Егор Петрович Ковалевски

Балканите. Ниш.

(1840)


       Авторът на пътеписа е роден през 1811 г. Завършил е Философския факултет на Харковския университет. През 1829 г. постъпва на служба в минния департамент. От 1830 до 1837 г. работи като минен инженер в алтайските и уралските заводи. През 1837 г. бил изпратен в Черна гора за проучване и разработка на златни залежи. Тук въпреки волята си трябвало да вземе участие в погранични схватки с австрийците, по повод на което получава похвала от император Николай. Ковалевски е пътувал из Азия и Монголия, съпровождал е духовна мисия чак в Пекин. С негово посредничество през 1851 г. бил сключен Кулжинският договор, който поставя начало на търговията на Русия със Западен Китай. През 1853 г. отново бил изпратен в Черна гора, а по време на Кримската война участвувал при защитата на Севастопол. През 1861 г. Ковалевски е произведен в чин генерал-лейтенант и назначен за сенатор и член на съвета на министъра на външните работи.
       Литературната дейност на Ковалевски започва много рано. Разнообразните пътешествия и исторически проучвания му дават богат материал за написване на няколко книги, които предизвикват голям интерес. През 1841 г. в Санкт Петербург излиза книгата: «Четыре месяца в Черногории». Следват: «Странствуватель по суше и морям» в 3 части (СПб., 1843—1845), «Путешествие в Китай» в 2 части (СПб., 1853) и др. Освен това Ковалевски е публикувал в списания редица белетристични произведения под псевдонимите Нил Безымянный или Е. Горев, както и с инициали Е. П. К. В Библиотека для чтения, 1847, т. 80, разд. 3, излизат негови пътни бележки под заглавие «Балканы. Ниш». В тях авторът описва географските особености на страната ни, разкрива душевния свят на българина, дава някои бегли сведения за бита на местното население. Ковалевски е потресен от безправието, беззаконията и жестокото експлоатиране на българския народ в пределите на Османската империя.

