Монах Партений

Из „Разказ за странствуването и пътешествието ми из Русия, Молдавия, Турция и Светата земя“ (1839 г.)


Светското име на автора е Петър Агеев, а според други сведения — Андреев. Роден е в гр. Яш, Молдавия около 1807 г., а е починал през 1878 г. в Троицко–Сергиевата лавра. Бил е разколник, но по-късно преминава към Православието. През 1839 г. о. Партений заминава за Света гора, където през 1841 г. приема монашеството. В Русия се завърнал през 1856 г. и бил ръкоположен за йеромонах. През 1857 г. бил назначен за настоятел на Берлюковския монастир, а през 1858 г. му била възложена уредбата на Гуслицкия монастир. Отец Партений положил много усилия за възвръщане на разколниците към правата вяра. За тази си дейност той бил награден и назначен за игумен на монастира. Монах Партений се проявил и като писател. Написал е много книги, повечето от тях са с религиозна тематика. Сред произведенията му обаче има и един пътепис, който придобил голяма известност и се ползувал с особен успех: „Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой земле“ (Т. 1—5. СПб., 1855). Особено голям интерес за нас представлява онази част от книгата, в която авторът описва пътуването си през българските земи и личните си впечатления от българите. Той се възхищава от красотите на земята ни, с нескривана симпатия пише за нашия буден, трудолюбив и гостоприемен народ и с болка говори за робската действителност, която пречи на българите да заемат своето достойно място сред останалите европейски народи.


[...] Истински Божи рай е тази страна — ражда много хляб и плодове, кипи от изобилие и се напоява от река Дунав и по-малки рекички и поточета, които текат през планини и гори. Тук има много риба и всякакви плодни дървета, градини и лозя, ниви, гори и ливади, всякакъв добитък и много пчели. Зима почти няма. Повечето дървета в горите са плодни, като круши, ябълки, вишни, череши, орехи, дренки и диви лози. Колкото страната е хубава и християните гостоприемни, толкова беден и разорен е нейният народ. Рядко съм виждал такава мизерия през моето пътешествие.

За девет дена видяхме само три църкви, и то толкова бедни, че и да ги опишеш не можеш. По външен вид не се различават от колибите. За всичко това е виновна злата турска ръка. Вътре почти няма нито една рисувана икона, а само книжни, за иконостас не може да се говори, а църковните одежди са от просто ленено платно. Във всяко село има по един-двама свещеници. Много от тях питахме защо хората са толкова бедни, щом страната е добра. Очите им винаги се напълваха със сълзи и с тежки въздишки те ни разказваха: „Наистина страната ни е добра и изобилна, но са големи греховете ни, та затова Господ винаги ни посещава и наказва: открай време земите ни са погранични и затова тук има чести войни — някога през 10, някога през 20 години. Едва се пооправим — добитък си развъдим, градините си подредим — и пак започне война. Тогава, който може, бяга във Влахия, а ако турците заловят някого — отвеждат го със себе си във вътрешността и добитъка ни изяждат, и къщите ни изгарят, и градините ни опустошават. Свърши ли войната, който е останал жив, пак се връща в своя край, пак си правим землянки около развалините, пак създаваме стопанства. Сами съдете кога ще можем да се замогнем? И друга мъка имаме, по-силна от първата: след всяка война пламва чума, която вече и нас покосява. Тогава ние пак оставяме всичко и бягаме кой където може, крием се по планините и горите, боим се брат от брата и бягаме един от друг. И този гняв Божи често спохожда страната ни. И турците тук са много раздразнени, зли са — като зверове, винаги ни тормозят и разоряват: църквите ни често палят, намерят ли сребро — прибират го, иконите ни унищожават и няма на кого да се оплачем. Пашата не ни приема, Цариград е далече, а ние сме разорени. Така търпим мъки и чакаме милост от Бога да дойде Русия при нас и да ни освободи от тежкото турско иго.“ Много ги съжалявахме, като слушахме всичко това.

