Егор Петрович Южаков

Един месец в България
(1859 г.)


       Егор П. Южаков е един от сътрудниците на авторитетното литературно и обществено-политическо списание „Современник“, излизало в Петербург през 1836— 1866 г. Списанието е основано от Пушкин и в него са работили такива представители на руската интелигенция, като Гогол, Некрасов, Чернишевски, Пипин и др. В приложението му, което започва да излиза от 1859 г. под заглавие „Свисток“, Егор Южаков помества интересна статия, озаглавена „Месяц в Болгарии“ (Современник, 1860, т. 84, №11, 193—220). Статията е плод на неговите непосредствени впечатления и контакти с българското население в Кукуш и Дойран. Тези градове Южаков посещава в края на 1858 и началото. на 1859 г. като представител на Славянския комитет в Москва. Придружавал го е Виктор Рачински.
„Месяц в Болгарии“ е жив, непринуден разказ за живота на българите, за социално-политическото им положение, за стремежа им към църковна самостоятелност и просвета, за трогателното им отношение към представителите на Русия, от която те очакват своето освобождение. Наред с това статията дава богат материал за бита, обичаите и народопсихологията на населението. Особен интерес от етнографска гледна точка представляват описанията на сватбата, годявката и състезанията на младежите, организирани по време на общо веселие.

Живи ли са българите? Живи са за
борба с гърците!
(Наздравица)

       По стръмен, тесен и криволичещ път, или по-скоро пътека, ние се промъквахме (пътувах с руския пътешественик г-н Р, съпровождаха ни трима българи — Бел. Е. Южаков.) през високите планини на Македония на северозапад от Солун. Пътуването по тези планини беше колкото трудно, толкова и приятно: каква чудесна, живописна местност! Липсата на навик да пътуваме по такива пътища (коренно различни) от нашите равнини, опасността да паднем от мулетата, когато те рязко се изкачват или слизат от камък на камък, отначало не ни даваха възможност да се насладим на красивата местност. Малко по малко страхът отстъпи място на живите впечатления от поетичната македонска природа и ние напълно се доверихме на нашите верни сигурни мулета. Спускаме се от планината. Пред нас се разкрива величествена панорама от долини и хълмове, заобиколени от побелелите хребети на високите планини. Исполинските планини с диви скали и стръмни урви, обвити в гирлянди от бели облаци, се проточват от юг на север и като се събират, образуват триъгълна обширна долина, около 250 версти в обиколка. На юг забуленият в облаци божествен Олимп със снежни върхове се опира в синия небосклон и величествено се извисява над заобикалящата го равнинност на архипелага и същинска Македония. На запад, в посока юг-север, се простира огромната Кожух планина, обвита в белоснежни облаци. Под нас и над нас е Ортезий със своите страшни урви, от които сърцето замира. Долу се разстила обширна долина, осеяна с хълмове, по които растат лозя, маслинови и овощни дървета, и прорязана от рекички и езера. Жалко, че не е пролет! Но на фона на тази очарователна местност видът на бедните български села навява тъга. Вече бях уведомен за бедственото им положение — и като че ли до мен достигаха воплите, отронили се от изтерзаните от мъки и неволи гърди на злочестия народ. В моето въображение се нижеха различни картини — ту българи, насядали в кръг край огнището, с печални лица, замислени върху безизходното си положение, ту красива българка, наведена над люлката на своя син. Приспивайки го, тя му придава чрез майчиното дихание ненавист към гърците, с млякото си влива в душата му мъст към турците и като че ли, подготвяйки сина си още от люлката да се бори за своята родина, със жален глас му разкрива своето тежко положение, а после вече по-бодро, възлагайки надежда единствено на него, майчински го благославя и заклина: „Сине! Расти, порасти! — пее тя — кату си, синку, пораснеш, царството си да отървеш от чужди ръце погански, що царството ти е бащино, бащино, още майчино!“ След това го вижда във въображението си като възмъжал юнак и го напътствува: „Сичку, синку, ти имаш, только в неделю рано стани, верно ся богу помоли и войската си редом нареди — ела! Ще ти мома зарачам! Куга, синку, отидеш по берди и планини, никога ся, синку, не бой, само от гърци лукави, лукави още издайници, що и баща ти издадоха във Ведене града гулеме сос 72 хиляди; там го турци пленили, войската му сичка поробили...“ Тя го ободрява с поглед, насърчава го с майчинска целувка, но изведнъж като че ли идва на себе си и вижда, че синът ù е още в люлката, и с трепет се оглежда наоколо. Дали не е дочул някой нейната искрена песен, непредпазливо изтръгнала се от измъчените ù гърди — и сълзите се леят по тъжното ù лице. Отново се навежда тя над люлката на сина си, но нейното лице вече не е вдъхновено, а го забулва тъга: „Ето може би още една жертва за турците“ — мисли тя и стон се изтръгва от гърдите ù. Става ми и на мен страшно и непоносима болка изпълва сърцето ми. Не ме привлича вече природата. Червени кървави петна ми се привиждат по планините и долините и с наведена глава, в дълбок размисъл тихо се промъквам по криволичещата неравна пътечка.
       Но ето, че напред, зад хълма, се показа селото. От Солун до него са 3 часа път.
       „Хей, господарю Георги! — се чу изотзад, като наближихме селото. Спрях мулето. — Тук живеят погърчени българи“ — ми каза кираджията (1) (човекът при коня), като ме догони.
       „Какво значи погърчени?“ — питам го аз. Той ми отговаря, че преди това те са били българи, а сега са гърци. Това ме учуди. — „Е, какво? — казвам — Нали те са християни и православни също като вас?“ — „Че са православни, православни са!“ — лаконично ми отговори той.
       Започнах да го разпитвам как те са станали от славяни гърци, за да си обясня какво значи погърчен българин.
       От разговора ни можах да разбера само, че те говорят по гръцки, придържат се към гръцките обичаи, ненавиждат славяните и даже не признават, че са били славяни. Повече нищо не можах да науча от моя кираджия. Самият той не знаеше защо и как те са станали гърци, а и не иска да знае — за него е достатъчно, че те са гърци, и той не иска вече да си има работа с тях.
       След като прекарахме половин час в погърченото село, тръгнахме за Кукуш, където вече ни чакаха, защото чули, че ще пристигнем същия ден. Изнурени от непривичното яздене по такива пътища, в 9 1/2 часа вечерта пристигнахме в Кукуш. Беше много тъмно. Един от спътниците ни — кукушанин, избърза напред, след като ни оставаше още час до града, за да предупреди някой кукушанин, на който г-н Р.(2) носеше писма. Наближаваме. Посрещат ни извън града с фенери. Сред посрещачите ни българи беше учителят на тукашното народно училище г-н Миладинов(3). Господин Р. му носеше писма от Русия. След като си разменихме искрени приветствия, ни изпратиха до определената ни от обществеността квартира в архиерейския конак, където преди това живял изгоненият от кукушани архиерей. Господин Миладинов се разпореждаше за всичко в конака и затова ние бяхме изцяло негови гости.
       На другия ден, твърде рано, преди още да изпием по чашка кафе, при нас пристигнаха всички знатни кукушани — чорбаджии (старейшини). „Добре дошли!“ — поздравиха ни те, притискайки ръка към гърдите си и допирайки я после до челото. Подадохме им ръце и отговорихме: „Фала Богу! Сме благодарни!“ След това те се разположиха върху диваните с кръстосани крака. Господин Миладинов ни ги представяше подред. Всички те бяха на преклонна възраст и затова все с чалми, изпод които у някои се подаваха коси — безпорядък в тоалета им, който трябваше да извиним.
       С какво любопитство, с каква радост ни гледаха нас — далечните пришълци, техните братя! Това приличаше на среща между двама родни братя, които дълго време не са се виждали: те не биха се гледали с по-голяма радост и с по-голямо любопитство от тези добри кукушани, които бяха пред нас. Повечето от тях не бяха виждали руси. Знаеха само, че са славяни от тяхната вяра и племе, наричани руси, че са някъде далече на север, че държавата им е силна и могъща — и повече нищо не знаеха.
       Срамежливо, плахо, започнаха те да говорят с нас: здрави ли сме, харесва ли ни земята им, виждали ли сме в Русия българи, къде отиваме, с каква цел и др. След това ни задаваха наивни въпроси — за здравето на нашия цар и семейството му, как живеят русите, живеят ли в Русия турци и гърци? Струва ми се, че им се щеше да чуят, че турците и гърците у нас бедствуват и са много потиснати. В погледа им, във всяка тяхна дума се четеше изключително топла, детска симпатия към нас.
       Езикът им е примесен с турски и гръцки думи, и то с цели фрази, така че ги разбирах с мъка. Кукушани също с големи усилия ме разбираха. Но г-н Р. говореше български твърде добре и затова те говореха с него. В 11 часа сутринта те се разотидоха.
