половината от добитото на турските си съседи. В много смесени села турците имат навик да ходят да обядват неканени у българите.
      Петима или шестима, а понякога и десетина дохождат ненадейно и си заръчват разкошен обяд. Ако у българина липсва нещо в къщи, те го изпращат да купи, принуждават жените да им служат на трапезата, ядат и пият цяла нощ, а ако срещнат някаква съпротива, си отмъщават по най-жесток начин. Турците от село Ченакчии особено имат тоя обичай и един българин ми разказа, че той бил жестоко бит, задето не позволил на дъщеря си да служи на тия неканени гости. Що се отнася до поведението на заптиите, то излиза извън всички граници. Те живеят, ядат, пият за сметка на селяните, живеят в който си искат дом, отнасят се със стопаните като с роби, бият мъжете като кучета, а жените и момите оскърбяват с унизителното си отношение или безчестят по един най-позорен начин. Тоя вид турска тирания може би е най-тежкият за българите, защото той се усеща ежедневно, ежечасно и унищожава семейното щастие, като наранява у човека най-светите му привързаности.
      Ето в какво положение се намира страната по време на работата на комисията, назначена за въвеждане на ред и благоденствие. Всичко си върви по старому, като че не е имало въстание. Но много честни, нравствени хора идват в негодувание, като си мислят, че българите са въстанали против една такава унизителна тирания и уверяват, че ако не са били руските интриги, българите никога не биха се усъмнили в благодетелните грижи на турското правителство. Работата е в това, че българският народ е търпял и сега търпи такова мъченическо тегло, на което не би се подчинил нито един ден който и да е народ, несмазан от векове от игото на робството. Опитайте се да кажете на турците и особено на турските власти, че българите изхранват цялата турска империя, че те произвеждат земеделското богатство на страната, че от техния труд живеят турците, че това работливо, търпеливо човешко стадо съставя най-важната част от отоманския народ и затова те трябва да пазят българите, да ги поддържат и насърчават, като главна опора и производителна сила на турската империя — кажете всичко това и турците ще отворят устата си от учудване. Самата система на облагането с данъци в Турско, види се, има за цел не толкова да обогати хазната, но да разори и да направи злочести платците на данъците. Турция е единствената страна в Европа, където на платците на данъците гледат като на врагове, притеснявани и мразени съразмерно на плащаните от тях данъци. Този факт се доказва от постоянните насилия и грабежи от страна на турските дребни чиновници, поддържани от най-високите власти, които умеят да крадат по-изтънчено и по-изкусно.
      Напълно е безполезно да се говори за реформи, за конституция, за правосъдие, за безопасност на живота и собствеността в такава страна, където властта е съсредоточена в ръцете на подобни хора. Невежествени, фанатични, тъпи, лениви и развратни до последна крайност, турците не знаят, що е това честност, благородство, знание, патриотизъм. Ако имаше статистически данни, то би могло да се докаже, че половината от турските чиновници с по-висок ранг от мюдюрин, не знаят да четат и да пишат на своя роден език. Аз вече споменах за безграмотния каймакамин на Белоградчик, оттогава насам научих, че и лица, по-високо стоящи от него, са неграмотни, например управителят на Кипър, преместен там от Цариград, зетят на Митхад-паша и сегашният морски министър.
      Последният, на пръв поглед невероятен, но достоверен факт е посочен, за да оценим, както подобава, обещаните от турците конституция и реформи. Може би и между турските чиновници има няколко честни хора, но те са невежествени и неспособни; от друга страна, помежду им има няколко умни и образовани, но безчестни и развратни, а болшинството им е толкова тъпо, толкова и безчестно. Струва ми се, ясно е, че страната не може по-дълго да остане във властта на подобни хора; само ония, които са слепи или не искат да гледат, не виждат това.

Предишната глава | Следващата глава


© Православна беседа
      (http://pravoslavie.domainbg.com)