... На седмия ден пристигнахме в Силистра, наричана в древността Охрида (1), където е живял архиепископ Теофилакт, автор на българския вариант на „Благовестник“. Когато влязохме в града, християните ни казаха, че тук върлува чума. Отидохме направо при пашата, за да ни разпишат паспортите, и без да си купим каквото и да било, бързо излязохме от града. Упътиха ни да не минаваме през селища, защото в някои от тях има чума, а да вървим покрай брега, където има плитки бродове… Така и пътувахме. Много диво грозде ядохме из тези блатисти места. Вечерта пристигнахме в едно християнско село и попитахме дали всичко е наред при тях. Отговориха ни: „Наред е“ и ни приеха да пренощуваме. Гостоприемно ни предложиха вечеря и постеля, а на сутринта, като ни снабдиха с храна за из път, ни казаха, че покрай брега няма никакви села до самия Туртукай (2), и ние тръгнахме.

Още от сутринта обаче заваля сняг и дъжд, а ние вървяхме по самия бряг на Дунава. Глина и тиня до колене. Искахме да вървим малко по-нависоко, но се заблудихме: много се лутахме из гората и вече се окайвахме, снегът и дъждът ни намокриха до кости, а обувките ни се разпаднаха. Едва намерихме отново Дунава. Вървяхме по блатистия бряг и пристигнахме в Туртукай едва вечерта. Най-напред отидохме при турците и им показахме паспортите си. След това тръгнахме да си търсим място за пренощуване, но никой не ни приемаше, а ни пращаха при свещеника. Отидохме там, но него го нямаше в къщи, а и странноприемница нямаше. Какво да правим? Всички сме мокри и мръсни. След това отидохме на пазара и започнахме да питаме: „Има ли в града някой добър човек?“ Казаха ни да отидем у свещеника, но им отговорихме, че той не е в къщи.

Скоро един търговец ни каза: „Ще пренощувате при мене, но ме почакайте малко.“ След това ни поведе към дома си. Като пристигнахме, ни накара да седнем, извика жена си и ù каза: „Ето, доведох ти гости.“ Тя отвърна: „Слава Богу.“ Започнаха да ни събуват. Ние казахме, че ще се събуем сами. Той ни рече: „Вие сте измръзнали и ръцете ви са ледени. Сега вече не сте си стопани, след като съм ви довел в своя дом, стопанинът съм аз.“ Извинихме се и те ни събуха. След това донесоха вода и ни измиха краката: жената наливаше, а той сам ни изми. Стопанката ни донесе нови чорапи и ние ги обухме, за да не се простудим. След това ни донесоха дрехи и ни заповядаха да се съблечем до голо и да се преоблечем с тях, дадоха ни и топли подплатени халати. Въведоха ни в топлата стая, нагостиха ни богато и разговаряха с нас любезно на молдавски. Господи, спаси ги! Ето например Авраам и Сара: но Авраам и Сара са били стари, вече се били научили как да посрещат гости, а тези Христови чада Петър и Ефросиния бяха съвсем млади, на по двадесет години, от две години женени и имаха едно дете. Вечерта ни сложиха трапеза, отрупана с всякакви ястия и питиета, и сами се радваха и веселиха с нас. Но тяхното гостоприемство не свърши с това. Сложиха ни да легнем на тяхната постеля, върху пухеници. Възразявахме, но те ни се поклониха до земята и със сълзи на очи ни молеха да не се гнусим от тяхното легло. От уважение към тях, след като се помолихме, легнахме и заспахме. На сутринта пак ни приготвиха богата закуска. Като станахме, отправихме молитвите си към Господа Бога. След това ни донесоха дрехите, изпрани и изсушени. Върнахме им техните дрехи и облякохме пак нашите. И обувките ни бяха поправени и намазани, и ни сложиха трапеза, подобна на вечерната. След това тръгнахме, те ни напътствуваха, с хляб, вино и грозде ни изпратиха и ни дадоха по една рубла. Ние им благодарихме за гостоприемството. Стопанинът ни изпрати извън града и ни показа пътя, каза ни да не се отбиваме в села, защото там има чума. И много ни заръчваше, когато пак ни се случи да дойдем в Туртукай, да се отбием в дома му. Като се разделихме, тръгнахме направо през ливадите, а всички села оставаха отляво. Вечерта пристигнахме в едно село и нощувахме у един християнин.