       В 12 часа отидохме у мюдюрина (пашата — началник на града), съпроводени от двамата главни старейшини на града. Господин Р. имаше ферман от турското правителство с подпис на султана, в който се нареждаше да ни бъдат осигурени свободен пропуск и водачи, да ни се оказва навсякъде при пътешествието внимание и съдействие. Мислех, че трябва да минем през десетки стаи, за да стигнем до приемната на високомерния турски паша или поне да чакаме четвърт час, за да бъдем поканени да влезем (с което в Русия сме свикнали). Нищо подобно — едва доложиха и веднага вратата се разтвори и ние се намерихме лице срещу лице с негово сиятелство пашата. Той седеше на дивана. Когато влязохме, стана и дойде да ни посрещне. Като ни протегна двете си ръце, той ни покани да седнем на дивана — нито сянка от високомерие, нито следа от грубост! Самата вежливост и приличие. Господин Р. му подаде фермана. Той първо го целуна, а след като го прочете, му го върна.
       Веднага ни дадоха дълги чибуци (тръбички), с бакърени чинийки, върху които се оставя чибукът на пода. След това ни поднесоха по чашка кафе (тези чашчици са големи колкото малките чашки, с които у нас пият водка). Чорбаджиите седяха на пода по турски също с чибуци и кафе и ни служеха за преводачи. Стаята, в която ни прие пашата, беше много скромна без разкош — само простите дивани и доста обикновените килими на пода напомняха тук за Изтока.
       Прекарахме при него четвърт час. Той ни разпитваше къде отиваме, защо, къде сме отседнали в Кукуш и дали сме доволни от квартирата. Изрази между другото и своята симпатия към русите като към добри съседи и особено за това, че по време на войната се отнасяли добре с турските пленници (4). Накрая също така приветливо ни се поклони и ни даде водач за града, за да ни бъде оказано навсякъде уважение, почит и преминаване през улиците (защото тук улиците са много тесни, а беше пазарен ден).
       Оттам отидохме при моллата (съдията). Заварихме го в кабинетно неглиже (бръснарят му бръснеше брадата и подстригваше мустаците и веждите), въпреки че влязохме, след като беше предизвестен. Той ни покани да седнем, като ни посочи дивана. Отново обичайната церемония: появиха се чибукчии с чибуците и кафеджии с кафето. Накрая той приключи с тоалета си и между нас се поведе същият разговор като с пашата, само че у моллата липсваше благородническият такт на пашата при общуването.
       От моллата отидохме при кадията — същата история, но той ни прие по чиновнически, строго изпълнявайки всичките надути аристократически правила на ислямското общество.
       От него пътьом се отбихме в народното училище, което е открито преди 3 години (5). В него има около 250 ученици. То ме зарадва и удиви. В селата из Македония, населени с гърци, на пътя от Атон до Солун, посещавах гръцки училища. Но нима те могат да се сравнят с това?
       Турското иго не тегне толкова над гърците. В лицето на своите духовни власти те имат покровители пред турското правителство, следователно имат по-голяма възможност да създадат добри училища. Техните духовни бащи, разбира се, не биха им пречили за това, а, напротив, биха ги насърчавали и ходатайствували пред турците. И какво? В какво състояние са училищата им, които видях? — Къщичка като нашите хамбари, стая като нашите обори, без под, без пейки и маса, дори без прозорци. В нея е задушно, тъмно и влажно. Тогава смятах, че това е поради бедността им, и ги съжалявах. Не говоря изобщо за гръцките училища, а само за тези, които видях, а именно: в селата Св. Никита и Св. Никола, които [селища] могат да се поставят наравно с Кукуш. Какъв контраст между тях и българските училища! Всеки от пръв поглед би казал: „Та българите са богат народ!“ А като се вгледаш в българите, като вникнеш в техния тежък живот, ще видиш, че това е един потиснат, смазан, поразително беден народ, над който тегне двойно робство, народ безправен и пред турците, и пред гърците. От него ли, при сегашното му положение, могат да се очакват добри училища! А всъщност се оказва точно така — той ги има. Училището в Кукуш е много хубаво в сравнение с гръцките, които видях. Голяма стая с 25 пейки, катедра за учителите, доста хубава. В стаята е светло, подът и стените — всичко е чисто — какво повече? Българите дават мило и драго за образованието на децата си. При това в гръцките училища видях само от 20 до 50 ученици, а тук 250 — и то само в началния курс, а има освен това и среден, който се намира в друга сграда, по-хубава и още по-чиста. В първия курс се учат да четат и пишат момчета от 6 до 15-годишна възраст. Казват, че в града няма нито едно момче, което да не учи, освен ако не е извънредно бедно. Всичките ученици, които питахме, отговаряха много добре. Във второто училище има 50 ученици. Тук изучават гръцки език, аритметика и география на гръцки и църковна история — на български. В първото училище учителят е монах от Атонския български зографски манастир, а във второто учител е г-н Миладинов, който ни оказа такъв сърдечен прием. За негова чест трябва да се каже, че той из основи познава и добросъвестно изпълнява своята работа. Той би могъл да си намери друга работа, по-изгодна в материално отношение, но като горещ патриот е посветил завинаги живота си на обучението на децата, получавайки само 20 сребърни рубли на месец. Това още повече ме привърза към българите. При цялата им тежка участ те остават верни на себе си — пазят горещия си патриотизъм въпреки всичките усилия на враговете им да направят от тях турци или гърци... Сега аз гледам на българите като на народ с богати наклонности към доброто, за да не кажа към великото.
       От училището отидохме в квартирата си. В 4 часа дойдоха при нас няколко чорбаджии.
       От името на гражданите те ни помолиха да им изнесем църковна служба на славянски език. Утре, 12 декември, е патронният празник на църквата им в чест на св. Спиридон. Ние им обещахме.
       Боже мой! Този народ, от който сме взели църковнославянските книги, който ни е научил да четем и пишем на славянски, този народ сега ни моли да четем службата на славянски език — те ни молят да ги ощастливим да чуят славянски звуци в своята църква... Иска ти се да извиниш, да оправдаеш тези, които са ги довели до такова състояние, че да са щастливи, ако чуят родни звуци в църквата, и да молят за това пришълците. Но как да ги оправдаеш?
       Техните прадеди и деди, а може би и бащите им още са слушали родна реч в църквата преди 93 години! [...] Църквата ги утешавала чрез родните им пастири, на родния им език. Но това е било до 1767 година! (6) Сега никой даже не помни това. Само песните печално напомнят за този преврат, който е останал незабележим за историята, въпреки че е оказал силно влияние върху съдбата на 7 милиона души.
       На 12 декември в 5 часа сутринта тръгнахме за църквата, като носехме със себе си богослужебните книги, които имахме: Библията и пълен молитвеник. Пристигнахме в църквата — крясък, шум, такава врява, че нищо не се чува! Ние си пробиваме път до клироса. „Русите, русите!“ — се разнесе из целия храм и в църквата настъпи тишина. Ето г-н Р. започва да чете Шестопсалмието, като се старае да произнася всяка дума ясно и високо. Всички са се приближили напред, за да слушат това, което се чете. Трябваше с очите си да видя техния възторг, тяхната радост, вниманието им, когато чуха богослужение на родния си език, за да разбера какво впечатление им направиха неговите звуци, нечувани от тях преди в църквата? Струваше ми се, че те поглъщаха всяка славянска дума, не откъсваха очите си от нас — слушаха и плачеха от мъка, че нямат славянско богослужение, и от радост, че сега го слушат.
       След като службата свърши, разгледахме църквата. Тя, разбира се, не е богата, но е хубава в сравнение с църквите, които видях в гръцките села. В крайна сметка в нея няма нито кал, нито прах, нито паяжини, напротив, навсякъде цари ред и чистота.
След разглеждането на църквата чорбаджиите ни поканиха да им гостуваме и ние цял ден обикаляхме от къща в къща.