       [...] Преминах Дунава малко по-долу от Орсова (1) и скоро попаднах на път, по който много рядко минават европейци, защото той се намира извън главните съобщителни пунктове на Европейска Турция. Приближавайки се до Ниш, вече бях сред истинския Балкан [...]
Като преминава през цяла България, Балканът я разделя на две части, но за българските християни той не представлява онази защита, онова убежище, каквото представляват непристъпните и сурови планини в западната част на Турция за техните съплеменници в Босна, Херцеговина и Черногорието. Преходите през Балкана на някои места са много леки, особено в източната му част, през която предимно са се насочвали завоевателите от юг. По пътя от Шумла в Айдос можете да преминете проходите за час и половина. Само на няколко места планината се спуска стремглаво, отвесно, подобно на Карпатите и е непристъпна като тях, а именно: към наносните долини на Татарбазарджик и Филипопол. Въобще източната планинска верига, която се спуска надолу към Черно море, не превишава 200 фута и само на едно място достига до 2467 фута височина над морското равнище, докато онази част на Балкана, която отделя България от Мизия, достига до 4600 и даже до 5251 фута.
       Всъщност така нареченият Балкан върви паралелно на Карпатите, но се спуска към Дунава чрез възвишения, които не са по-ниски от 300, 200 фута, като само на едно място височината е 103 фута. Разград, Терново и Лавчи (2) вече се намират на 834 до 900 фута [...]
       Балканът, разделящ България на две части, служи за граница и в нравствено отношение. Така например жителите на юг от планината се доближават отчасти по характера си до своите съседи гърците или в крайна сметка са заимствували много от тях, както от нравите, така и от езика им. Сред жителите от северната част и особено от долините и досега се чувствува влиянието на татарското иго (3) и съседство. И едните, и другите се намират под турско господство. Само жителите на западните планини още не са забравили предишната си свобода и понякога напомнят за нея на своите съседи, като се оттеглят в непристъпните планини и образуват хайдушки чети.
       Свикнали сме да считаме за граници на България Тракия, Македония и Албания, но българите, особено пастирите, като се разпростирали малко по малко в Европейска Турция, всячески избягвайки градовете и дори по-големите пътища, са проникнали навътре в тези провинции. Струва ми се, че без преувеличение може да се определи числеността на българския народ на четири милиона. Сиприен Робер предполага, че те са 4,5 милиона [...]
       Един път присъствувахме на екзекуция: това беше в Турция. Моят приятел, който е доктор, решил да повтори опитите си върху жизнеността на човешката природа и предварително закупил от палача трупа на осъдения. Щом главата на мъченика се изтърколи изпод секирата, докторът я хвана за косата и докосна едната буза с нажежено желязо: главата направи гримаса, клепачите се свиха, на челото се образува нова бръчка. Дали това беше осъзнаване на болката от човешкия организъм или просто външно въздействие на огъня върху кожата на лицето? Така понякога се случва с цял един народ, едва показващ признаци на живот под ударите на съдбата. В такова положение се намира всеки българин, където и да е той, в такова положение се намира България.
       Пътувате например от Черновод (4) (на Дунав) до Кюстенджа (при Черно море). Гола равнина, пладне, задух, въздухът се разстила във вид на нажежен прах. Наляга ви тъга, мъчи ви жажда, защото тук няма дори благодатните чешми, които се срещат навсякъде из Турция. Но ето в далечината се забелязва някакъв силует. Това навярно е българин, придвижващ се с повереното му стадо и с хищните птици. Приближавате се: птиците са отлетели, но българинът е неподвижен, стига само вашият вид да не предизвиква у него страх. Той седи облегнат на къс древен мрамор, враснал в земята, остатък от властта на древните римляни, и волно оставате поразени от тази противоположност на мизерния живот и мъртвото величие. На устата на българина няма нито песен, нито усмивка, нито сълзи в очите му, нито друга мисъл в главата му освен грижата за насъщния. Най-много да го привлече полетът на орела над стадото или воят на вълка наблизо, и то само защото той се бои за стадото си, бои се от упрека на хората, ако загубата на овце е голяма, а честността на българския пастир е пословична. Той не желае нищо, защото от опит знае, че всичко, което принадлежи на българина, е собственост на турчина, неговия господар. Още като е бил дете, пашата или аянинът насила са взели от къщи, изтръгнали са от ръцете на баща му и майка му неговата сестра, защото е била хубава. След време баща му минавал покрай един гавазин, който си правел кефа на улицата, и закачил и преобърнал наргилето му. Турчинът извадил пистолет от пояса си и убил непредпазливия роб. Майката изпаднала в отчаяние, всяка нощ идвала на гроба на мъжа си да плаче и да го оплаква — денем турците не разрешават на българите да показват нито радостта, нито мъката си. На женския плач отвръщал лаят на кучетата, които във всеки турски град се ползуват с по-голямо право на гражданство, отколкото раята. Това нарушавало спокойствието на пашата. Тъй като обичал забави от всякакъв род и се перчел с остроумието си, той заповядал да подхвърлят нещастната жена на кучетата. По-големият ù син, изтръгнат накрая от своята апатия, се хвърлил сред глутницата разярени кучета, за да спаси поне изтерзания труп на майка си, но това явно било недопустимо прегрешение за изпълнителите на волята на пашата и те обесили бунтовника. От цялото семейство останал само нашият беден овчар: той бил още дете, когато го изгонили от бащиния му дом и цялото му наследство било взето в хазната на пашата и улемите. Момчето било непривлекателно и бедно, кой ще му обърне внимание! А тъй като в Турция никой не закача кучетата и бедните, то израснало спокойно сред тях. Като достигнало зрялата си възраст, съумяло да покаже, че е останало честно, макар и инстинктивно, и хората му поверили своите стада. И защо му е след всичко това жена, семейство, състояние, щастие. Турците ще му ги отнемат. Ако случайно желанието и страстта биха се промъкнали в сърцето му, те биха ги изтръгнали. Живота на християнина турците щадят само тогава, когато за него той е мъка и наказание.
       Странно нещо! Османлиите са състрадателни към животните и растенията, хранят ята гълъби и смятат убиването им за светотатство, дори ако по средата на улицата поникне дърво, те няма да посегнат на него — а са толкова жестоки и безмилостни към друговерците!