На другия ден към обяд влязохме в град Рущук. Християните ни поздравиха с добре дошли. Там се нахранихме и ни разписаха паспортите, а християните ни казаха, че от Рущук до Светата гора Атонска разстоянието е 18 дена път, и ни описаха всички села. След. като излязохме от града, свърнахме наляво от Дунава към вътрешността на България и три дена пътувахме през планинска местност, населена с българи. Рано сутринта на четвъртия ден се приближихме към българската престолнина Търново, обаче не влязохме в нея, а като я отминахме, вървяхме все през български села. Те са големи, подобни на градове, с по 2—3 хил. къщи, изградени от камък. Църквите са големи, каменни, само че без кръстове и без куполи, а вътре са украсени с много икони, свещници и кандила. Оградени са, за разлика от църквите край Дунава, с високи каменни огради, подобно на монастирите. И селата не са разорени, а хората са заможни, въпреки че живеят в плен на тежкото турско иго и са много по-притеснени и обременени, отколкото гърците, защото гърците си имат защита в лицето на висшето духовенство: патриарха, митрополитите, архиепископите и епископите. А бедните българи страдат от гърците не по-малко, отколкото от тежкото турско иго. Архиереите-гърци не позволяват на българите в градовете нито да пеят, нито да четат молитви, нито децата си да учат на славянски. В селата не обръщат внимание на архиереите, а пеят и четат на славянски от руски книги. Българското наречие е по-близко до старославянското, отколкото великоруското.

Българският народ е достоен да бъде почитан и хвален. Той е гостоприемен и милостив, много е усърден към светата църква, обича красотата на Божиите храмове и е толкова ревностен към светите места — към Светата гора Атонска и към светия град Ерусалим, че превъзхожда всички останали християни — гърци, сирийци, грузинци, сърби, влaси, молдавци и дори русите. И всред никой друг народ няма толкова поклонници, колкото всред българите, и никой друг не прави толкова дарения, колкото българинът. Почти цялата Света гора Атонска се издържа от българите. Много почитат монашеското съсловие и считат за щастие да приемат някой монах в своя дом и от всички други народи най-много българи стават монаси. Атонската гора е пълна с българи и из България има много мoнастири, които са пълни с монаси-българи. Хубава страна е наистина България и е блажен народът, който живее в нея. Българите са много трудолюбиви и всичките им земи са обработени: земеделието, градинарството и дори производството на коприна тук процъфтяват. Българите са добри търговци, общителни и приветливи, и са привързани към Русия, защото са от едно племе, с един език и еднакви обичаи. Много ги е сломило и обременило турското иго, но ако този народ беше свободен — би бил още по-добър. В техните църкви не бият камбаните, в градовете дори не удрят клепалата, а храмовете им винаги са пълни с хора. Там се държат почтително, като монаси, а жени в църквите въобще не се виждат. Тяхното място е на балкона, а ако няма балкон, те стоят благоприлично зад решетката, издигната отляво на олтара. Този добър обичай може да се наблюдава и из цяла Гърция, от Константинопол до самия Ерусалим. Българските жени покриват главите си според древния руски обичай.

След като Търново остана вляво от нас, пропътувахме десет версти и се изкачихме на един хълм, от който пред погледа ни се разкри величественият Балкан, забулен в облаци. Два дена вървяхме и само разбирахме, че ту се спускаме, ту се изкачваме по планината. Често минавахме през села, нощувахме и обядвахме у гостоприемни хора и у христолюбиви пастири. Когато вървяхме по улиците, не само че не молехме за храна, но почти от всяка къща излизаха жени, спираха ни и ни питаха къде отиваме. Ние отговаряхме: „В Света гора", а те ни молеха, когато отидем там, да ги споменем в молитвите си и ни даряваxа с всичко — хляб, сирене, платно. Молеха ни да не пием по пътя вода, за да не се разболеем, и пълнеха нашите кратунки с вино. Каквото можехме, вземахме и им благодаряхме за гостоприемството.