       Целия ден се чувствувах като че ли потопен в нашето минало хиляди години назад. Простотата на живота, липсата на изкуственост и напрегнатост при общуването им, наивното им отношение към нас ме пренасяха във вековете на нашата простодушна патриархалност. Но само езикът, добротата и сърдечността говореха, че са славяни, а почти във всички външни белези на своя живот те не са издържали и напълно са се подчинили на източните обичаи и навици, пренесени тук от техните владетели — турците. Видът на градовете им е турски, тоест — немарлив, улиците им са кални, криви и тесни, къщите — разхвърляни, или по-точно, построени без план и ред. Вътре в къщите — пак тази източна обстановка. В тях обикновено има по две стаи: едната — непредставителна, която служи и за кухня, и за склад, и за работно помещение, и за спалня, а другата — чиста — за посрещане на гости. У богатите тази стая е постлана с килими, а покрай стените има дивани, или по-точно — широки пейки с дюшеци, напълнени с камилска или овча вълна или със слама и покрити с бяла или цветна материя. В някои къщи заменят диваните с дълги възглавници, около стената. В другата стая само в единия ъгъл е застлана сламена рогозка с няколко възглавници. В двете стаи е толкова чисто, че се влиза само по чорапи, без обувки. Няма нито качета, нито гърнета, нито леген с умивалник, нито нарове и най-вече — нито кал, нито боклук като в Русия. В кухнята има тенджери, чаши, чинии, джезве и в ъгъла — празен мангал. И самият българин по дрехите трудно се различава от турчина, облеклото му е прилично на турското: същите шалвари, сетре, чорапи, обувки, фес или чалма. С една дума, което носят турците, носят и българите. По-скоро българинът от турчина може да се различи по лицето. Всички българи си бръснат брадите, оставят си мустаци, а при турците — само военните. Българите си оставят плитка на темето по обичая на предците като знак за благородство, ако си бръснат главата, или 'подстригват косата по европейски, турците бръснат всичко, с изключение на военните. Българинът има скромен, но жив вид, турчинът — тъп, но високомерен. Ето само по какво се различават. Маниерите им са турски, но по-скромни. Всички знаят турски и го говорят и само простотата, доста грубовата — не високомерната турска, а някак своеобразна и наивна, ги отличава от източното племе. Впрочем европейското влияние се проявява и тук: младото поколение вече започва, разбира се, при наличието на средства да променя турското облекло с европейско и изобщо да добива европейски вид (като се изключат фесовете, с които все не могат да се разделят) и затова всички почти подстригват косите си а ла франсез.
       Ето влизаме в една къща, на портата ни посрещат стопаните. „Добре дошли, како сте?“ — и ни канят в стаята. Там сядаме върху пода, ако няма дивани, около огнището или мангала (Мангалът е меден или железен таз на три крачета, в който гори огън — Бел. Е. Южаков.), защото е чувствително студено. Тутакси се появява малкият син или дъщеря на домакините с кафе в малки чашки. След това сервират на табла глико, т. е. сладко, орехи, сладки, слагат таблата в средата между нас на пода и за допълнение край нея поставят две шишета с ракия или мастика ( водка) и вино. „Заповядайте! Благоволете!“ — повтарят стопанинът и стопанката. И шишетата с ракията и виното обикалят всички ни, скупчени край мангала или в полукръг около огнището. Между другото се води най-оживен разговор. Разбира се, захванахме най-напред за днешната славянска служба. Как ни благодариха те за нея! Наивно преповтаряха онова, което бяха запомнили от службата, например „Господи, помилуй!“, „Подай, Господи“ и пр., стараеха се да пеят дори, но, привикнали към гръцко пеене по турски маниер, колкото и да се мъчеха, не можеха да го докарат — все излизаше по гръцки с отвратителни турски вариации. С детска наивна радост ни уверяваха, че са разбрали всичко, което сме прочели. Между другото изказаха съжалението си, че нямат нито една славянска книга, защото иначе, без да се допитват до никого, биха служили на славянски език.
       Шишето продължи да обикаля развеселените българи — то бе приготвено във всяка къща, където ни очакваха. Навсякъде срещаме същия радушен прием. Нашият кръжец от пируващи приятели не спадаше под петдесетина души.
       Между другото питаха знаят ли в Русия, че са в такова бедствено положение? Признавам си, че този въпрос ме озадачи — как да им отговоря? Отговарях им, че не, не знаят. Разказвайки им за Русия, се бояхме да не засегнем в тях чувствителната струна, т.е. да ги разпитваме за положението им, но тя сама запя — чуха се жалби срещу гърците и предпазливо, шепнешком — срещу турците. Между другото шишето все още се разхождаше около огнището или мангала. Най-накрая винените пари изместиха от главите им печалните мисли и българите подхванаха в хор песен за славния живот на славните си предци. Е, можеше ли да се помисли, като гледахме сега развеселилите се българи, че те са народ смазан, угнетен, нещастен? С оживен вид, ръкомахайки и тръскайки глава, пеят те за знаменития рицар, българския Mapко Кралевичи, и за неговия внук Янкул. Като че ли се намирам всред „волницата“ (7), която в гората край огъня празнува освобождаването си. Така се развихрили от радост, че слушали славянско пеене (казаха те) и че посрещат небивали дотогава гости — русите. Най-много ме учудваше тяхното тревожно вълнение по отношение на гърците. Където и да влизахме, с когото и да разговаряхме, навсякъде и от всички слушахме само проклятия и жалби срещу гърците. Отвсякъде се чуваше: „Не сме гърци лукави, но честни българи, чисти славяни.“ Първият тост във всяка къща беше за здравето на руския цар и за Русия. „Нека е жив цар Александър, шепнешком говореха те, да изкърши (да срази) турците с гърците.“ След това възклицаваха: „Живи ли са българите? Живи са, живи напук на гърците!...“ Почти във всеки дом ни дебнеха момченца от 4 до 7-годишни. Ние ги питахме по молба на българите: „Ти грък ли си?“ — „Не съм грък — отговаряше момченцето, — съм честен българин, истински славянин!“ Ние настоявахме, че е грък, момченцето тропаше с крака и крещеше: „Не съм, не съм грък лукав, българин съм!“ Но ние продължавахме да настояваме, че той е грък — момченцето не издържаше и се разплакваше. Българите не скриват вече своята ненавист към гърците. Впрочем в Кукуш няма нито един грък — няма от кого да се боят. Аз не вярвах на ушите си — нима дотам са се докарали тук гърците, че дори името „грък“ има оскърбително значение? Негодника наричат грък, за момчето тази дума е повече от наказание. За всяко лошо нещо, за лоша постъпка българите казват: „Е, то е гръцка работа!“ (това е дело на гърците или е в характера на гърците).
       Но ето, пристигнахме за обяд у един от чорбаджиите. На входа ни посрещна семейството му. В стаята, както беше прието, седнахме на пода около мангала и запушихме с наргиле (калян) в очакване на обеда. Скоро донесоха огромна кръгла табла с паница в средата и лъжички и вилички по краищата и я поставиха на пода до мангала. След това поставиха за нас на пода по две възглавници, дадоха ни в ръцете по една кърпичка и ние насядахме около подноса. Па време на обяда малкият син на стопанина, който носеше поднос с чашки и стакани, без да иска, го изпусна и една чашка се счупи. Момчето не се сконфузи ни най-малко, а се развика: „Тако да изкършат се душмани (врагове) наши — турци сос гърците!“ Тази духовита шега на момчето беше толкова на място и така неочаквана, че ние дълго се смяхме.
След като обедът свърши, то ни донесе кана с топла вода и тасче със сапун. „За какво е това?“ — попита г-н Р. „Да си измиете ръцете и да си изплакнете устата“ — отговори момчето. Това е източен обичай. Стопанинът дори зъбите си натърка със сапун. Вечерта дойдоха при нас няколко чорбаджии и от името на цялата общественост ни помолиха да им погостуваме до Рождество, „Още да ви погледаме и да ви послушаме“, казваха те. Ние отстъпихме пред тяхната гореща молба, въпреки че бяхме пристигнали тук само за 3—4 дена. Почерпихме ги с чай. Те с голямо усилие изпиха по една малка чаша, защото са свикнали да пият кафе в малки чашчици, и ни се чудеха как можем да пием толкова много горещ чай. След чая излязохме да се разходим с тях из Кукуш. Навсякъде се носеха песни, като че ли целият Кукуш беше на крака. Навсякъде — и в кафенетата, и в локалите (ресторантите) се чуваше: „Живи ли са българите?“ На нашата забележка, че кукушани живеят весело, чорбаджиите отговаряха, че по-рано такова нещо не е имало.
       Какъв славен народ биха били българите, ако получат независимост! Този народ е весел, жизнен, войнствен и красив, всички са тъмнокоси, високи, стройни. Българските жени са красавици.
       Скоро кукушани започнаха да разсъждават върху това, как да открият славянско училище и да си набавят църковнославянски книги. Ще са им необходими доста средства за уредбата на училището. Какво да правят?
