Дж. А. Макгахан

Турските зверства в България


Пловдив, 7 ноември

      Случаи на най-престъпно насилие от страна на турците се повтарят ежедневно в цялата страна. От както са надошли много европейци в Пловдив, турците не позволяват на башибозуците, които се връщат от войната, да минат направо за Цариград, но ги изпращат през София и Солун. По този отдалечен път, където подвизите им не могат да бъдат видени от чужденците, те спокойно горят и грабят всичките села. Според думите на френския консул, те са откарали със себе си няколко жени и деца. Ето няколко факти за насилията, които са се случили в последно време около Пловдив. Те дават ясно понятие за сегашното положение на страната.
      В Калофер редовните турски войски всячески притесняват българите и миналата седмица войниците са били един свещеник до смърт. В село Казаде (?) селяните от времето на въстанието били работели за турците, но като чули, че в Пловдив е дошъл английския консул с комисия, отказали се да работят без отплата, заради което турците ги нападнали и 40 души били зле бити, побягнали в гората и досега не смеят да се върнат в жилищата си. Свещеникът Нестор от казанлъшкия окръг дойде в Пловдив и донесе в една хартия своята отсечена от турците ръка с надеждата, че виновните за това престъпление ще бъдат наказани; но жалбата му е останала, разбира се, без всякакво последствие. В село Маджари селският пъдар, заедно с двама въоръжени турци, влязъл в черквата по време на богослужението, изгонил богомолците и искал да убие свещеника. В другите села българите не смеят да се отдалечат нито на крачка от своето жилище, така строго ги пазят турците, като се страхуват да не излезе на лице стореният от тях грабеж. В Панагюрище пред последния месец почти всеки ден са извършвани от черкезите убийства, грабежи, кражби на коне, волове и овце. На 18 октомври покрай градеца минал един кавалерийски отряд редовна войска; войниците влезли в църквата и извършили светотатство и, като продължавали пътя си, били до безчувствие българина, който минал покрай тях на кон, а не слязъл и не им свалил калпака си, както заповядва на християните мюсюлманският закон. В село Катун-Конари селският пъдар се отнася по един най-безцеремонен начин. Той кани приятелите си у българите, подарява им българските коне, взима всичко, което му се доще, и даже е прахосал събраните данъци, така щото ще трябва отново да се събират; а всекиго, който дръзне да се противи, той безсрамно псува и бие с тоягата си.
      Без да гледаме на всичките усилия, направени от Беринг и от Колверт, те още не можеха да освободят всичките отведени от турците български моми и деца.
      Те трябва да търсят мястото, където се намира всяко дете и чак тогава да ходатайствуват пред властите за освобождаването им. Турските чиновници сами не взимат никакви мерки за търсене на откраднатите деца и моми, и когато им казват, че в еди-кое си село има пленници български деца, то те се чудят: „Ако вие ни покажете именно тия деца в коя къща се намират, ние ще изпратим заптии да ги освободим“. Те отговарят спокойно, без да помислят, че тяхно задължение е не да чакат съдействието на чуждите консули, но сами да извършват правосъдие. Но друг път нямаше и затова Беринг и Колверт действуваха енергично в това направление.
      Прочее, от 87 деца, споменати от Скайлер, освободени от неволя са само 55. А не трябва да се забравя, че списъкът на Скайлер не може да бъде признат за съвършено пълен.
      Тия дни при Колверт дошъл един българин с прясна саблена рана на ръката; неговата история отлично характеризира сегашното положение на народа. Един от турските му съседи поискал българинът да му даде дъщеря си. Последният отказал и турчинът захванал да го преследва всячески. Като видял, че от това нищо няма да излезе, той захванал да го заплашва и след нов отказ, ударил злочестия българин със сабята си.
      Турчина го арестували, но, разбира се, той няма да бъде наказан. В някои села жените се боят да излизат извън селото от страх да не би някои турци, не само съседи, но и заптии, или даже мюдюри, да ги обезчестят. Когато аз говоря на турските власти за тия печални факти, те винаги смело отговарят: „Защо селяните не се оплакват направо на нас?“ Като им отговарях, че българите не смеят да се оплакват на турските чиновници, те възклицаваха: „Не е вярно, те често се оплакват, но все несправедливо“. Ето след това вече се разбира колко безполезна е всяка жалба.