На шестия ден от нашето пътуване отсам Дунава пристигнахме под самия Балкан в дълбока и дълга долина, в село Габрово, подобно на голям град. То има седем пазара и една църква. Има часовникова кула с камбана, която се чува в цялото село и ние много се чудехме на това. Климатът е доста студен, лозя и други овощни градини няма. Пристигнахме рано сутринта и се подкрепихме, защото ни предстоеше дълъг и труден път. Балканът трябваше да преминем за един ден, а по пътя от България до Тракия на разстояние от тридесет и пет версти няма никакво населено място. Тук попаднахме на двама спътници-българи. Като призовахме Бога на помощ, ние тръгнахме и започнахме да се изкачваме по остри скали към високия връх на Балкана. Изминахме двадесет и пет версти и често почивахме. Като стигнахме на самия връх, спряхме. Денят беше ясен, а въздухът прозрачен. Погледнахме на всичките четири страни и ако имахме прозорливи очи, щяхме да видим и разгледаме много неща. Поглеждаме на запад и североизток, а там се вижда цялата дунавска долина и дори Влахия и Молдавия. Зад Влахия се виждат Карпатите. На изток се точи планинската верига. На югоизток е Тракия — огромна равнина, която стига чак до Черно море, а на юг се простира до Адрианопол, Константинопол и до самото Мраморно море. На югозапад Тракийската равнина достига до Архипелага, на запад, чак до Македония е тракийската долина и се вижда голямата планина, наречена Доспат (3). Нейното било се простира на северозапад. На север е голямата пуста, достигаща до Унгария. Самият Балкан се вие от Сърбия чак до Черно море и отделя България от Тракия. Преди това място е било почти непроходимо, с големи усилия са го преминавали пеша или на коне, а сега без всякакви усилия тук се движат каруци. По време на войната от 1828 г. руските войни разчистили и оправили пътя и прекарали цялата военна артилерия. Бог ни повели да изминем и ние този път. На върха е много студено, като през зимата. Разказват, че често през лятото планината е покрита със сняг. Но слава Богу, тогава нямаше. След това започнахме да слизаме надолу, но вече не по пътя, който много криволичеше, а направо се свличахме, като се държахме за камъните и тревата. Страх ни беше, но по пътя трябваше да слизаме три часа, а ние се спуснахме много бързо, почти за час направо в българското село Шипка.

Ето я вече Тракия. Тук пренощувахме у един христолюбив човек. Беше празникът на свети мъченик Димитър и ходихме на църква. Уставът и редът са монастирски, както и в другите села, четат от руски книги, а напевите им са български. Оттук тръгнахме рано на път, защото литургията започва рано, веднага след утринната служба. В Шипка произвеждат много розово масло. Наоколо са насадени много рози, т. е. трендафил (шипка), затова и селото носи това име, цял ден вървяхме през равни нивя. Отдясно, като стена, чак до облаците се простираше Балкана, а отляво — чисти, равни полета, осеяни с много села и с градините на българите и турците. Преминахме през три турски села и нито едно християнско. Привечер пристигнахме в голямото българско село Калофер, където ни посрещнаха с обич и ни нагостиха с ядене и пиене. Това село, Калофер, е известно по цяла България, голямо и многолюдно, подобно на град. Богати търговци живеят в него и търгуват с цяла Европа. Тук има доста фабрики и работилници, които работят с помощта на водата. Много коприна и гайтани се изнасят оттук. През селото минава доста голяма река, от която по канали водата тече из цялото село, достига до всяка къща, а почти във всяка къща има работилница. С помощта на водата предат, тъкат , плетат и ние много се чудехме на това. В Калофер има много църкви и два монастира. На края на селото има женски монастир, известен в цяла Турция, много богат и с повече от хиляда монахини. А мъжкият се намира сред тишината на планината. Във всички църкви и в монастирите четат от руски книги, а напевите им са български. Много ни молиха боголюбивите чеда да им погостуваме поне седмица, защото много обичат русите, а никога не са виждали русин в селото си. Молиха ни да отидем в монастирите им, да събираме милостиня, но ние се страхувахме да не ни завари зимата, защото беше късно, вече 26 октомври. Благодарихме за тяхното внимание към нас и за пожеланията. На сутринта, щом станахме, тръгнахме на път и вървяхме през равни полета, през български и турски села, нощувахме и обядвахме у българи. Недалече, вляво, на около двадесет версти от нас остана древният град Филибе, Филипопол, където доста са се потрудили светите апостоли — Павел и Варнава. Два дена вървяхме и много се изплашихме от проливния дъжд.