       Въпреки всичко решиха да изпратят в Константинопол човек с писмо от г-н Р., за да купи книги. Освен това народният говор много се е развалил. За да се оправи, са нужни големи усилия от страна на българите. В техния език са се промъкнали турски и гръцки думи и даже цели изрази. Посъветвахме ги да приемат следната мярка: който каже гръцка дума (от турския да се откажат би било опасно), се задължава да плати глоба в полза на училището — и ето ти източник на доходи за уредба на училището. Отначало определиха глоба по 25 сребърни копейки (башлък) за всеки път. Предложението беше прието с възторг. Скоро обаче видяха, че това не им е по силите: в продължение на един час много от тях бяха глобени по пет пъти — това беше много тежко и ние намалихме глобата до 10 сребърни капейки (два пиастъра). Веднага избраха училищен секретар, който трябваше да събира и записва глобите. Заредиха се уморителни картини. Българите се дебнеха един друг — вик, шум, смях, следваха след всяка глоба. „Дайте ми нож!“ — каза един, който беше платил вече за пети път глоба. „Защо ти е?“ — го попитаха. „Ще си отрежа езика, та нито един гръцки звук да не излезе от него — отговори той, смеейки се, — а то иначе и джоба ми ще изпразни този проклет гръцки език“ — прибави той. Обществото беше извънредно радостно от това нововъведение като средство, необходимо за пречистване на езика и за поддържане на училището. В същия ден то [начинанието] се разнесе из целия Кукуш. Жените узакониха това правило и за себе си, но с намалена глоба до ? пиастър (2 ? срб. к.), а от тях премина и по децата: и те си наложиха глоба до 5 парички (2 срб. к.). Законът стана всеобщ. Не стига това, но на другия ден от Кукуш това въведение премина и в съседните села. Където и да се чуеше за него, навсякъде то намираше горещ прием сред българите.
       След обяд отидохме в църквата, за да гледаме сватба (у тях венчават и през постите, освен през Великите пости). Цялото пространство пред църквата беше заето от хора, а в средата се разнасяше народна музика и шаферите или юнаците играеха. Ние се спряхме малко встрани.
       След няколко минути от планината с възможно най-тихи стъпки заслиза група млади жени, покрити с бели кърпи. По средата вървеше невестата, напълно скрита под бяло було — водеха я под ръка две жени. Като наближи народа, тя направи три, колкото се може по-бавни и ниски поклона. В дясната си ръка държеше бродирана по краищата кърпичка и когато се покланяше, допираше ръката си с кърпичката до дясното слепоочие. Носеше къса шуба до коленете. На главата ù имаше нещо от рода на малък кивер (8), висок около два вершка (9), върху който имаше сребърно клонче. Само то не беше покрито с булото. Върху гърдите ù имаше наниз от монети и голям сребърен обръч по източен обичай. Множеството малки плитчици, които падаха назад, също бяха украсени с монети. Широки източни шалвари се виждаха изпод дрехата. На краката ù имаше червени обувки, украсени малко със злато и коприна. Като се поклони три пъти, булката се отправи към църквата, където вече я чакаше младоженецът. Младите застанаха до ниска маса, покрита с червена копринена покривка. На масата имаше евангелие и чаша с вино. Отстрани стояха четирима свещеници (тук няма дякони). Венчалният обред беше извършен като в Русия, свещениците се редуваха да четат и пеят. Когато свещениците поведоха младите около масата, заобикалящата ги тълпа хвърляше върху тях пшеница и дребни парички (Паричка — 1/8 част от сребърна копейка. — Бел. Е. Южаков). След като свърши венчавката, близките на младоженеца и невястата се приближаваха до евангелието, което беше на масата, а после, кръстейки се, докосваха венците на младоженците. Венците стоят у пашата. За венчавката те трябва да бъдат откупени, но само срещу бележка от архиерея, че разрешава да се сключи бракът. Младоженецът тръгна сам за в къщи, а свекърът поведе невястата за ръка. Тя все още беше забулена. След това свекърът я взе на ръце и я сложи върху доведения кон, който беше с мъжко седло. В това време народът хвърляше върху нея пари. Казват, че по-рано невястата се приближавала до църковния кладенец и като се покланяла според церемонията на всички страни, сипвала в него пшеница. Когато свекърът поведе за юздата коня с булката, при мен дойде братът на младоженеца и ме покани на вечеря у тях. Като наближих дома на младоженеца, невястата все още седеше на коня и се ръкуваше с роднините си. Не я заварих, докато се е ръкувала със свекъра, свекървата, с по-възрастните девери и зълви. Когато пристигнах, бяха довели при нея малкия брат и малката сестра на младоженеца. Тя ги взе при себе си на коня, сложи ги на коленете си, целуваше ги, галеше ги по лицата със сребърния кръг, който висеше на гърдите ù, и им даваше бонбони, след това хвърляше пшеница върху покрива на къщата и на земята около входа. След тази церемония свекърът я свали от коня н я заведе в стаята. Младоженецът още не се показваше. Булката, заобиколена от жените, седеше в закрития със завеса преден ъгъл, който за случая се нарича тук „божик“. Мъжете-гости бяха поканени в другия ъгъл да седнат около масата.
       Младоженецът, влизайки, започна да черпи гостите и най-напред дойде при мен с чаша вино. Държеше чашата в лявата си ръка, а дясната ми протегна. „Какво е това? Защо той ми подава ръка?“ — помислих аз, но му подадох своята. Гледам: той иска да я целуне. Отначало не му позволих тава, но всички казаха че така е прието у тях, и аз се съгласих. Той пак взе ръката ми и я целуна, после я поднесе към челото си, пак я целуна и чак след всичко това ми подаде чашата с вино. Като му връщах чашата, младоженецът пак повтори церемонията с целуването на ръка. Така той обходи всички гости, стари и млади, със същата церемония. След това гостите сами започнаха да си наливат и да пият и развеселени, подеха сватбена песен.
       Гостите започнаха да се разотиват. Исках вече да си тръгна с тях, но желанието ми да пия за здравето на невястата достигнало до нея. И ето, тя става и ми поднася вино с обичайната церемония, повдигайки булото си, за да ми целуне ръка. След това ù подадоха кърпа, извезана по края и в ъглите с коприна и сърма. Като ми я сложи на рамото, тя каза да си я взема в Русия за спомен, после пак така церемониално ми целуна ръка. До вечерта на следващия ден младоженката остава още с момичетата и забулена. Тя сваля булото едва вечерта, защото чак след обеда я предават на мъжа ù.
       От 15 декември започнах да ходя сутрин в горното народно училище, за да уча децата (около 50 момчета) да четат и пеят на славянски, а следобяда понякога идваха при мен свещениците, да ги уча на същото. Момчетата се учеха с голямо желание и бързо напредваха. До 25 декември се занимавах с тях и накрая те можеха вече да четат в черквата след предварителна подготовка.
През свободното време от 12 до 25 декември понякога посещавахме куките (къщите) на кукушани и нашите разговори се водеха с марковицата (10) в ръка. Доста често юнаците (11) ме канеха в своите къщи „да изпием благо пияне, да изядем сладко ядене“. Много анекдоти и истории, разбира се, с тъжно съдържание, чух от тях. Когато бивахме у семейства, жените и девойките често ни упрекваха, че не сме довели със себе си нито една жена — те казваха, че би им се искало да видят рускиня, да поговорят с нея и да я разпитат с какво се занимават жените у нас, какво е тяхното положение в къщи и в обществото.
       Тъй като в Кукуш ни устройваха много добри приеми, отначало смятах, че българите преувеличават, когато говорят за своето бедствено положение. Но тогава не знаех, че ни канят само богатите от тях и че Кукуш не бива да се сравнява с другите български селища. В града има само 20 турски къщи всред 500 български и затова тук съществува повече единодушие и братство, повече народна сила. Но когато и в Кукуш посетих няколко бедни къщи, тогава повярвах на всичко, което българите говореха за себе си, въпреки че тук те живеят доста по-добре в сравнение със жителите на Горна Македония или дори на околните селища.