      И всичко това става в цяла България сега, когато има комисия, която заседава в Пловдив, при всичките усилия на Беринг и на Колверт, при всичките отричания и лъжливи обещания на Портата, при застъпничествата на сър Хенри Елиът и осъдителната депеша на лорд Дерби, и най-сетне при пламенното негодувание на английския народ. Не са всички жени Лукреции, а в България те са твърде малко. Злочестите опозорени създания не се решават да се убият и им остава да носят до гробната дъска срама на челото си. Кого го е еня, че този печат гори и суши човека. Ние твърде малко слушаме за тия злощастници. Те не се оплакват: те знаят, че всяка жалба е безполезна; те заравят в дълбочината на сърцето си своята горест, срам, отчаяние, те страдат мълком, без, може би, да губят вярата си в правосъдието на справедливия и милосърдния Бог.
      — Вярвате ли в Бога? — попитах един българин в Панагюрище, на когото къщата беше изгорена, жената обезчестена и убита, децата посечени, а малката му дъщеря била така измъчена, щото умряла по един най-ужасен начин.
      — Не — отговори той, като се оглеждаше диво; аз вярвам в дявола.
      Сетне този човек полудя и самичък се уби.
      И така, ето в какво положение се намират сега българите. От една страна анархия, притеснения, тирания, жестокости и варварство; от друга — нещастие, унижение, сиромашия, безчестие, страх, отчаяние. И има още хора възпитани, просветени, образовани, които уверяват, че това трябва така да остане, че всичко трябва да си върви по старому, че всичко е благополучно. У тия хора, разбира се, няма нито сърце, нито чувства, нито състрадание. Виждал ли е светът някога подобно зрелище? Пред нас стои народ слаб, безпомощен, в младенчество, без име, народ-сираче, захвърлено посред могъщите народи, от които той напразно чака помощ и покровителство, горкият, захвърлен от съдбата, роден в неволя, но с благородни стремежи към нещо по-добро. Той се старае да се възпита, да се образова, да се развие, опитва се да излезе от положението на роба и дивака, но той се намира във властта на един варварин, който с дяволско зло го унищожава, позори, бие, терзае, докато най-сетне неговите вопли не достигнат до глухата, удивена Европа. При това зрелище присъствуват две нации. От едната страна стои народът, роднина по кръв и език, неотдавна излязъл от робското състояние и още досега смятан от Европа за варварин, но душата на когото гори от благородна, човеколюбива жажда да помогне на слабия, злочест брат. От другата страна ние виждаме друг народ, могъщ, горделив със своята сила, образование, развитие и християнски стремежи, стоящ на върха на цивилизацията, на науката, изкуството, литературата, военните подвизи, а най-главното — на свободата и на свободните учреждения — народ, който се гордее с това, че не само всичките му граждани са свободни, но е свободен всеки човек, който стъпи във вълшебния кръг на пределите му. И представителите на този народ, като изповядват тази религия, в основата на която лежи любовта към човечеството и състраданието към злочестите, говорят: „Не, този мъченик народ няма да получи помощ, той е длъжен да си остане в унизително робство; него трябва да го грабят и мъчат, жените и децата му трябва да безчестят; жилищата му трябва да изгарят дивите варвари, които го командуват; тоя младенец, подхвърлен народ, роден роб и напразно умоляващ облечените в ризници европейски гиганти, няма да получи помощ, ще остане навеки роб на дивия, пияния тиранин, защото …, защото …“
      И така, руският варварин се бори за човещината и християнството, а английският християнин — за варварството, тиранията, за злото и зверството! При такова зрелище лесно е да се усъмни човек в справедливостта, в цивилизацията, в самото християнство. „Но вие нарочно замъглявате въпроса — могат да ви отговорят — на християните ще бъде оказано покровителство; лорд Дерби написа нота със силни думи: виновниците за българското клане ще бъдат наказани и ще бъдат дадени гаранции“. Гаранции!
      Самата тази дума е най-злата сатира на дипломацията.