Пристигнахме в татарския град Пазарчук (4) в събота, късно вечерта, и попитахме къде се намира християнската църква. Българите ни казаха, че в града няма църква, а тя се намира извън него — в полето. Помолихме да ни заведат до нея. Прекараха ни през целия град и ни въведоха в странноприемницата при църквата, където ни приеха и нахраниха. На сутринта отидохме в църквата и изслушахме утринната литургия. Цялата утринна служба беше изнесена на гръцки. На литургията без съмнение пеенето им беше херувимско, според древния обичай, всеки за себе си отговаряше на думите на свещеника или дякона. Тъй като людете всичките са българи, нищо не разбират от гръцкия. След литургията епитропът ни даде по една паничка, за да съберем от християните милостиня за из път, и всеки ни даде според възможностите си и събрахме достатъчно. Господи, спаси ги! Градът е доста голям, с тридесет турски минарета. По-голямата част от жителите са християни. Църквата е една, но и тя е „прокудена“ от града. Стои сама всред равнината, опозорена, порутена и няма кой да я защити, наглежда я само небесният Жених. Той я пази и защищава от безбожните турци. Нейните възлюбени чада оставят града и домовете си, мълвата и суетата и бягат всичките към своята любима майка в полето като към тихо и спокойно пристанище, за да отправят молитвите си към бащата на небето. И толкова много християни се бяха събрали, че надминаваха хиляда, а църквата е толкова малка, че едва ли би побрала и сто души. В нея има едва ли не само олтар и клирос: почти всички люде стоят на открито, на двора. Въпреки че християните са започнали да строят нова, каменна църква, толкова голяма, че ще има седем престола наред, и са стигнали вече над прозорците и ù се радват и възхищават, но турците не им дават да я довършат. Ето какво върши злата турска ръка! Около тази църква живеят двадесет и пет свещеници, петнадесет дякони и епископ, но него го нямаше, защото беше заминал във Филипопол. След литургията ни нагостиха. След обяда отидохме на пазар и си купихме до два чифта сандали, защото чухме, че ни чака тежък път и големи планини. В града християните ни напътствуваха и съветваха доста. Господи, спаси ги! Много гостоприемни са тези българи! След това пак се върнахме в хана и разпитахме за пътя. Почти от всички страни Базарчук е заобиколен от високите хребети на Балкана, издигащи се до облаците: отдясно е Габровският балкан, през който вече преминахме, а отляво е Доспат планина, през която минава пътят ни и която трябва да изкачваме. Отправихме се на път и преминахме през едно турско и две български села. Вечерта пристигнахме в село Бистрица, което прилича на град и се намира в полите на Балкана. Христолюбивите българи ни приеха и нагостиха. В село Бистрица има две големи каменни църкви: в едната четат на славянски от руски книги, в другата — на гръцки, а жителите всичките са българи. В това село имало чума, но ние не знаехме и ни казаха това после, на друго място. Помилва ни Бог!