       Монополът върху земята принадлежи на турците, раздадена им като собственост или под аренда, и българинът-земевладелец е длъжен да я наема от тях, или да си купува, както казват, земя за по една година, за да работи на нея. Турците „продават“ (дават под наем) земята обикновено за година срещу известно заплащане или по-често срещу 1/3 от добива. Но какво да прави беднякът, когато реколтата е лоша или когато някой открадне житото от полето или го вземе със сила (а това се случва често)? Българинът остава без залък хляб, а турчинът въпреки всичко си иска дължимото. Кой да защити българина? Ще се дочуе наистина тихият, боязлив глас на чорбаджията в съвета на мюдюрина, но веднага ще заглъхне, защото чорбаджията си има правило — да предпочита по-малкото зло пред по-голямото: защищавайки едного, може да навреди на цялото селище и даже на християните от цял окръг. Но тъй като няма пари, недвижимо и дори движимо имущество, нещастникът заплаща с това, което турчинът може да вземе или хареса у него. Вярно е, че могат да се заемат пари от друг турчин или евреин срещу определени условия, но тези договори са почти сигурна гибел за бедните българи, защото заем се отпуска само срещу страхотни проценти. След година ще бъде непосилно за българина да изплати дълга си към турчина или евреина, защото той е нараснал почти двойно. Тогава или след още една година — но колкото по-късно, толкова по-зле, ако неговото имущество не покрива дълга, нещастният българин е длъжен да служи в дома на турчина, докато си изплати дълга, а ако дългът е сравнително голям, той отива не сам, а с цялото си семейство. Оттук нататък изходът е един: да приеме мохамеданството. Служейки у турчина, той съвсем не се избавя от данъци, други повинности и глоби. Освен това е длъжен сам да облича себе си и своето семейство. По такъв начин задлъжнява към турчина все повече и повече и никога не ще може да се освободи от него. Остава само едно средство да се избави от дълга: да даде на турчина жена си, дъщеря си и дори малкия си син, ако той е хубав. Българинът не се съгласява. И дългът все расте и расте до неизплатими от него цифри, а самият той става все по-слаб от непосилната работа у турчина. Накрая като че ли търпението на турчина да чака изплащането или отработването на дълга се изчерпва и той изгонва българина, защото бил неспособен за работа или ленивец, а като залог оставя жената и децата му или само децата, ако жена му не става за харема.
       Тогава нещастният българин търси само случай да изпрати куршум в челото на проклетия турчин и не може да остане в селото, нямайки вече средства за живот, а да се глави за ратай е твърде трудно, освен ако не пак при турчин... Смазан от мъката и бедата, българинът решава да стане хайдутин — отива в планините, за да причаква преминаващите турци, и оттам ненадейно да напада турските къщи и селища. С мъст безпощадна, безгранична мъст към турците са просмукани неговото същество, неговият живот, неговата мисъл — той е побъркан на тази тема...
       Точно такъв е изходът и при добра реколта, но когато за земята се заплаща не с третия сноп, а с пари. Прибирайки реколтата, българинът е длъжен да продаде толкова жито, че да изплати дълга си към турчина веднага след жътвата, защото тогава цените са още много ниски. По този начин почти половината от прибраното жито отива за изплащане на дълга му. Изминала е само половината от зимата, а житото на българина се е свършило. За да изкара някак си годината, той е принуден да вземе назаем. А ние вече видяхме до какво водят заемите, защото за да заеме пари, трябва да се обърне пак към турчина или към лихваря-евреин. Българин не се решава да даде пари назаем, защото не знае какво ще му се случи на самия него утре: всеки е длъжен да бъде готов да се защити, макар и с кесията си, от постоянните заяждания на турците с всеки що-годе по-заможен българин.
       Ако някой би ръководил българите, ако беше организирано някакво братство, община, сдружение, би имало някаква надежда да се спасят от турците. Но за нещастие това не е възможно. Всяко общо дело, всяко събрание и другарство турците считат за заговор. И още по-силно ще притиснат те българите в железните лапи на игото, и нови данъци, нови такси, глоби...
       А данъците и без това са тежки. Всичко е обложено със страшни данъци: градинарството, овощарството, занаятите. За всеки кон, крава — с една дума, за всяка глава от домашния добитък трябва да се плати данък.
       „А защо българи не могат да бъдат арендатори и спекуланти?“ — ще си помисли читателят.
       Но турците не са глупави. Те разбират, че ако българите получат тези права, ще завземат в ръцете си цялата търговия и промишленост и тогава би било трудно да ги обиждат безнаказано, защото ще бъдат богати, а следователно и силни и със свои агенти и покровители в самия Константинопол. А за пари константинополските турци ще бъдат готови да протежират българите. Тогава за българските турци като малцинство и като народ флегматичен, изнежен и ленив биха настанали лоши времена — те би трябвало да живеят от собствения си труд. А сега каквото искат, това и правят, неограничавани от нищо. Сега и на заможните българи често, дори много често, им е извънредно трудно. Ако българинът е богат (относително), той непременно е чорбаджия, а на чорбаджиите често се случва да плащат недоборите на своите бедни братя, за да не пострада цялото село или дори окръг — турците умеят да събират недоборите!... При това рядко ще има година, в която да не се събира двоен данък ту за султана, ту за строителството на крепости, ту за издръжка на армията. Така е в мирно време. А какво е по време на война или когато ей така, за свое удоволствие турците решават да поограбят българите, приписвайки им някакъв бунт или заговор?
       Та ето какви са отношенията им с турците. Но това е само малка част от всичко, което би трябвало да се каже за положението, подтискащо вече четири века нещастните българи! (12)
       Няма да говоря за това, което почувствувах по време на разказите за бедственото им положение. Представете си, читателю, че тези раздиращи сърцето печални разкази слушате от самите страдащи, които повече чрез погледа си, отколкото чрез думите си ви разкриват своята горчива участ! Какво ще заговори във вас? С какво вашето сърце ще откликне на този печален глас на изтерзаната и смазана от мъка душа? В състояние ли сте да изразите това, което бихте чувствували в такъв момент? Ако сте в състояние, потрудете се да го изразите вместо мене, а ако не сте, в крайна сметка ще разберете какво съм чувствувал... По-рано бях слушал, че тукашните архиереи имат право да покровителствуват българите пред турското правителство, затова попитах българите, които ми разказваха, какво прави техният архиерей. Защо не ги защищава?
       Е! — лаконично отвръщаха българите, махайки изведнъж с ръка.
       Сред юнаците, които ме канеха да побеседваме и да пием по чаша, имаше един женен човек. Не знам как е попаднал в обществото на ергените. Тук женените не се събират заедно с младежите. Той ми разказа крайно интересната история около женитбата си. „Три години преди сватбата аз си намерих момичка на 5 часа път оттука — започна той. Миналата година слугата на нашия архиерей и негов любимец я видял случайно. Тя много му харесала. И ето че гъркът започнал да я сватосва за любимеца си, но майка ù не се съгласявала. Гъркът не ù досаждал повече. Два месеца по-късно изведнъж получавам известие, че моята годеница е изчезнала. Взех със себе си още двама юнаци и бързо пристигнахме в дома ù. Майка ù ме посрещна обляна в сълзи и ми казва, че в този ден тя отишла у съседката си на гости и през това време откраднали дъщеря ù — кой? — тя не знае. Аз уговорих от това село още трима юнаци и всички започнахме издирването с надежда да открием следа от нея. На другия ден от нашите търсения един овчар ни каза, че тогава и тогава преминали четирима мъже с една забулена жена. По времето [когато е станало това] ние веднага се досетихме, че са водели нея, и потеглихме по-нататък. Пристигнахме в село (името на което не помня) и там научихме, че наистина четирима турци и една жена, покрита с шамия, тогава пристигнали в къщата на някакъв турчин. Отидохме при владиката и му разказахме всичко, молейки го за покровителство и помощ.