       Българинът е самотен в равнината и би бил доволен от участта си: тишината му допада, по сърце му е. До него не достигат вести от родината, а тези вести винаги са такива, че измъчват и най-коравото сърце. Но ето, идват трима турски войници — дезертьори, което веднага може да се разбере по окъсаните им куртки и пушките, които те носят нагоре с прикладите. Единият взема от бедния овчар тютюна и лулата му — единствените му съкровища, другият си избира най-хубавия овен и заколва още няколко за развлечение, а третият едва не изпробва остротата на своя нож върху тялото на овчаря. Българинът е беззащитен и безмълвен. Но какво ли не се случва! Понякога цели тълпи албанци (5), по четиристотин-петстотин човека, преминават с огън и меч през българските села и така наречената редовна войска отстъпва пред тях. Зверски подвизи, кървави следи оставали след едните и след другите. Веднъж намерих един българин сред пепелищата на неговото село. Боже мой! Колко мъка може да предизвика видът на такъв човек! Сляп, болен, стар, той като че ли искаше да дочака смъртта там, където беше роден. И гарван кръжеше над него и грачеше, сякаш искаше своя дял от този страдалец, и буря се изви над главата му, а той нямаше къде да се скрие, нямаше с какво да покрие своето голо тяло, даже вярното му куче го нямаше, защото беше умряло от глад. А до неотдавна той е бил заобиколен от семейството си и това място е било толкова многолюдно [...], но бедният мъченик е безропотен!
       Преди няколко столетия стар, едноок, еднорък, еднокрак българин (6) вървял през тази равнина, водейки със себе си в родината няколкото хиляди свои съотечественици, взети в плен от император Василий Втори Българоубиец и ослепени по негова заповед. Каква гледка би представлявало подобно шествие! Страната, отдадена на спомена за мъка и страдания, от които и най-прекрасното лазурно небе би помръкнало накрая, е като напукана вече земя, толкова плодородна някога според описанията на древните историци.
       Има обаче в дълбините на човешката душа фибри, толкова нежни, че са запазили способността си да усещат дори тогава, когато целият човешки организъм остава чужд на вътрешните сътресения. Понякога българинът, чиито най-свети чувства са поругани, припомняйки си древната слава — и той има заслуга за тази слава в историята, — се мъчи да отхвърли от себе си оловната ръка, която го притиска. Той изправя превития си под нея гръб, избърсва праха от челото си и гордо вдига глава. Другите следват неговия пример. Пламва възмущение, но това е само едно спазматично движение. Появява се войската: дълбокото недоверие към самите себе си, към своите средства за борба заставя българите да се примирят. След това те търпеливо чакат своята присъда, смъртната присъда... и с покорство сядат в лодката, на която дъното е пробито и с която ще загинат сред вълните на Дунава... Гинат без молба, без вопли, защото знаят, че молбата не ще ги спаси, воплите на отчаянието ще предизвикат насмешка... и осиротелите семейства по цели нощи стоят по бреговете на Дунава, молейки вълните да им върнат обезобразените трупове, за да ги предадат на земята. Свещеникът шепне своята молитва на гроба, който ще остане без кръст, самотен, забравен сред равнината.
       Но не искате ли да надникнете в къщата на българина, ако може да се нарече къща колибата от плет и кал — тъмна и опушена дупка? В средата, между два камъка тлее огън, а над него — котле, полуразядено от времето, като че ли тук времето е също гладно като хората. Не поглеждайте в котлето — ще ви стане лошо... Нищо друго няма в къщата освен някоя полица и стара дървена икона. Наоколо цари тишина, въпреки че цялото семейство е тук. От време на време се чуват само хрипливият стон на болния и звукът от вретеното на предачката... Ето ти голяма беднота, безмълвна, каквато си е, а не каквато я описва плодовитият Сю (7), заставяйки я да бърбори гръмко и смело. Та нима ù е до приказки!
       Понякога нещо подобно на смях и радост озарява българина, но това е радост, от която се свива сърцето, смях, който предизвиква сълзи в очите.
       Около Гергьовден, преди да бъдат изкарани султанските коне на ливадите „Пресни води“, на Киатхане-то, което става, както е известно, със съответната церемония, се появяват в Стамбул българи, които, навярно привикнали към бита на животните, постъпват на служба като пастири — разбира се, безвъзмездно — при конете на султана. Срещу насъщния хляб те бродят по улиците на групи, като танцуват под оглушителните звуци на гайдата, ако, разбира се, „танци“ могат да бъдат наречени техните тромави подскоци, напомнящи играта на дресирана мечка. Събират пари от състрадателните хора, защото това им е позволено, те са привилегировани. Тук българинът явно не е в своята среда и неговата игра бунтува сърцето. Но ето султанските коне на разкошното пасбище, украсени, накичени с талисмани, обгърнати от дължимата им почит: на тях им е нужна прислуга, нужна им е свита. Тук всеки има определена свита: жените — евнуси и негърки, велможите — момчета и палачи, други имат гавази и т. н., а султанските коне — българи... По двама българи служат при всеки кон неотлъчно, и то при конете на султана — запомнете добре! Да бяха арменци или гърци, веднага биха се възгордели от такава чест и на свой ред биха унижавали другите, както това често се случва с тях, ако заемат различни длъжности, получени чрез интриги и хитрост. Но българинът и тук, както навсякъде, покорно приема както унижението, така и възхвалата. Помни само това, че ако се разболее любимият кон на султана, за него отговаря не само той, бдителният конски телохранител, а и цялото му семейство, цялото село, от което е излязъл. Известно е, че селата, които са задължени да доставят пастири, се ползуват с определени права и са освободени от други данъци, затова пък отговорността им в случай на беда е огромна (8).
       В Константинопол често ще срещате българин на улицата, който винаги работи редом с магарето си или сам се е превърнал в магаре. Понякога ще го видите на пазара с оскъдните дарове от земята му. Ето го с овнешки калпак с вълната навън, с изпокъсани дрехи, облегнат до стената с агънце в ръцете, а в краката му — овца. Това е цялото му богатство, с което той е принуден да се раздели заради хляба насъщен.
Но където и да е, селянин, работник, пастир, градинар, българинът е честен и предан на този, комуто служи, без да осъзнава тези добродетели и не от чувство за достойнство, а по инстинкт, защото той не може и не умее да бъде друг...