На сутринта тръгнахме и ни изпратиха извън селото, като ни показаха пътя за Балкана. Цял ден се изкачвахме по стръмен и труден път. Едва привечер стигнахме билото, където имаше нива, засята с жито. Почвата е песъчлива, в гората растат борове, елхи и брези, а климатът е доста прохладен. Учудвахме се, че тази страна по всичко прилича на Русия. Вече свършваше Тракия и започваше Македония. Вечерта пристигнахме в село Батак. Свещеникът ни прие в дома си и ни нагости с удоволствие. Разпитваше ни за различни неща, но най-вече за Русия и за руското благочестие. След това ни каза: „Сега аз няма да ви пусна оттук, докато не се намерят спътници, защото пътищата са много опасни. Два дена да вървите няма да срещнете населено място освен някой хан — само гори, планини и пущинак, пълни с разбойници-арнаути (5), които често убиват. Това лято убиха двама монаси.“ Ние му благодарихме и след вечерята си починахме. На сутринта отидохме в църквата и изпълнихме утринната служба и Часовете. Църквата е голяма, каменна, с висока каменна ограда. Иконостасът ù е прекрасен, а има и много ценни икони, гръцка изработка, достойни за похвала. През цялото си пътешествие съм видял много малко такива църкви. Рисувани са от един светогорски монах. Всичките книги тук са църковни, печатани в Москва. Ризницата е доста прилична. В църквата има много кандила и пет кристални полилеи. Ние ù се полюбувахме и благодарихме на свещеника за големите грижи. В Батак има общо триста къщи. Всичките са дървени, направени от дъски, отгоре покрити с дялани греди и летвички. Има и много двуетажни. Селото е българско, но напълно прилича на руските. Тъй като тук е студено, няма никакви градини. Свещеникът ни хранеше само с ечемичен хляб. Ние му искахме или пшеничен, или ръжен, но той ни каза: „Освен ечемичен нямам друг хляб, няма и в цялото наше село. Ние месим хляб само от ечемик, а да се набави друг е трудно. Вие сте видели каква е планината. Трудно е дори сам да я изкачиш. Пък и не ни трябва друг хляб, защото от раждането си знаем само този и ни се струва, че от него няма по-хубав.“ Ядохме насила. Гостоприемните жени ни надонесоха много хляб за из път, защото два дена нямало откъде да вземем. Каквото можахме — взехме със себе си, а излишното оставихме на свещеника. Недалеч от Батак се вижда друго българско село. По-рано жителите му били християни, но турците ги помохамеданчили, а иначе и до днес говорят български. Почакахме два дена, но спътник не намерихме и решихме да тръгнем. Доверихме се на Господа Бога и помолихме свещеника да ни благослови в нашия път, той дълго ни разубеждаваше, но накрая ни благослови и рано сутринта ни изпроводи на пет версти и ни обясни пътя. Още пет версти се изкачвахме по планината, а после преминавахме от хълм на хълм през тъмна гора. Пътят е тесен, трудно е да се пътува с кон, защото има остри камъни, а гората е борова. Ние вървяхме и бързахме. На половината от пътя срещнахме въоръжен турски обоз със стоки. Спряха ни и започнаха да ни питат на български откъде и накъде пътуваме. Казахме им, че сме от Молдавия и отиваме в Светата Атонска гора. Те ни попитаха: „Не се ли страхувате да вървите само двама из тази пустош, и то без оръжие? Тук има много разбойници. Ние сме сто души, въоръжени, и пак се боим.“ Отговорихме им: „Вие се надявате на оръжието, а ние на Бога. Защо да се страхуваме от разбойници и смърт? Отдавна сме се отрекли от света и сме мъртви за него, пък ако ни убият, ще ни изпратят за вечно блаженство при нашия Цар Небесен Иисус Христос, а няма и какво да ни вземат, затова не се страхуваме от нищо.“ Те ни се чудеха и клатеха глави.

Отново тръгнахме, уповавайки се на Господа Бога. Когато се отдалечихме на 5 версти от обоза и излязохме от пущинака, на пътя ни изскочиха четирима души, въоръжени с пушки, саби, пистолети и ножове. Очите им бяха кръвясали. Спряха ни и започнаха да ни говорят кротко на турски. Казахме им, че не знаем турски. Те ни попитаха на какъв език говорим. Отговорихме им: „На молдавски и на български.“ Започнаха да ни разпитват на български откъде сме и къде отиваме. Казахме им, че сме от Молдавия и отиваме в Светата Атонска гора. Попитаха ни не се ли боим да пътуваме сами, защото имало много разбойници и щели да ни убият. Ние им отвърнахме: „Ако Бог им заповяда, ще ни убият, но няма какво да вземат от нас: пари нямаме, а дрехите са ни скъсани, пък и да ни убият, ще ни пратят при Бога.“ Те си заговориха на турски, отдръпнаха се настрана и ни казаха: „Вървете с Бога.“ Отдалечихме се малко, а те пак ни закрещяха: „Спрете!“ Спряхме се. Те се върнаха при нас и ни дадоха по един лев, т. е. по двадесет копейки, и ни казаха: „Изпийте в хана по едно вино за наше здраве, но не казвайте, че сте ни видели.“ Попитаха ни още далече ли е обозът, който срещнахме. Отговорихме им, че вече е далече, на два часа път от нас. Не ни казаха нищо повече и отминаха. Ние продължихме, като се радвахме и благодарихме на Господа Бога, че умилостиви сърцата на злите разбойници, които, вместо да ни обидят, ни направиха добро. Наистина, всяка човешка душа е в Божиите ръце. Който вярва в Господа, е непоклатим като Сионската планина. Привечер пристигнахме в хана, а ханджията и другите хора учудено ни питаха: „Как пристигнахте невредими?“ Като им казахме, че разбойниците, вместо да ни сторят зло, са ни наградили, всички се смяха. На сутринта пак поехме на път през планини, но не толкова гористи. После започнахме да се спускаме надолу, но тук планината не е така стръмна. Надвечер слязохме в село Сатавчу (7) и отидохме в хана. Ханджията ни прие сърдечно и ни нагости, но не останахме да спим там, защото още не беше късно. Казаха ни, че тук селата са нагъсто и е спокойно, и ние отидохме да нощуваме в друго село. Минахме през две села. Селяните са българи, говорят на български, но по вяра са мохамедани, защото са потурчени насила. Късно вечерта пристигнахме в българското християнско село Петрелич (8). Приеха ни в хана и ни нагостиха.