       Владиката дълго не се съгласяваше да ни помогне в бедата, като казваше, че няма факти за обвинение срещу турчина, че е отвлякъл моята годеница, но беше принуден да се съгласи поради горещата ни молба. Той се обърна към пашата с оплакване срещу турчина, че е отвлякъл годеницата ми, и с молба да му бъде върната, за да я предаде на майка ù. Пашата, разбира се, държи страната на турчина, но той не можеше да се откаже от съдопроизводството по тази законна молба на архиерея. Впрочем съдът бе насрочен само формално. Призовали турчина на съд, на който присъствуваха пашата, владиката, кадията, моллата, останалите турци и нашите чорбаджии. Турчинът вече беше уведомен подробно за това, а може би е успял да говори предварително с пашата и затова счел, че е безполезно да отрича стореното, и признал, че той наистина е отвлякъл годеницата ми, но само защото знаел, че тази девойка искала да приеме мохамеданската вяра, а нейната майка — гяурка — не ù позволявала това, а искала да я омъжи за друг гяурин. Той побързал да я изтръгне от ръцете на неверниците. Мене пашата не допусна в съда, защото турчинът не отричал свършеното. След като го изслушал, пашата заявил на владиката и чорбаджиите, че турчинът е прав, че той е действувал според законите на Мохамед. Тогава чорбаджиите казали, че не вярват на думите на турчина: нека той доведе тук девойката, за да каже тя самата пред всички, че иска да приеме мохамеданството, и тогава те ще се съгласят с неговото решение. Пашата заповядал на турчина да доведе девойката в съда. На другия ден турчинът довел в съда жена, покрита с бяла шамия от главата до нозете. „Ти ли си еди коя си?“ — попитал я пашата. „Аз“ — отговорила тя. Но чорбаджиите настояли тя да им се покаже; казали, че не вярват това да е моята годеница. Пашата отговорил, че жена, която е приела мохамеданството, не е длъжна да показва лицето си, и че затова тяхното искане е незаконно. Чорбаджиите били принудени да се ограничат само с въпросите си. „Желаеш ли да приемеш мохамеданството?“ — попитали я те. Тя започнала да кори християнската вяра и казала, че ако не би била сега в присъствието на светлейшия паша, би намушкала майка си с ей този нож, защото само заради нея е била гяурка досега, че най-после иска да бъде мохамеданка и не иска повече да говори с нея. Майката на моята годеница със сълзи паднала на колене пред пашата, уверявайки го, че това не е дъщеря ù, че това не е нейният глас. Пашата заповядал да изведат навън майката на годеницата ми. Чорбаджиите заявили, че те желаят да доразберат дали наистина [девойката] е дъщеря на тази жена, както сама заявява. „Няма защо да я изпитвате — казал пашата, — истината е ясна като бял ден!“
       Аз се вбесих, искаше ми се да се втурна с нож в къщата на турчина, да убия него и даже годеницата си, та никой да не я притежава, ако не успея да я спася, но другарите ми ме задържаха и как да е ме разубедиха. С наведена глава си тръгнах към къщи: цялата ми кръв кипеше, нищо не помнех и се съвзех едва когато излязохме на открито място и планинският вятър ме освежи. Тръгнахме в различни посоки, за да се срещнем в едно село, недалече от това, в което живееше турчинът. Привлякохме още няколко юнаци, та със сила да изтръгнем годеницата ми от ръцете на турчина-поганец. Тук, в това село, в което се уговорихме да се съберем, срещнах един мой познат българин от Солун и му разказах за своето нещастие. Той ми каза, че познава този турчин и все някак ще ми помогне в мъката ми. Скоро се събрахме всички. Вечерта солунчанинът отиде на гости у турчина. Там срещнал четиримата турци, които също познавал. Започнали да го гощават с вино, а и самите те пили. Те, проклетите, само говорят, че не пият! Като се напили, турците забравили да вземат предпазни мерки срещу нападение за през нощта. Вечерта, когато стана съвсем тъмно, солунчанинът излезе на улицата, окачи бялата си кърпичка на портата и се върна назад, към стаите. Като видяхме условния знак, всички влязохме тихичко в къщата на турчина. Шестима от нас застанаха до вратата на стаята, в която пиеха турците, а останалите, в това число и аз, отидохме в женската половина. Връхлетяхме изведнъж в стаята, в която на дивани спяха жените на турчина. Те се изплашиха и се разпищяха от ужас, а моята годеница, като ме позна, се втурна към мене, аз я грабнах и побягнах назад. В пруста налетя върху мене бягащият ?? другия край на коридора слуга на турчина. Един от моите другари го прободе с нож в гърдите и той се свлече на земята. На неговия вик и на писъците на туркините се притекли турците, но ние вече бяхме на конете. С моята годеница отидохме направо в Солун и там, след като се венчахме, живяхме повече от месец у моя познат българин.“
       „А турците не ви ли преследваха?“ — го попитах.
       „Гониха ни, разбира се! Но не можаха да ни настигнат. След това турчинът две седмици обикалял по разни села, за да ни търси, но като претърпял неуспех, се отказал от издирването. После се завърнах тук и два месеца не пусках жена си навън от къщи и никой освен най-близките ми не знаеше за това.“
       „А какво, разказа ли ти жената как са я отвлекли турците?“
       „И още как! Каза, че четирима турци пристигнали у тях, когато майка ù не си била в къщи, грабнали я, завързали и устата, покрили я с фередже и я откарали на кон. У турчина тя непрекъснато плачела, турчинът и другите му жени я утешавали. Искали насила да я направят мохамеданка, но отложили, докато се поуспокои — и за щастие ние успяхме да я спасим, иначе като мохамеданка сега щеше да бъде в харема му.“ „Сега ти, слава Богу, си се успокоил, разбира се; сигурно никой не може вече да ти я отнеме?“
       „А, още не може да се каже — отговори той. — Владиката още не знае за това, а аз се страхувам да му съобщя. Той може би няма да ми позволи да живея с нея, защото съм се оженил без разрешението му. Как да се успокоиш? Мисля да избягам в Солун, там ще бъде по-безопасно.“
       Като поживяхме две седмици в Кукуш, на 27 декември тръгнахме за Полянин, или Дойран, за да се представим на епископа на тукашната епархия, който по-рано живеел в Кукуш, но поради неразположението на кукушани към него се преместил в Дойран. С дойранци той се разбира, защото според думите на кукушани в тях славянската кръв пулсира тихо. Много от тях са на страната на турците, турци са повече от половината жители на Дойран. Съобразявайки се с тях и владиката, дойранските българи не смеят да изразяват своите предпочитани чувства като кукушани, които имат в града си само 20 турски къщи. Въпреки това и в Дойран има горещи патриоти.
       В Дойран пристигнахме вечерта и отседнахме в метоха на Зографския атонски български манастир при почтения отец Климент. С нас дойде и г-н Миладинов. Веднага, след като пристигнахме, се появи в метоха архиереят и ни покани да му гостуваме, докато бъдем в Дойран. Господин Р. прие поканата, а аз само му поблагодарих за толкова голямото внимание и предпочетох да остана при отец Климент, но все пак вечерта отидох у владиката (13). Господин Миладинов беше наш водач. Владиката има и самовар, и чай, но той самият никога не пие и не обича да пие чай, макар и да казва, че това е най-важното питие и че повече му харесва дори от кафето. С голямо усилие, като че ли беше противно лекарство, той изпи чашка чай. Вероятно го държи само от приличие. В тази страна чаят се счита за признак на изтънчен европейски вкус.
       Първото нещо, което ми направи впечатление, като влизах в стаята на владиката, беше архиерейската челяд: около 15 момчета се въртяха из коридорите. Някои от тях бягаха назад и напред, други стояха и ни зяпаха. Две от тях бяха с гръцки къси раса и монашески шапчици — това са бъдещи пастири, а може би и архипастири на народа. Всичките бяха с много чисти дрехи и доста добра външност.
       Домът на архиерея е най-хубавият в Дойран. Стаите му са подредени доста разкошно според ориенталския вкус, разположението им е съвсем по неточному: всяка стая има врата към коридора и всички стаи са отделени една от друга. Стаята, в която ни прие владиката, беше облицована с кадифе, а подът — застлан с килими. В средата на дървен пиедестал имаше огромен разкошен меден мангал.
       Още не бяхме седнали на диваните, когато владиката плесна три пъти с ръце — и веднага се появиха четири момчета с чибуци за нас и наргиле за самия него.
       Отначало разговорът ни не потръгна, но ето че донесоха самовара. Аз започнах да домакинствувам, защото самият домакин не знаеше как да се залови за чая и неговите добавки. И по време на чая разговорът едва-едва вървеше. Попитахме владиката за неговите работи по управлението на епархията, но той доста ловко се измъкна от пряк отговор и почти нищо не каза. След чая почти веднага ни поканиха на вечеря. Толкова вкусна и богата трапеза не бях виждал много отдавна. Птици, прасенце, овнешко, телешко и какво ли още не от царството на животните и растенията се редуваше само с пляскане на ръцете. Домакинствуваше, т. е. разливаше, сервираше и режеше самият владика.
       На другия ден при нас в зографския метох дойдоха дойранските чорбаджии. Между другото ни помолиха да им издействуваме от владиката разрешение да построят народно българско училище, за каквото те отдавна правят постъпки. Наред с това от името на обществеността те молеха отец Климент да изпълни неделната служба на славянски. Вечерта по време на чая измолихме от владиката разрешение отец Климент да изпълни в неделя богослужението на славянски.
       В неделя (14) църквата беше препълнена с хора, които слушаха с възторг славянските звуци.
       След обедната служба чорбаджиите се събраха у владиката и пред него благодариха на отец Климент за славянската служба, обаче не можеше да не се долови известна напрегнатост и боязливост, когато те изразяваха своята признателност. По време на обеда владиката ни каза, че славянската служба не се харесала на жителите. „Защо?“ — попитах го аз. „Защото те са свикнали с нашата гръцка служба“ — ми отговори владиката. Господин Р. му спомена, че пред нас българите са хвалили и са ни благодарили за славянската служба. „Да, очи в очи — разбира се!... А вие чуйте какво ще кажат зад гърба ви! Нима тя може да се хареса след гръцката?“ — отговори владиката. Господин Р. отбеляза, че тогава дойранци не биха молили отец Климент да служи на славянски, ако не им се харесваше да чуят родните си звуци в църквата. Владиката се задоволи само да каже, че дойранци не знаят какво говорят.