      Нима ние нямахме стотици гаранции в продължение на последните 50 години! Нима не бяха получени гаранции след клането на християните в Косандра, Кастория, Едрине, Солун, Бималия, Лариса, Сулия, Псара, Мистра, Дамаск и Джед? И при това, след тези ужасни събития загинаха хиляди хора, които се ползуваха от гаранциите; след убийството на консулите в Солун лорд Дерби излиза пак с голямата панацея на дипломатите — гаранциите. Дипломатическите гаранции не означават ни повече, ни по-малко от дипломатическа безнаказаност за турците и законно позволение да захващат нова кървава разправа, когато им е угодно, но с условие да дадат нови гаранции. „Вие забравяте, — ще ми кажат, — виновниците за клането ще бъдат наказани“. Виновници има от 20 000 до 30 000 души, не е възможно всичките да се обесят, ако на всекиго от тях ръката е обагрена с невинна кръв. Как може да се говори за наказание на виновните, когато цялото влияние на сър Хенри Елиът, на лорд Биконсфилд и на лорд Дерби, могъществото на английския печат, бурята на народното негодувание, силата на велика Англия, поддържана от цяла християнска Европа — не можеха да накарат поне един турчин да върне откраднатата завивка на бездомните жени и деца, които умират от глад и от студ.
      Що се отнася до заплашванията, те не действуват върху турците. Тежкият опит на нищо не ги научава.
      Избиването на християните във Влашко и Молдавия не им задържа в ръцете тия провинции. Поголовното клане на сърбите не можа да накара малкия, юначен народ да се покори; зверската касапница в Хиос и Псара не удържаха Гърция. Напротив, всичките тия събития доведоха направо към противоположни резултати.
      Зверствата в Хиос дотолкова възбудиха всеобщото негодувание в Европа, щото правителствата бяха длъжни да защитят гърците. Разорението на Пелопонес и вероломството на Ибрахим-паша накараха разгневените съюзнически адмирали да направят битка при Наварин и да унищожат турския флот. И това страшно бедствие не им отвори очите, не ги убеди, че европейските държави ни се шегуват. Те продължаваха своята предизвикателна политика, докато Русия не им обяви война. Но нито загубата на Румъния, Сърбия и Гърция, нито наваринският разгром не научиха Турция да има човешки чувства. Тогава как е възможно да се чака, че слабите заплашвания на Дерби ще ù подействуват? Турците са твърде тъпи, невежествени, диви. Каква полза има лорд Дерби да заплашва един народ, който даже не знае за неговото съществуване. Това е все същото да заплашваш някой бенгалски тигър, че ще го повикаш в полицейски съд.
      Но някои казват, че ако турците отново се заловят със своите кървави подвизи, то ще трябва да се направи нещо — да се окупират с европейски войски християнските провинции и да ги освободят напълно. Но защо да чакаме? Нима те не са пролели достатъчно човешка кръв? Нима те не са достатъчно умъртвили мъже, обезчестили жени и набили на маждраци деца?
      Колко още жертви са потребни? Разбират ли хората, които говорят така, каква хладна жестокост лъха от думите им? И при всичко това, така именно постъпват дипломатите, които нямат нито сърце, нито състрадание, нито изкуството да предвиждат бъдещето, те се задоволяват с това, че ще чакат нови подвизи от страна на турците. Портата вече смята, че бурята е отминала; не е нужна никаква промяна: всичко си отива по старому. В това я подкрепя сър Хенри Елиът. На някои от дипломатите източният въпрос е омръзнал и те са съгласни да сключат каквото и да е споразумение, само да го забравят макар и за малко време. Всичките са съгласни на такава полумярка, резултатът на която ще бъде ново въстание. Аз не се надявам на нищо.
      Европа няма нищо да направи. Цялото пламенно негодувание на английския народ ще остане без последствие. Него ще го заобиколят и ще го излъжат.
      За нещастните българи остава само едно — да страдат и да носят своя мъченически венец, докато небесното правосъдие не порази настоящите виновници за всичките техни бедствия, докато жестоката, безсърдечна политика на дипломатите, тия мъдреци, които измерват бъдещето със своя дребен аршин, не падне върху главата на народите и не изчезне навеки под страшните развалини и порои кръв.

Предишната глава | Съдържание


© Православна беседа
      (http://pravoslavie.domainbg.com)