Оттук надясно на ден и половина път е големият монастир „Лаврата“ на преподобния отец Иван Рилски, където той е намерил покой. Там и до днес почиват нетленните му мощи. Братята монаси са над 300, всичките чистокръвни българи. Църковната служба се изпълнява по руски книги. Монастирът е доста богат, но не е общежителен (9). Искахме да го посетим, но ни разубедиха, защото пътят бил много труден, през големи планини и гори, а без придружител нямало да го намерим, защото бил скътан сред отдалечен, непроходим пущинак. На сутринта станахме и тръгнахме за Света гора. Местността тук е хубава: полегати планини, редки гори, много реки и поточета, навсякъде обработени ниви и лозя и често редуващи се български християнски села, но тук-там се срещат и турски.

Разпитвахме как се стига до монастира на св. Йоан Предтеча. В едно село ни казаха, че надясно, през планината, широк път води направо до град Серес (10), а наляво, по долината — към монастира. Ние тръгнахме по долината и до самия монастир не видяхме нито едно село. Нощувахме в хан сред полето. На сутринта потеглихме към планината и половин ден се изкачвахме все нагоре. На билото въздухът е доста хладен, а равното място е засято със зимна ръж. Пътят е лош: трудно се следи, защото там рядко минава някой. Доста се страхувахме дали не сме се заблудили, пък и нямаше кого да попитаме, но Господ и св. Йоан Предтеча ни водеха, попаднахме на верния път и към обед побързахме да стигнем монастира. Вървяхме вече в полите на стръмната планина през дефилето: надясно — дълбока пропаст, някъде долу бързо бяга голяма река и водата ромони, скачайки от камък на камък, а отляво като стена се издига планината. След това слязохме в долината, където тече реката, и преминахме през каменен мост. Погледнахме под него — нито капка вода и много се учудихме защо е така. Отгоре се спуска толкова много вода, а тук няма и капка. Къде отива тази вода? Много се чудихме на това. И пак тръгнахме надолу. Вече отдясно беше планината, а отляво — суха долина. През целия път се питахме защо горе тече река, а долу е сухо. След това към два часа по обяд, като вървяхме по тази долина, стигнахме под самата планина. Редуваха се лозя, а сред тях растяха и дървета, каквито никога не сме виждали. Като ги разглеждахме любопитно, започнахме да се досещаме че това са маслинови и смокинови дървета. По-нататък различихме нещо като кули или стълбове, когато ги наближихме, видяхме, че са дървета, но не знаехме как се наричат, докато не ни казаха, че това са прекрасните кипариси. Тогава се зарадвахме и си говорехме, че след като тук растат такива дървета, които не сме виждали, значи и морето е близо. Промениха се и местността, и климатът. Пристигнахме след това в едно християнско село, но не българско, а куцовлашко. С мъка успяхме да разпитаме за монастира и ни го показаха. Не беше далеко, но високо в планината. Изкачихме се нагоре и се озовахме пред вратата му. Монастирът е разположен в средата на планината над голяма пропаст и прилича на лястовиче гнездо. Между него и възвишенията се вие тесен път. При вратата стои вратар — побелял монах. Поклонихме се до три пъти пред иконата на св. Йоан Предтеча, която е окачена на вратата, поклонихме се и на вратаря и го помолихме да ни благослови. Той каза: „Бог да ви благослови, какво искате от мене?“ Като чухме българска реч, ние се зарадвахме и му отвърнахме, че искаме да влезем в монастира. Той ни попита откъде сме и къде отиваме. Разказахме му всичко, а той проговори: „Почакайте тук, ще отида да попитам игумена.“ Седнахме, но той скоро се върна и ни заведе направо в приемната на монастира, където ни предложиха небогата трапеза, с хляб от ечемик. Ядохме доста, защото бяхме много гладни. Донесоха ни и вино в изобилие. После поспахме до вечернята. Като дойде време за нея, започнаха да бият клепалото и всички братя тръгнаха за църквата. И ние отидохме, като влязохме в страничния олтар, отдясно. Всичките монаси — над 100, стояха там чинно и мирно. Дойде при нас един монах и ни каза да отидем в голямата църква, където са послушниците и миряните, но няма нито един монах. Аз много похвалих този ред: монасите стоят сами, склонили глави в смирение и страхопочитание, в тишина и безмълвие, далеч от всякаква суета и съблазън, и не позволяват никому да стои сред тях — нито на мирянина, нито на послушника. А жени в монастира изобщо не влизат. На клироса имаше около 15 души, повечето послушници, и само трима монаси. Благопристойно четяха и пееха на гръцки език. Изслушахме цялата вечерня, но нищо не разбрахме. Църквата е прекрасна, целите стени са изрисувани с икони, гръцка изработка, има още други икони и полилеи и е много чисто. На скрито място лежат мощите на трима светци, всичките архиереи, ктитори на тази обител, в която са прекарали остатъка от живота си. Тук е и чудотворната икона на св. Йоан Предтеча. След вечернята ни разведоха навсякъде. В монастира има толкова много вода, че навсякъде шурти и ромоли. Има две мелници и две воденици [...]