Ковалевский, Е. Балканы. Ниш. — Библиотека для чтения, СПб., 80, 1847, разд. 3, 1—13.
Руски пътеписи за българските земи ХVІІ-ХІХ век. Съставителство, предговор, коментар и бележки — Маргарита Николова Кожухарова. Издателство на ОФ. София. 1986. Стр. 198–207


БЕЛЕЖКИ И КОМЕНТАР

       1) Оршова гр. в Румъния.
       2) Изопачено от гр. Ловеч.
       3) Татарската хегемония в България (1281—1300) преминава през 3 етапа: а) обявяването на Георги I Тертер за васал на татарите, б) поставянето на Смилец на търновския престол от хан Ногай, в) провъзгласяването на Чака за български цар.
       4) Днешното село Черна вода, Русенски окр.
       5) Тук авторът има предвид кърджалиите — отряди, образувани главно от турци и албанци и много рядко от българи. Те били поддържани и подстрекавани в някои случаи от местните паши и аяни, а в други случаи създавали самостоятелни отряди,, които нападали мирната рая с цел лично облагодетелствуване.
       6) След битката при с. Беласица (1014) заловените Самуилови войници били ослепени по заповед на византийския император Василий II, наречен „българоубиец“.
       7) Евгений Сю (1804—1855) — френски романист и драматург, автор на „Парижките потайности“, „Скитникът евреин“ и др.
       8) Навярно авторът има предвид войнуците, ешкинджиите, дервенджиите и др., население, което е имало по-специални задължения, като опазване на проходите, служене в обоза на армията и т. н. Заради специалните си задължения то притежавало наследствена „бащиния“, която обхващала няколко ниви, хармани, дворове, не било зависимо от местните феодали и било освободено от някои данъци.

Съдържание


© Православна беседа
(http://pravoslavie.domainbg.com)