       „А тук има ли българско училище?“ — попита г-н Р., за да прекрати неприятния разговор. „Стига да искаха тук българско училище! — отговори владиката. — Аз отдавна им говоря за това, но не искат! А и къде ти! Те по-скоро ще изпият и последната си пара, отколкото да я пожертвуват за училище! Едва поддържат и гръцкото училище, а какво остава за българско! А и защо им е да учат на български? По-добре е да учат гръцки език — той е по-изтънчен“ — продължаваше владиката.
       Господин Р. отвърна, че, напротив, за всички нации е необходимо най-напред да научат родния си, майчин език.
       „Какво да се прави? И аз това им думам, но какво ли ти разбират?“ — със съжаление отбеляза владиката, отстъпвайки от своя предишен принцип…
       В понеделник в 9 часа сутринта при архиерея пристигна мюдюринът, за да ни върне визитата, която му направихме след пристигането ни в Дойран. Пашата говори добре български и се наложи владиката дълго да мечтае над своето наргиле. Накрая му омръзна да слуша неразбираемите за него звуци на славянски език. „Ах колко съжалявам — каза той, — че не мога да участвувам в разговора ви!“ „Кой е виновен, че ти досега не можеш да говориш на български? — грубо отбеляза пашата. — Сам ти, разбира се, след като не искаш да се научиш! А и твоето високомерие! Освен другото това е твое задължение!...“ Пашата разговаряше с него на турски, а после ни превеждаше на български. Малко сконфузен, владиката отговаряше, че отдавна желае да научи български, но няма възможност. — „Нямам учител!“ — изразително завърши той. „Ако искаш, ще си намериш — настояваше мюдюринът. — Та ти живееш тук 13 години — и не си намерил време и учител! Ето аз съм само от 4 години на служба тук — самодоволно продължаваше пашата, — а вече се научих да говоря, чета и пиша на български, защото намерих за необходимо. Дори уча и своите деца!“
       След това заговорихме за българските училища. Пашата каза, че той сам иска да предложи на чорбаджиите да открият българско училище. Владиката тогава заяви, че той отдавна е говорил за това на българите, но те не искат. „Възможно ли е? — възрази пашата. — Кой не иска това?“ И като видя един българин-чорбаджия, който вървеше по улицата, пашата веднага го повика в стаята. — „Искаш ли да учиш твоя син на български език?“ — го попита той. „И още как, ние всички желаем това!“ — отговори чорбаджията. „Добре! — каза пашата. — Избирам те за старейшина на бъдещото българско училище. Заведи книга и събирай кой каквото може да запише според силите си и мене пръв запиши в нея, че съм дарил за училището 200 пиастъра, и ела следобед при мене за парите.“ Тогава владиката каза: „Запиши и от мене 500 пиастъра.“ Ние също направихме дарение в полза на създаването на училище. Изуменият чорбаджия не знаеше какво да прави, не вярваше на очите си — толкова неочаквано беше това за него! Това, към което преди са се стремили толкова безуспешно, сега им се предлага без молба от тяхна страна.
       Когато веднъж разговаряхме за тукашното духовенство, владиката се оплакваше, че духовенството, което се намира под неговото управление, е много грубо, нищо не знае, не разбира своите задължения. Попитах владиката дали той изпитва желаещите да станат свещеници и достойни ли са те за това. „Разбира се, аз питам желаещия може ли да чете, да пише на гръцки и знае ли главните молитви наизуст“ — отговори владиката. „И само това ли?“ — попитах аз. „А какво повече? И това му е достатъчно“ — отвърна владиката.
       Като прекарахме в Дойран няколко дни, за Нова година се върнахме в Кукуш и аз започнах както преди да се занимавам с момчетата в училище. Техните бързи успехи свидетелствуваха за голямо желание и усърдие да се занимават на родния си език. Много скоро те вече можеха да четат в църквата на славянски. На другия ден след пристигането ни в Кукуш от Константинопол се върна човекът, когото бяха пратили там за славянски книги. Той донесе всичките, които бяха необходими за службата. Кукушани бяха във възторг от това.
       Следобед кукушани се събраха на площада близо до църквата, която настоятелството беше определило за училището, и нарекоха този площад „Станислав“. Отначало мислех, че това име му е дадено в чест на някакъв известен български герой Станислав, но не: така ми го обясниха българите: „Нека встане слава българска“ — ми казаха те. Горките, те са си въобразили, че за тях вече настава славна епоха, и тържествено я посрещаха в този ден. На площада се люшнаха хора. Девойките се хванаха отделно — с подвиквания или с песни, в които всеки стих завършваше с извивки, играеха под такт в кръг. Юнаците също се хванаха отделно на хоро и играеха същия танц, но много по-бързо. Между тези два кръга се разхождаше музикант с гайда от огромен мех (камилски или биволски), в който от едната страна са втикнати две дървени тръбички: едната с клапаните надува артистът, а свободната само пищи на един глас, но отвратително. Близо до тези две хора юнаците скачаха по славянски, което никъде не съм срещал. Юнакът, като се засили, прави на куц крак три огромни скока, стараейки се с последния си скок да се приближи съвсем до означения за целта знак. Който скочи от определената черта до него с три скока, посрещат го с възглас: „ура“, и той отива пак отзад, в числото на тези, които се готвят да скачат, а който не скочи до знака, засрамен, изпратен със смях, се отдръпва встрани и няма право да скача повече. Скоковете достигат до 70 педи, т. е. около 30 крачки дължина. Отначало разстоянието между знаците е 20 крачки, а след това вторият знак се отдалечава постепенно, щом като някой го надскочи. Понякога някой младеж още от първия път прави такива огромни три скока, че след него никой не може да го надмине, и той самодоволно се отдръпва встрани, след като е засрамил всичките.
       До късна нощ се разнасяха из Кукуш песни и възклицания: „Живи ли са българите? Живи са за борба, за борба с гърците!“
       След малко ни поканиха на армасение — годявка. Съпроводени от няколко кукушани, пристигнахме у годеника, за да отидем оттам у годеницата. У годеника имаше вече много гости, които той и неговите помощници-ергени черпеха с вино. Половин час след пристигането ни бащата на годеника, съпроводен от гостите, тръгна за бъдещия си сват, а годеникът остана с младежите в къщи. По пътя ми казаха, че като отива на армасение, ергенинът заплаща за това удоволствие, жертвувайки честта си: на армасението надяват на шията на ергенина магарешко седло. Аз започнах да протестирам, казах, че съм чужденец и затова могат да направят за мен изключение от правилото. Отговориха ми, че това ще бъде оскърбление за обществото. Не се съгласих и като изостанах от тълпата, отидох сам да гледам „оро“ на площада. Едва успях да седна на земята, срещу танцуващите българки, и при мене дотичаха трима юнака, изпратени от бащата на годеницата. Когато гостите пристигнали с бащата на годеника, бащата на годеницата и гостите му попитали защо не съм с тях. Отговорили им, че не съм поискал да ми надянат магарешко седло. Бащата на годеницата веднага изпратил тримата юнаци да ме намерят и да ме заведат, без да спазват обреда. Доста голямата стая беше пълна с гости, разположили се на пода в четири реда. Гостите на годеника бяха отделно от гостите на годеницата. Когато пристигнах, гощавката с вино беше започнала и се пееха весели годежни песни. След половин час се появи годеницата, заобиколена от девойки с пешкири и кърпички в ръцете си. „Нима това е годеницата?“ — попитах съседа си. „Тя е.“ „Но тя няма повече от 13 години?“ „Та какво от това?“ „Как какво? — отвърнах аз — у нас не се омъжват, преди да навършат 16 години.“ „Нея също ще венчаят на 16 или по-късно, но сега е само армасението.“ Но ето, че годеницата пристъпи към гостите и направи обикновените за такива официални случаи бавни и ниски три поклона. След това отиде до бащата на годеника, целуна му ръка, метна на рамото му кърпа, извезана със сърма и коприна, и пак му целуна ръка. Точно така тя обиколи с подаръците всичките гости. Гостите честитяха на двамата сватове, на единия — син, на другия — дъщеря, честитяха си един на друг подаръците, а годеницата започна да черпи с вино, като пак така церемониално целуваше ръка. Когато получаваше обратно чашата, даваха ù в ръката пари кой колкото може. След това пак пиха и пяха и през цялото време кърпите, с които ги дари годеницата, стояха на раменете им. Накрая всички гости станаха и отидоха с бащата на годеника в неговата къща, без да махат кърпите от раменете си. Най-отпред вървяха музикантите, певците и танцьорите.
       „Нима армасението свърши?“ — попитах един юнак, когато приближихме дома на годеника. „Разбира се“ — отговори юнакът. „Как така? Годеникът дори не дойде у годеницата!“ „Но годеникът не може пред хората дори да стои в една стая с годеницата чак до сватбата“ — отвърна младият човек.