После ни заведоха в библиотеката и ни показаха доста славянски ръкописни книги върху пергамент и хартия — над 1000, които бяха нахвърлени небрежно. Много съжалявахме и страдахме, защото повечето от тях бяха повредени. Попитахме: „Защо библиотеката е толкова изоставена?“ Отговориха ни: „За какво са ни тези книги? Да ги четем, не можем. Въпреки че, всички братя са българи, никой не може да чете по славянски, защото всички сме от Македония. А у нас, из цяла Македония, по села и градове, никой не може да чете на български, а само на гръцки, въпреки че навсякъде живеят българи, въпреки че нищо не разбират на гръцки както миряните, така и свещениците, но така е от векове и вече сме свикнали, защото от малки се учим да четем и пеем на гръцки. А тази библиотека е дар от българските и сръбските царе. Тогава из цяла Тракия и Македония са четели и пеели на български, а сега — само в село Батак и в монастира на преподобния Иван Рилски.“ След това ни заведоха в приемната и дълго разговаряха с нас, молейки ни да им погостуваме и да си починем от дългия път, защото вече Света гора не е далече, оставали ни още четири дена път. Предложиха ни богата трапеза, но хлябът пак беше ечемичен. Много се учудвахме на това и с боязън си мислехме, че щом като в този монастир, който е заобиколен от селища, хлябът е ечемичен, навярно в Атон е наполовина от плява. Въпреки това попитахме: „Защо ни гощавате с ечемичен хляб?“ Отговориха ни: „Извинете ни, отци, но друг нямаме, а ви храним с такъв, какъвто самите ние ядем. Ктиторите на тази обител са наредили който иска да живее в нея, не трябва да яде друг хляб освен ечемичен. Освен това е забранено жена да влиза в монастира, въпреки че градът е съвсем наблизо. Нито една жена не е преминавала вратата на монастира, а само минават покрай него и се молят на иконата, окачена на вратата“ [...] Много други неща ни разказваха още. Господи, спаси ги! Те са много гостоприемни.

Партений инок. Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турция и Святой земле. Ч. 4. М., 1855 (подборно).

Бележки

1) Авторът допуска съществена грешка, като обърква гр. Силистра (Дорусторум, Дръстър) с гр. Охрид, където е живял архиепископ Теофилакт, съставител на „Пространно житие на Климент Охридски“ въз основа на житие, написано от неизвестен ученик на Климент. 2) Гр. Тутракан, Силистренски окр. 3) Дял от Западните Родопи. 4) Дн. гр. Пазарджик. 5) Албанци — участници в кърджалийски банди. 6) Един от хълмовете на Ерусалим, смятан за свещен. 7) Изопачено от с. Сатовча (дн. Сатовица), Благоевградски окр. 8) Става дума за с. Петрелик, Благоевградски окр. 9) В който има общежитие за монасите. 10) Гр. Серес се намира в Гърция.


Към главната страница | Съдържание

© 2001—2005. Православна беседа. Цитирането е позволено при посочване на автора и източника (http://pravoslavie.domainbg.com). Препубликацията на цели материали — с писмено съгласие на редакцията. Ако желаете да получавате известия за новопостъпили четива, регистрирайте се в нашия Открит каталог! Вашите отзиви можете да оставите тук.