       След това годеникът, или току-що сгоденият, ми каза, че пред хората не само дума няма да пророни на своята годеница, но даже няма да я погледне. „Защо така?“ — го попитах. „Срамота ми!“ — отвърна той.
       Влизаме в къщата на годеника. Тук той и неговите другари ни посрещат с мощно „ура“ като победители, които под предводителството на неговия баща са сякаш извоювали годеница за младежа. И наистина обредът като че ли означава точно това. От годеника вървяхме скромно и тихо за дома на младоженката, а оттам се връщахме с музика, песни и танци, на раменете ни се развяваха кърпи като знамената на победителите или като придобита плячка. У годеника пихме, пяхме и скачахме още половин час.
       Като поживяхме почти месец в Кукуш, се канехме да продължим нататък. Кукушани ме молеха да остана при тях, макар и временно, и ме считаха вече за свой кукушанин. „Ще ти изкараме наяве всичките ни момички — казваха те, — и която искаш, нея си избери за жена.“ Аз им отговарях, че не мога да остана повече. Въпреки техните молби решихме да тръгнем от Кукуш за Солун на 12 януари.
       Сега, когато оставаше още малко да бъда сред добрите кукушани, особено много ме занимаваше тяхното бъдеще.
       Дали ще се подобри съдбата им? Ще видят ли те светли дни? — мислех аз. — Или и на децата им ще се падне участта да повтарят техните думи, които самите те са получили в наследство от своите прадеди: „Дано поне за децата ни бъде по-добре!“
Рано станахме в деня на отпътуването ни, но децата вече се тълпяха около квартирата ни. Скоро започнаха да прииждат стари и млади, мъже и жени. След като си изпихме чая, се застягахме за път, а юнаците товареха багажа на конете, обаче чорбаджиите още ни задържаха. Ето, вече всичко е готово за отпътуването ни и ние искахме да се сбогуваме с кукушани, но те казаха, че ще се сбогуваме по пътя. Излизаме от къщи, улицата е претъпкана от народ. Тихо потегли процесията: народът вървеше след нас. Младежите и момчетата, особено тези, които бях учил, тичаха напред, за да ни погледат още. „Като че ли от небето паднахте при нас — ми казваше младият мъж, който вървеше до мене — и ето, че пак ни напускате.“ Като изминахме около една верста извън града, ние се спряхме, за да се сбогуваме с тях и да не ги затрудняваме повече, но мъжете не се съгласиха. Убедихме жените да се върнат. Тогава към мене се приближиха 7 или 8 жени (а към г-н Р. даже повече). Поднасяйки ми кърпички, те ме молеха да ги взема за спомен и за подарък на моите сестри и на познатите ми руски дами, молеха да предам дълбок поклон на всички руски жени. Седнахме на конете и тихо потеглихме напред. Младежите и момчетата пак бяха пред нас и непрекъснато се обръщаха да ни погледат, като се спъваха, защото пътят беше неравен. Изминахме така още две версти. Накрая пак започнахме да молим мъжете да се сбогуваме и да се върнат. Всички се спряхме. Слязохме от конете. Тогава юнаците запяха прощална песен. Текстът ù не мога да предам, но смисълът е такъв: „Ето, ние се сбогуваме, ето, ние се разделяме! Вие заминавате отвъд синьото море и високите планини. Кога ли ще се видим? Ще се срещнем ли пак? Тежко ни е да се разделим с вас — плачете гори, долини, реки и езера.“ След песента някои не удържаха сълзите си, ние също бяхме завладени от тягостното чувство на раздялата. Всички деца плачеха.
       Започнах да се сбогувам с момченцата, моите ученици от класа по славянски — горкичките, заплакаха още по-силно. „Кой ще ни учи на славянски?“ — питаха ме те. Отговарях им, че скоро ще се върна при тях.
       Да си призная — нито една раздяла в живота ми не е била за мене толкова тежка като тази.
       Като се сбогувахме с всички, тръгнахме, но децата не искаха още да се връщат назад, а непременно да ни изпратят до Бяла църква, на още две версти оттук, и побягнаха напред. Едва ги убедихме да си тръгват, като им обещахме, ако ни послушат, да се върнем скоро при тях. Те се спряха с неохота и ни извикаха още три пъти „ура“, но по-тихо отпреди. Потеглихме напред, а кукушани все ни гледаха, докато се скрием. Но все още не бяхме се сбогували с всички: конниците-кукушани, 15 души на брой, дойдоха да ни изпратят до Бяла църква. Бяла църква е стръмен, висок, заоблен хълм между две високи планини. Спряхме се току под него. Кукушани веднага ни поведоха към пещерата, образувана под скалата в подножието на хълма. Входът на пещерата е толкова малък и нисък, че трябваше да се препънем. Как да е, влязохме със свещи в нея. Тя се углъбява на 5 сажена в самата планина. Според преданието тук живял някакъв пустинник още преди завладяването на страната от турците. Стените на пещерата са изографисани (вероятно пустинникът е бил живописец) с изображения на светиите в човешки ръст. Образите и надписите бяха напълно изтрити. В пещерата отдясно, на половината от височината ù, имаше ниша — там вероятно е била спалнята на пустинника. Като излязохме от пещерата, отидохме на самия хълм — там по-рано е имало църква — според преданието варосана, заради което и самият хълм бил наречен Бяла църква. Пътят нагоре е много стръмен. На върха на хълма наистина намерихме развалините на тази църква върху самата скала.
       Но и при Бяла църква не всички кукушани се сбогуваха с нас: трима дойдоха да ни изпратят чак до самия Солун.
       След една година, като се връщах от Бейрут в Русия, в Константинопол срещнах един кукушанин. Той с радост ми съобщи, че те си имат вече свой, български владика, че навсякъде в епархията им богослужението се извършва на славянски език и се създават български училища. (15) Струва ми се, че нищо в живота не ме е зарадвало така, както това известие.

Южаков, Е. Месяц в Болгарии. Б. м. г., 193—220. Отпечатък от „Современник“. Руски пътеписи за българските земи ХVІІ-ХІХ век. Съставителство, предговор, коментар и бележки — Маргарита Николова Кожухарова. Издателство на ОФ. София. 1986. Стр. 260–292


БЕЛЕЖКИ И КОМЕНТАР

1. Кираджия — лице, което прекарва срещу заплащане — кирия стоки с коне или коли.
2. Става дума за Александър Викторович Рачински, руски консул (1859—1863) във Варна, горещ славянофил, радетел за въвеждане на славянско богослужение в града и за откриване на българско училище. С негово съдействие учат в Русия редица българи, в това число Райко Жинзифов и Константин Миладинов.
3. Димитър Миладинов (1810—11. I. 1862) — български възрожденски просветен, културен и обществен деец, борец за национална и църковна свобода.
4. Навярно авторът има предвид Кримската война (1853—1856).
5. Първото училище в Кукуш е открито през 1825 г., но обучението в него било незадоволително. През 1840—1842 г. Д. Миладинов организира първоначално взаимно и класно училище, в което обучението се води все още на гръцки език. В „Цариградски вестник“ №465 от 9 ян. 1860 г. се споменава, че пръв учител на български в града бил някой си калугер от Зографския манастир. Според някои изследователи вероятно това е бил отец Климент. През 1857 г. кукушани поканили за учители Д. Миладинов, който поел класното училище, и Р. Жинзифов, водещ обучението във взаимното първоначално училище. Те учели децата на български и църковнославянски език. По тези въпроси вж: Влахов, Туше. Възраждането в Кукуш. — Истор. преглед, 1960, №6, 26—28.
6. През 1767 г. била унищожена Охридската българска епархия.
7. Болница — събирателно име за група население, което избягало от крепостничеството и се заселило в пограничните области на Московска Русия.
8. Кивер — висока формена шапка в европейските армии от XVIII—XIX и нач. на XX в.
9. Вершок — руска мярка за дължина = 4,4 см.
10. Голяма чаша, наричана така в памет на Марко Кралевичи.
11. В случая думата „юнаци“ означава млади, неженени мъже.
12. Би следвало да се подчертае, че бедното турско население също било обременено с редица данъци и повинности.
13. Владика в Дойран през 1858 г. бил Мелетий, когото кукушките граждани изгонили от града си, защото се обявил против въвеждането на български език в богослужението.
14. Това става на празника на Светата Троица. Вж. Влахов, Туше, цит. съч., с. 29.
15. През 1859 г. българското население от Дойранската епархия прави опит да избегне властта на Цариградската патриаршия, като признае върховенството на папата (Кукушката уния). Чрез активното противодействие на руската дипломация и на Цариградската патриаршия успехът на унията бил ограничен, а исканията на населението — удовлетворени. За владика бил назначен българският патриот и книжовник Партений Зографски.

Съдържание


© Православна беседа
(http://pravoslavie.domainbg.com)